Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (7)

Глава III
ТЪРГЪТ НА ДУШИТЕ

В християнския свят бушувала война — водела се духовна битка, в която се решавали съдбините на европейските държави. По някакъв каприз на съдбата на света се появили едновременно двама от най-великите водачи в църковната история, чиито амбиции и възгледи неизбежно щели да се сблъскат. През април 858 г. благодарение на влиянието на нищо не подозиращия западен император Луи II на папския престол в Рим се възкачил някой си Николай. Осем месеца по-късно, точно на Коледа, кесарят Варда, регент на Източната империя, след като доста безцеремонно свалил бившия константинополски патриарх Игна-тий, поставил на негово място своя приятел, първия секретар Фотий.

Папа Николай I притежавал неизчерпаема енергия и решителност, бил смел и далновиден и се славел сред последователите си като човек на делото. Всичките му способности били насочени към една бляскава цел — световното господство на римската църква. Християнският свят все още представлявал едно цяло, с изключение на далечния юг и изток, където копти, арменци и несторианци се отдавали на своите ереси, а духовните му върхове се заемали от пет патриаршески престола — на Рим, Антиохия, Александрия, Йерусалим и Константинопол. Измежду тези патриаршии открай време водеща била Римската — престолът на св. Петър. Нейната юрисдикция се простирала над цяла християнска Европа на север и на запад от Адриатическо море (без Сицилия и Калабрия) — територия, която през последните векове се била разширила неимоверно с разпространяването на цивилизацията по бреговете на Балтийско и Северно море. В сравнение с римския си съперник константинополският патриарх бил парвеню; той се появил последен, но се радвал на голяма власт, благодарение на връзките си с Източната империя, на чиито провинции бил духовен владетел. Останалите патриаршии вече нямали особено влияние — те обхващали територии, подвластни на неверниците. Макар че патриаршиите се нареждали по старшинство, с изключение на Римската, нито една от тях нямала господство над останалите. Единственият върховен орган на църквата бил Вселенският събор, на който всички изпращали свои представители. Такива представители били канени и на по-маловажните синоди и събори във всяка една от патриаршиите, но освен в Константинопол, те се свиквали рядко; останалите патриарси, които били по-независими от светската власт, гледали на тях като на заплаха за собственото си влияние.^[1]

Николай искал да промени всичко това. Той бил пръв сред равни, но възнамерявал да стане върховен епископ. Имал обаче затруднения дори и сред собственото си паство. Немската църква открай време била под силното влияние на светската власт и се подчинявала на прищевките на немските монарси. Но Николай се оказал достоен противник. Конфликтът достигнал връхната си точка през 863 г. във връзка със своеволната женитба на Лотар Лотарингски. Тогава папата победоносно наложил правото си на върховно решение и хвърлил предизвикателство в лицето на целия велик род на Каролингите. В същото време той насочвал вниманието си на изток, към съперническата империя, където незаконното избиране на Фотий за патриарх предоставяло отличен повод за намеса.

Но Николай слабо познавал човека, с когото се захващал. Фотий бил невероятно начетен — дотолкова, че някои го подозирали в магьосничество; освен това той бил не по-малко решителен и смел от римския си съперник, но далеч по-изкусен и надарен с по-богато въображение, и познавал много по-добре своите подчинени. Двубоят започнал през 860 г. Първоначално Николай се опитал да сключи сделка: да признае Фотий, ако получи в замяна епархиите Калабрия и Илирик, които принадлежали на Рим до заемането на престола от Лъв III. Фотий надхитрил папските легати и написал до Николай писма, изпълнени с безупречна вежливост, но те звучали като обръщение на равен към равен. Положението непрекъснато се влошавало. Николай се чувствувал все по-оскърбен и кипял от гняв, а патриархът, сигурен в подкрепата на светската власт у дома си — все по-уверен и независим. Най-после, през април 863 г., папата официално отлъчил Фотий от църквата, а той на свой ред невъзмутимо му отвърнал със същото.

В разгара на тази буря пратениците на Ростислав пристигнали в Константинопол. Ростислав много добре знаел какво става в момента и бил отлично подготвен. Както и василевсът, той искал да има църква, подчинена на светската власт. Той знаел, че нито Германия, нито Рим ще му я дадат; но Константинопол, който на теория защитавал духовната независимост, а на практика бил твърде далеч, за да контролира такава църква, сега щял да му помогне. Нещо повече, благосклонността на Империята би му била от полза, ако възникнели неприятности с неговия нов могъщ съсед — българския хан.

Император Михаил на драго сърце приел пратениците. Неговият чичо, кесарят Варда, който управлявал от негово име, и патриархът се сетили за своя общ приятел Константин Философ, грък от Солун, по-известен с името, което приел на смъртното си ложе, Кирил — опитен мисионер и прочут филолог. И така Кирил и неговият по-стар брат Методий заминали за Моравия, въоръжени с азбука, чрез която щели да преведат светите книги на езика на славяните.^[2]

Мълвата за това пратеничество и последвалата го мисия развълнувала европейските владетелски дворове. Българският княз Борис веднага заподозрян политически умисъл. Той предприел естествените предпазни мерки — влязъл в преговори с Людовик Немски. По-късно през същата година (862), когато синът на Людовик и маркграф на Източната марка Карломан въстанал срещу баща си с помощта на Моравия, българите подкрепили немския крал като негови близки съюзници.^[3] Условията на договора с Людовик не са ни известни, но сред тях несъмнено е имало едно, което подтикнало правителството в Константинопол към действие. Подобно на Ростислав, Борис спекулирал с християнската религия и сега се готвел да я приеме от немския двор.^[4]

За причините за покръстването на хана се носели най-различни легенди. Някои разказвали за един гръцки роб, монах на име Теодор Куфара, който положил много усилия, за да приобщи своя повелител към християнската вяра. След известно време Куфара бил разменен от императрица Теодора срещу сестрата на хана, знатна пленница в Константинопол. Но тя била приела християнството и на свой ред използувала влиянието си, за да склони своя брат. Въпреки всичко Борис не отстъпвал, докато страната не била сполетяна от ужасен глад и старите езически божества не могли да я избавят. Отчаян, ханът се обърнал към бога на сестра си и на своя роб и той му помогнал. От благодарност ханът станал християнин.^[5] Втората легенда е по-проста. На един гръцки живописец на име Методий било поръчано да нарисува върху стените на ханския дворец ловни сцени. Но изведнъж, подтикнат от внезапна прищявка, Борис му наредил вместо това да нарисува някаква страшна сцена. Набожният Методий, който бил монах, решил, че няма нищо по-ужасно от Страшния съд и затова изобразил с поразяващ реализъм наказанията, отредени на грешниците и възнаграждава-нето на праведниците. Тогава, обладан от страх пред бога, ханът преминал в редовете на праведните.^[6] Според други пък правата вяра просто била наложена в България със силата на византийското оръжие и дипломация.^[7]

Легендата за Методий, макар и привлекателна с вярата си в силата на изкуството, вероято е недостоверна. От нея подозрително лъха на монашески наивитет. Но легендата за Куфара може и да е вярна, в основни линии. Влиянието, което образованите роби са имали над своите господари, ясно проличава от случая с Енравота, от друга страна, твърде вероятно е някоя сестра на хана да е била пленена и да е приела християнството в Константинопол, а след завръщането си да е използвала своето влияние. Но последният, решаващ фактор били императорските войски.

Опасността от разпространяването на Каролингското влияние на Балканите посредством религията сериозно разтревожила Константинопол. Влиянието на Каролингите означавало в крайна сметка гсподство на Рим. Наистина, в момента немските епископи се бунтували срещу суровото папско управление, но това бил немощен бунт, който едва ли можел да се надява на успех. По всяко време императорът би бил недоволен от намесата на Рим в такава близост до своята столица. Но сега, в разгара на борбата между Николай и Фотий, то било немислимо. Но имало и един изход, един начин да се обърне всичко в полза на Империята. Император Михаил събрал войските си на границата и изпратил флотата си покрай черноморския бряг.

Моментът бил удобен за нанасяне на удар. Българските войски се намирали далеч на север, въвлечени в борбата срещу Карломан и моравците. Нещо повече, явно с божия намеса, България била сполетяна от нечуван глад. Борис бил безсилен и благоразумно не оказал съпротива. Още щом научил за нашествието, той известил императора, че приема неговите условия за сключване на мир.^[8]

Михаил и съветниците му желаели да се покажат благосклонни. За да залъжат хана, те признали властта му в Северна Македония, до граничната линия, минаваща приблизително от реките Черни Дрин, Девол, Озум и Воюса, покрай пл. Грамос на север към Островското езеро и включваща всички земи около Охридското и Преспанското езеро.^[9] Но в замяна Борис трябвало да разтрогне военния си съюз с немския крал и да не влиза в никакви по-близки отношения с него, като се ограничи само със запазване на мира. Най-важното условие обаче било Борис и народът му да приемат християнството, и то от Константинопол. Борис приел тези условия, като дори изненадал гърците със своята готовност да промени вярата си. Неговите пратеници в Константинопол били покръстени още там, като гаранция за намеренията на своя владетел. Най-после в началото на септември 865 г.^[10] бил покръстен и самият хан, като приел името на своя кръстник, император Михаил.^[11]

В извършването на този велик революционен акт Борис бил воден не само от духовни подбуди и от дипломатическите потребности на дадения момент, но и от мъдрото си прозрение за политическите последици в самата държава. До този момент ролята на държавна религия играело прабългарското идолопо-клонничество, примитивен култ към небесните тела и природните стихии, а славяните били принудени да се придържат, доколкото могат, към вярванията на своите господари. Християнството щяло да бъде обща за всички религия, еднакво благосклонна към прабългари и славяни. Нещо повече, езиче-ството вероятно било обвързано със старите прабългарски институции, с родовата система, която хановете отдавна се опитвали да премахнат. Навярно много от родовете претендирали за божествен произход и затова никога нямало да признаят на хана нещо повече от обикновено старшинство. А християнството давало на константинополския император божествена неприкосновеност, която го издигала далеч над всичките му подчинени. Борис също желаел такъв ореол; той също искал да бъде божи наместник, издигнат на висота, недосегаема дори за най-високопоставените му поданици.

Борис започнал масово покръстване: всички негови поданици трябвало да приемат обреда на кръщението. Но цялата страна не можела да бъде християнизирана така лесно. Прабългарската аристокрация също преценявала трезво положението. Някои от болярите може и да са държали на старата си религия; но несъмнено всички до един са държали на правата си. В недоволството си те подбудили народа от десетте комитата на държавата да се разбунтува срещу хана и скоро Борис се оказал обграден в двореца си в Плиска от огромна разгневена тълпа. Истинско чудо било, че ханът, подкрепен само от неколцина верни последователи, изобщо успял да се спаси. Сред народа се понесли слухове за божия намеса; а докато дошла до Западна Европа, мълвата вече била достигнала внушителни размери. Във Франция се говорело, че с Борис останали едва 48 привърженици християни.^[12] С отчаяна смелост той ги повел срещу тълпите, с Христовото име на уста и с божия кръст на гърди. Но щом портите се отворили, там се появили седем духовници със запалени свещи в ръка. Тогава разгневените тълпи станали свидетели на странни неща. Дворецът сякаш избухнал в пламъци и като че ли всеки момент щял да се сгромоляса върху главите им. Конете на Борисовите привърженици се вдигнали на задните си крака и с предните ритали бунтовниците. Обзети от ужас, те не били в състояние нито да се бият, нито да избягат, и се проснали по очи на земята.

Така или иначе, бунтът бил потушен и Борис успял да си отмъсти по начин, неподобаващ за един новоспечелен привърженик на християнското милосърдие, но благотворен за страната му. Петдесет и двама боляри, водачи на бунта, били избити заедно със семействата им. По този начин главите на родовете-съперници на владетеля били унищожени веднъж завинаги. Бунтовниците от средните и низши класи били пощадени и помилвани — тяхната съпротива била продиктувана от чисто религиозни, а не от политически подбуди. Те нямали социални предразсъдъци срещу покръстването.

Но макар и болярите да били смазани, покръстването не дало веднага очаквания от Борис резултат. В договора императорът недвусмислено бил посочил, че новооснованата църква трябва да бъде духовно подчинена на Константинопол ската патриаршия. Затова България била залята от гръцки духовници, дошли да организират новата църква и да проповядват правата вяра, а самият патриарх изпратил послание до българския владетел — „пресветлия и възлюбен наш син Михаил, княз български, благородна и истинска рожба на духовните ми болки.“ Писмото е извънредно дълго и на първо място съдържа изложение на всички догми на вярата, утвърдени от седемте вселенски събора. После, след като засяга накратко общите морални норми, показвайки как са възникнали от двете заповеди на Новия завет, патриархът излага задълженията на един добър княз в близо сто изискани афоризми и проницателни коментари, събрали цялата мъдрост на евреите и на гръцките философи. Оттогава насам историците не могат да се начудят на този порой от покровителствени напътствия и метафизични разсъждения, излял се върху един обикновен варварин, който търсел отговор на далеч по-прости проблеми — дали е неприлично да се носят гащи и дали тюрбанът може да се смята за шапка. Но Фотий си знаел работата. Висшите служители на църквата не бивало да се занимават с дреболии; тяхно задължение било да внушават респект, а не да се домогват до нечие доверие. Тайнствата на правата вяра били в ръцете на патриарха. По този начин, като не успял да разбере нищо от онова, което явно било най-обикновена тема за разговор в Константинопол, ханът бил заставен да осъзнае положението на своята страна спрямо Империята. Фотий гледал далеч напред; той запазил достойнството си непокътнато, макар и да пожертвувал потребностите на момента.

„Възлюбленият син Михаил“ бил респектирай, но неудовлетворен. Да бъдеш християнин се оказало по-трудно, отколкото си го представял. Прииждащите гръцки духовници се опитвали да проповядват на гръцки — подход, който имал успех сред славянското население на Империята, но не се харесвал особено на българското правителство. Нещо повече, много от тези гръцки проповедници били твърде посредствени — някои не били достатъчно способни, за да си осигурят добри църковни постове в пределите на Империята и затова трябвало да си търсят късмета из чужди земи. А заедно с тях в България придошли и мисионери от други вероизповедания. С гърците пристигнали и много арменци; вероятно някои от тях са били просто еретици-монофизити, но имало и други, далеч по-опасни и влиятелни — павликяните, които разнасяли семената на гибелно примамливата вяра в дуализма. Междувременно Каролингите от север, осигурени чрез новия си съюз с Константинопол, започнали да изпращат немски мисионери и правели всичко възможно да насаждат влиянието си. А през цялото време папа Николай I изчаквал удобен момент да се намеси. Толкова много народи и различни религии горели от желание да помогнат, а никой не давал на хана така необходимите му прости напътствия как да създаде в страната си църковна организация, която да не противоречи твърде много на традициите й и да бъде изцяло подчинена на светската му власт.

За една година след въвеждането на християнството Борис значително помъдрял. Сега положението му било по-сигурно — по северната му граница царял мир, а в страната вече нямало нито размирни боляри, нито глад. Освен това той бил недоволен от гърците. Властите в Константинопол се отнасяли с него като с беден варварин, опитвали се да държат църквата здраво в ръцете си и не позволявали тя да премине в негова власт, като отказвали да му дадат дори и епископ. Затова Борис обърнал погледа си в друга посока. Борбата между папата и Фотий достигала връхната си точка. Изумен и изпълнен със злорадство, Фотий бил открил, че папата е привърженик на чудовищната и непростима ерес за двойнствения произход на Светия дух, и подготвял изобличение, което да предизвика възмущението на всички истински християни.^[15] Борис нямал утвърдени възгледи по въпроса за мистичната симетрия на триъгълника. Но той все пак разбирал, че с намесата си би могъл да повлияе върху хода на борбата. През август 866 г. български пратеници — Петър, братовчед на хана, Йоан и Мартин — пристигнали в Рим с богати и свещени дарове и от името на Борис помолили папата да им изпрати епископ и свещеници. Пратениците донесли със себе си и списък от 106 въпроса, по които техният владетел искал мнението на папата.^[16] А в случай, че Рим му откажел, Борис се обърнал с подобна молба и към Людовик Немски в Регенсбург. Людовик се съгласил, но когато изпратените от него духовници пристигнали в България, те заварили местата си вече заети и веднага се върнали в Германия.^[17]

Тази неочаквана подкрепа извънредно много зарадвала папата. Той веднага изпратил в България група духовници с изобилие от книги, държавна утвар, одежди и други атрибути на вярата. Водели ги двама от най-способните му епископи — Павел Популонски и Формоза Портуенски. В същото време той изпратил подробни отговори на всички, дори и най-незначителни въпроси, поставени му от Борис.

„Отговорите“ на папа Николай представляват документ, съвършено различен от изисканото, дълбокомислено богословско послание на Фотий. Те били написани просто и предразполагащо и съдържали полезни напътствия. Въпросите на Борис били свързани почти изцяло с религиозните обреди и обичаи — в кои дни трябва да се пости, какво облекло да се носи в църква, дали по-строгите форми на въздържание, изисквани от гръцките свещеници, са наистина задължителни. Имало и няколко въпроса, свързани с един грък, който се представил за духовник и покръстил много българи; трябвало ли те да бъдат кръстени отново? Но Борис искал съвет дори и по въпроси, отнасящи се по-скоро до гражданското право, като например наказанията за убийство, както и по чисто светски проблеми — дали да продължава да се храни сам и какво е мнениетс на папата за облеклото му. Николай внимавал много да не стовари прекалено тежко бреме върху плещите на един народ, който бил все още нецивилизован и неопитен. Що се отнася до въздържанието, макар и строг, той порицал много от усложненията, въведени от гърците; не било необходимо да се пости и в сряда, освен в петък, а също да се избягва къпането и в двата дни, нито пък да се яде месо от животно, убито от скопец (макар че не бивало да се яде животно, уловено от християнин, но убито от езичник или пък обратното). Гащите били допустими, но гърците с право настоявали, че тюрбаните, както и всякакъв друг вид шапка, трябва да се свалят в църква, а жените естествено трябвало да влизат в църква с покрити глави.^[19] Папата разобличил гръцкия обичай на sortes biblicae, както и един дълъг списък от езически суеверия.^[20] Що се отнася до нежеланието на хана да се храни в компания, това можело да се смята за липса на добри обноски, но не и на липса на блогочестивост.^[21] Въпросът за убийството бил предмет на гражданското законодателство, но правото на убежище в християнския храм трябвало да се спазва.^[22] Многоженството, което се равнявало на прелюбодейство, било далеч по-тежко престъпление. Всички излишни съпруги трябвало да бъдат отстранени, а свещеникът да наложи съответно покаяние.^[23] Николай също така изразил желание ханът да смекчи твърде суровите си наказания. Той му показал колко безполезно и варварско е да се изтръгват показания с помощта на мъчения и осъдил мерките на Борис спрямо бунтовниците. Той дори смятал, че ханът е постъпил прекалено сурово, като е отрязал носа на онзи грък, който се представял за духовник.^[25] Дори и най-непреклонните езичници, макар и да се налагало да бъдат избягвани от праведните християни, трябвало да бъдат спечелвани чрез убеждение. Само един вид престъпници трябвало да се наказват безмилостно — вероотстъпниците, които се заклевали във вярност към християнството, а след това отново се връщали към езичеството. Това бил единственият непростим грях.^[26]

Борис бил запитал също и дали страната му би могла да има свой патриарх. Николай трябвало да бъде предпазлив в отговора си. Западната църква, която оглавявал, се отнасяла с недоверие към патриарсите. Въпросът на Борис бил породен от просто душното му желание да бъде равен с Източния император. Отговорът на папата бил уклончив: Борис щял да има свои епископи, а по-късно, когато българската църква се разраснела — и архиепископ; едва след това можело да се помисли и за патриарх. Константинопол не желаел да му даде дори и епископи, затова Борис трябвало засега да се задоволи с обещанието за архиепископ от Рим.^[27]

Римските духовници се заловили за работа с похвално усърдие. Борис им предоставил неограничени права във владенията си, като прогонил всички други духовници и мисионери. Латинският заменил гръцкия като богослужебен език. Римските мисионери започнали да строят църкви и да просвещават паството, внасяйки светлината на християнската вяра и в най-мрачните домове, като същевременно проповядвали благочестиво покорство спрямо светската власт. Борис ликувал. По стария обичай на прабългарите, стиснал косите си в ръка, той се заклел във вечна вярност към престола на св. Петър.^[28] Папският двор също бил във възторг и превъзнасял достойнствата на хана из целия западен свят. С изключение на Константинопол, всички били доволни.

Тази победа се дължала най-вече на такта и обаянието на един човек — Формоза Портуенски. Той спечелил изцяло любовта и доверието на хана и Борис спрял върху него избора си за патриарх, какъвто все още се надявал да получи от Рим. Една година по-късно, през 867 г., той изпратил в Рим ново пратеничество с искането Формоза да бъде ръкоположен поне за архиепископ.^[29] Но Николай не бил свикнал да му нареждат; Борис трябвало да разбере какво представлява римската църква. Ако той бил посочил когото и да било друг освен Формоза, вероятно молбата му щяла да бъде удовлетворена. Но в папския двор започвали да гледат на Формоза с недоверие. Първоначално той бил сметнат за подходящ да отиде в България заради всеизвестната си омраза към гърците. Но той бил прекомерно амбициозен и може би насърчавал мечтите на Борис за автономна българска църква, на която да стане независим патриарх. Известно е поне, че Борис винаги енергично подкрепял исканията на Формоза.^[30] Николай бил изпълнен с подозрения: той напомнил на хана, че Формоза е епископ на Порто и диоцезът му се нуждае от него след толкова продължително отсъствие. Той отзовал първите си пратеници и на тяхно място изпратил в България двама нови епископи: Гримуалд Полимар-тийски и Доминик Тривенски.^[31]

Това разгневило българите, но папата смятал, че сега вече може да си го позволи. Обстановката в Европа се била изменила. През септемри 867 г. император Михаил бил убит от коняря, с когото бил завързал ексцентрична дружба, и Василий Македонец заел мястото на жертвата. Василий се стремял към популярност; освен това той кроял планове за Италия и Илирик, които щели да бъдат подпомогнати от добри отношения с Рим. Дори в Константинопол Фотий имал врагове, които не му били простили за стореното спрямо Игнатий. Василий незабавно отстранил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него Игнатий. След това изпратил послание до папата, с което канел негови представители на събор, на който миналото щяло да бъде забравено, щяло да се утвърди официално старшинството на Рим и да се загатне върховенството му и думата „Filioque“^[32] изобщо нямало да се споменава. В това Николай съзрял пълното тържество на Рим и на отстъпчивата му политика бил сложен край. Но той твърде малко познавал владетелите, с които си имал работа — самозванеца Василий и бившия варварин Борис.

Не му и било писано да разбере истината за тях. На 13 ноември 867 г. той умрял със самочувствието на победител.^[33]

Неговият приемник Адриан И бил личен враг на Формоза. По-твърдо от всякога папският двор отказал да задоволи искането на българите. Гримуалд и Доминик продължили по пътя си към България, а Формоза и Павел Популонски трябвало да се върнат при своите паства, останали без водач. Но Борис не се отказвал от надеждата да има архиепископ, избран от самия него — ако не Формоза, то някой друг, който лично му допадал. Имало един дякон на име Марин, когото Николай бил изпратил с мисия в Константинопол в разгара на войната си с Фотий. Императорът отказал да го допусне в пределите на Империята и той намерил подслон в българския двор, където спечелил приятелството на хана. Той нямал диоцез, който да го призовава — защо тогава да не стане архиепископ на България? Заедно със завръщащите се епископи към Рим потеглило второ пратеничество, отново водено от Петър. Но Адриан II бил непреклонен. Борис трябвало веднъж завинаги да разбере, че папата има намерение да назначава само този, когото той намери за добре, и то във всички краища на духовните си владения.

Към края на 869 г. в Константинопол се събрали представители на всички патриаршии на събор, известен с гръмкото име Осми вселенски събор. Папските легати — епископите Стефан Непийски и Донат Остийски и приятелят на Борис, Марин — се държали с цялото самодоволство на несъмнени победители. Но не всичко преминало така гладко, както очаквали. Император Василий бил на различно мнение относно процедурата по процеса на Фотий. Обаче те се придържали към инструкциите си и накрая удържали победа. На 28 февруари 870 г. съборът бил закрит, при нараснала враждебност от страна на всички присъствуващи, но папските пратеници били удовлетворени от постигнатото. Три дена по-късно неуморният Петър, пратеник на своя братовчед, българския хан^[35], пристигнал в Константинопол, за да узнае от Вселенския събор на коя патриаршия трябва да се подчинява България. Василий отново свикал събора. Представителите на източните патриаршии, приети добре от Василий и споделящи неприязънта на гърците към претенциите на Рим, охотно се присъединили към гръцките епископи и подкрепили историческата истина, като отговорили, че България е подчинена на Константинопол. Папските пратеници представлявали незначително малцинство и могли единствено да изразят своя протест. След това те омърлушено потегили обратно към своя господар. По ирония на съдбата се забавили девет месеца, по-голямата част от които прекарали в плен на далматински пирати. Игнатий едва изчакал заминаването им и на 4 март ръкоположил архиепископ и епископи на България — вероятно посочени от Борис.^[36]

Положението коренно се променило. Сега границата била затворена за римските проповедници, а римските епископи били изгонени позорно.^[37] Вместо латински, в църквите отново прозвучал гръцки език. Борис бил доволен. Той показал на великите първосвещеници, че трябва да се отнасят към него с уважение, а гърците, които действували по-гъвкаво от латините, си извлекли поука. Българската църква пак била подвластна на Константинополската патриаршия, но сега яремът бил значително по-лек. Архиепископът на България бил втори по ранг след патриарха, а българският владетел негласно се ползувал със същите права спрямо висшите си църковни служители, както и императорът. Така Борисовата мечта за автономна църква се осъществила на практика. Но Константинопол си запазил формалното върховенство, в случай че някога, в далечно бъдеще, то се окажело от полза.

Тези новини били страховит удар за Рим. Папата изобщо не бил очаквал подобно непокорство и неблагодарност от един варварин, нито пък такова лукавство и дързост от страна на благия стар патриарх, към когото, като жертва на Фотий, той благоволявал да се отнася с доверие. Той изпратил до Василий писмо, в което с тон на обида и изненада поискал обяснение за станалото.^[38] Но Василий, макар и приятелски настроен, бил непоколебим. Когато през декември 872 г. Адриан умрял, положението с нищо не се било променило.

Но Рим не губел надежда. Там все още не можели да повярват, че тази победа, това разпростиране на влиянието им почти до самите порти на омразния патриаршески град, са били така мимолетни. Цялата енергия на римската църква се насочила към отвоюването на оспорваните земи. Дори на север достигнал отзвук от кипящата борба. Вече било изминало едно десетилетие, откакто Солунските братя се отправили да покръстват Моравия. С помощта на тяхната славянска литургия и доброжелателството на моравските владетели — великия княз Ростислав и Коцел, княз на земите около езерото Балатон — делото им се увенчало с успех. Но за да осигури неговата дълготрайност, Кирил решил, със забележителна за един приятел на Фотий широта на възгледите, че постигналото трябва да бъде утвърдено от Рим. Константинопол бил твърде далеч, отвъд обширните български владения, за да може непрекъснато да бди и да закриля делото им. Обаче тези първоначални стъпки на Кирил доста смутили папския двор. Папата не можел безрезервно да одобри една мисия, която не утвърждавала латинския език. Но в отчаяната си борба срещу Фотий папа Николай бил готов да спечели такава голяма придобивка, дори ако в замяна трябвало да признае славянската литургия. За да подсигури бъдещето на това начинание, той повикал двамата братя в Рим. Николай умрял, преди те да пристигнат, а приемникът му Адриан бил по-безкомпромисен политик. Но виждайки подкрепата, която им оказвала светската власт в Моравия, и с константинополската заплаха зад гърба си Адриан нямал друг избор, освен да ги приеме с почести^[39] и да одобри всичко, извършено от тях. За да затвори устата на опозицията, той наредил учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници от прословутия гръкомразец Формоза. По време на пребиваването си в Рим Кирил, по-младият, но по-надарен от братята починал и Методий трябвало да продължи общото им дело сам.

Методий се върнал в Моравия, упълномощен да използува славянското богослужение по свое усмотрение. Адриан бил решил да му даде диоцез, но подробностите все още не били уточнени, когато дошла вестта за ужасната измяна на българите.

Адриан незабавно подчинил моравската си политика на българската. Надявайки се да използува славянското богослужение като средство да впримчи българите, той възстановил за Методий стария диоцез Сирмиум, чието седалище се намирало до самите предели на българската държава, а юрисдикцията му се разпростирала по дължината на северозападната й граница. Но този примамлив план не можал да се приложи на практика. При завръщането си Методий заварил своя покровител Ростислав свален, а неговият племенник и приемник Светополк, макар че си извоювал независимост и владения, надхвърлящи дори онези на чичо му, бил поклонник на немската култура и презирал славянското богослужение като плебейско и лишено от внуши-телност. С негова подкрепа немските епископи успели да осъдят и затворят доблестния мисионер, обявявайки го за нагъл самозванец. Преди протестът му да стигне до Рим, папа Адриан умрял и мястото му заел Йоан VIII.^[40]

Йоан VIII не бил преживял разочарованието от българите. Традицията на Николай била забравена; Рим се върнал към политиката на силата и неотстъпчивостта. Йоан смятал, че може да сплаши българите и да ги принуди към подчинение. Една от първите му работи била да изпрати на Борис писмо, в което заплашвал българите и цялото гръцко духовество, че ще ги отлъчи от църквата и ще „поставим вашия дял редом със самия дявол, комуто подражавахте.“^[41] Междувременно, без да държи сметка за силното влияние на Методий и доверявайки се на слабостта на Светополк към латинския език, той освободил Методий от немския затвор, но му забранил да извършва богослужение на славянски език. Методий бил в безизходица. В името на християнството той пренебрегнал забраната, но обстановката съвсем не била благоприятна за спечелване на съседите му за каузата на Рим.

Борис останал равнодушен към заплахите на папата, още повече, че в Хърватско и по Далматинското крайбрежие латинското влияние отмирало и тукашните държави придобивали независимост или попадали под властта на Източната империя. Опитът показал на Йоан, че трябва да приложи по-умерени методи. През февруари 875 г. той написал ново писмо до българския владетел, с което отново строго забранявал на българите да приемат причастие от гръцки свещеници, под заплахата, че ще бъдат прогласени за схизматици.^[42] В отговор Борис изпратил свои пратеници в Рим, за да засвидетелствуват почитта му, но продължил да покровителствува гръцкото духовенство. Едновременно изпратеното писмо на папата до императора с искане Игнатий да бъде изправен на съд в Рим оказало още по-слабо въздействие.^[43]

Но Йоан бил неуморим. През април 878 г. неговите легати — епископите Евгений Остийски и Павел Анконски — тръгнали за Константинопол с поръчение по пътя да се отбият в двора на българския хан. Сега Йоан се опитвал да приложи нов метод. Легатите носели със себе си четири писма за България. Първото било адресирано до гръцките епископи в България и категорично им заповядвало в срок от 30 дни да напуснат диоцеза, който бил част от Илирик и следователно принадлежал на Рим.^[44] Второто писмо било до Борис. В него Йоан възприел тона на Николай. Борис бил приветствуван най-сърдечно; папата само искал да го предупреди за опасностите, на които се излага, като се придържа към Константинопол — гнездо на безброй схизми и ереси. Той напомнял на хана за съдбата на готите, които били покръстени от гърците и скоро станали жертва на ужасното арианство.^[45] Третото писмо било до Петър, родственика на Борис, който два пъти взел участие в пратеничествата до Рим. Йоан се обръщал към него като към близък приятел и го молел да използва влиянието си над хана, за па го убеди да се обърне отново към престола на св. Петър. Четвъртото било до един друг български велможа, вероятно самия брат на Борис — монаха Докс; в него папата настойчиво го умолявал да направи каквото му е по силите, за да подкрепи делото на Рим. След като предали писмата, епископите продължили към Константинопол, с писмо до Игнатий, в което папата му заповядвал, със същия остър език, както и в писмото до гръцките епископи в България, да изтегли духовниците си оттам в срок от 30 дни, под категоричната заплаха за отлъчване от църквата.^[48] В писмото си до император Василий той изисквал от него да окаже съдействие на папските легати при изпълнението на задачите им.^[49] Но всички тези писма били написани твърде късно. На 23 октомври 877 г. престарелият патриарх Игнатий бил починал. Веднага след смъртта му Василий изумил света, като поставил на негово място съперника му, бившия патриарх Фотий.^[50]

В Рим и Константинопол положението коренно се променило. Но в България всичко си продължавало по старому. Нито ханът, нито велможите му отговорили на папските писма, нито пък гръцките духовници напуснали България. Но папата не искал да се откаже от надеждите си. Той трябвало да възприеме нова политика спрямо Константинопол и ако първо успеел да си възвърне влиянието в България, това щяло да му помогне много. През 879 г. той още веднъж писал на Борис и на неговите боляри Петър, Зергобул и Сондоке. Този път писмата били пратени по презвитер Йоан, папски легат в Далмация и Хърватско. Още докато папата пишел писмата си, небето над тези земи започнало да се прояснява — Седеслав, поставеният от Византия княз на Хърватско, бил свален от Бранимир, привърженик на римската фракция. Бранимир щял да се погрижи презвитер Йоан да стигне невредим до България. Този път тонът на писмото до Борис бил още по-умолителен и отстъпчив; папата се извинявал, ако нещо в предишното му пратеничество е предизвикало недоволството на хана.^[51]

Междувременно той бил много окуражен от развитието на отношенията си с патриарха. Нагло и без всякаква логика, за да достави удоволствие на императора, Фотий поискал одобрението на папата за повторното си издигане на патриаршеския престол. Йоан, с онази злополучна страст да се пазари, която в Рим минавала за реализъм, обещал съгласието си при едно условие — условие, разкриващо най-съкровеното му желание: Константинопол да се откаже от българската църква. За негова радост и изненада, патриархът с готовност се съгласил. Папските легати отново пристигнали в Константинопол, за да вземат участие в помирителния събор.

Съборът бил открит през ноември 879 г. и преминал съвсем гладко. Императорът Василий, който бил в траур за най-големия си син, не присъствувал и Фотий ръководел събора според желанията си. Римските легати, които не знаели гръцки, не подозирали, че самореабилитирането на Фотий, прието с такъв ентусиазъм от присъствуващите 383 епископи, било улеснено от някои малки неточности в превода на папското писмо. Те също така не разбрали и че са се присъединили към решение, с което се отхвърляло папското искане да се забрани ръкополагането на миряни за епископи, както и към анатема срещу всички, които променят Никейския символ на вярата — т.е. цялата Западна църква, отговорна за въвеждането на „Filioque“. Въпросът за българската църква бил отнесен към императора, който благоволил да се произнесе в полза на Рим. Фотий си правел сметка, че в задоволството си Рим няма да оспорва валидността на решението, а от друга страна, утвърждавайки правото на императора да взима подобни решения, Константинопол си осигурявал спокойно бъдеще.^[52]

Легатите се върнали обратно в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил писмо, преизпълнено с надежди^[53], а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си.^[54] Но от България не дошъл никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г.^[55] Йоан не можел да разбере какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и отлъчил Фотий от църквата.^[56] Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.

Рим претърпял поражение. Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България, страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това се криела някаква зловеща тайна.^[57]

Борис избрал Изтока пред Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал, нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.

Но като оставим настрана практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието, с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби, тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията, а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове. Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем естествено и разумно да вземе точно такова решение.

Ако на Борис му била дадена възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.

Междувременно всичко гръцко било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци. Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол.^[58] Сред тях бил и Симеон, по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и духовен глава на България.

Но модата се мени. На България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим, решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика, породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да се отплати.

Към края на 881 г., когато папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат славянски апостол.^[60] Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в Моравия на следващата пролет^[61], но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон, заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език. Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа, вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите, а и за да съдействува на делото в България.^[62]

885 г. била повратната точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий починал в Моравия, а делото на целия му живот било на ръба на провала. В края на дните си Йоан VIII го бил подкрепил, но Марин го изоставил, а Адриан III и Стефан V продължили да действуват против него, подтиквани от козните и фалшификациите на латинския епископ на Нитра, Вихинг, и от отказа на Методий да се присъедини към ереста на Рим и да се отрече от никейския Символ на вярата. Смъртта на Методий означавала край на славянското богослужение в Централна Европа. Той бил посочил за свой приемник най-добрия си ученик, Горазд, но неговите способности били безсилни пред пороя от латински и немски интриги, подпомогнати и от светската власт в лицето на княз Светополк. Водачите на славянската църква — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Лаврентий и Сава — били заловени и хвърлени в затвора, заедно с последователите си. Докато пребивавали там, била произнесена присъдата им. Много от по-незначителните духовници оставали в затвора, а по-видните били осъдени на вечно изгнание. Един ден през същата зима малка група от учениците на Кирил и Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий, били доведени под стража до Дунава и оставени там на произвола на съдбата.

През същата зима пратеник на император Василий посетил Венеция. Един ден, както минавал покрай сергиите на еврейските търговци, вниманието му било привлечено от някакви роби. Като разпитал, той разбрал, че това са славянски свещеници, продадени в робство като еретици от светските власти в Моравия. Знаейки интереса на своя владетел към подобни хора, той ги купил и ги довел със себе си в Константинопол. Василий бил извънредно доволен; той ги приел с почести и дори им раздал бенефиции. Скоро някои от тях заминали за България, вероятно по повеля на императора, снабдени със славянски богослужебни книги.^[65]

Но те не били единствените, които дошли в България. Климент и сподвижниците му се спуснали по Дунава, жадувайки да стигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като Обетованата земя на правата християнска вяра. След време те дошли до Белград, голямата погранична крепост, където управителят, таркан Борис^[66], ги посрещнал радушно и ги изпратил в Плиска. Ханът ги приел още по-сърдечно. Той се радвал да намери опитни и прославени славянски мисионери, които да му помогнат да стане по-малко зависим от гръцкото духовенство. А имперските управници, преследвайки алтруистич-ната си политика, не можели да възразят. Дворцовите сановници последвали примера на своя владетел: те се надпреварвали да предлагат гостоприемството си на светите гости. Сампсис Есхач настанил в дома си Климент и Наум, а Ангеларий бил подслонен от болярина Чеслав.^[67]

Гръцкото духовенство в България не било така доволно. Позициите му не били съвсем стабилни — Василий и Фотий покровителствували славяните. Но винаги съществувала вероятността Василий и Фотий да протестират и да вземат мерки, ако нещата прекалено се влошат. Обаче гръцките духовници изгубили тази потенциална подкрепа. На 29 август 886 г. императорът починал. Неговият приемник Лъв V мразел Фотий и веднага го свалил от патриаршеския престол, на който поставил своя брат Стефан, 18-годишен младеж. Лъв, чиято младост била вгорчена от съмнения в произхода му и от несполучливия брак, бил апатичен, бездеен държавник и никога не би си направил труда да се намеси в делата на друга държава. А и патриархът, със своята младост и неопитност, бил също толкова ненадежден. Но гръцките духовници имали една сигурна опора: самият Борис се опасявал да не предизвика недоволството им. За него положението било доста трудно. Народът, селяните славяни, приемали християнството доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта, отново набирала сили. Тези представители на прабългарската аристокрация, които естествено се отнасяли пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките духовници — достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото си в Македония.

Македонските славяни отскоро били поданици на хана, но явно приемали господството му на драго сърце. Управляването им обаче се оказало трудно: те се присъединили към България, защото била велика славянска държава и вероятно не им се е нравело да имат управители, принадлежащи към прабългарската аристокрация. Борис решил да ги обвърже по-здраво с помощта на славянското богослужение. Християнството едва било достигнало до техните уединени долини, но желанието за покръстване вече раздвижвало целия славянски свят. Борис повел борба за душите им с Империята — единственият му политически враг на югоизток, — която им давала само гръцко богослужение и навред се стремяла да заздрави гръцкия елемент сред населението. След като славянското богослужение се наложело окончателно в Македония, с течение на времето то можело да бъде въведено във всички български земи. Гръцките духовници, така полезни в момента, трябвало един по един да бъдат заменени със славянски свещеници, докато най-накрая се осъществяла отдавнашната мечта на хана. Прабългарската аристокрация щяла да бъде удавена в морето от славяни, а ханът щял да съперничи на византийския император и да управлява велика държава, обединена, както и Империята, от две здрави спойки — общата вяра и общият език.

Така изпращането на Климент в Македония било пролог към една нова мащабна политика. За целите на тази политика Борис сменил управниците на Македония. До този момент тя била единна провинция, известна като „Колонията“.^[68] Борис обособил югозападните й области, известни като Кутмичевица и Девол,^[69] (където националистическата пропаганда и мисионерската дейност щели да бъдат от най-голяма полза) и след като отзовал местния прабългарски управител^[70], го заменил с нов — светско лице на име Домета,^[71] вероятно славянин. Същевременно той изпратил с Домета и Климент, който трябвало да играе ролята на духовен наставник и явно негов висшестоящ.^[72] На Климент били дадени три къщи в Деволската област, а също и къщи в Охрид и Главиница.^[73] Климент енергично се заел с просветителската си мисия, а Борис бил доволен, виждайки, че още в първия важен етап осъществяването на плана му потръгва така добре.

След една-две години Борис разкрил по-ясно намеренията си. По време на преселванията, които извършил с цел да заздрави гръцкия и малоазийски елемент в Македония, Никифор I бил заселил тук и много жители от Тивериупол, град във Витиния. В своя нов Тивериупол, на стотина километра северно от Солун,^[74] те донесли със себе си много от свещените си реликви — мощите на св. Герман и на други мъченици, убити от император Юлиан Отстъпник. Сега Тивериупол влизал в пределите на българската държава. Приблизително по същото време започнали да се носят слухове за чудодейни събития: по улиците на Тивериупол се появявали образите на св. Герман и последователите му, а костите им вършели чудеса. Мълвата стигнала до Борис и той веднага заповядал на тамошния управител, комит Таридин, да издигне църква за светите мощи в Брегалнишкия диоцез и да ги пренесе там. Вероятно църквата трябвало да краси самия град Брегалница — разрастващо се славянско селище, седалище на българска епархия. Жителите на Тивериупол били силно разгневени, че им отнемат така тачените и ценени от тях притежания. Те се разбунтували и не искали да ги дадат. Таридин трябвало да използва цялото си усърдие и такт, за да предотврати разрастването на бунта. Накрая бил постигнат компромис. Св. Герман бил оставен да почива в мир в Тивериупол, а само трима от другарите му — светии — Тимотей, Комасий и Евсевий — били преместени. Мощите им били пренесени с почести в Брегалница, като по пътя вършели чудеса. Там те били положени в новата църква; за нея били определени и свещеници, които да извършват богослужение на славянски език.^[75] Новото християнство завладявало България.

Борис бил доволен. Той бил превел страната си през най-големия прелом в дотогавашната й история. Когато я наследил, тя вече била велика сила: той я превърнал във велика цивилизована сила. Сега той можел да си съперничи на равна нога с франкските владетели, дори и със самия император. А църквата в страната му била под негова власт и той бил накарал света да разбере това. Умелото лавиране и упоритото постоянство накрая победили. А сега той вече се стремял към още по-високи цели, и отново успявал. Скоро България щяла да има единна национална църква, която да я обединява и да умножава славата на хана. Сега Борис можел да си почине. Неговото покръстване било чистосърдечно. Той построил много църкви и манастири не толкова от политически съображения, колкото от искрена набожност, а на чистотата и аскетизма на неговия живот отдавна се възхищавал целият християнски свят. Сега, болен и уморен, той решил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на Бога. През 889 г. той отстъпил престола на най-големия си син Владимир и се уединил в манастир — вероятно основания от Наум голям манастир „Св. Пантелеймон“ край Преслав.^[76] Неговото оттегляне било достоен пример за целия християнски свят; в Германия и Италия хората говорели за благочестивия княз Борис.^[77]

Но Борис направил за страната си нещо по-важно от покръстването: той завинаги определил съдбата й. Още от времето на Крум България трябвало да избира между два пътя: да напредва на Запад, по средното течение на Дунава, където прониквало влиянието на немската култура и където не съществувала стабилна сила, която да й се противопостави, а само бързопреходни славянски княжества, или пък да остане на Балканите, обърнала очи на изток, и да воюва срещу вечните стени на новия Рим. Омуртаг предпочел Запада, а Борис, играейки си с римската църква, едва не станал централноевропейски владетел. Но в крайна сметка той избрал християнството на Византия — християнството, което най-добре подхождало на страната му. И с това той завинаги закотвил България на Балканите.

[#13 Photius. Epistolae, VIII, pp. 628 ff.]

[#14 Nicolaus I Papa (Response, cap. CVI, p. 599) споменава за арменците, които вероятно са били еретици-павликяни. В Империята все по-иашироко се практикувало да се заселват колонии от такива еретици в провинции като Тракия, откъдето лесно можели да проникнат в България.]

[#18 Nicolaus I Papa. Responsa, cap. IV, V, LVII, XCI, pp. 570–2, 588, 596.]

[#24 Ibid., cap. LXXXIII-LXXXVI, p. 595.]

[#34 Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriani, pp. 1393—6.]

[#46 Ibid., Ер. 67, pp. 60 ff.]

[#47 Ibid., Ep. 70, pp. 65—6 ff. За самоличността на получателя вж. Златарски, История, I, 2, с 168–70.]

[#59 Liudprandus. Antapodosis, p. 76.]

[#63 Vita S. démentis, pp. 1220–1.]

[#64 Жития св. Наумиг, ред. Лавров, с. 4—5.]