Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The History of the First Bulgarian Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

СТИВЪН РЪНСИМАН

ИСТОРИЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

преводач Мария Пипева

редактор Анета Мечева

коректор Людмила Стефанова

художник Гриша Господинов

отпечатано в печатницата при СУ „Св. Кл. Охридски“

ИК „Иван Вазов“ / „Силует“-ООД

София, 1993

ТОВА ИЗДАНИЕ Е РЕАЛИЗИРАНО СЪС СЪДЕЙСТВИЕТО НА ФОНД „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“

The History of the First Bulgarian Empire

G. BELL & SONS Ltd London, 1930

© Steven Runciman

История

  1. — Корекция

ПОСВЕЩАВА СЕ, С НЕГОВО ЛЮБЕЗНО СЪГЛАСИЕ, НА БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Специално за настоящото издание

 

Преди повече от петдесет години, с привичното за младостта безразсъдство, направих опит да напиша история на Първото българско царство. Дръзко начинание. Спомням си, че проф. Мутафчиев ме посъветва категорично и не твърде любезно да не се захващам с българската история. Пречка била не само младостта ми, но и моята принадлежност към регион на света, където липсвала основа за разбиране на тази проблематика. Навярно е бил прав. От друга страна, радвах се на подкрепата и насърчението на един още по-изтъкнат историк, проф. Златарски; ето защо бих искал да започна, като му отдам дължимата почит. Именно той според, мен поставя солидната основа на българската историография. Задълбочен учен със завидна широта на познанията. Случвало се е да го упрекват, че отделя твърде малко внимание на историята на държавното устройство и икономиката. Но той сякаш смята за въпрос от първостепенно значение да обозначи рамката от исторически събития и според мен тази рамка все още е валидна. Възможно е да е допуснал грешки. Но кой историк, дори и сред най-великите, може да се смята за непогрешим. Към мен проф. Златарски винаги е бил изключително добронамерен. Искрено се възхищаваше от британския историк Дж. Б. Бъри, чийто последен и в интерес на истината единствен ученик бях аз. И, естествено, бе изпълнен с добри чувства към мен. При първата ни среща разговорът протече на няколко езика. Той не се доверяваше на познанията си по френски и предпочиташе немския, където пък аз не се чувствах достатъчно уверен. Разговорният ми български беше твърде примитивен. Ето защо минахме на варианта той да ми говори на немски, а аз да отвръщам на френски. Получих навремето няколко много полезни писма от него (на български), но за нещастие цялата ми кореспонденция преди 1940 г. изгоря преди няколко години.

За всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. И невинаги изживяването е приятно. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: „Колко съм бил умен. Сега не бих се сетил“. Подобни мисли ме спохождаха, докато преглеждах наскоро книгата си върху българска история, особено частта, посветена на Именника на българските ханове.

Тук няма да повдигам сложния и спорен въпрос за идентичността на българския народ и връзката му с различните скитнически племена, населявали степите на север от Черно море в периода на ранното християнство. Ще посоча само, че прабългарите определено принадлежат към тюрко-хунската група племена. Това се потвърждава от всичко, което знаем за тяхната организация и език. Но дали са свързани с кутригурите, утигурите, уногондурите или със самите хуни, е въпрос на недоказани предположения, които подлежат на обсъждане. За първи път се появяват в историята под името българи през 482 г., когато император Зенон, който по това време се биел срещу готите, поискал помощ от племе, живеещо на североизток от река Дунав, племе, което историкът Йоан Антиохийски нарича българи. През следващите петдесет и шест години за българите се споменава от време на време във византийските хроники най-вече като за нашественици, предприемащи набези на Балканите. След 538 г. в течение на близо цял век няма никакви данни за тях. Не фигурират и в оставения ни от Приск списък на хунските племена, обърнали се към императора през 462—463 г., нито пък в списъка на Агатий, изготвен около век по-късно. Едва в началото на VII в. откриваме данни за историческа личност, за която може със сигурност да се твърди, че е български владетел.

За съжаление той се появява в период, твърде беден на исторически паметници. За историята на Източна Европа през VII в. почти изцяло разчитаме на сведенията, оставени ни от двама гръцки историци, чиито произведения датират от началото на IX в.: патриарх Никифор и св. Теофан. И двамата, изглежда, се опират на един — или повече от един — източник, изгубен за поколенията. Трябва да признаем, че Никифор, макар и изтъкнат теолог и философ, е твърде небрежен и повърхностен историк. Далеч повече може да се вярва на Теофан, освен в случаите, когато религиозни предразсъдъци замъгляват преценката му (някои от последните глави), въпреки че неговата хронология на моменти е толкова озадачаваща, че се питаме дали той самият не е изпаднал в заблуждение. Източните историци по това време твърде малко ни помагат да вникнем в проблемите на Балканите и живота в степите. За началото на VII в. обаче разполагаме със свидетелствата на епископ Йоан Никиуски, които допълват гръцките историци, макар че докато новините за отделни събития стигат от Константинопол до Египет, те вече са повече или по-малко преиначени.

Йоан Никиуски ни разказва, че когато вдовицата на император Ираклий, Мартина, подготвяла заговор срещу доведения си син Константин III, била й обещана помощ от Кубрат, „предводител на хуните“. Историкът обяснява това с факта, че Кубрат, пистигнал още като момче в Константинопол, се радвал на благосклонността на Ираклий. Приел християнската вяра и когато се прибрал у дома, наложил властта си над съседните племена. Заговорът се провалил, тъй като Кубрат умрял наскоро след преговорите с Мартина. Никифор разказва за неназован по име владетел на хуните, който през 619 г. пристигнал в Константинопол със свитата си, за да бъде покръстен и бил въздигнат в сан патриций. Малко по-късно Никифор твърди, че Кроват, „предводител на уногондурите“, разбунтувал се успешно срещу аварите, изпратил хора да преговарят за съюз с Ираклий и получил титлата патриций. Бележка в полето датира тези събития около 635 г. Никифор не споменава нищо за заговора с Мартина, който по всяка вероятност е бил замислен около шест години по-късно. Нима грешката е негова? Възможно ли е безименният предводител на хуните и Кроват, предводителят на уногондурите, да са едно и също лице? Можем само да предполагаме, че ако Кубрат наистина е бил покръстен, то приемането на новата вяра едва ли е надживяло завръщането му у дома. Неговите потомци поколения наред неотклонно следвали езическата традиция.

Теофан не споменава нищо за тези посещения, заговори или покръствания. Но когато говори за набезите на българите на Балканите през по-късните години на същия век, той си припомня един могъщ владетел, наречен „Кроват, господар на уногондурите, българите и котрагите“, населяващи земи, наречени „стара велика България“, която се простирала на север от Азовско море, на запад до река Дон, а на юг до Кавказ. Кроват умрял по време на царуването на Констанс II, между 641 и 648 г. След неговата смърт петте му синове се скарали и всеки поел своя път. Баян, най-големият, останал в родните земи. Вторият, Котраг, тръгнал на север, прекосил пълноводната река Дон и установил своята държава там. Четвъртият и петият брат поели на запад, единият се отправил към Панония, където заедно със своя народ бил покорен от аварите, а другият — към Италия. Третият син, Аспарух, тръгнал на юг към Дунав, прекосил реката и основал България на другия бряг.

Както всички легенди и тази съдържа известна истина. Няма никакво съмнение, че държавата на Кубрат се е разпаднала; вероятно под натиска на хазарите, подчинили по-късно Баян и неговия народ. Хората на Котраг се придвижили на североизток и основали държава, известна по-късно като Черна, или Велика България със столица Болгар близо до мястото, където се вливат Волга и Кама. Народът, последвал четвъртия брат, останал известно време под властта на аварите и се присъединил към прабългарите, които вече се били установили там и били участвали заедно с аварите в обсадата на Константинопол през 626 г. А когато аварската държава била разрушена в края на VIII в., те се присъединили към прабългарите на Балканите, управлявани от великия хан Крум. Сведения за тях намираме в някои от германските хроники. Прабългарите, последвали най-малкия брат, се споменават от латинските хронисти като заселници в Ломбардското херцогство на Беневенто под владичеството на Алцеко. Отстъпили им три градчета и близо век по-късно те все още представлявали обособена общност. Най-добре известна е историята на Аспарух.

Толкова ни е известно за ранните прабългари от византийски и западни източници, но от самите прабългари ни е оставен един писмен паметник, който, съдейки по сведенията за Кубрат, можем да съпоставим с византийските документи. В Москва се пази ръкопис (почти същият, но може би от малко по-късен период ръкопис се съхранява в Санкт Петербург), който представлява Именник на българските ханове от Авитохол до Умор. И двата преписа датират от средните векове, написани са на старославянски, но очевидно са преводи от неизвестен днес документ, създаден на твърде простонароден гръцки в края на VIII в., далеч преди да бъде създадена славянската азбука и също така преди протобългарският език да бъде заменен със славянски. По това време българските владетели използвали гръцки пленници като писари. Този Именник ни поразява най-вече с това, че годините, когато наследниците встъпват във владение, са дадени на прабългарски, като е приложена система за датиране, която откриваме в два-три по-ранни български писмени паметника, а също така е била използвана и от Тудор Доксов, автор от времето на цар Симеон. Сред хората, които все още нямат писмен език, традицията по право е исторически достоверна. Ето защо смятам, че — като се изключи легендарната епоха — документът се превръща в повече или по-малко автентично свидетелство за поредността на владетелите. Но можем ли да вярваме на в датите? Трябва да имаме предвид, че на места самите преписвачи са привнесли объркване. Въпросът е как да тълкуваме датирането. (Именникът е цитиран на стр. 244—245 — Б.р.)

Именникът поставя едновременно филологични и аритметични пролеми. Съществуват и вътрешни несъответствия, като най-очевидното от тях е: царуването на първите петима владетели е общо 470, а не 515 години. Времето, през което е властвал Ирник, следователно трябва да се поправи от 105 на 150 години. В края на краищата, щом е бил в състояние да управлява толкова дълго, какво пречи да се добавят и още няколко десетилетия. Така или иначе, ясно е, че Авитохол и Ирник са полулегендарни фигури и за тях ще говоря по-късно. В състояние ли сме да обясним другите очевидни несъответствия?

От визнтийските източници знаем, че Кубрат, или Курт, е умрял около 642 г. Известно ни е, че Аспарух, или Исперих, е прекосил Дунава през 680 г. Знаем също, че Телец се възкачва на трона през 761—762 г. Но най-голяма помощ ни оказва едно странично доказателство, а именно надписът, открит при разкопките край с. Чаталар през 1905 г., където се описва основаването на Преслав от хан Омуртаг, като се датира през 15-тиндиктион, или септември 821 — септември 822 г., и е добавено българското датиране „шегор алем“.

През последните години на миналия век филолозите, интересуващи се от угро-монголската група езици, за пръв път обърнаха внимание на Именника. Но първият историк, направил опит да даде пълно тълкуване, бе Дж. Б. Бъри в статия, публикувана в „Вугапйшзспе ХепзсппЙ“ (1910). В нея той прави предположението — прието от повечето историци, — че датите, изписани на български, отразяват годината, когато даденият владетел се е възкачил на трона. Макар и забележителен лингвист, Дж. Б. Бъри се отнасяше подозрително към филолозите и създаде теория, която според него е лишена от опасните капани на вербалните сходства. Като обръща внимание, че властването на Кубрат трае 60 години и че той и неговите приемници на трона имат общата дата „шегор вечем“, Бъри предлага цикъл от 60 години — като изхожда от своеволното предположение, че това е цикъл, общоприет сред повечето азиатски народи, — след което заключава, че първата дума означава единиците, а втората — десетилетията. Въз основа на всичко това той построява една оригинална система с единствения недостатък, както бърза да посочи Маркварт, че датите, които се получават в резултат, се отклоняват от исторически общоизвестните. В такъв случай българите би трябвало да са прекосили Дунава двадесет години по-рано.

Бъри публикува своята теория през 1910 г. Четири години по-късно проф. Микола от Хелзинки предлагага ключ към Именника. Микола е преди всичко филолог с широки познания по азиатските езици. Няколко години преди това Петрович, руски учен, излага твърдението, че може да се говори за серия от двадесетгодишни цикли, като всяка година е обозначена с името на някое животно — система, твърде разпространена сред азиатските народи. Микола идентифицира животните, чиито имена се съдържат в първата част на всяка дата, и ето какви са те в числов порядък: сомор — плъх, шегор — бик, вери — вълк, дванш — заек, дилом — змия. Седмата, осмата и деветата година са неуточнени. След това: тох — кокошка, етх — куче. Микола смята, че текучитем от текста е съкратена форма на етх, което срещаме в текста на Тудор Доксов; и накрая дохс — свиня. Според него втората дума е числително редно, обозначаващо отделните месеци в календара: алем — първи, вечем — втори, тутом — четвърти, ехтем — осми, твирем — девети. Бехти, което се появява в текста на Тудор Доксов, е пети. Аз не разполагам с лингивистичен инструментариум, за да проверя тези тълкувания. Но студентите, изучаващи турски, ще разпознаят в „шегор“ турската дума sigir, в „дваш“ — турското davŝan, в „тох“ — турското tavuk и в „бехти“ — Uurkbzs; a и филолозите, с които разговарях или с чиито трудове направих справка, изглежда, не възразяват срещу тълкуването на останалите думи. Всеобщо е мнението, че прабългарският език е твърде близък до куманския, на който Микола се опира. Редът на изброяване на животните следва познат модел, макар да има известни различия сред отделните племена. Теорията за животинския цикъл е всеобщо приета, но отделни историци продължават да имат известни съмнения.

За жалост, когато Микола прилага на практика своя ключ, датировката, която се получава, не съвпада с датите, известни ни от византийските историци, особено в частта, отнасяща се до VIII в. Оставено бе на проф. Златарски да нанесе корекции. Първоначално той се бе опитал да предложи свой ключ според схемата на Бъри, но така и не успял. Ето защо се наложи да прибегне отново до ключа, създаден от филолога Микола. В него той направи две важни промени. На Първо място изтъкна, че Микола използува слънчеви (соларни) месеци, докато племената от степите са използували лунарни. Второ, лансира идеята, че през 680 г. българите са започнали нова ера в своето летоброене, за да ознаменуват прекосяването на Дунава. Според него продължителността на властвуването няма нищо общо с месеца, а само с цикловата година.

Пишейки своята книга върху българската история, навремето приех в основни линии системата на Златарски, но с известни съмнения. Трябва да призная, че с течения на годините съмненията ми нараснаха. Все още приемам 12-годишния цикъл на Микола, където годините носят имена на животни, и в допълнението на Златарски, че са използвани лунни години и че с преминаването на Дунава от прабългарите е започнало ново циклично летоброене. Но Златарски предполага, че първата циклична ера е започнала с годината на рождението на Христос и подкрепя тезата си, посочвайки, че 679—80 г. от Р. Хр., годината на преминаването на Дунава, съответствува на 700 лунна година от Р. Хр., а Именникът почти без съмнение е бил написан от грък, за когото числото 700 е имало мистично значение. Но векове наред след това никой грък не е използувал рождението на Христос за основа на летоброенето си. Така че, ако 1 г. от Р. Хр. съвпада с първата циклова година, съвпадението е произволно. Това не означава обаче, че цикълът е невалиден. Той може да е имал и друга отправна точка. Следващото затруднение, на което се натъкваме, е, че ако Безмер е управлявал три години и Аспарух-Исперих е бил негов приемник, то управлението на последния би трябвало да започне не в циклова година „вери“, а в „дилом“. Златарски разрешава проблема, като отъждествява Безмер с най-големия Кубратов син, Баян, и прави уговорка, че Аспарух, се е отцепил от него след една година, макар че Безмер-Баян продължил да управлява своята част от племената още две години. Това не звучи убедително. Склонен съм да мисля, че хронологията изисква между Кубрат-Курт и Аспарух да има още едно поколение. Ако Кубрат е управлявал 60 лунни години (което изглежда възможно, съдейки по други сведения), а Аспарух — 61 години, с три години помежду им, трудно е да повярваме, че Аспарух е бил син на Кубрат. Може би трябва да внесем поправка в Теофановия разказ за синовете на Кубрат — те трябва да са били синове на Безмер, който е бил Кубратов син, ала хората в Константинопол били чували за Кубрат, но не и за Безмер, затова сметнали, че бащата е Кубрат. Или пък Безмер, а не Аспарух, е бил третият син на Кубрат, а Аспарух е бил негов син. Но това не решава проблема с цикловата година.

Според мен трябва да приемем, че писарят, макар и да си е направил труда да запише правилно цикловите дати на техния странен език, е проявил нехайство към числата, обозначаващи броя на годините, през които управлявали отделните владетели. Несъмнено такъв е случаят с периода между преминаването на Дунава и възкачването на Телец, чиито дати са ни известни от гръцки извори — т.е., 680 и 761 или 762 г. Ако примем, че Аспарух е умрял през 701 г. (или приблизително тогава, както се подразбира от гръцките извори), според Именника се получава период от 109 лунни години, а това е прекалено дълго време. От гръцки извори знаем, че през 755 г. български владетел е бил Кормесий, т.е. Кормисош, но според Именника той би трябвало да е поел управлението едва през 763 г. Нещо повече, посочената продължителност на отделните управления не отговаря на датите на заемането на властта. Златарски променя продължителността на всички управления, така че датите на възкачването да се вместят в цикличната схема. Така управлението на Тервел е съкратено от 21 на 17 години, на неизвестния владетел — от 28 на 6 години; това на Кормисош не е променено, а на Винех е съкратено от 7 на 6 години. По този начин се получава по-приемливият сбор от 85 лунни години. Лично аз съм готов да приема тези поправки, отдавайки несъответствията на небрежността на писаря.

Трябва да споменем и Тудор Доксов, според когото покръстването на българите е станало в годината „етх бехти“. Златарски поддържа становището, че по онова време българите са приемали за начало на гръцкото летоброене от сътворението на света годината 5505 пр. Р. Хр., при което се получава, че преминаването на Дунава е станало през 6185 г. от сътворението на света. След това той твърди, че те са си служили с лунни години. Почти без съмнение покръстването се е извършило през септември 865 г. Това прави 191 лунни години след преминаването на Дунава, единадесета циклова година, или „етх“, според тълкуването на Микола. А петият месец приблизително отговаря на септември.

По-нататък Златарски се опитва да докаже, че в староруската хроника, известна като хроника на „Нестор“, е използвано пра българското летоброене. Но според мен опитът му е несполучлив. Макар и русите да са придобили голяма част от културата си чрез България, няма причини да смятаме, че те биха възприели една тюрко-монголска хронологична система. Но проблемът за хронологията, използвана от русите, е толкова сложен, че не възнамерявам да навлизам в него.

Има обаче два други въпроса, на които си струва де се спрем. Кои са всъщност Авитохол и Ирник, дълголетните родоначалници на рода Дуло? Твърде лесно е да се изкушим от приликата в имената (моят стар учител Бъри би се отнесъл към това с дълбоко неодобрение) и да отъждествим Ирник с Ернах, сина на Атила. Наистина, Атила е умрял през 453 г., 16 години след възкачването на Ирник, според нашето тълкуване на Именника. Но Именника си служи с големи и зъкръглени числа, а и в него е допусната грешка по отношение на продължителността на Ирниковото управление. Вярно е, че за Ернах знаем само, че след смъртта на баща си е владеел земи в Централната Дунавска равнина, но изглежда след това се е преселил заедно с брат си Денгизих в „Малка Скития“, което явно означава Бесарабия, и вероятно двамата с Денгизих са били убити по време на набег в Империята — макар и да съществува легенда, че Ернах е умрял като римски наемник в Панония. Но като се има предвид неспокойният дух на племената от степите, при които ту едно, ту друго племе придобивало надмощие над останалите, не е изключено един потомък на Ернах — потомък на великия Атила — да е станал вожд на едно или повече от тези племена, придобило известност под името „българи“. Йоан Никиуски нарича Кубрат-Курт „владетел на хуните“; според Никифор той е бил господар на уногондурите — име, което би трябвало да е съставено от „хун“ и името на някое друго племе; а Теофан съобщава, че уногодурите са били едно от подвластните му племена. Вярно е, че името Дуло никъде не се среща във връзка с Атила, но не се споменава и никое друго родово име, а родовите имена имат свойството да оказват обратно въздесйтвие. Но ако приемем, че Ирник е Ернах, трябва ли да отъждествим и Авитохол с Атила? Името Авитохол навярно произлиза от тюрко-монголската дума awit, прародител — но не е изключено и името Атила да е от същия корен. Тук обаче навлизаме в сферата на легендите.

Независимо от всичко, смятам, че родът Дуло трябва да е бил на особена почит. Първото лице в Именника след дълголетните Авитохол и Ирник е наместникът Гостун от рода Ерми, който след две години е сменен от Курт. Като се има предвид, че Курт е управлявал 60 години, той навярно е наследил трона още като дете. Ако не е бил престижът на рода му, властта несъмнено е щяла да премине в ръцете на някой възрастен. Но Гостун е бил само наместник — може би вуйчо на младия владетел. Йоан Никиуски нарича Курт племенник на Органа. Можем да предположим, че Органа е бил предишният владетел от рода Дуло и след смъртта му Курт е останал единственият жив представител на рода от мъжки пол.

Към края на Именника се появяват странни несъответствия. Там за приемник на Телец е посочен Умор, който управлявал 40 дни. Но от надеждни извори знаем, че Телец е бил убит през 764 г. и е наследен от Сабин (неспоменат в Именника), зет на Кормисош. След няколко месеца той бил свален и на неговото място българите поставили някой си Паган, който, след като отишъл в Константинопол, за да се опита да сключи мир с императора, бил свален от Умор, а след няколко седмици той на свой ред бил свален от някой си Токту, който заедно с брат си Баян бил пленен и убит от византийците през 766 г. След това в България настанала анархия, докато на престола не се възкачил един владетел с неизвестно потекло, Телериг. Защо Именникът споменава Умор, но не и Сабин и Паган? Предполага се, че той е бил съставен скоро след смъртта на Умор. Но защо ли в него е отбелязан само най-мимолетният измежду тези бързопреходни владетели?

 

Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който верятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.

1981 г.