Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The History of the First Bulgarian Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

СТИВЪН РЪНСИМАН

ИСТОРИЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

преводач Мария Пипева

редактор Анета Мечева

коректор Людмила Стефанова

художник Гриша Господинов

отпечатано в печатницата при СУ „Св. Кл. Охридски“

ИК „Иван Вазов“ / „Силует“-ООД

София, 1993

ТОВА ИЗДАНИЕ Е РЕАЛИЗИРАНО СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“

The History of the First Bulgarian Empire

G. BELL & SONS Ltd London, 1930

© Steven Runciman

История

  1. — Корекция

Приложение V
ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ТИТЛИ

Известна светлина върху административното устройство на ранната българска държава хвърлят достигналите до нас наименования на някои прабългарски титли — въпреки че от тях не е възможно да се направят много заключения, тъй като е трудно да се каже кои титли представляват длъжности и кои — просто почтени звания.

Във всички надписи владетелят е назован ханът или Великият хан, κάνας или κάννας, с епитета ύβιγή или ύβηγη — дума, която явно отговаря на куманската öweghü, издигнат, прославен[1]. Надписите добавят титлата „ό άρχ Θεοΰ άρχων“, вероятно въведена от гръцките писари, които я смятали за задължително звание на всеки владетел. Титлата хан изчезва с приемането на християнството и въвеждането на славянската писменост и се заменя с княз, а по-късно — с цар.

Основният дял на аристокрацията били болярите — βαιλάδες или βοηλάδες — титла, която станала обща за източните славяни. В IX в. е имало три категории боляри: шестимата велики боляри, външните боляри и вътрешните боляри.[2] В средата на IX в. имало 12 велики боляри[3]. Великите боляри вероятно са представлявали доверения съвет на хана; вътрешните боляри навярно са били придворните служители, а външните боляри — длъжностните лица в провинциите.[4] Много от лицата, споменати в надписите от IX в. са боляри. Кавханът Исбул и багатурът Цепа също са наречени боляри, но аз съм склонен да смятам, че болярите са били служители с граждански функции. Втората част от аристокрацията, вероятно по-низшата, били багаините. Предполагам, че това е била кастата на военните, но тази титла се появява само в надписите — събирателно (при един случай Омуртаг дал дарове на своите боляри и багаини) или поединично, обикновено в съчетание с титлата багатур.[5] Освен с тези звания, почти всеки български поданик, чието име е увековечено в надпис, е наречен „θρεπτός άνθρωπος“ на хана. Тези „Θρεπτοι άνθρωποι“ били безсъмнение невисок болярски ранг, обикновена охрана на хана.[6]

Титлата багатур — βαγατουρ или βογοτορ — се среща на няколко места в надписите, а българския военачалник, който претърпял поражение в Хърватско през 927 г., Константин нарича άλογοβοτουρ, явно вместо άλο-βογοτουρ.[7] Тази дума е тюркската bagadur, която в руски откриваме като „богатыр“ — юнак. Тя вероятно представлява военен чин. Представката „ало“ може би означава „главен“ или „водач“ (Банг я отъждествява с тюркското alp, alyp8) или пък просто е собствено име. Титлата вагантур, открита в списъка на българските пратеници в Константинопол през 869—870 г. (виж по-долу), явно е същата, като багатур.

Коловър — καλοβρός или κουλού βρός — се среща само в надписите и вероятно е титла или чин, произлязла от тюркската дума golaghuz, водач.[9] Боляринът Цепа освен багатур бил и коловър.

Титлата жупан се среща в надписите, веднъж като ζουπάν и веднъж като κόπανος. И в двата случая се споменава името на носителя й. Сред южните славяни жупан означава племенен вожд, така че Успенски и Бъри основателно приемат, че тук титлата значи глава на някои от прабългарските родове[10].

Титлата сампсис не се среща в надписите, но в Плиска св. Климент бил подслонен от Есхач, σαμψής το αξίωμα, двама от пратениците през 869—870 г. носели тази титла, а Симеон, зет на цар Симеон и пратеник през 927 г., бил οοσάμψος или ούσάμψις, което явно е вариант на думата.[11] Вероятно сампсисът е заемал придворна служба.

Титлата таркан по всяка вероятност е означавала висок военен чин. Тя е от тюркски произход: един тюркски пратеник в двора на император Юстиниан II (ок. 570 г.) е наречен tagma, „αξίωμα δε αυτφ ταρχάν“.[12] Онегавон, който се удавил в р. Тиса, бил таркан, както и жупан Оксун.[13] Когато св. Климент дошъл в Белград, той бил посрещнат от Боритаркан, „τω τότε φυλάσσον-τι“, „υποστράτηγος“ на хан Борис.[14] Боритаркан, вероятно означава таркан Борис; по ранг той явно се е равнявал на стратег в Империята, т.е. той е бил военен управител на облает. Затова си позволявам да предположа, че титлата таркан е била равна на стратег в имперската йерархия. Българските областни управители — те били десет по времето на Борис — били наричани от гръцките и латински автори комити[15]. Не можем да кажем дали това е превод на някоя прабългарска титла или пък прабългарите са възприели думата κόμης. През 927 г. пратеникът сампсис Симеон, зет на покойния цар, бил наречен още καλουτερχάνος, а в X в. било прието на българските пратеници да бъдат задавени учтиви въпроси за здравето на „синовете“ на техните владетели, „ο κανάρ™ κείνος και ό βουλίας ταρκάνος.“[16] Мисля, че явно трябва да приравним καλουτερκανος с καναρτικεινος; калутар-канът и булиастарканът стоели начело на тарканите и постовете им вероятно са се заемали само от членове на ханското семейство. Булиас може би е свързано с думата болярин, но само по себе си това не е от голямо значение.

Най-важният военен сановник в страната бил кавханът. По времето на Маламир кавхан Исбул, παλαιός βοϊλάς (главен болярин) на хана, явно бил най-важният човек в България след хана. Той построил за хана водопровод на свои разноски и го придружавал във време на война, очевидно в ролята на главнокомандуващ.[17] Разбираме, че през 922 г. Симеон е бил придружен от своя кавхан.[18] Един век по-късно имало двама кавхани, Дометиан и неговият брат, но може би те не са заемали поста едновременно. Дометиан бил пленен от Василий II, а скоро след това брат му изменил на българската кауза. Дометиан бил συμπαρεδρος на цар Гаврил Радомир.[19]

Титлата табере, или може би илтабаре (ст. тюрк. ältäbär) , се среща само при пратениците от 869—870 г. Званието Μηνικος се появява неколкократно. През 922 г. Симеон е бил придружаван от „αμα κακάνω και μηνικψ“. През 926 г. българските военачалници Книн, Имник и Ицвоклия нахлули в Сърбия. През 927 г. сред българските пратеници, освен Георги Сурсувул и калутаркан Симеон, били и един родственик на царя, Стефан, а също и Маготин, Крон и Миник. Според Златарски Имник е собствено име, а Миник — титла.[22] Аз лично смятам, че първият пасаж трябва да се чете „αμα καυκάνω Μηνικφ“, като Миник, погрешно наречен от Константин Имник, е бил тогавашният кавхан. Останалите имена, които се появяват в историята на Първата българска държава, поради липса на доказателства за обратното, трябва да приемем за собствени имена, а не за титли.

Във връзка с тези титли трябва да кажем няколко думи за списъка на българските пратеници на константинополския събор от 869—870 г., даден у Анастасий Библиотекар. Според него те са били „stasiszerco borlas nesundicus vagantur il vestrannatabare praesti zisunas campsis et Alexius sampsi Hunno“[23]; „… zerco borlas“ и „nesundicus“ явно са Цервула и Сундика, българските сановници, на които папа Йоан VIII изпратил писмо и които ce споменават в Чивидалското евангелие като Зергобул и Сондоке — „borlas“ не е правописна грешка на „boëlas“[24]; „vagantur“ e багатур, титлата на Сундика. „Il vestrannatabare“ вероятно е „Vestranna iltabare“, т.е. илтабаре Вестрана. Както campsis, така и sampsi явно означават сампсис. Следователно списъкът би трябвало да се чете: „Стазис, Цервула, багатур Сундика, илтабаре Вестрана, сампсис Престизисунас и сампсис Алексий Хуно.“ Вероятно Хуно е призиме. Златарски отъждествява Стазис с Петър, а Престизисунас с българското име Пресиам или Пресиян. Второто предположение звучи правдоподобно. Но фактът, че Петър често се появява като главен пратеник на Борис по църковните въпроси, не означава, че той трябва да е едно и също лице със Стазис.

 

[#8 Marquart. Op. cit.. p. 40 n.]

[#20 Вж. Marquart. Op. cit., p. 41.]

[#21 Theophanes Continuatus, loc. cit., p. 413; Constantine Porphyrogennetus. De Administrando Imperio, p. 158.]

Бележки

[1] Marquart. Die Chronologie, p. 40.

[2] Constantine Porphyrogennetus. De Ceremoniis, I, p. 681. При посрещането на български пратеници било прието да се осведомяват за здравето им.

[3] Idem, De Administrando Imperio, p. 154. Te били пленени заедно с престолонаследника Владимир от сърбите.

[4] Присъединявам се към становището на Златарски. Кои са били вътрешните и външните боляри.

[5] Например в случаите, цитирани в Абоба — Плиска, с. 201—2; 190—2.

[6] Вж. Абоба — Плиска, с. 204 сл. Успенски стига до това заключение.

[7] Абоба — Плиска, с. 190—2; Const. Porphyrogennetus. Op. cit., p. 158.

[9] Ibid., p. 41.

[10] Aboba — Pliska, s. 199; Bury, Eastern Roman Empire, p. 334.

[11] Vita S. démentis, p. 1224; Anastasius Bibliothecarius (вж. по-долу); Theophanes Continuants, p. 413.

[12] Menander. Fragmenta, p. 53.

[13] Aboba — Pliska, s. 190, 191.

[14] Vita S. démentis, p. 1221.

[15] „Ταριδήνα κόμητα“, Theophylactus. Op. cit., p. 201. Българинът, който ce противопоставил на завръщането на адрианопоските пленници, бил κόμης на областта (Georgias Monachus Continuants, p. 818), бащата на Самуил бил „комес“ (Cedrenus, II, p. 434), ενός τών παρά Βουλγάροις μέγα δυνηθεντων κομητος; България била разделена „intra decem comitatus“ (Annales Bertiniani, p. 85, ad ann. 866).

[16] Theophanes Continuants, p. 413; Constantine Porphyrogennetus. De Ceremoniis, p. 681.

[17] Абоба — Плиска, с. 230–1, 233.

[18] Theophanes Continuatus, p. 401.

[19] Cedrenus, II, p. 462.

[22] Златарски. История, I, 2, c. 421–2, 475–6, 523–4.

[23] Anastasius Bibliothecarius. Praefatio in Synodum VIII, p. 148.

[24] Вж. Златарски. Цит. съч., с. 794—800 — приложение, посветено на този въпрос.