Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (12)

Приложение I
ИЗВОРИ ЗА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

Изворите за историята на Първата българска държава като цяло не създават особени затруднения, освен с оскъдността си, която ни задължава да помним, че разполагаме само с едностранчиви сведения за почти всички събития и затова трябва да се отнасяме към тях предпазливо, готови да отхвърлим предразсъдъците и незнанието на автора винаги когато у нас се породят съмнения.

Основните извори са дело на писатели, хронисти, житиеписци и епистолографи от Константинопол и Империята, писали предимно (а след ВИ в. — изцяло) на гръцки. Всъщност с единственото значително изключение на Именника на българските ханове, който разглеждам в Приложение И, до IX в. ние трябва да разчитаме изключително на тях. За историята на прабългарите до идването им на Балканския полуостров разполагаме с откъслечни сведения в богатата историческа книжнина, писана по времето на Юстиниан I или скоро след това — например историческите съчинения на Прокопий, Агатий, Менандър, Малала и други. По отношение на българската история те не се нуждаят от коментар, а останалите проблеми, които създават, са отлично систематизирани от Бъри в Приложение I към четвъртия том на неговото издание на „Упадък и разгром на Римската империя“ от Гибън. От средата на VII в. до IX в. почти единствените извори, с които разполагаме, са две гръцки истории, написани от патриарх Никифор и св. Теофан, и двете създадени в началото на IX в. За този период, изглежда, и двамата са използували един и същ извор (или извори), за съжаление неизвестен за нас, още повече, че и двамата са имали сходни силно изразени антииконоборчески възгледи. Никифоровата история завършва със 769 г. Тя е слабо произведение, явно писано с цел да се хареса на масовия читател и ценно за нас единствено поради недостига на исторически творби от онова време. Теофан е много по-надарен писател, въпреки че последната част на неговата „Хронография“, която достига до 813 г., е дотолкова пропита с антииконоборческите му възгледи, че в нея са пропуснати събития, представящи в благоприятна светлина неговите противници. Подобно фалшифициране на събитията от последните години в не по-малка степен е присъщо и на един много ценен фрагмент, известен като „Scriptor Incertus de Leone Armenio“^[1], творба от значение за изследователите на българската история, тъй като занимава предимно с по-късните походи на Крум. Незадоволителна е и хронологията на Теофан. Той си служи с годината от сътворението на света, годината от съответния индикт и годината от управлението на императора и халифа (преди това — на персийския шах). Тъй като всяка година започва в различен ден, резултатите невинаги съвпадат, както би трябвало да се очаква.

От IX в. нататък сведенията стават по-пълни, тъй като вече придобиват стойност както латинските, така и местните български извори. За момент ги оставяме настрана, за да отбележим повишената активност на гръцките хронисти към края на IX в. и началото на X в., които са описвали събитията от IX в. Най-старият е Георги Монах, чието съчинение се опира на Теофан, но продължава до 842 г. Интересът му към църковната история обаче го прави склонен да пренебрегва външната политика. Но основните извори за този век са два цикъла от хроники, писани в средата на X в. Единият се състои от историята на Генезий, достигаща до 886 г. — важно, но предубедено съчинение, явно писано под официална протекция, и хрониката, известна като Продължение на Теофан, книга I—V, също създадена по поръчение на император Константин Багренородни, който лично добавил една глава за своя дядо, Василий I. Другият цикъл се състои от кратките хроники, основаващи се на хрониката на загадъчния Логотет, която достига до 948 г. Неговото съчинение не е публикувано, но славянският му превод и редакциите на Лъв Граматик и Теодосий Мелитински вероятно доста точно възпроизвеждат оригинала. Близо до него е и Продължението на Георги Монах. Книга VI от Продължението на Теофан до 948 г. се опира на Логотет, като се прибавени някои разпространени предания; от 948 до 961 г. тя очевидно се опира на съвременна информация.^[3]

След 961 г. броят на хронистите отново намалява. За управлението на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и ранните години на Василий II разполагаме с ценните свидетелства на един техен съвременник, Лъв Дякон. А за царуването на Самуил и българските войни на Василий II разчитаме единствено на хрониката, писана от Йоан Скилица в средата на XI в. и отнасяща се до периода 811 — 1079 г. Скилица е почерпил материала си от всички преходни хроники, обхващащи този период, но твърди, че е избегнал техните предразсъдъци — с други думи, въвел е нови. Скилица е изполузвал и един или повече други извори, не достигнали до наши дни. Съчинението му (до 1057 г.) е било преписано дословно (някъде около 1100 г.) от Кедрин и е включено в една иначе маловажна компилация. То е най-достъпно в този си вид. Но има и един друг препис на Скилица, осъществен от българския епископ Михаил Деволски, който вмъкнал различни добавки — най-вече имена и дати, — всички с голямо значение за българските историци, които иначе нямаше да научат за тях^[4]. Останалите гръцки хронисти, засягащи по-накратко периода на Първата българска държава, като Зонара, Манаси, Глика и други, тук нямат голямо значение за нас. Освен хрониките, през целия период са били писани и различни жития на светци. Най-важните сред тях са творбите на Теофилакт, гръцкия архиепископ на Охрид, от края на XI в. Теофилакт е написал съчинение за ранните български мъченици и е редактирал житието на св. Климент, прочутия апостол на Кирило-Методиевото дело. И в двата случая той вероятно е ползувал местните български предания и може би някои писмени източници, затова творбите му трябва да се считат за първите самобитни образци на българската историческа литература. Има и други, чисто византийски произведения, в които от време на време се срещат сведения, хвърлящи неоценима светлина върху българската история — жития на патриарси, като например Vita Nicephori от Игнатий, Vita Ignatii от Никита или много важната анонимна творба Vita Euthymü, или пък жития на местни светци, като Vita S. Lucae Junioris, Vita S. Niconis Metanoeite, Vita S. Mariae Novae и други. Непреднамереният и случаен характер на сведенията ги прави още по-достоверни, въпреки че всички местни житиеписци рядко използуват дати. Още по-важни, макар и малко на брой, са поредиците от писма на различни гръцки духовници и държавници — кореспонденцията на патриарсите Фотий, Николай Мистик (последната от огромно значение относно царуването на Симеон) и Тефилакт, на император Роман Лакапин и, най-интересната от всички, на имперския пратеник Лъв Магистър, която включва някои от Симеоновите отговори. По отношение на тези писма не бива да се забравя, че авторите им са били политически ангажирани, твърдо са държали на възгледите си и са· преследвали определени цели — следователно, сведенията им са дълбоко пристрастни. Това с особена сила важи за великите патриарси. Към житийните произведения трябва да причислим и Списъка на българските архиепископи (цитиран у Дюканж) и грамотите на Василий II за българската църква след завладяването на България. Най-накрая, съществуват и различни гръцки трактати, от които най-известни и важни са съчиненията на император Константин Багренородни и преди всичко — своеобразният компендиум от история, етнография и дипломати-чески съвети, известен като De Administrando Imperio. 3a съжаление, колкото и да е странно, Константин никъде не говори пряко за България — тема, по която трябва да е разполагал с изобилна информация.^[5] Още по-важни (тъй като се отнасят до неясния период на Самуиловото царуване) са двата трактата, обединени под общото заглавие „Strategicon“ на Кекавмен, единият писан от самия Кекавмен, а другият — от негов роднина, вероятно наричан Никулица. За авторите не се знае почти нищо, освен че техни роднини са изиграли значителна роля в българските войни на Василий II. Трактатите съдържат поредица от общи предписания, често подкрепени с исторически примери. За българите се споменава и в любопитния „Lexicon“, съставен в X в. от Свидас^[6].

Малкото източни извори трябва да се разглеждат във връзка с гръцките. Арабските географи почти не са се интересували от България на Балканите, а арабските и арменските хронисти само повтарят, и то съвсем рядко, откъслечни факти, достигнали до тях чрез Империята, макар че арменците са проявявали колеблив и непостоянен интерес към приключенията на арменските войници в българските войни на Василий II. Само двама от източните хронисти наистина са се интересували от Балканите. Александрийският патриарх Евтихий, като християнин, следял събитията в императорския двор.^[7] Хрониката му свършва с 937 г., а той самият починал през 940 г. Продължителят му, Яхия Антиохийски, починал през 1040 г., е по-важен за нас. По негово време Антиохия е била християнски град, подвластен на Империята, следователно той е бил в течение на цялата тогавашна имперска история. Той често дава важни сведения за българските войни на Василий II, но според мен значението на тези сведения е било преувеличено.^[8] Стремежът към повече информация за този неясен период не трябва да ни изкушава да забравим, че Яхия безспорно е имал объркани представи за събитията в България — например за отношенията между комитопулите и синовете на Петър, които очевидно са му били съвсем неясни. Информацията му вероятно е почивала на слухове, стигнали до Антиохия в доста изопачен вид. Най-ценното у Яхия е точността, с която описва източните походи на Василий — верните дати ни дават възможност да коригираме хронологията на Василиевите походи в България.

До IX в. не съществуват латински извори за българската история — освен съчиненията на онези ранни имперски историци, като Енодий или гота Йордан, които от време на време споменават за прабългарите до идването им на Балканския полуостров. В IX в. поради териториалното си разширение на запад България установила връзки със Западната империя. У каролингските летописци започват да се появяват елементарни, но точно датирани сведения за българските войни и пратениче-ства. След идването на унгарците в края на века тези сведения практически се преустановяват. Но покръстването на България и църковната политика на Борис въвлекли страната в тесни взаимоотношения с Рим и за известен период папската кореспондения хвърля светлина върху българската история. С най-голямо значение е дългото писмо на Николай I в отговор на Борисовите запитвания дали е желателно запазването на някои български обичаи и порядки. Същевременно някои сведения за България са отбелязани и в официалните папски жития.^[9] След като Борис се обърнал към Източната църква, информацията в папските извори секва, но епизодично за българите се споменава у италианските хронисти, например у Лупус Протоспатарий, който творял в имперския град Бари, и у венецианските и далматинските писатели, особено когато по Самуилово време българското влияние се разпространило до Адриатика. По-късно за българите се споменава ретроспективно и у първите унгарски историци. Освен тези хронисти и църковни писатели има и един латински автор, който заради личното си участие в политиката спрямо Изтока заслужава специално внимание — това е кремонският епископ Лиудпранд, чиито родственици, както и той лично, неведнъж били изпращани с мисии в Константинопол. Лиудпранд е ненадежден като историк — той е имал слабост към клюките и сензационните слухове. Но за сметка на това е бил съвременник на събитията, обичал е живописните подробности, а освен всичко друго, до второто си пратеничество е бил наблюдателен и непредубеден. Затова той се нарежда сред най-авторитетните източници.

Славянските извори са малко на брой, но повечето са от голямо значение. Именникът на българските ханове е разгледан по-долу; освен него .не разполагаме с никакви славянски свидетелства за българската история до покръстването. Литературата на покръстването в Моравия и житията на Кирил и Методий засягат моменти от българската история и поставят началото на поток от славянски житийни произведения, всичките от съществено значение. За Първата българска държава бих посочил най-вече „Житието на св. Наум“ и в по-малка степен — „Чудесата на св. Георги“. Със зараждането на българската литература, естествено, се появява нов ценен източник на сведения, макар че повечето от произведенията са били преводи от гръцки.^[10] Но техните пролози и послесловия не само споменават някои дати, но дават представа и за тогавашната култура. Срещат се и оригинални творби с голяма значимост, като тези на Храбър и Козма. На тях съм се спрял с повече подробности по-горе (стр. 117). Освен тези извори има и една важна руска хроника, известна, несъмнено погрешно, като „Хроника на Нестор“. Тя почива отчасти върху български превод на Георги Монах и неговия продължител, отчасти върху различни гръцки и славянски религиозни творби и отчасти върху устни сведения и местни руски документи.^[11] Там, където засяга българската история, стойността й е очевидна, но тя заслужава внимание и по отношение на хронологията, която съм разгледал във връзка с Именника на българските ханове. Местната богомилска книжнина, макар че в по-голямата си част се отнася към по-късен период, е важна заради светлината, която хвърля върху политическото положение на сектата.

Освен тези литературни извори, съществуват и различни археологически свидетелства. Тук имам предвид разкопките на някои важни обекти, свързани с ранната българска история. Разкопките в Преслав на Дунава постигнаха незначителни резултати, но работите, извършени в Плиска, хвърлиха обилна светлина върху цивилизацията по време на хановете от IX в. Разкопките във Велики Преслав засега не са постигнали очакваните резултати. Към тези паметници причислявам и надписите, написани на простонароден гръцки език, с които хановете от IX в. са увековечавали, върху каменни колони или плочи, различни важни събития. Значението на тези исторически паметници е очевидно.^[12] Разбира се, винаги съществува възможност бъдещите разкопки и откриването на нови надписи да налжат корекции в досегашните ни познания за раннат. българска история.

[#2 В два периода, през по-голямата част от VII в. и в средата на VIII в., датите не съвпадат.]