Лора Лий Гърк
Без дъх (10)

10.

В живота на човек има някои дни, за които той знае, че ще е по-добре ако си остане в леглото. Още преди да се изтърколи вечерта, Даниел знаеше, че това бе един от онези дни. Калвин беше бесен при превратния ход на събитията, които бяха довели до затварянето на клуба му и дори още по-бесен на Даниел за това, че бе избрал да защитава мъжа, обвинен в това деяние. Единствената причина, поради която Калвин не бе оттеглил незабавно подкрепата си за Даниел от надпреварата за сенатските места, бе фактът, че той вече бе обявил подкрепата си за Даниел публично и не би могъл да се откаже сега, без да даде някакво обяснение на пресата.

Въпреки това Даниел бе счел за необходимо да проведе един доста ловък разговор. Той бе настоял, че момчето обвинено в престъплението е невинно, но онова, което бе успокоило Калвин бе заявлението на Даниел, че той възнамерява да открие мъжа, който в действителност бе извършил убийството на Корин, довело в края на краищата до затварянето на игралния клуб.

В добавка към неприятностите на Даниел, Джоузая нямаше възможност да дойде с него в Шиварий, за да му помогне в делото, тъй като бебето на Мюриъл се чакаше да се появи на бял свят всеки ден. И като капак на всичко, в негово отсъствие се беше натрупала огромна по количество работа и той загуби представа за времето, и свърши с това, че изтърва вечерния влак обратно за Шиварий. Принуден да наеме файтон, за да го откара обратно, той пристигна в къщата на Самюъл едва късно след полунощ. Влезе в тъмната къща, запали една лампа и се качи горе, като си мислеше само за един хубав сън.

Когато влезе в стаята не бе изненадан, че Лили е будна и стои до прозореца си с книга в ръка. В бяла нощница с висока яка, с дълга пусната коса, всяка друга жена би изглеждала престорено въздържана, дори сладка. Но не и Лили. Светлината на лампата хвърляше огнени отблясъци в косата й и сенките на формите й под нощницата й образува изключително съблазнителна картина и отхвърляха всеки намек за прекалена въздържаност и сладникавост. Беше много красива гледка за един мъж точно преди да си легне, дори и тя да беше през прозорец. Всички мисли за добър сън изчезнаха от ума му.

„Тя е студена. Студена като лед.“

Даниел започваше да си мисли, че или Джейсън вероятно си бе изгубил ума, или че нямаше представа как се целува една жена. Господи, ако тази целувка, която бяха споделили онази нощ бе продължила секунда по-дълго, той вероятно щеше да свърши с това, че да остане за закуска. Беше прекъснал тази целувка поради някаква глупава представа за правна етика да не прави любов със своя опонент. Но сега като преценяваше как потта от една гореща юлска нощ кара нощницата да прилепва по тялото й, Даниел бе силно разтърсен от чиста страст, която премина през тялото му, и изпита желание да се срита в задника за това, че се е държал като идиот. Ако бяха отново в антрето, правната етика щеше да отиде по дяволите, защото Лили Морган бе толкова студена, колкото и един възбуден кон.

— Мен ли чакаш? — попита той.

Същевременно метна пътната си чанта върху леглото. Свали сакото си и отслаби възела на вратовръзката, после отиде до стола на своя прозорец. Когато седна, внезапно си спомни колко е уморен. Облегна се назад и затвори очи.

Чу как Лили оставя книгата си настрана.

— Лош ден? — попита го тя със съчувствие.

— Адски.

— Какво се случи? Какво каза Калвин Стодърд?

— Преди или след като спря да псува непрекъснато?

— След това.

— Каза ми, че ако Еймъс е невинен и аз съм решен да го защитавам, тогава по-добре да намеря онзи негодник, който е убил едно от неговите момичета и е затворил клуба му.

— Ти не би ли опитал да намериш убиеца, така и така?

— Само ако е необходимо за делото ми. Аз не съм детектив Пинкертън или служител на съда, който следи за изпълнението на съдебните разпореждания. Аз съм адвокат. Всичко, което се изисква от мен, е да установя основателно съмнение за вината на моя клиент. Това може да е достатъчно да бъде оправдан Еймъс, но Калвин няма да се задоволи с толкова.

— Разбирам — тя помълча известно време, после попита: — Доведе ли помощника си с теб?

— Не.

— Защо не?

— Жена му ще ражда всеки момент и Джоузая не иска да я оставя сама точно сега. За това той остава в Атланта и ще се занимава с другите дела, които имам в града.

— Значи все още се нуждаеш от помощник?

Въпросът съдържаше в себе си надежда и Даниел отвори очи. Повдигна глава от облегалката на стола, за да я погледне.

— Можеш да забравиш за това — видя как очите й се разширяват невинно, но не бе заблуден и за секунда. — Отговорът все още е не. Ти няма да ми помагаш в това дело.

Тя незабавно смени тактиката.

— Значи просто си твърдоглав. За мен е съвсем естествено да ти помагам. Аз съм библиотекар и знам как да водя едно проучване. И нека да те осведомя, че съм доста интелигентна.

— Не е проблемът в твоята интелигентност. Ти си твърде емоционално свързана с тоя случай, за да бъдеш обективна.

— А това е обвинение, което мъжете винаги отправят към жените, дори и когато не е истина.

Даниел затвори отново очи, като се запита какво ли бе направил в живота си, за да заслужи упреците на една твърдоглава, праволинейна червенокоса, която отказваше да приеме не за отговор. Нещо ужасно, сигурен бе в това.

— Значи си ме изчакала само за да можеш да ме подразниш и да сложиш завършек на един ужасен ден?

— Исках да те осведомя какво се случи докато те нямаше.

— Гласували са да затворят клуба — предположи той.

— Да.

— Това трябва да е направило женското дружество за трезвеност много щастливо.

— Не е много коректно да го казваш така — смъмри го тя. — Никой не е празнувал, повярвай ми — направи пауза, после добави: — Ти беше прав за едно.

— Обикновено така става — изговори провлачено той, — но е приятно да го чуя, че го признаваш. За какво става въпрос?

— Някои от хората наистина говореха така, все едно че вината на Еймъс е нещо предварително дадено. Би трябвало да чуеш някои от нещата, които се изрекоха.

— Повече съм загрижен за това, което ти си казала, Лили.

— Щеше да бъдеш много горд с мен — увери го тя. — Почти си отхапах езика днес, за да се въздържа да не кажа онова, което мисля.

— Ти да си отхапеш езика? Не бих могъл да имам такъв късмет.

Чу шумоленето на хартия и не бе никак изненадан, когато едно снопче прелетя през прозореца и кацна върху гърдите му. Той се засмя и го отмести настрана, но не отвори очи.

— Не е смешно, Даниел. Някои от онези жени вече бяха осъдили и обесили Еймъс.

— Разбира се. Такава е човешката природа.

— Нима никога нищо не те изненадва?

— Много малко неща.

— Тогава си щастлив — изрече тя с въздишка. — Колкото повече опознавам света, толкова поведението на хората в него ме шокира.

— И това чувам от една жена, която има скулптура на гол мъж във фоайето си…

— Направих това, за да шокирам всички други — призна тя и той внезапно разбра, че скандалното й поведение бе защитна черупка, която да покрива наранената й душа поради отлъчването й от обществото. — Но — продължи тя — продължавам да се учудвам на начина, по който хората винаги мислят най-лошото за други хора.

— Това е, защото имаш толкова високи очаквания.

— Нямам.

— О, да, имаш. Мислиш си, че можеш да промениш света, а винаги представлява шок, когато откриеш, че светът не иска да бъде променян.

— Винаги ли си бил такъв циник?

— Да. Ти винаги ли си била такъв наивен филантроп?

— Да.

И двамата се засмяха при съществената разлика между тях. Той отвори очи и срещна погледа й през прозореца.

— Ти наистина искаш да помогнеш на Еймъс, нали?

— Да.

Знаеше, че съдията Билингс ще определи малък срок за делото, когато се върне. Знаеше също, че нямаше да успее да свърши всичко сам, особено ако трябваше да разследва кой в действителност е убил момичето. Щеше да има нужда от помощ. Подозираше, че, без значение какво прави, така или иначе нямаше да успее да държи Лили встрани от всичко и може би тя щеше да успее да събере повече информация от него самия. Като се вземат тези неща предвид, той размисли, че най-доброто, което би могъл да направи, бе да се увери, че тя е под контрол.

— Ако те направя мой служител — поде лениво той, — мислиш ли, че ще можеш да продължиш да си държиш устата затворена и да обуздаваш буйния си нрав?

Тя се изправи на стола си.

— Мога — заяви категорично. — Ще направя онова, което мислиш, че ще помогне на Еймъс.

— Утре ще се срещна с Еймъс отново и ще се опитам да получа показанията му. Дотук не ми е казал много.

— Той се плаши от теб.

— Знам — призна загрижено Даниел. — Но ми са необходими ясни послания от него за това, какво се е случило. Може би ти ще можеш да ми помогнеш в това.

— Ходих да го видя няколко пъти вчера и той не иска да разговаря и с мен. Устата ми не спря, но той не обели и дума.

— Лили, трябва да получа ясни показания от него, ако имам намерение да сглобя някаква защита.

— Ще се опитам. Искаш ли да направя и нещо друго?

Той я изгледа изпитателно.

— Ако се съглася да ми помагаш, ще правиш нещата както аз ти кажа. Ще приемаш нареждания от мен, без да задаваш въпроси и няма да правиш нищо, което изрично не съм ти наредил. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

— Разбрано.

— Добре тогава. Ти си мой служител. Утре искам да дойдеш с мен да разпитаме Еймъс.

— Няма да съжаляваш за това.

Даниел я разучава в продължение на един дълъг момент и не отговори. По дяволите, беше красива. По начина, по който можеше да се целува, караше мислите му да се обръщат в опасна посока и вече знаеше, че ще съжалява за решението си да я направи своя помощничка. С полузатворени очи погледна към прилепналата й нощница и разрошената й коса и отново почувства онази силно разтърсваща страст.

Което беше твърде много, за да може да спи спокойно през нощта.

 

 

На следващата сутрин Лили отиде с Даниел да посети Еймъс в затвора. Момчето лежеше на нара с гръб към решетките и погледна през рамо, когато те влязоха, но при вида им се извърна отново и впери поглед в стената.

Лили издърпа стола за посетителите близо до решетките и седна, като се надяваше, че ще го убедят да разговаря. С реакцията на Еймъс, която показваше пълна незаинтересованост от идването им, тази перспектива не изглеждаше обещаваща.

— Еймъс? — започна тя. — Дойдохме да те посетим. Няма ли поне да се обърнеш и да разговаряш с нас?

Той направи това, което го бе помолила, но не желаеше да срещне погледа й. Продължи да се взира в пода.

Даниел донесе още един стол от кабинета и седна до Лили.

— Еймъс, аз ще бъда твой адвокат. Ще те представлявам по време на процеса и имам намерение да докажа на съдията и на съдебните заседатели, че ти не си убил Корин. Знаеш ли какво е това процес?

— Това е, където решават дали си направил нещо лошо.

— Правилно. Обвиняват те за убийството на Корин. Ние и двамата знаем, че не си го направил, но трябва да сме сигурни, че и съдебните заседатели ще го разберат. Еймъс, ще трябва да ми кажеш всичко, което си спомняш за онази нощ. Разбра ли ме?

Еймъс погледна към Лили.

— Не искам да разговарям за това.

— Знам как се чувстваш — продължи меко натиска си Даниел. — Но, Еймъс, аз трябва да знам какво се е случило. Ако не го направиш, хората ще мислят, че ти си убил Корин и ще те обесят. Аз няма да позволя това да се случи, но ти трябва да ми помогнеш.

Еймъс продължи да се взира в пода и не отговори. Даниел дълго наблюдава наведената глава на момчето, после се обърна към Лили.

— Имам да свърша малко работа. Защо не поприказваш с Еймъс без мен, а с теб ще се срещнем в библиотеката следобед — той се изправи на крака. — Води си старателно бележки — добави и излезе от помещението.

Лили се опита да направи онова, което я бе помолил Даниел. В продължение на три часа тя стоя там, задава въпроси и получава информация малко по малко. Записваше си всичко, което Еймъс й казваше, и когато се срещна с Даниел в библиотеката късно следобеда, тя имаше известна информация за него, но не знаеше колко последователна е.

— Надявах се, че той ще е по-склонен да разговаря без мен — отбеляза Даниел, когато се настани зад една от масите. Извади снопче бележки от папката си и остави коженото куфарче на пода до стола си. — Прав ли бях?

Лили седна срещу него.

— Не ми разказа кой знае колко, но получих известна информация. Той каза…

— Почакай — прекъсна я Даниел и огледа библиотеката. — Има ли някой друг тук?

Тя поклати глава.

— Не мисля.

Даниел извади джобния си часовник и провери колко е часът.

— Минава пет. Защо не се увериш, че в сградата никой няма и после да заключиш?

— Добре.

Тя стана от масата, заключи и предната, и задната врата и премина през помещенията, за да се убеди, че са сами. После се върна и седна до него.

— Всичко е заключено и тук няма никой — увери го тя. — Затворих дори и прозорците.

— Добре.

— Наистина ли мислиш, че някой би ни подслушвал?

— Човек никога не знае — сви рамене той. — Наясно съм колко хора, които се бъркат в чужди работи има в този град и колко обичат да клюкарстват — той се облегна на стола си и обърна глава, за да я гледа. — И така, какво ти разказа Еймъс?

— Отишъл е в игралния клуб, защото Корин го е поканила да я посети.

— Предложила му е услугите си?

— Не. Не ми се вярва.

— Лили, отвори си очите! Казваше, че го е поканила. Еймъс може и да е малко изостанал в развитието си, но дори и той би разбрал какво означава това. Особено след като чува хората да разправят колко лошо място е клубът и колко лоши жени работят там. Не мислиш ли, че е способен да изпитва сексуално влечение към жена?

Естественият начин, по който разговаряше за тези неща накара целувката, която бяха споделили в антрето й, да проблесне през ума й и Лили се изчерви силно при спомена. Тя внезапно осъзна колко близко седи до Даниел — достатъчно близко, за да почувства топлината на тялото му. Погледна встрани, но тялото й все още бе пламнало от усещането за него и когато заговори се запъна на думите.

— Еймъс не би… той не е отишъл там да… за…

— Секс? — подсети я той, когато гласът й заглъхна.

Тя продължи да гледа втренчено записките, които лежаха върху масата, и не се осмеляваше да го погледне.

— Корин и Еймъс са били просто приятели. Така ми каза.

— Добре.

Даниел се засмя гърлено, което накара Лили да пламне и да се смути още повече.

— Можем ли да продължим този разговор? — попита тя с леко раздразнение. — Искаш ли да узнаеш какво ми каза Еймъс или не?

— Добре. Какво друго ти каза?

— Прекарах половината ден с него и мисля, че най-накрая имам неговата версия за онова, което се е случило онази нощ, но тя е малко оскъдна — Лили побутна един лист хартия към него на масата. — Ето записките ми за онова, какво ми разказа Еймъс. Не знам доколко историята е завършена.

Даниел прочете грижливо изписаните с молив редове на половината от листа.

— Е, поне това, което ти е казал, съвпада с онова, което Матиас и Хелън ни разказаха вчера, което е добре в нашия случай. Когато се качил в стаята й я намерил мъртва. Бил изплашен и не си спомня да я е докосвал, но вероятно трябва да е докоснал поне завивките, защото върху собствените му дрехи е имало кръв. Не си спомня да е вземал ножа, но когато Тру е отворил килера и го е намерил там е държал ножа в ръката си.

— Това ми каза и той. Вероятно е влязъл малко след като е била убита — Лили се намръщи замислено. — Не е ли възможно последният… хм… клиент на Корин да е убиецът й?

— Възможно е, но в този случай това не е толкова просто. Докато ти беше с Еймъс, аз прочетох показанията, които Хелън, Матиас и момичетата са дали на Тру. Последният клиент на Корин преди Еймъс е бил Езра Ричмънд и…

— Езра?! — Лили се изправи на стола си. — Шегуваш се! Та той е вероятно на около седемдесет години.

Даниел отметна глава назад и се засмя на изписания ужас на лицето й.

— Е, какво си мислиш? Че седемдесетгодишните мъже са неподвластни на изкушенията на красивите млади жени?

Лили въздъхна.

— Мисля, че преди всичко това да свърши ще узная за хората неща, които никога не бих могла да си представя. И мисля, че това няма да ми хареса.

— Ако искаш да се оттеглиш, кажи ми го още сега — когато тя поклати глава, Даниел продължи: — Разговарях с Езра този следобед и той се кълне по всякакъв начин, че Корин е била жива, когато си е тръгнал. Също така Хелън е разговаряла с момичето, преди да изпрати Еймъс горе, спомняш ли си?

— Един от тях може да лъже.

— Възможно е, но Хелън няма мотив, доколкото аз мога да кажа, а Матиас се кълне, че Езра е слязъл надолу по стълбите без следа от кръв по него. В стаята имаше толкова много следи от кръв, че не мога да повярвам, че убиецът не си е изцапал дрехите.

Даниел побутна своите записки към нея.

— Преписах показанията на Хелън, Матиас Уолър и момичетата. Има също и списък на всички мъже през онази вечер, които момичетата разпознаха.

Тя взе списъка и го прегледа набързо.

— Не са много.

Даниел й отправи лукава усмивка.

— Никой мъж няма да си даде името, а тези жени не търсят своите господа в обществения регистър^[1]. Не е необходимо да познават някой мъж за онова, което правят.

— Предполагам, че не е — тя прегледа отново списъка и подсвирна неподобаващо за възпитана дама. — Сега, след като игралният клуб в Шиварий е затворен, Хелън би могла да натрупа състояние от изнудване. Някои мъже от този списък са важни личности.

— Утре искам да посетиш Джеф Паркър в хотела и да вземеш списък на мъжете, които са останали там за през нощта. Можем да сме в състояние да потвърдим някои имена, тъй като много от тях са дошли до града само с цел да посетят игралния клуб.

Тя направи гримаса.

— Само ако знаеха жените им…

— Не се заблуждавай. Повечето от тях знаят — той срещна погледа й над списъка. — Ти знаеше.

Лили остави записките на масата, като отвърна директно на търсещия му поглед.

— Да, знаех. Както и всички останали — тя едва се усмихна. — Но, знаеш ли, това не било изневяра. Просто мъжете се забавлявали. Толкова е нечестно всичко…

— Животът е нечестен — уточни рязко той. — Но аз познавах Джейсън твърде добре и ако това е някакво утешение за теб, залагам и последния си долар, че нито една от онези жени в игралния клуб не е означавала нищо за него.

— Нито пък аз означавах нещо — прошепна тя. — Тъкмо за това ми беше болно.

Това бе болезнено и горчиво признание и когато думите увиснаха във въздуха между тях, проницателните зелени очи на Даниел я накараха да се почувства напълно уязвима. Тя сви рамене, като леко се засмя, преструвайки се, че не я е грижа.

— Значи виждаш, че си бил прав.

— Прав?

— Ти каза, че Джейсън би предпочел да е навсякъде другаде, само не и с мен. И се оказа прав.

Той стисна устни и извърна поглед.

— Забрави думите ми — промълви тихо. — Беше ме яд на теб, когато го казах.

Това не правеше нещата по-малко верни, но Лили не искаше да разговаря за проваления и брак с мъжа, който то бе разрушил, особено откакто ясно можеше да си спомни как се бе почувствала, когато този мъж я целуна.

Лили насочи отново внимание към списъка.

— Езра Ричмънд — прочете тя на висок глас. — Нейт Джефрис, Джо Ганди. Точно както винаги съм подозирала. Не всички тези мъже са дошли от друг град. Някои от тях са местни жители — мъже, които познавам от години.

— Е, доста от тях започнаха да посещават клуба, след като Хелън намали цените, и то заради действията на женското дружество за трезвеност.

Лили го изгледа недоверчиво.

— И никой от тях никога не е ходил в игралния клуб преди две седмици?

— Е — отговори той с широка усмивка, — поне не много често.

— Срамно е, ето какво.

— Това е действителността, сладуранке, и ако имаш намерение да разпитваш потенциални свидетели с това прекалено изразено неодобрение, изписано по цялото ти лице, тогава ти не си ми от полза. Представи си, че играеш покер и се опитваш да не си показваш картите, става ли?

— Въпреки онова, което се говори за мен и моите порочни деяния, аз никога не съм играла карти. Но имам една идея — тя промени чертите си до невъзмутимо изражение. — Как е сега?

Той се ухили.

— Не е лошо. Напомни ми никога да не те докосвам, когато играя покер — той бръкна в папката си и извади още едно снопче записки. — Това е докладът за аутопсията на доктор Уилсън.

Тя го взе и започна да го чете, но гласът на Даниел я спря.

— Ще ти спестя неприятностите — каза й. — Причина за смъртта е рана от нож в гръдния кош. По тялото има още дванадесет прободни рани.

Лили поклати глава.

— Бедното момиче — промълви тя и погледна доклада на следователя. — Господи, колко е уродлив светът…

— Да — съгласи се той, като внезапно гласът му прозвуча отегчено.

Лили събра хартиите, които й беше дал и започна да ги сортира. Отново почувства втренчения поглед на Даниел върху себе си и вдигна глава, като й се искаше той да не я гледа така, сякаш се опитва да прочете мислите й.

— Защо ме гледаш така?

— Има нещо, което искам да те попитам, и то няма да ти хареса. Но се налага да те попитам.

— Питай ме каквото искаш, ако това ще помогне да се докаже, че Еймъс не е убил това момиче. Какво има?

— Искам да знам колко силно се отрази затварянето на игралния клуб върху членовете на дружеството за трезвеност. Бяха ли някои вманиачени на тази тема?

Тя се намръщи, озадачена от въпроса.

— Мери Алис е тази, която бих казала, че е фанатичка по отношение на трезвеността. Дави е фанатичка за всичко, стига тя да командва парада. Що се отнася до другите, не знам. Защо?

Той взе един молив от масата и го повъртя между дланите си.

— Мислиш ли, че някоя от тях е достатъчно фанатичка, че да убие?

Лили го изгледа възмутено.

— Ти не мислиш, че… — гласът й се изгуби при мисълта, която се оформяше в ума й — една идея, за която знаеше, че е хрумнала и на Даниел.

Преглътна трудно, като се почувства леко неразположена.

— Ти нали не мислиш наистина, че някой от нашите членове е способен да убие Корин Хю само за да затвори игралния клуб?

— Не знам. Малко е вероятно тъй като един нож обикновено е мъжко оръжие. Но е допустимо — очите му станаха по-твърди, като блещукащ зелен лед. — Но ако беше адвокат достатъчно дълго, колкото мен, щеше да разбереш, че при съответни подбуди всеки е способен просто на всичко. Чудя се дали някоя от тези жени не е имала такива подбуди.

Лили поклати невярващо глава.

— Ти наистина мислиш най-лошото за човешката природа. Всички ли адвокати са като теб?

Той видя изражението на лицето й и сведе поглед, като се намръщи на молива в ръцете си.

— В действителност обстоятелството, че си адвокат, няма кой знае колко общо с това — промълви тихо. — Мисля, че никога не съм имал високо мнение за хората.

Лили подпря лакът на масата и го наблюдава известно време, без да говори. Той не бе като другите мъже, които познаваше и бе способен да надене каквато маска намереше за необходимо. Беше видяла безмилостния адвокат, който можеше да оспорва ожесточено показанията й и да изкривява думите й в съдебната зала. Беше видяла красивия джентълмен от Юга, който би могъл да накара всяко женско сърце да се разтупти лудо. Беше видяла дявола, който можеше да я дразни, и загрижения мъж, който я накара да обещае, че ще заключва вратите си през нощта. Но при всичко онова, което бе видяла, тя все още не знаеше що за човек бе той в действителност. Може би беше по малко от всичко това и нещо повече.

Като си спомни думите му от миналата нощ, тя каза:

— Ако не вярваш, че светът ще се промени, защо искаш да се включиш в политиката? Какъв е смисълът на всичко това?

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Власт — изрече непринудено. — Така че освободи се от всякаква представа, че го правя заради идеалите си. Това е чисто и просто амбиция.

Озадачена, тя се изправи на стола си.

— Значи нямаш идеали? Не го вярвам.

— Не виждам защо трябва да си толкова изненадана. Ако не греша, ти си тази, която каза, че нямам съвест.

Тя прехапа устна.

— Казвам много неща, но обикновено говори характера ми, а не главата ми — призна тя. — Не съм си го мислила.

— Така ли? — лека усмивка докосна устните му. — Считам, че наистина си го мислиш, така че не се извинявай. Освен това аз изгубих идеалите си, преди да навърша десет години, Лили. Трудно е да запазиш идеалите си, когато баща ти е пияница, стомахът ти е празен и задникът ти е гол — той се изправи рязко на крака. — Хайде. Ще те изпратя до вкъщи.

Лили изгаси лампите и събра записките, които й беше дал, после двамата излязоха от библиотеката. Никой не заговори, докато изминаха краткото разстояние до дома й. На предния вход тя се обърна към него и зададе въпроса, който бе завладял съзнанието й.

— Ако твоята амбиция е толкова важна, защо рискуваш да загубиш подкрепата на Калвин Стодърд, като пое защитата на Еймъс?

Даниел извърна поглед и тя си помисли, че няма намерение да отговори на въпроса й, но докато пресичаше алеята към къщата на Самюъл, гласът му се понесе обратно към нея по неподвижния нощен въздух.

— Казах ти и преди, че властта е тази, която има значение. Не съм кукла на Калвин и сега той го знае.

Това бе логичен отговор. Хладен и логичен отговор, който бе напълно разумен, като се има предвид онова, което тя знаеше за него. И все пак Лили не повярва в него и за секунда. Изведнъж си спомни тъжния му поглед, когато тя му разказа за бащата на Еймъс, и думите му в библиотеката преди известно време. Истината я споходи с озадачаваща яснота.

— Или може би виждаш нещо от Еймъс в себе си? — отвърна му тя. — И не искаш той да изгуби идеалите си по начина, по който си ги изгубил и ти.

Той спря само за секунда, после продължи да крачи, но тази секунда бе достатъчно дълга. Лили разбра, че най-после бе зърнала мъжа под маските му и сърцето я заболя заради момчето, което той е бил — едно момче, изгубило идеалите си заради камшика на баща си, което си мислеше, че властта може да заеме тяхното място.

 

 

На следващата вечер Дави свика събрание, за да обсъди бъдещето на дамския клуб за трезвеност. Лили наистина не вярваше, че някой от членовете му би могъл да извърши бруталното убийство на Корин Хюз, но не можа да се въздържи да не мисли за това, когато Дави насрочи събранието. Като един от ръководителите тя зае обичайното си място до Лола Оугълви на реда от столове, наредени срещу членовете, и докато Дави говореше монотонно за това да се запази дружеството за трезвеност като постоянна обществена организация.

Лили се възползва от възможността да разучи лицата на жените пред нея.

Сали Джоунс, жената на баптисткия свещеник. Ани Хорсли, учителката. Дензи Стюърт, която не можеше да убие и муха. Роузи, която имаше най-нежното сърце от всички, които познаваше. Марая Магил, Луиза Ричмънд, Сю Ан Паркър, Илайза Коул… Втренченият поглед на Лили обходи всички редове, като се вглеждаше в лицата на жените, които познаваше от години. Да, това бяха жени, които имаха твърде много време на разположение, за да сплетничат. Да, те се отнасяха хладно към нея, някои дори бяха жестоки, но тя просто не можеше да види никоя, която да е способна да убие човек. Беше твърде глупаво да размишлява върху това. По дяволите Даниел, който вкара такива затормозяващи мисли в главата й… Корин Хюз бе убита от мъж, от странник, който бе преминал през града и който сега бе вероятно на половината път за Тексас.

— Не си ли съгласна, Лили?

Озадачена от произнасянето на името й, Лили се изчерви, като осъзна, че въобще не бе внимавала какво казва Дави.

— О, да — кимна тя категорично. — Абсолютно. Стопроцентово съм съгласна, Дави.

— Добре — Дави насочи отново вниманието си към жените, които седяха пред нея. — Явно ръководството единодушно е съгласно да продължи да изпълнява задълженията си в продължение на една цяла година, въпреки че целта ни за затваряне на игралния клуб в Шиварий е постигната. Сега този въпрос трябва да бъде подложен на гласуване от ваша страна.

Лили се обърна и се вторачи в по-възрастната жена със зловещото чувство, че току-що се бе съгласила да управлява този комитет заедно с Дави в продължение на цяла една година. Трябваше да се срита сама за това, че не внимава в разглеждания въпрос. Единственият начин да може да избута цяла година с тази жена бе да отреже езика си. Защо все пак за Бога Дави искаше да продължи дейността на дамския клуб за трезвеност?

— Преди да гласуваме — казваше Дави, — искам да ви кажа каква считам, че трябва да бъде целта ни през идващата година. В Калхун има две кръчми, една в Картърсвил и пет в Рим. Научих също, че тези три града имат седем — дами, можете ли да си представите? — седем вертепа сред тях. Нашият дълг е ясен. Трябва да работим със сестрите си в другите градове, за да прочистим от алкохолните напитки целия щат Джорджия.

След като на въпроса й беше отговорено, Лили бе обезсърчена. Всичко, което бе искала, бе да затвори публичния дом, в който имаше навика да ходи Джейсън. Можеше и да вярва в това, което правеха, но не бе сигурна, че иска да бъде въвлечена в една война за трезвеност в рамките на целия щат. Защо животът толкова се усложняваше?