Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The History of the First Bulgarian Empire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Глава III
КРАЯТ НА ЕДНО ЦАРСТВО

В Западна България по времето на руското нашествие живеел един комит, или областен управител, на име Никола. От жена си Рипсимия той имал четирима синове, които нарекъл Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те били известни под общото име комитопули, т.е. синове на комита.[1] Не се знае на коя област е бил управител Никола, нито пък кога е умрял. По време на абдикирането на цар Борис той вече бил наследен от синовете си и към тях били обърнати очите на западните българи с надеждата, че ще запазят независимостта им. За историята на тяхното въстание не знаем нищо. Очевидно император Йоан Цимисхи не се интересувал от размириците в България след победата си при Дръстър. Вниманието му било насочено най-вече към източната граница. Научаваме само, че следвайки старата политика на Империята, той заселил голям брой арменци-павликяни край Филипопол и по тракийската граница.[2] Така целял да разреди и отслаби славянското население, но го отслабил главно в едно отношение, за което, като набожен владетел, би трябвало да съжалява — засилил влиянието на дуалистичната ерес. С по-западните области императорът не се занимавал. Едва след смъртта му през януари 976 г. управиците в Константинопол осъзнали напълно, че там не само има голям брой непокорени българи, но и че те енергично се борят за своята независимост.[3]

Те вече се били опитали да си осигурят външна подкрепа. През 973 г., по време на Великденските празници, старият император на Запада Отон I се намирал в Кведлинбург и приемал пратеници от разни народи. Сред тях имало и български посланици. Но Отон бил на прага на смъртта, а синът му си имал и други грижи. Мисията не постигнала нищо.[4]

Междувременно властта над западните земи постепенно се съсредоточавала в ръцете на най-младия от комитопулите, Самуил. Не се знае със сигурност как точно братята са управлявали независимото царство. Вероятно то е било разделено на четири и всеки от тях е управлявал своята област в своеобразен федеративен съюз с останалите, начело на който е стоял най-старият брат Давид.[5] Но съдбата облагодетелствувала Самуил. Скоро Давид бил убит от влашки разбойници в местността Хубавите дъбове, между Кастория (Костур) и Преспа, в най-южния край на царството. Мойсей обсадил имперския град Сяр — вероятно през 976 г., при вестта за смъртта на страшния император Йоан. Там Мойсей бил убит от камък, хвърлен от защитниците на крепостта.[6] Изглежда, Арон е бил с по-кротък характер от братята си и в крайна сметка тъкмо миролюбието му го погубило. Засега той се задоволявал с това да играе второстепенна роля спрямо Самуил, който навярно към 980 г., ако не и по-рано, вече носел титлата цар.[7]

От сключването на мира при Дръстър до смъртта си през 976 г. император Йоан пренебрегвал западните земи, въпреки че навярно е имал намерение да се занимае с тях по-късно, при удобен случай. След смъртта му младият Василий II, номинален император вече от 13 години, поел изцяло управлението. Но в продължение на четири години останал с вързани ръце заради голямото въстание на Варда Склир в Азия. Чак до 985 г. положението му било несигурно; самият той се веселял и нехаел, докато всички негови министри и военачалници заговорничели против него.

Това бил удобният момент за Самуил. Още през 976 г. комитопулите проявили достатъчно агресивност, за да нападнат Сяр, и въпреки че акцията се провалила, под нейното прикритие те успели да наложат властта си над цялата онази територия от бившето царство на Петър, разположена западно от линията, която тръгвала от Дунав на юг и минавала далеч на изток от София, макар че Филипопол все пак останал източно от нея. Същевременно Самуил се борел да издигне престижа на царството си и да укрепи духовната му мощ, като отказал да се примири с премахването на независимата патриаршия. Старите й седалища Дръстър и Преслав били изгубени, но в София, изглежда, е бил поставен патриарх на име Гаврил или Герман; след това седалището му се пренесло във Воден, а оттам в Мъглен и в Преспа. След смъртта му неговият приемник Филип се установил в Охрид.[8] Тези странствувания са съпътствували придвижването на Самуиловия двор, който след като останал известно време в София и Воден, през последните петнадесетина години от столетието се установил в Преспа, а скоро след 1000 г. се пренесъл в Охрид, светия град на Климент и Наум, истинското средище на западнобългарската култура.[9] Наличието на патриаршия, която контролирал непосредствено, значително укрепило позициите на Самуил, особено като се има предвид, че за разлика от Петър, той не можел да бъде заподозрян в прогръцки настроения. А явно Самуил е действувал много предпазливо и спрямо богомилите. Не разполагаме с преки сведения за това, но по всичко изглежда, че през цялото си управление той никога не е влизал в стълкновения с народа. Вероятно аристокрацията във владенията му е била по-скоро от славянски, отколкото от прабългарски произход, и затова е имало по-малко причини за конфликти, отколкото при царуването на Петър. Взможно е също богомилската ерес да не е успяла да се разпространи надалеч в Македония, където Климент бил въвел православната вяра върху по-демократични основи.

Самуиловото укрепване едва не било провалено от едно конфузно произшествие — бягството на Петровите синове. Скоро след смъртта на император Йоан бившият цар Борис и брат му Роман избягали от Константинопол и се отправили към Самуиловата столица Воден. Самуил едва ли е щял да знае как да посрещне бившия си повелител, а Борис навярно не си е давал сметка, че търси убежище при един бунтовник. Но тук се намесила съдбата. Когато братята стигнали до една горичка на границата, българската.стража ги взела за ромейски шпиони и Борис паднал, убит от българска стрела. Роман успял да си спаси живота, като побързал да обясни кой е. Отначало войниците го приветствували като свой цар. Но ентусиазмът им се охладил, когато разбрали, че е скопец, и го отвели при Самуил. Открай време съществувал основен принцип, според който евнух не можел да седи на трона, така че лично Роман не бил опасен. Самуил го взел на служба при себе си и му поверил различни почетни длъжности.[10]

След като се почувствувал сигурен в собствените си владения, Самуил скоро се впуснал в нови нападателни действия срещу съседите си. По цялата граница в Тракия, Македония и по Адриатическия бряг не представали опустошителните набези на българите. Но от 980 г. нататък Самуил съсредоточил ударите си върху Континентална Гърция, като насочил своето внимание най-вече към крепостта Лариса в Тесалия. Всяка пролет, преди да бъде пожъната реколтата, той нахлувал с войската си в плодородната равнина и заемал позиции край града. Но Лариса била отбранявана от един хитър военачалник. През 980 г. някой си Кекавмен, от арменски произход, бил назначен за стратег на Елада — темата, в която влизала Лариса. Всяка година с приближаването на Самуил Кекавмен бързал да признае властта му — докато бъде прибрана цялата реколта и градът се запаси добре с храна. След това Лариса отново се обявявала за подвластна на императора, който напълно одобрявал тази маневра. По този начин Самуил, който не можел или не искал да щурмува града, го заварвал подготвен да издържи на продължителна обсада. Така три години поред плановете му да завладее Лариса се проваляли. Но през 983 г. Кекавмен бил отзован, а новият стратег не умеел да хитрува и бил прекалено праволинеен в своята преданост към императора. При следващото си нахлуване в Тесалия Самуил бил посрещнат с открита враждебност и унищожил посевите. След като три поредни години правел така, през 986 г. в Тесалия настъпил глад, а когато през същото лято обсадил Лариса, градът скоро бил изправен пред гладна смърт. Жителите му изпаднали в такова бедствено положение, че една жена дори изяла бедрото на умрелия си съпруг. Тогава градът решил да се предаде. Самуил се отнесъл сурово с жителите му, като продал всички в робство, с изключение на рода на един от местните боляри, Никулица. По някакви причини Никулица, който бил роднина на Кекавмен, бил пощаден и в знак на благодарност преминал на служба при Самуил.[11] Сред пленниците било и едно малко момиче Ирина, чиято красота щяла по-късно да го издигне до пагубни върхове. Самуил отнесъл със себе си и най-светлите реликви на града, мощите на неговия епископ св. Ахил, за да украсят и осветят новата му столица Преспа.[12]

Превземането на Лариса потресло Константинопол. Там вече нараствала тревогата от българската заплаха. През 985 г., когато голямата комета прекосила небето, поетът Йоан Геометър написал стихотворение, озаглавено с мрачно двусмислие „На комитопула“. В него той предвещавал беди и призовавал своя велик герой, император Никофор Фока, да се вдигне от гроба, за да спаси империята си.[13] Но макар че Никифор си бил отишъл завинаги, император Василий бил готов да постъпи като достоен заместник на втория си баща. През 985 г. той бил свалил от поста му великия паракимомен Василий, заподозрян в някакъв крупен заговор, чиято тайна си останала неразгадана.[14] Стресът около това преживяване напълно променил характера на младия император. Сега той бил на 27 години. Дотогава Василий бил безгрижен, разпътен и ленив; от този момент той се отрекъл от предишния си живот и се отдал на суров аскетизъм, невиждан във Византия, освен сред най-прославените светци. Той закалил тялото си да приема с радост лишенията и укрепил ума си с недоверие към културата. От този момент енергията му била неизтощима; не се колебаел да тръгне на поход във време, когато войските обикновено почивали в зимните си лагери. Сърцето му не познавало страх или жалост. Той се превърнал във злокобна фигура — целомъдрен и суров, приживяващ почти без храна и сън, облечен в строги тъмни дрехи, без нито едно украшение — дори и без пурпурна мантия и диадема на главата. Съсредоточил се върху едно-единствено нещо: утвърждаването и укрепването на личната си власт като император, за благото на Империята. При всичката си дързост и коравосърдечие цар Самуил, който в очите на императора бил просто един български бунтовник[16], с право можел да се страхува от такъв противник. Но засега промяната не давала плодове. Императорът бил все още млад и необигран.

Нещо повече, първият му опит да премери сили с България завършил катастрофално. През лятото на 986 г., почти веднага след като научил за падането на Лариса, той потеглил с голяма войска към сърцето на Балканите, по стария римски път край Филипопол. Целта му била София, чието превземане щяло да попречи на българите да си възвърнат бившите източни провинции. Настъплението на императора накарало Самуил бързо да се оттегли от Тесалия и заедно с Арон и княза-скопец Роман да се притече на помощ на града. Императорската войска успешно се придвижила нагоре по Марица и през прохода Траянови врата навлязла в Софийското поле. Там тя се настанила на лагер при едно селище, наречено Стопонион, до самия проход, на около 60 км от София, за да изчака ариергарда си. Междувременно Самуил имал достатъчно време да заеме позиции в планините край града. Най-сетне в края на юли Василий потеглил отново и стигнал до стените на София. Но опитът му за обсада се провалил. Дали поради лошо командуване или отпадналост (лятото било в разгара си), или пък в резултат на предателство войниците му действували твърде вяло. А междувременно българите ненадейно нападнали отредите, които се грижели за фуража и продоволствието, и така оставили цялата войска почти без припаси. Само след 20 дни Василий снел обсадата и потеглил обратно. Освен че се чувствал обезсърчен и потиснат, василевсът чул и обезпокоителни слухове. Той бил оставил магистъра Лъв Мелисин да пази проходите, през които дошли войските му. Сега доместикът Контостефан разпространил мълвата, че Мелисин, комуто той отчаяно завиждал, бил напуснал поста си и замислял предателство срещу императора. Скоро преди това Мелисин бил изиграл доста съмнителна роля в Сирия и подозренията на императора лесно се възбудили. Василий не можел да остава повече в сърцето на България и да рискува трона си.

Първият ден от отстъплението преминал без особени събития, но вечерта императорската армия, която спряла да пренощува в една горичка, изпаднала в паника от слуха, че българите са заели позиция и от появата на един ярък метеор в небето. На следващия ден, вторник, 17 август, ромеите тъкмо навлезли в теснините, когато Самуил внезапно връхлетял от планините. Настъпило неописуемо клане. Целият обоз на императора бил заграбен. Летописецът на тези събития Лъв Дякон бил спасен единствено от бързината на своя кон. Император Василий се добрал до Филипопол с жалки останки от войската си. По пътя той разбрал, че Мелисин през цялото време стоял вярно на поста си, а вероломният заговорник е Контостефан. Унизен и разгневен. Василий се върнал в Константинопол, като се заклел някой ден да отмъсти. Разочарованието на цялата Империя намерило израз в едно ново стихотворение на Йоан Геометър, озаглавено „За претърпяното поражение в българската клисура“.[17]

За следващите години се знае малко. Очевидно Самуил затвърдил победата си, като нахлул в Източна България, превзел старите столици Преслав и Плиска и наложил властта си чак до Черно море.[18] Скоро след това той насочил вниманието си на запад, към големия имперски град Драч. Не знаем точно кога и как той паднал в ръцете му; вероятно това е станало преди 989 г. Управлението на града било поверено на Самуиловия тъст Йоан Хрисилий.[19] Превземането на Драч осигурило на България излаз на Адриатическо море и пряка връзка със Запада. Изглежда, че Самуил вече бил получил признание на царската си титла от папата — вероятно някое оръдие на саксонските императори, като Бенедикт VII. по време на войните на император Отон II срещу Източната империя през 981 или 982 г. Разбира се, папата не е настоявал — или не е могъл да настоява — признаването на титлата от негова страна да бъде съпътствувано от приемане и на духовното му господство.[20] Но за момента Самуил не можел да очаква голяма помощ от Запада. Владетелка на Запада била една гъркиня — императрицата-майка Теофано, майка на източния император Василий.

Василий не можел да предотврати териториалното разширение на Самуил. От 986 до 989 г. той отново трябвало да се справя с мощни размирици в Азия — бунтовете на Варда Фока и Варда Склир. Годината 989 била особено мрачна за Константинопол. На 7 април Северното сияние озарило небето със страховити огнени стълбове, предвещаващи беди. И наистина, скоро дошли вести, че русите са превзели Херсон, а българите — Верея.[21] Русите скоро отстъпили завоюваното, усмирени от приемането на християнството и поласкани от женитбата на своя Велик княз с невяста от императорското семейство — Василий пожертвувал собствената си сестра Ана, като я дал за жена на Владимир, син на свирепия Светослав. Но Василий не можел да се избави така лесно от българите.

Верея, разположена сред хълмовете на Македония, била една от най-яките крепости, охраняващи подстъпите към Солун. А скоро станало ясно, че именно голямото пристанище е истинската цел на Самуил. След превземането на Верея българите, предвождаш от Самуиловия воевода Димитър Полемархий, успели да завладеят с хитрост крепостта Сервия[22], а български разбойнически банди започнали да опустошават земите на юг чак до егейския бряг. Положението станало толкова сериозно, че Василий бил принуден отново да премине в настъпление. През 988 г. той бил направил опит да се предпази от българските нашествия, като заселил арменски колонии по македонската граница, но това не помогнало. Но към края да 990 г. неговите неприятности в Азия и с русите били уредени и той можел да вземе по-решителни мерки.

Рано през следващата пролет императорът тръгнал към Солун. В края на февруари той минал през тракийското селище Димотика, където се бил оттеглил старият бунтовник Варда Склир. Василий се срещнал с него и го поканил да го придружи в похода. Но Варда отказал под предлог, че е твърде стар и болен — и с основание, тъй като след няколко дни, на 7 март, починал.[23] Междувременно Василий стигнал до Солун, където се помолил пред олтара на св. Димитър, закрилник на града и един от най-отзивчивите светии, които бдели над Империята. Той си осигурил подкрепата и на един жив местен светец на име Фотий, който всяка вечер се молел за него по време на походите му.[24]

Но за тези походи не знаем нищо, освен че императорът останал в Македония четири години, превзел много градове, част от които разрушил, а в други поставил свои гарнизони и накрая се върнал в Константинопол с много пленници и богата плячка. Сред възвърнатите градове била и Верея.[25] Съмнително е, че Василий е прекарал всичките тези четири години във война. Вероятно той често се е връщал в столицата си, за да упражнява надзор над управлението. Научаваме за различни арменски военачалници, които поемали командуването в негово отсъствие. Изглежда, всички те се сражавали храбро, но в крайна сметка били побеждавани от българите. Най-видни сред тях били принцовете от свалената династия на Таронитите, които от известно време чрез смесени бракове се били сродили с аристокрацията в Империята. За действията на Самуил през тези години се знае твърде малко. Вероятно той се придържал към планините, следвайки старата българска тактика да не влиза в открито сражение, освен когато може да изненада врага в някоя долина или клисура. Но Василий вече бил по-хитър и не му давал такава възможност. Тази предпазливост обаче пречела на императора да доведе делото си докрай. Той никога не рискувал да навлезе в дивите местности, в които се разполагал Самуил[26] и така, независимо от богатата плячка и превзетите крепости, българската заплаха почти не била намалена, когато през 995 г. императорът трябвало отново да замине спешно на изток.

Василий се оставил за гланокомандуващ на солунския фронт Григорий Таронит.[27] При вестта за отпътуването на императора Самуил се спуснал от планините и се насочил към Солун. Заблуден от незначителния брой на войската, с която Самуил се появил пред стените на града, Григорий изпратил срещу него малкия си син Ашот, със съвсем малко войници. Те попаднали в засада, устроена от основната част на българската войска, и повечето били избити; самият Ашот бил заловен жив. Когато научил за това, Григорий изгубил самообладание и веднага тръгнал да спасява сина си. Но той също попаднал в клопката на българите и загинал заедно с почти цялата си армия, макар и да се сражавал храбро.[28]

Това било много сериозно поражение на солунския гарнизон, но Самуил не рискувал да атакува самия град. След като опустошил областта и отново превзел Верея, той отвел пленниците в столицата си. Василий бил прекалено зает, за да се върне лично в Европа, но изпратил един от най-способните си пълководци, Никифор Уран, да поеме командуването. През 996 г. той пристигнал в Солун с подкрепления.

Самуил прекарал 996 г. в Континентална Гърция. Вече от 10 години той държал в ръцете си Лариса, нейната входна врата, и сега успял безпрепятствено да проникне през Термопилската долина и Термопилите, Беотия и Атика до Коритския провлак. В Пелопонес настъпила паника. Поддал се дори и стратегът Апокавк, който се поболял от тревога и не знаел как да организира отбраната. Били необходими целият такт и духовни дарби на св. Никон Метаноите, за да се успокоят разстроените му нерви. Но докато всички със свито сърце очаквали нападението, дошла вестта, че цялата българска войска се оттегля на север.

Никифор Уран бил по стъпките на Самуил из полуострова и успял да върне на Империята крепостта Лариса. Като оставил там по-голямата част от обоза, той продължил през Фарсалската равнина и Отрие и стигнал долината на р. Сперхей. На другия бряг бил лагерът на българите, препълнен с плячката, взета от Гърция. Реката била придошла от поройните летни дъждове и Самуил се чувствувал в безопасност. Но през нощта имперските войски открили брод през буйните води и нахлули в лагера му. Българите били избити, както спели. Самуил и синът му Гаврил Радомир били ранени и едва успели да избягат с малка част от войската. Загубите били огромни. Плячката им била разграбена, а пленниците освободени. Уран се завърнал триумфално в Солун, а оттам — в Константинопол, за да отпразнува тържествено прогонването на нашествениците от Гърция.

Но въпреки тази победа Василий не се решил да предприеме един последен съкрушителен поход — той все още бил прекалено зает в Азия. Затова следващите няколко години станали може би най-славните в Самуиловото царуване. Потресен от разгрома си, отначало Самуил писал на императора с предложение да му се покори при известни условия, но скоро оттеглил предложението си, когато разбрал, че засега няма да бъде нападнат. Според един разпространен в Антиохия слух той тъкмо преговарял, когато научил, че законният цар (синът на Петър, Роман) бил умрял в Константинопол. Самуил веднага прекратил преговорите и се обявил за цар. Но Роман съвсем не е бил пар, нито пък е бил в тъмница в Константинопол. Той бил скопец, на служба при Самуил, и живял още дълги години. Може би тук трябва да отделим място за историята на последния жив брат на Самуил, Арон, разказана от Скилица. Арон, който бил по-миролюбив, настоявал за споразумение с Империята и вероятно успял да си осигури подкрепата на голяма част от българите. Влиянието и политиката му съвсем не се харесвали на Самуил. Затова Арон бил заловен и убит с всичките си деца. Само синът му Иван Владислав бил спасен от своя братовчед Гаврил Радомир. Така Самуил останал да царува сам, без да дели властта си с никого. Но вестта достигнала до източната граница на Империята в доста объркан вид и местните историци я допълнили и разкрасили.[32] Жестокостта на Самуил сплашила миролюбивата групировка и когато той решил отново да скъса отношенията си с императора, никой не се противопоставил.

Вътрешният живот на страната през Самуиловото царуване е бяла страница за нас. Знаем само каква е била данъчната система, възприета по онова време: всеки, който притежавал чифт волове, бил задължен да плаща годишно по една крина жито, една крина просо и една стомна вино.[33]. Тоа несъмнено била много стара българска система. Изглежда, че народът — както правоверните християни, така и богомилите — не е протестирал против Самуиловото управление, било от равнодушие или от страх. Затова пък воеводите му доста често го предавали. Това сигурно се е дължало на по-добрите изгледи за материални облаги и удобства, които предлагала Империята, тъй като Самуиловият двор в планините на Македония не се отличавал с изтънченост. Явно комитопулите не покровителствували литературата и изкуствата, както владетелите на Крумовата династия. От друга страна, Самуил бил голям строител. Той не само издигнал яки стени около крепостите си; в тези години били построени и няколко църкви, отчасти запазени и до днес. Църквата „Св. Герман“ край Преспа, църквата, построена на преспанския остров за мощите на св. Ахил от Лариса, както и църквите „Св. Константин и Елена“ и „Св. София“ в Охрид, който скоро след настъпването на новия век станал столица — всички те свидетелствуват за активната архитектурна дейност на Самуил. Поради разрушенията и добавките на следващите поколения днес е трудно да съдим за стила им. По дух те напомнят провинциалната византийска школа, трърде различаваща се от императорската константинополска школа и силно повлияна от арменската архитектура. Може би Самуиловите архитекти са били арменски пленници от колониите в Македония, но по-вероятно е тези църкви да са били плод на първите амбициозни артистични усилия на местните славянобългари.

В българския царски двор може да е липсвал разкош, но не са липсвали романтични страсти. От жена си Агата Хрисилия царят имал няколко деца, чиито бурни любовни преживявания влезли в страниците на българската история. Самуил бил довел пленения принц Ашот Таронит в столицата си и го държал там затворен. Но най-голямата дъщеря на царя, Мирослава, го зърнала и той пленил сърцето й. Като се зарекла да се самоубие, ако не стане негова жена, тя успяла да измоли освобождаването му. След женитбата им Ашот бил изпратен от своя тъст да помага в управлението на Драч. По-късно двамата съпрузи изменили на царя.[34]

Приблизително по същото време — вероятно през 998 г. — Самуил, чиито действия на юг и на изток за момента били осуетени, решил да разшири владенията си на северозапад, по адриатическия бряг. Завладяването на Драч му подсказало колко е важно да бъде адриатическа сила. Той бил прекалено предпазлив, за да се опита, подобно на предшествениците си, да завладее долините във вътрешността на Сърбия, затова се придържал към крайбрежието, където му била предоставена една отлична възможност. Княжество Дукля (днешната Черна гора) страдало от мекушавото управление на своя невръстен княз Владимир. Самуил нахлул в земята му, превзел град Улцин и пленил самия млад княз, без да срещне сериозен отпор. Владимир бил изпратен на заточение в Преспа, а Самуил продълъжил на север и се обявил за върховен владетел на Требине, съседното крайбрежно княжество. В резултат на българското настъпление император Василий, който не можел да си позволи да поддържа военни части в толкова отдалечени земи, формално отстъпил управлението на Адриатика на своята вярна васална държава Венеция.[35]

И отново се намесила една от дъщерите на Самуил. Подобно на сестрите си, княгиня Косара била развълнувана от мисълта за хубавия млад пленник и скоро се влюбила в дуклянския княз. Самуил чул молбите на Косара. Владимир бил освободен и върнат на трона си, след като се оженил за Косара. По същото време Владимировият чичо Драгомир бил провъзгласен за княз на Требине. И двамата признавали върховната власт на България и поне Владимир останал верен васал.[36]

Самуиловата слава стигнала чак до маджарите и техния крал св. Стефан Унгарски изпратил свои представители да сключат съюз с България. Условията на съюза са доста неясни, но знаем, че той е бил скрепен с брачен договор. Стефан изпратил дъщеря си за жена на Самуиловия син и наследник Гаврил Радомир. Но унгарското момиче не било така щастливо в любовта като зълвите си. В царския двор в Охрид живеела една робиня на име Ирина, пленена като дете в Лариса — жена с удивителна красота. Принцесата навярно притежавала чертите на бащиния си народ — народ, с чието име били наричани злите великани-човекоядци — и далеч не можела да се сравнява със сияйната гръцка пленница. Гаврил Радомир забравил високото потекло на жена си, чийто баща бил крал, а в жилите на майка й течала кръвта на западните императори, и я изоставил заради плебейката Ирина. Самуил, който винаги се отнасял с разбиране към чувствата на децата си, приел раздялата и признал брака с Ирина — и без това съюзът с унгарците имал твърде малко значение за него. За по нататъшната съдба на принцесата не се знае нищо. Разведена и изоставена в този суров царски двор, далеч от родината, тя вероятно е потърсила утеха в някой манастир. От брака й се родил един син, Петър Делян, който навярно е умрял млад. Много години по-късно, след падането на Самуиловата династия, под това име се подвизавал един амбициозен неудачник, който се разбунтувал срещу императора.[37] Но докато още се разигравали тези любовни драми, може би и преди брака с унгарската принцеса, император Василий отново взел оръжието. Около 998 г. положението на Самуил изглеждало така цветущо, че някои от знатните ромеи се готвели да минат на негова страна. Но Василий бил предупреден и заловил двама от тях в Солун — магистър Павел Вов и протоспатарий Малакин. Те били изпратени на заточение — първият в Константинопол, а вто рият — в Азия. Тогава някои от велможите в Адрианопол, които имали същите намерения — Ватаций и Василий Глава, — незабавно избягали при Самуил. Императорът затворил сина на Глава и го държал цели три дена, но не можал да придприеме други действия.[38] Вероятно всяка година Никифор Уран е провеждал походи срещу България, но за тях не се знае нищо. През пролетта на 1001 г. обаче Василий сключил мир на източната си граница и вече можел да насочи цялото си внимание на запад. В продължение на четири години той непрекъснато предприемал походи във владенията на Самуил.[39]

Първият от тях, през 1001 г., бил насочен срещу София. Тръгвайки от Филипопол, където оставил силен гарнизон начело с патриций Теодорокан, Василий преминал Траянови врата и превзел много крепости около София, макар че не нападнал самия град. След това се оттеглил да прекара зимата в Мосинопол (днешната Гюмюрджина), в Югозападна Тракия. Целта на този поход била да откъсне Самуил от източните му области. Затова на следващата година Василий изпратил голяма войска, предвождана от Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий, да завладее земите между долното течение на Дунава и Черно море, стария център на България. Самият той навярно е чакал близо до София, за да попречи на Самуил да изпрати подкрепления. Ходът му бил успешен; бившите столици Малки Преслав, Плиска и Велики Преслав отново паднали в ръцете на императора.[40]

През 1003 г. Василий нанесъл удар в Македония. С приближаването на голямата му войска към Верея българският управител на крепостта Добромир се уплашил и се предал без бой. Василий винаги се опитвал да обвърже бившите български военачалници с Империята, като им давал титли, а понякога и постове в достатъчно отдалечени провинции, така че да не представляват опасност. Добромир бил удостоен с титлата антипат и бил изпратен в Константинопол. След Верея императорът нападнал Сервия. Градът бил отбранявай от Никулица, ромейския предател, пощаден от Самуил при Лариса. Никулица се сражавал храбро, но накрая градът паднал. Василий се отнесъл снизходително към защитниците му. Въпреки миналото си, Никулица получил титлата патриций и придружил императора до Константинопол през лятото на 1003 г., когато Василий сметнал за благоразумно след последните си успехи да се върне за малко в своята столица.

Но предателят не можел да бъде купен с една титла. След няколко дни той избягал и се върнал при Самуил. Според неизменния български обичай по време на императорския поход Самуил останал в планините, като решително отбягвал откритите сражения. След оттеглянето на Василий той се спуснал с войската си и с помощта на Никулица се опитал да си върне Сервия. Но Василий бил добре осведомен и се придвижил бързо. С усилени преходи той се върнал на границата на Тесалия, а Самуил и Никулица отстъпили. Скоро Никулица попаднал в засада, бил пленен и затворен в Константинопол. След няколко години той отново избягал. Императорът прекарал следващите един-два месеца в Тесалия, където поправил крепостите, разрушени от българите, и си върнал онези, които още били в техни ръце. Българското население било изселено в областта Волерон — там, където Марица се влива в Егейско море. От Тесалия Василий се отправил на север, към яката крепост Воден, разположена на ръба на Македонското плато, откъдето водите на Островската река се спускали в долината, образувайки внушителни водопади. Един български воевода на име Драгшан храбро отбранявал града, но накрая, вероятно късно през есента, бил принуден да се предаде. Гарнизонът бил изпратен във Волерон, но Драгшан получил разрешение да се засели в Солун. Там той се оженил за дъщерята на един от главните свещеници при храма „Св. Димитър“. По нататъшната му съдба е твърде необикновена. След като жена му родила две деца, той неочаквано избягал в българския царски двор, но скоро бил заловен и по молба на тъста си получил прошка. Не след дълго той избягал повторно, със същия резултат. Този път останал в Солун, докато му се родили още две деца, след което избягал за трети път. Сега вече търпението на императора се изчерпало. Когато го заловили отново, той незабавно бил набит на кол.

След 1004 г. Василий решил да завладее докрай Дунавска България и в самото начало на годината[41] обсадил Видин на Дунава, най-източната крепост, останала в ръцете на Самуил. Срещу тези добре организирани и внимателно ръководени походи Самуил не можел да направи нищо, но сега се опитал да отвлече вниманието на императора и почти успял да го принуди да вдигне обсадата. На 15 август, когато жителите на Адрианопол празнували Успение Богородично, българите внезапно нападнали града. Адрианопол бил съвсем неподготвен — никой не очаквал, че Самуил ще се отдалечи толкова от центъра си. Той избивал и рушал, без да срещне съпротива, а след това се оттеглил така ненадейно, както бил дошъл, с богата плячка и множество пленици. Но тази блестящо проведена акция закъсняла: след осеммесечна обсада Видин бил на път да падне. Василий изчакал още малко, превзел града с пристъп — вероятно в началото на септември — и след като поставил в него силен гарнизон, бързо се отправил на юг, за да пресрещне завръщащите се български войски. Походът му нагоре по Тимок и Морава, през враждебни, непокорени земи, бил не по-малък подвиг от Самуиловия поход до Адрианопол.

Императорът се срещнал с българския цар и войската му близо до Скопие, на брега на Вардар реката била придошла, а Самуил бил забравил горчивия урок при Сперхей. Двете армии се разположили на лагер на двата бряга: императорската — със съответните предпазни мерки, а българската — с дръзко безгрижие, уверена, че реката е непроходима. Но един гръцки войник открил брод и императорът се промъкнал незабелязано с войската си на отвъдния бряг. Нападението било така неочаквано, че българите дори не направили опит да се отбраняват. Всички, включително и Самуил, побегнали панически. Лагерът им, заедно с царската палатка и цялата плячка от Адрианопол, паднал в ръцете на императора.

След битката българският управител на Скопие предал на императора ключовете на града. Това бил Роман, евнухът, синът на Петър, последната издънка на Крумовата династия.[42] Василий го посрещнал благосклонно и го направил патриций. Той завършил необичайната си кариера като управител на Абидос.

От Скопие тръгнал на изток, срещу крепостта Перник, която охранявала долината по горното течение на Струма. Но Перник бил разположен в непристъпна местност и бил отбранявай мъжествено от най-способния Самуилов воевода, Кракра. След като изгубил много хора и се убедил, че Кракра е неподкупен, Василий снел обсадата и късно през зимата на 1004 г. се оттеглил в изходната си база във Филипопол. Оттам той скоро се завърнал в Константинопол.[43]

Така за четири години Самуил изгубил половината си царство. От Железни врата на Дунава до Солун, цялата източна част на Балканския полуостров била в ръцете на императора, с изключение единствено на София, Струмица и няколко крепости около Перник и Мелник, по западните склонове на Родопите. Имперски гарнизони били разположени по границата с Тесалия и по течението на р. Вардар. Походът бил един от най-блестящите в историята на византийското оръжие. Той показал, че при добро командуване имперската армия все още е най-съвършената военна машина, която тогавашният свят познавал. Той показал още, че българите, въпреки цялата си храброст и дързост, въпреки хитростите и клопките, вече не могат да й бъдат достоен съперник. Като всеки голям български пълководец, Самуил избягвал откритите сражения и разчитал на бързината, на засадите и внезапните нападения. Но сега той бил изправен пред противник, който можел с усилени преходи на премине и през най-дивата вражеска земя, без да се остави да бъде изненадан в някоя долина или планински проход; противник, който бил забравил за всичко друго и бил твърдо решен, че няма да спре да воюва, докато България не изчезне от лицето на земята.

Дори и привържениците на Самуил започнали да осъзнават истинското положение. През 998 г. имперските сановници изменили на императора, за да дойдат при Самуил, изгряващото величие. Но сега, с вероломна предвидливост, собствените му служители започнали да преминават на служба при императора. Всяка измяна била тежък удар за Симеон. Пялата му сила се опирала на неговите управители, воеводи и подчинените му войници. Обикновенният му народ, изглежда, бил прекалено беден и безучастен или, като богомилите, преднамерено пасивен, за да го подкрепи или да се опълчи срещу него. И макар че засега чужди войски не били достигнали високопланинските езера, където била столицата му, Самуил можел с право да бъде изпълнен с мрачни предчувствия за бъдещето.

През 1005 г. язвата на предателството разяла сямото сърце на неговото семейство. Дъщеря му Мирослава и мъжът й Ашот Таронит избягали от Драч, в чието управление той участвал, и отишли в Константинопол. Ашот отдавна жадувал да се върне в предишния си дом и бил убедил княгинята, че съпружеският дълг стои над синовния.

Но Мирослава не била единственият изменник на семейството. Ашот донесъл на императора писмо от тъста на царя, Йоан Хрисилий, под чието камандуване останал Драч. Йоан предлагал да предаде града на имперските войски срещу известно възнаграждение за себе си и титлата патриций за двамата му синове. Предложението било прието. Патрицият Евстатий Дафномил пристигнал с флота в Адриатика и поел управлението на града. Ашот получил магистърски сан, а Мирослава — званието зости и с това станала една от най-видните придворни дами на Империята.[45]

Загубата на Драч била тежък удар за Самуил — както за чувствата, така и за могъществото му. Той вече нямал излаз на Адриатическо море, освен през Дукля, княжеството на неговия предан зет Владимир.

Събитията от следващите девет години се губят в неизвестност. Изглежда, че след 1006 г. император Василий всяка година е нахлувал в България[46], а през 1009 г. Самуил претърпял тежко поражение при селището Крета, вероятно близо до Солун.[47] През всичките тези години имперските войски напредвали все повече към столицата на Самуиловите владения. Само планините на Северна Македония и Албания останали в Самуиловите ръце, както и долината по горното течение на Струма, защитавана от Кракра. Вероятно от Кракра Самуил научил, че всяка година императорът нахлува с войските си през тясната клисура Кимбалонгус или Клидион (с. Ключ), която води от Сяр към долината на Струма. Самуил съставил план да завземе прохода и така да спре императора или да го принуди да направи обход, при който българите да се окажат врязани дълбоко в тила на ромейската войска. През 1014 г. Самуил приложил на дело плана си и завзел клисурата, като преградил входа й с дървена стена. Същевременно той изпратил други военни части, водени от Несторица, към Солун, за да отвлекат вниманието на императора. Но Несторица бил разбит от имперския стратег Теофилакт Вотаниат, който след това се присъединил към императорската войска, наближаваща Кимбалонгус.

При вида на здравите български прегради Василий се поколебал, а след няколко неуспешни атаки съвсем се обез-сърчил. Но неговият военачалник, филипополският стратег Никифор Ксифий, предложил да направи обход с част от войската през гористите планински склонове и да нападне Самуил в гръб; той се надявал на успех. Василий приел плана.Ксифий поел през горите на Беласица и успял да излезе в гръб на Българската войска. На 29 юли Василий устремно атакувал преградната стена. В същия момент Ксифий внезапно нападнал българите в тил. Така изненаданите българи попаднали в клопка. Много от тях паднали убити, а още повече били пленени. Самият Самуил се спасил само благодарение на твърдостта и мъжеството на своя син и успял да избяга в крепостта Прилеп. Пленниците наброявали 14 или 15 хиляди. Василий, чиято снизходителност се била изчерпала, решил да даде на царя суров урок. Всички пленници били ослепени, като на всеки сто души бил оставен един с по едно око. Така, водени от еднооките си другари, те били изпратени при своя цар.[48]

Междувременно Василий се насочил на север, за да си разчисти сметките със западнородопските области, храбро отстоявани от Кракра. Той стигнал до Струмица и превзел съседната крепост Мацукион. Оттам той изпратил войска, начело с Вотаниат, да изгори преградите, издигнати от българите по пътя към Солун. Вотаниат изпълнил успешно задачата си, но на връщане попаднал на българска засада и загинал заедно с всичките си войници. Тази победа окуражила българите, но не им помогнала особено. Императорът продължил похода си през областта — една от многото, наречени Загория, „отвъд планините“ — и дори най-силната и непристъпна крепост, Мелник, се предала в негови ръце. След превземането й той се оттеглил за известно време в Мосинопол и там, на 24 октомври, в лагера му пристигнали радостни вести.[49]

Ослепените жертви от Кимбалонгус най-сетне стигнали при своя цар. Самуил бил в Преспа, болен от тревога и страх. При вида на ужасяващото шествие, в което била превърната могъщата му войска, той не издържал и получил апоплектичен удар. Дали му малко студена вода и той дошъл на себе си, но след това отново загубил съзнание и след два дни, на 6 септември 1014 г., починал.[50]

Това бил краят. Последният лъч на залязващото слънце озарил България при теснините на Кимбалонгус. Сега паднал здрач , изпълнен със забързани смътни фигури, които трескаво се мъчели да предотвратят неизбежната нощ. Девет дни след смъртта на Самуил синът му Гаврил Радомир, когото гърците наричали Гаврил Роман, бил провъзгласен за цар. Навярно по времето на бащината си смърт той е бил някъде далеч с войската си и му е трябвало известно време, за да се върне. Въпреки цялата си храброст и внушително телосложение Гаврил Радомир не притежавал величието на баща си. Той далеч не бил способен да внуши такова страхопочитание и уважение и почти веднага тронът му се разлюлял.[51]

При вестта за смъртта на царя Василий веднага възобновил похода си. От Мосинопол той навлязъл в долината на р. Черна и стигнал чак до големия град Битоля, където имало дворец на Гаврил Радомир. Разрушаването на този дворец било единственото насилие, извършено от императора този път. От Битоля Василий се върнал обратно — той сметнал за неразумно да се изкачва в планините през най-лютата зима — и се спуснал по р. Черна, а в това време войските му превзели Прилеп и Щип (Ступион). Оттам той през Воден се върнал в Солун, където пристигнал на 9 януари 1015 г.

В началото на пролетта той потеглил отново. С помощта на предателство българите си били възвърнали Воден, затова Василий настъпил с цялата си войска срещу града и го принудил да се подчини. И този път гарнизонът бил изпратен в колонията във Волерон, а за да е сигурен, че ще удържи града, императорът построил две нови крепости — Кардия и Св. Илия. След това се върнал в Солун. Докато бил там, при него пристигнал един гръцки войник, с прозвище Хиротмит (тъй като бил с отрязана ръка), с писмо от царя, в което той обещавал да се покори. Но Василий заподозрял измама и върнал пратеника без отговор. Същевременно той изпратил войска под командуването на Никифор Ксифий и Константин Диоген да обсади Мъглен, една от най-силните крепости в Македония, останали в български ръце. Начело с тукашния управител Илица и кавхан Дометиан, един от най-близките съветници на царя, крепостта се отбранявала така ожесточено, че се наложило самият Василий да дойде и да ръководи обсадата. Едва след като заповядал да отбият реката, която течала покрай града, и да подкопаят основите на градските стени, гарнизонът бил принуден да се предаде. Императорът изселил войниците далеч в Армения, а градът разрушен и опожарен. Същата съдба постигнала и съседната крепост Енотия.[52]

Пет дни след падането на Мъглен, през август, Хиротмит отново се появил в лагера на императора, този път със сензационна новина. Докато ловувал край с. Петриск, на Островското езеро, цар Гаврил Радомир бил убит от своя братовчед, княз Иван Владислав, сина на Арон, чийто живот бил спасил навремето.[53] Иван Владислав станал владетел на онова, което било останало от България. Заедно с Гаврил Радомир загинала и жена му, красивата Ирина от Лариса.[54] Хиротмит довел със себе и няколко слуги на Иван Владислав и донесъл писма с обещания за подчинение и покорство. Отначало Василий бил на път да им повярва, но приблизително по същото време братът на кавхан Дометиан, също кавхан, преминал на страната на императора и бил посрещнат добре от него. Вероятно той му разкрил двуличието на писмата. Василий веднага потеглил към вражеската страна и навлязъл в планинските области на Македония, край Острово и Соск, като по пътя си ослепявал всеки заловен българин.[55]

Смъртта на Гаврил Радомир хвърлила страната в още по-голямо безредие. Иван Владислав бил узурпатор, навярно просто водач на някоя от съществуващите групировки, и в настъпилия хаос всеки български военачалник се заел със собствените си интереси. Но Иван Владислав бил безскрупулен и енергичен. Под натиска на императора той се оттеглил на северозапад в албанските планини, за да сплоти силите си. Там той повикал дуклянския княз Владимир да се посъветва с него като със свой васал — Иван Владислав навярно искал да си осигури възможност за отстъпление в княжеството му и бил разгневен от това, че хрисимият Владимир клонял към мир с императора. Добрият княз бил готов да тръгне, но жена му Косара, дъщеря на Самуил, не се доверявала на убиеца на брат си и тъй като се страхувала за живота на своя съпруг, решила да отиде вместо него. Иван Владислав я посрещнал така сърдечно, че накрая, след като сигурността на Владимир била гарантирана под клетва пред българския патриарх Давид[56], Владимир тръгнал за царския двор. Още с пристигането си на 22 май 1016 г. той бил обезглавен и тялото му не било предадено на земята, докато не извършило толкова много чудеса, че дори и убиецът му бил изумен. Косара получила разрешение да го погребе в Крайна, край Шкодрен-ското езеро, а самата тя, с разбито сърце, станала монахиня в един близък манастир.[57] Убийството премахнало опасността от предателство в тила на Иван Владислав, но иначе не постигнало нищо, освен че увеличило всеобщия хаос. Българите скоро изгубили властта си над Дукля.

Междувременно императорът проникнал дълбоко в сърцето на македонските планини, в загадъчната област на високопланинските езера и долини, където била столицата на Самуил. В ранната есен на 1015 г. той достигнал и самата столица, Охрид. Но едва бил завзел града, когато научил, че Иван Владислав атакува Драч. Като оставил гарнизон в Охрид, Василий веднага се притекъл на помощ на големия пристанищен град. Но тогава дошла по-лоша вест. Тръгвайки към Охрид, Василий бил оставил значителна войска, командувана от стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест, за да охранява пътищата към планините. Но Георги бил подмамен в засада от българския воевода Ивац, бележит и опитен пълководец, и загинал заедно с всичките си войници. Василий бил принуден да остави Драч на произвола на съдбата (гибелта му обаче била предотвратена) и да се спусне бързо от планините по следите на Ивац, за да си освободи пътя. Но Ивац го избегнал и се оттеглил на юг: той успял да върне на българския цар Охрид, който отново станал негова столица. Императорът отишъл в Солун, а оттам — в Мосинопол. Там разделил войските си на две части: едната, под командуването на Давид Арианит, изпратил срещу Струмица, а другата, водена от Ксифий — срещу София. Арианит успял да превземе крепостта Термица, близо до Струмица, а Ксифий — някоко крепости край София, сред които и Бояна. Самият император тръгнал за Канстантинопол, където пристигнал през януари 1016 г.

По-късно през същата година Василий подновил военните действия и лично повел войските си към българските области по горното течение на Струма. Главно огнище на съпротивата им бил Перник — крепостта, която все още се държала, под ръководството на храбрия и верен Кракра; той оставал верен на всеки цар, който се възкачван на трона. Василий отново се опитал да превземе Перник с пристъп и отново това му струвало толкова много жертви, че накрая се отказал от обсадата. С настъпването на есента тоя се оттеглил на юг в Мосинопол, където прекарал зимата и дал почивка на войниците си.

През първите хубави дни на 1017 г. старият император отново поел на поход. Той изпратил Давид Арианит и Константин Диоген в земите по горното течение на Вардар, а сам превзел крепостта Лонгон.[58] Имперските войски пленили огромен брой хора и стада говеда и овце — основното богатство на страната. Императорът разделил пленниците на три части, като едната разпределил между войските си, другата дал на своите руски наемници, бъдещите прочути варяжки дружини, а третата оставил за себе си. От Лонгон Василий настъпил на юг към Кастория (Костур). Но докато обсаждал яките му стени, той получил писмо от стратега на Дръстър, в което се съобщавало, че Иван Владислав и наместникът му в Родопите, Кракра, се опитвали да се споразумеят с печенегите, които чакали в пълна готовност отвъд Дунава. Василий не искал да рискува. Той веднага вдигнал обсадата и бързо се отправил на Север, за да бъде наблизо, ако стане нужда. По пътя си той превзел и опожарил крепостта Бозоград, или Вишеград[59], заповядал да се укрепят разрушените стени на Верея и стигайки до Остров и Молиск , разрушил всички български крепости, които все още били непокътнати. Там той научил, че съюзът на българския цар с печенегите се е провалил, тъй като печенегите не желаели да рискуват, като си навлекат гнева на страшния стар император.

Василий отново се върнал на юг и превзел крепостта Сетина (днешното село Сетина на р. Брод, в края на долината на р. Черна). Там имало Самуилов дворец, в който Василий открил големи хранителни запаси. Дворецът бил опожарен, а храната — раздадена на войниците. Царят бързо пристигнал с войските си в околността, за да предприеме нещо. Тогава Василий изпратил срещу него Константин Диоген с войските от европейските теми. Но Константин попаднал в клопката на Иван Владислав и бил пред прага на гибелта, когато Василий, разтревожен за съдбата на войските си, се появил внезапно с набързо сформиран отряд и се включил в битката. Българите, които почти били удържали победа, се стъписали. С викове: „Бягайте, бягайте, императорът!“[61] те се пръснали на всички страни. В безредното бягство много от тях загинали; били пленени 200 конници в пълно бойно снаряжение и цялото имущество на царя, както и неговият племенник.

След тази победа Василий потеглил към Воден и подсилил гарнизона му. След това, през януари 1018 г. той се върнал в столицата си.[62]

С всеки нов поход императорът все повече заздравявал своите позиции в България. Но Иван Владислав, с неукротимата си енергия, не се отчайвал. Едва Василий се бил оттеглил, той се спуснал от планините, за да атакува с всичките си останали сили крепостта Драч. Това било последното му начинание. Както се биел пред стените на града, бил нападнал от един воин, в когото изведнъж му се сторило, че разпознава дуклянския княз Владимир, убития от него светец. Той неистово се развикал за помощ, но помощ не дошла. И така, неизвестният воин, бил той призрак или някой случаен грък, или пък български заговорник, сразил царя.[63]

Смъртта му означавала край за България. Синовете му били млади и неопитни и дори най-разпалените български воеводи започнали да разбират, че по-нататъшната съпротива е безсмислена. Веднага щом научил новината, императорът потеглил към Константинопол. Докато прекосявал полуострова, много от противниците му идвали да се помирят с него. В Адрианопол го чакали синът и братът на Кракра, които носели вестта, че храбрият воевода слага оръжието и му предава непристъпната си крепост Перник. Василий ги приел благосклонно и ги почел с високи санове; Кракра бил удостоен с титлата патриций. В Мосинопол дошли пратеници от Битоля, Моровизд и Липлян[64], които предали ключовете на своите градове. В Сяр самият Кракра се явил пред императора заедно с воеводите на още 35 крепости, които му били подвластни. Скоро дошъл и Драгомъж, воеводата на Струмица. Със себе си той довел Йоан Халд, пленен от Самуил преди 22 години, когато били разгромени Таронитите. Императорът дал на Драгомъж титлата патриций и продължил към Струмица. Когато наближил града, дошли нови пратеници, начело с българския патриарх Давид.

След смъртта на Иван Владислав, вдовицата Мария поела управлението и по съвет на патриарха решила да предаде България на императора при някои условия, гарантиращи сигурността на семейството й. Най-големият й син Пресиян и двама от братята му се противопоставили на тази политика, напуснали Охрид и отишли в планините. Но по-голямата част от двора я подкрепила. Сега Давид носел две писма до императора. По същото време пристигнали и воеводата Богдан, управител на „вътрешните крепости“, който до такава степен бил привърженик на Империята, че дори убил войнствения си зет. За награда бил удостоен с титлата патриций.

От Струмица Василий отишъл в Скопие, където поставил силен гарнизон, командуван от Давид Арианит. Самият той триумфално се върнал обратно в Щип, оттам в Просек на р. Вардар и продължил на юг, а след това на запад, стигайки до Охрид. Пред портите на града императорът бил посрещнат лично от царицата, заедно с всички членове на царското семейство, които се намирали там — трима от синовете й, шестте й дъщери, един незаконороден синове от Самуил, както и двете дъщери на Гаврил Радомир и петимата му сина, единият от които бил ослепен. Василий благосклонно приел капитулацията им. В Охрид той намерил и съкровищницата на българските царе, която нямал време да отвори при предишната си краткотрайна окупация на града. Тя била пълна със златни монети, златоткани дрехи и златни корони, обсипани с бисери. Златото, възлизащо на 100 центинария, той раздал на войската. След това, като оставил в града силен гарнизон, командуван от Евстатий Дафномил, поел на юг. В лагера му се явили още българи — Несторица и младият Добромир, с всичките си хора. Дори и Пресиян и братята му, най-големите синове на царицата, се спуснали от дебрите на планината Томор, където Василий бил пратил по следите им преследвачи, и се предали в ръцете му. Василий ги приел в Преспа. На Пресиян той дал титлата магистър, а останалите направил патриции. Било средата на август.

В Преспа пред Василий склонил глава, макар и не по своя воля, още един виден българин. Воеводата Ивац, горд и независим, се бил затворил в двореца си на р. Девол, заобиколен с прекрасни градини. Близо два месеца императорът преговарял с него, увещавайки го да се предаде доброволно. Но Ивац хранел оргомни амбиции да стане цар и се опитвал да печели време. През август, според обичая си, Ивац поканил свои приятели и роднини да празнуват заедно празника Успение Богородично. Тъй като преговорите все още продължавали, Евстатий Дафномил помолил да бъде приет на празника. Ивац бил изненадан, но и поласкан, че един враг се оставя в ръцете му, и го приел сърдечно. След гощавката Евстатий поискал да говори насаме с Ивац. Те се уединили в една отдалечена градина. Когато останали сами, гъркът неочаквано повалил българина, запушил му устата и му избол очите. Двама слуги на Ивац чули първите му приглушени викове и повикали останалите. Всички българи се стекли на мястото, разярени от тази злоупотреба с гостоприемството на техния приятел. Но Евстатий ги изчакал спокойно и когато се събрали, се обърнал към тях с дълга реч, убеждавайки ги, че е истинско безумие да се противопоставят на Империята. Неговите думи, както и увереността му им направили силно впечатление и те осъзнали безсилието си срещу могъщия император. Те благоразумно се покорили на съдбата и заедно с Евстатий и ослепения Ивац отишли в Преспа при императора. За награда Евстатий бил назначен за стратег на Драч и получил цялото имущество на Ивац.

По същото време Никулица, предателят от Лариса, който се криел в планините, след като бил изоставен от последователите си, се отказал от съпротивата и една вечер се предал на императора. Но Василий не пожелал да го види и направо заповядал да го хвърлят в тъмница в Солун.

От Преспа Василий направил обход през Драч, Колония и Дринопол, без да уреди нещата там, и дошъл в Костур. Там той заварил две от дъщерите на Самуил, които били доведени в лагера му. Когато видели там царица Мария, яростта им била безгранична. Едва ги удържали да не я убият на място. За да избегне подобни недостойни сцени за в бъдеще, Василий изпратил плененото царско семейство в Константинопол. Подобно на княгиня Косара, царицата била удостоена с титлата зости. А самият император, който нямал повече работа тук, се отправил на юг, за да посети своята провинция Елада. На път през Тесалия той видял купища български кости, белеещи се все още по бреговете на Сперхей, където хиляди българи били избити от Никифор Уран, и се удивил на могъщите укрепления, построени след битката, за да охраняват Термопилите. После той прекосил Беотия и се озовал в славната Атина.[65]

Междувременно Ксифий приемал капитулацията на останалите свободни българи. Той подсилил гарнизоните в Сервия и Соск, а докато се намирал в крепостта Стаги в Тесалия, дошъл да се предаде и последният непокорен воевода, Елемаг, управител на Берат (Белград). С това настъпил краят на българската независимост; единствено далеч на север воеводата на Сирмиум, Сермон, се задържал още няколко месеца като независим владетел и дори сечал свои собствени монети. На през 1019 г. Константин Диоген угасил това последно пламъче[66], а дори и князете на Сърбия и Хърватско побързали да признаят върховната власт на императора.[67]

Император Василий видял делото на своя живот изведено докрай. През цялото си управление, повече от 40 години, той се борил, за да унищожи царството на българите. Най-после това било постигнато и през идните векове той щял да остане известен с прозвището Българоубиеца. Тук, в църквата „Св. Богородица“ в Атина, той отслужил благодарствен молебен към Твореца — в храма, наричан в чест на една по-ранна дева Партенон[68].

 

[#15 Psellus. Chronographie, pp. 16—19 — портрет и характеристика на Василий U.]

[#29 Ibid., loc. cit. Верея, която Василий си възвърнал през 991 г., трябвало отново да бъде извоювана през 1003 г. Следователно тя трябва да е била превзета от Симеон сега.]

[#30 Ibid., loc. cit.; Nicon Metanoitë, ed. Lampros, pp. 74—5. Този епизод трябва да е станал сега (а не както твърди Шлюмберже — през 986 г.) — при единствения известен за нас случай, когато Самуил е проникнал до Коринтския провлак.]

[#31 Cedrenus, loc. cit.; Sathas. Chronique de Galaxidi и Schlumberger (Op. cit., II, pp. 139 ff.) отнасят към този момент българското нападение на с Галаксиди на залива Лепанто (вж. по-горе, с 250, бел. 115).]

[#44 Цялата вътрешна история при царуването на Самуил е толкова слабо позната, че дори и такива обобщения трябва да се правят с известни уговорки. Изглежда обаче, че Самуил никога — нито тогава, нито по-късно — не се превърнал в народен герой, както Симеон, макар че Симеон причинил далеч по-големи злини на страната си.]

[#60 По всяка вероятност близо до Остров.]

Бележки

[1] У Дринов (Цит. съч., с 88) и Jireček (Geschichte, pp. 173, 186, 189) и в друга трудове се говори за някои си Шишман, който бил баща на комитопулите. За неговото съществуване се съди единствено по Зографския поменик на българските царе, съставен вероятно едва през XVIII в. (вж. Златарски. Цит. съч., с 638—9). „Грамотата на Пинчия“ (вж. Forum. Illyricum Sacrum, III, pp. 111 — 12), в която българският цар през 974 г. е наречен Стефан, е не по-малко съмнителна (Златарски, цит. място). Имената Никола и Рипсимия се срещат в един надпис на Самуил и в преписа на Скилицовата хроника, направен от епископ Михаил Дево л ски. (Prokič. Die Zusätze, p. 28).

[2] Cedrenus, II, п. 382.

[3] Cedrenus, II, p. 434, съобщава, че комитопулите въстанали след смъртта на Йоан Цимисхи, но знаем, че те са били независими през 973 г. (вж. по-долу). Вероятно западнобългарският въпрос не се е повдигал до смъртта на Йоан, когато българите са преминали в открито настъпление. Теорията на Дринов (цит. място) за независима Западна България, която се отцепила през 963 г. се основава на съществуването на митичния Шишман и на един пасаж у Кедрин (II, с. 347), който явно е бил вмъкнат не на място. Обаче теорията на Дринов е била възприета още и от Иречек, Шлюмберже и Кеймбриджката история на Средните векове.

[4] Annales Hildesheimenses, p. 62. По същото време пристигнало и пратеничество от Константинопол.

[5] Златарски. Цит. съч., с 640, категорично разделя страната между четиримата. Според мен увереността му е необоснована.

[6] Cedrenus, H, p. 435. Той споменава за смъртта на Арон заедно с тази на Давид и Мойсей, въпреки че всъщност той е загинал по-късно. Легендата за отеглянето на Давид в манастир, като цар Давид, провъзгласен за светец, която се разказва от Паисий (История славеноболгарская, с. 33, 63, 66, 70) и в Стематографията на Жефарович (творби от XVIII в., макар и съставени въз основа на по-стари източници), очевидно няма историческа стойност. Вж. Златарски. Цит. съч., с 646—7.

[7] За съдбата на Арон вж. с 174. Що се отнася до Самуил, смятам, че той вече се е наричал цар по време на бягството на Борис и Роман (вж. с 168—169), но Константинопол докрай не признал титлата му.

[8] Според Дюканжовия списък на българските архиепископи (цит. съч. с 175) Гаврил-Герман, първият патриарх след 972 г., имал за седалище Воден, а след това Преспа. Според грамотите на Василий Π за българската църква, дадени у Geher (Byzantinische Zeitschrift, К, pp. 44—5), може да се съди, че София (Сердика, Триадица или Средец), Воден, Мъглен и Преспа са били седалища на патриарха. В Дюканжовия списък за седалище на Гавриловия приемник Филип е посочен Охрид.

[9] Златарски (Цит. съч., с 640) посочва София като столица на Арон, но аз не мисля, че страната е била разделена толкова строго. Според мен столицата се е местела заедно със седалището на патриарха. През 896 г. (при превземането на Лариса) столица на Самуил е била Преспа (Presbyter Diocleae, p. 294). В 1002 г. столица е бил Охрид (вж. Златарски. История, I, 2, с. 702—3).

[10] Cedrenus, II, р. 435. разказва за бягството на братята и смъртта на Борис и зявява, че за Роман ще разкаже повече след това, което и прави на стр. 455. Яхия Антиохийски (прев. у Розен. Император Василий Болгаробойца, с. 20—1) описва събитията по-подробно, като дабавя, че Роман бил провъзгласен за цар, и продължава разказа си така, сякаш Роман е водил войната срещу Василий. Но явно Яхия не е съзнавал, че като скопец Роман не е можел да заеме престола. Златарски (Цит. съч., с 650—60) приема от Яхия, че Роман е бил цар, а „Комитопул“ му е служел. Но е било немислимо един скопец да стане цар. Нещс повече, Яхия, който е бил далеч от мястото на събитията, очевидно през повечето време е обърквал Роман със Самуил, особено що се отнася до смъртта му (с. 58), чието описание е съвсем объркано. Смятам, че в своя критичен преглед на книгата на Розен Успенски с право не приема Яхия твърде сериозно.

[11] Cecaumeni. Strategicon, ed. Vassilievsky and Jernstedt, pp. 65—6. Този Кекавмен бил внук на стратег. Датата се доказва от сведения, дадени в същия ръкопис от анонимен автор, чийто дядо Никулина, вероятно баща на изменника от Лариса (пак там, с 96), бил стратег на Елада през 980 г. Вж. предговора (пак там, с. 4, 7) и превъзходното описание на събитията y Schlumberger. Op. cit., pp. 622 ff.

[12] Cedrenus, Π, ρ. 436.

[13] Joannes Geometrus. Cannina, p. 920.

[14] Този епизод е описан чудесно y Schlumberger. Op. cit., pp. 573 ff.

[16] В кореспонденцията си с константинополското правителство Кекавмен говори за „бунтовника Самуил“ (Strategicon, р. 65). Според Матей Едески (с. 34) през 986 г. Василий заповядал на българските бунтовници да му се покорят. Асохик (с. 124—5) посочва като причина за войната случая с българския цар, който поискал жена от императорския род, но с измама му била натрапена друга. Вероятно тази история е измислена отначало докрай.

[17] Joannes Geometrus. Carmina, p. 934. Лъв Дякон сам е взел участие в похода, който описва много живо (с. 171—3), макар че не споменава за предателството на Контостефан. За него се съобщава от Скилица (Cedrenus, Π, pp. 436—8). Това, че епизодът е пропуснат от Лъв Дякон, не хвърля съмнение върху достоверността му. Несъмнено по това време Василий е искал да го скрие от войниците си. Нещо повече, Лъв споменава за слуха, че проходите са били завардени от българите. Асохик споменава за похода, но с измислени подробности.

[18] Василий е трябвало да ги превзема отново при похода си от 1001 г. (вж. с 176—177). Вероятно те са били завзети от българите в този момент. Наистина, нападението на Василий срещу София предполага, че му е било известно намерението на Самуил да предприеме поход на изток.

[19] Както Яхия (с. 27), така и Йоан Геометър (Carmina, p. 955) загатват за Самуиловите агресивни действия на запад около 988—9 г. Вероятно те имат пред вид най-вече превземането на Драч, който останал в Самуилови ръце до 1005 г. (вж. с 180).

[20] Инокентий III (Ер. р. 1112) споменава, че Самуил е получил папско признание на царската си титла.

[21] Leo Diaconus, p. 175.

[22] Cecaumenus. Strategicon, pp. 28—9. Тук не е посочена дата, но по всичко изглежда, че това е бил най-удобният момент. Димитър заловил имперските военачалници, докато се къпели извън стените на града.

[23] Яхия Антиохийски, с 27.

[24] Възхвала на св. Фотий Солунски, у Васильевский. Один из греческих сборников, с. 100—1.

[25] Яхия, с. 27—8. Скилица (Cedrenus, II, р. 447) просто съобщава, че Василий посетил Солун, за да прегледа укрепленията му и да се помоли на св. Димитър. Асохик (II, с. 145) споменава за възвръщането на Верея и разказва за арменските войници.

[26] Ибн-ал-Азир (Розен. Цит. съч., с. 246) съобщава, че Василий бил стигнал до средата на българските земи. Това вероятно се отнася до предишния му поход до София, наричана по това време Средец.

[27] Cedrenus, loc. cit.

[28] Cedrenus, II, ρ. 449.

[32] ЯхияРозен, с 34); Cedrenus, II, p. 435. Според мен Яхия не заслужава особено доверие по отношение на събитията в България. Много по-вероятно е разказът на Скилица да е верният. Знаем, че Арон е бил жив през 986 г. (от Михаиловия препис на Скилица, Prokič_, _p. 29). По всичко изглежда, че това е бил най-вероятният момент, когато прогръцката политика се е превърнала в заплаха, а смъртта му може да обясни произхода на историята на Яхия.

[33] Cedrenus, II, p. 530. Василий запазил тази система.

[34] Cedrenus, Π, p. 451; Prokič, p. 29.

[35] Presbyter Diocleae, pp. 294—5. Датата не е посочена, но вероятно това е била причината Василий да отстъпи формално Адриатика на Венеция. (Dandolo, p. 227).

[36] Ibid., loc. cit.

[37] Cedrenus, II, p. 529; Prokiö, pp. 31, 36.

[38] Cedrenus, II, pp. 451–2.

[39] У Кедрин (II, с. 452) първият поход е с дата 999 г. Но от ЯхияРозен, с. 42), който е меродавен извор по източните въпроси, знаем, че Василий се е върнал от Изтока едва през 1001 г. Следователно Кедрин сигурно греши с две години през целия този четиригодишен период.

[40] Cedrenus, loc. cit.

[41] Вероятно през януари, тъй като Видин паднал след осеммесечна обсада скоро след нападението на Адрианопол. Василий, както научаваме от Пеел, без всякакво колебание воювал и в най-дълбока зима.

[42] Тук разбираме, че той бил наричан още и Симеон, по името на своя дядо, но няма причини да смятаме, че става дума за някой друг син на Петър, а не за скопеца Роман.

[43] Cedrenus, II, pp. 452—6, относно целия поход.

[45] Cedrenus, II, p. 451. Той разказва за това не на място — след като говори за завладяването и женитбата на Анют. Датата обаче откриваме у Лупус Протоспатарий, хронист от гр. Бари, на отсрещния бряг на Адриатическо море. (Lupus Protospatharius, ad ann. 1005, p. 41). Теодор, за когото ce споменава, че е извършил сделката, несъмнено е бил син на стария Йоан Хрисилий. Не е ясно кой всъщност е управлявял Драч. Не е много вероятно Йоан да е бил подчинен на мъжа на внучката си, който при това· бил чужденец, макар че това е загатнато у Кедрин, който нарича Хрисилий просто един от управителите. Но в епископ Михаиловия препис на Скилица той е наречен „πρωτεύων“. Вероятно се е бил оттеглил поради напредналата си възраст.

[46] Cedrenus, II, p. 475, съобщава, че Василий нахлувал в страната ежегодно. Матей Едески (с. 37) споменава, че Василий повел дълга война срещу българите през 1006 г.

[47] За него се съобщава в житието на св. Никон Метаноите (Васильевский. Цит. съч., цит. място). Вж. Златарски. Цит. съч., с 849—50.

[48] Cedrenus, II, pp. 475, 459. Според него пленниците са били 15 хиляди, а според Кекавмен (Strategicon, p. 18) — 14 хиляди. Michael Attaliates (p. 229) също споменава битката.

[49] Cedrenus, II, p. 460.

[50] Ibid., II, p. 458. Датата на смъртта му се съобщава в преписа на епископ Михаил (Prokič, p. 30), Спомената е и y Lupus Protospatharius (p. 41, ad ann. 1015).

[51] Cedrenus, II, p. 458—9. Той съобщава, че Гаврил Радомир бил провъзгласен за цар на 15 септември, индикт ΧIII. т.е. 15 септември 1015 г., но това трябва да е било записано погрешно вместо 15 октомври, индикт XIII, т.е. 15 октомври 1014 г. Тази дата съответствува на датата на Самуиловата смърт, 6 октомври, както и на 24 октомври, деня, в който Василий научил новината. Тук Кедрин греши по отношение на пленницата от Лариса. Както се посочва в преписа на епископ Михаил (вж. с 176), тя е била жена на Гаврил Радомир, а не на Самуил.

[52] Cedrenus, II, p. 461–2.

[53] Ibid., II, pp. 459, 462. Петриск не е Петрич в долината на Струма. В Рилския манастир се пази един ръкопис от XV в. — възхвала на св. Димитър, — в който се описва подробно смъртта на Гаврил Радомир, а за нейно място се посочва Соск (Златарски. Цит. съч., с 850—2). Несъмнено царят е пребивавал в Соек, но е бил на лов край с Петриск на Островското езеро, където е станало убийството. Яхия (у Розен, с 58—9) предава събитието много объркано, като нарича участниците с имената на техните бащи. Датата би трябвало да е август 1015 г., тъй като Гаврил Радомир царувал по-малко от една година.

[54] Ibid., p. 469.

[55] Ibid., II, p. 462. Дуклянският презвитер (с. 295), споменавайки за убийството, казва, че то се е дължало на интригите на Василий. Разказът на Скилица определено противоречи на това твърдение. Презвитерът вероятно е бил чувал за последвалите преговори; макар че в българския двор несъмнено са ставали много предателства.

[56] Патриарх Давид, който на няколко пъти се появява у Кедрин (вж. по долу), не е споменат в Дюканжовия списък, но почти със сигурност е едно и също лице с Йоан, който наследил Филип (вж. по-горе, с 168). В преписа на Михаил Деволски той е наречен Йоан — както на това място, така и По-нататък. (Prokic, Op. cit., pp. 32, 33; Joean Скилица, с. 146).

[57] Cedrenus, II, p. 463; Presbyter Diocleae, pp. 295—6, с дата 22 май. Годината трябва да е била 1016.

[58] Местоположението й не е известно; вероятно се е намирала недалеч на север от Костур.

[59] Вероятно недалеч на север от Костур.

[61] „Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“

[62] Cedrenus, II, pp. 462—8. Не е известно кой е бил този племенник на царя.

[63] Ibid., pp. 466—7. Дуклянският презвитер разказва за чудодейната намеса на Владимир.

[64] Тук Битоля е наречена Пелагония, по името на областта, чийто главен град била. Другите градове, „Моровиздос“ и „Липениос“, се намирали близо до Битоля.

[65] Cedrenus, II, pp. 470–6.

[66] Cedrenus, II, pp. 477. Относно монетите на Сермон вж. Schlumberger. Op. cit., p. 417.

[67] Ibid., p. 476; Lucius, p. 297.

[68] Cedrenus, loc. cit.