Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The History of the First Bulgarian Empire, 1930 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Пипева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2007)
Издание:
СТИВЪН РЪНСИМАН
ИСТОРИЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
преводач Мария Пипева
редактор Анета Мечева
коректор Людмила Стефанова
художник Гриша Господинов
отпечатано в печатницата при СУ „Св. Кл. Охридски“
ИК „Иван Вазов“ / „Силует“-ООД
София, 1993
ТОВА ИЗДАНИЕ Е РЕАЛИЗИРАНО СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“
The History of the First Bulgarian Empire
G. BELL & SONS Ltd London, 1930
© Steven Runciman
История
- — Корекция
Приложение V
ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ТИТЛИ
Известна светлина върху административното устройство на ранната българска държава хвърлят достигналите до нас наименования на някои прабългарски титли — въпреки че от тях не е възможно да се направят много заключения, тъй като е трудно да се каже кои титли представляват длъжности и кои — просто почтени звания.
Във всички надписи владетелят е назован ханът или Великият хан, κάνας или κάννας, с епитета ύβιγή или ύβηγη — дума, която явно отговаря на куманската öweghü, издигнат, прославен[1]. Надписите добавят титлата „ό άρχ Θεοΰ άρχων“, вероятно въведена от гръцките писари, които я смятали за задължително звание на всеки владетел. Титлата хан изчезва с приемането на християнството и въвеждането на славянската писменост и се заменя с княз, а по-късно — с цар.
Основният дял на аристокрацията били болярите — βαιλάδες или βοηλάδες — титла, която станала обща за източните славяни. В IX в. е имало три категории боляри: шестимата велики боляри, външните боляри и вътрешните боляри.[2] В средата на IX в. имало 12 велики боляри[3]. Великите боляри вероятно са представлявали доверения съвет на хана; вътрешните боляри навярно са били придворните служители, а външните боляри — длъжностните лица в провинциите.[4] Много от лицата, споменати в надписите от IX в. са боляри. Кавханът Исбул и багатурът Цепа също са наречени боляри, но аз съм склонен да смятам, че болярите са били служители с граждански функции. Втората част от аристокрацията, вероятно по-низшата, били багаините. Предполагам, че това е била кастата на военните, но тази титла се появява само в надписите — събирателно (при един случай Омуртаг дал дарове на своите боляри и багаини) или поединично, обикновено в съчетание с титлата багатур.[5] Освен с тези звания, почти всеки български поданик, чието име е увековечено в надпис, е наречен „θρεπτός άνθρωπος“ на хана. Тези „Θρεπτοι άνθρωποι“ били безсъмнение невисок болярски ранг, обикновена охрана на хана.[6]
Титлата багатур — βαγατουρ или βογοτορ — се среща на няколко места в надписите, а българския военачалник, който претърпял поражение в Хърватско през 927 г., Константин нарича άλογοβοτουρ, явно вместо άλο-βογοτουρ.[7] Тази дума е тюркската bagadur, която в руски откриваме като „богатыр“ — юнак. Тя вероятно представлява военен чин. Представката „ало“ може би означава „главен“ или „водач“ (Банг я отъждествява с тюркското alp, alyp8) или пък просто е собствено име. Титлата вагантур, открита в списъка на българските пратеници в Константинопол през 869—870 г. (виж по-долу), явно е същата, като багатур.
Коловър — καλοβρός или κουλού βρός — се среща само в надписите и вероятно е титла или чин, произлязла от тюркската дума golaghuz, водач.[9] Боляринът Цепа освен багатур бил и коловър.
Титлата жупан се среща в надписите, веднъж като ζουπάν и веднъж като κόπανος. И в двата случая се споменава името на носителя й. Сред южните славяни жупан означава племенен вожд, така че Успенски и Бъри основателно приемат, че тук титлата значи глава на някои от прабългарските родове[10].
Титлата сампсис не се среща в надписите, но в Плиска св. Климент бил подслонен от Есхач, σαμψής το αξίωμα, двама от пратениците през 869—870 г. носели тази титла, а Симеон, зет на цар Симеон и пратеник през 927 г., бил οοσάμψος или ούσάμψις, което явно е вариант на думата.[11] Вероятно сампсисът е заемал придворна служба.
Титлата таркан по всяка вероятност е означавала висок военен чин. Тя е от тюркски произход: един тюркски пратеник в двора на император Юстиниан II (ок. 570 г.) е наречен tagma, „αξίωμα δε αυτφ ταρχάν“.[12] Онегавон, който се удавил в р. Тиса, бил таркан, както и жупан Оксун.[13] Когато св. Климент дошъл в Белград, той бил посрещнат от Боритаркан, „τω τότε φυλάσσον-τι“, „υποστράτηγος“ на хан Борис.[14] Боритаркан, вероятно означава таркан Борис; по ранг той явно се е равнявал на стратег в Империята, т.е. той е бил военен управител на облает. Затова си позволявам да предположа, че титлата таркан е била равна на стратег в имперската йерархия. Българските областни управители — те били десет по времето на Борис — били наричани от гръцките и латински автори комити[15]. Не можем да кажем дали това е превод на някоя прабългарска титла или пък прабългарите са възприели думата κόμης. През 927 г. пратеникът сампсис Симеон, зет на покойния цар, бил наречен още καλουτερχάνος, а в X в. било прието на българските пратеници да бъдат задавени учтиви въпроси за здравето на „синовете“ на техните владетели, „ο κανάρ™ κείνος και ό βουλίας ταρκάνος.“[16] Мисля, че явно трябва да приравним καλουτερκανος с καναρτικεινος; калутар-канът и булиастарканът стоели начело на тарканите и постовете им вероятно са се заемали само от членове на ханското семейство. Булиас може би е свързано с думата болярин, но само по себе си това не е от голямо значение.
Най-важният военен сановник в страната бил кавханът. По времето на Маламир кавхан Исбул, παλαιός βοϊλάς (главен болярин) на хана, явно бил най-важният човек в България след хана. Той построил за хана водопровод на свои разноски и го придружавал във време на война, очевидно в ролята на главнокомандуващ.[17] Разбираме, че през 922 г. Симеон е бил придружен от своя кавхан.[18] Един век по-късно имало двама кавхани, Дометиан и неговият брат, но може би те не са заемали поста едновременно. Дометиан бил пленен от Василий II, а скоро след това брат му изменил на българската кауза. Дометиан бил συμπαρεδρος на цар Гаврил Радомир.[19]
Титлата табере, или може би илтабаре (ст. тюрк. ältäbär) , се среща само при пратениците от 869—870 г. Званието Μηνικος се появява неколкократно. През 922 г. Симеон е бил придружаван от „αμα κακάνω και μηνικψ“. През 926 г. българските военачалници Книн, Имник и Ицвоклия нахлули в Сърбия. През 927 г. сред българските пратеници, освен Георги Сурсувул и калутаркан Симеон, били и един родственик на царя, Стефан, а също и Маготин, Крон и Миник. Според Златарски Имник е собствено име, а Миник — титла.[22] Аз лично смятам, че първият пасаж трябва да се чете „αμα καυκάνω Μηνικφ“, като Миник, погрешно наречен от Константин Имник, е бил тогавашният кавхан. Останалите имена, които се появяват в историята на Първата българска държава, поради липса на доказателства за обратното, трябва да приемем за собствени имена, а не за титли.
Във връзка с тези титли трябва да кажем няколко думи за списъка на българските пратеници на константинополския събор от 869—870 г., даден у Анастасий Библиотекар. Според него те са били „stasiszerco borlas nesundicus vagantur il vestrannatabare praesti zisunas campsis et Alexius sampsi Hunno“[23]; „… zerco borlas“ и „nesundicus“ явно са Цервула и Сундика, българските сановници, на които папа Йоан VIII изпратил писмо и които ce споменават в Чивидалското евангелие като Зергобул и Сондоке — „borlas“ не е правописна грешка на „boëlas“[24]; „vagantur“ e багатур, титлата на Сундика. „Il vestrannatabare“ вероятно е „Vestranna iltabare“, т.е. илтабаре Вестрана. Както campsis, така и sampsi явно означават сампсис. Следователно списъкът би трябвало да се чете: „Стазис, Цервула, багатур Сундика, илтабаре Вестрана, сампсис Престизисунас и сампсис Алексий Хуно.“ Вероятно Хуно е призиме. Златарски отъждествява Стазис с Петър, а Престизисунас с българското име Пресиам или Пресиян. Второто предположение звучи правдоподобно. Но фактът, че Петър често се появява като главен пратеник на Борис по църковните въпроси, не означава, че той трябва да е едно и също лице със Стазис.
[#8 Marquart. Op. cit.. p. 40 n.]
[#20 Вж. Marquart. Op. cit., p. 41.]
[#21 Theophanes Continuatus, loc. cit., p. 413; Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, p. 158.]