Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (15)

Приложение IV
ХРИСТИЯНСТВОТО СРЕД СЛАВЯНИТЕ ПРЕДИ IX В.

Византия често е била укорявана от църковните писатели за това, че твърде късно е дала на балканските славяни благата на християнството — едва през IX в. Тези нападки са несправедливи. В края на VI в. и през VII в. вълните на аварските, славянски и прабългарски нашествия позволявали само изолирани мисионерски начинания, а през VIII и началото на IX в. ожесточената иконоборческа полемика в Империята изключила възможността за активна църковна политика извън пределите й. В резултат на това, с едно голямо изключение, християнството се разпространявало сред балканските славяни единствено чрез влиянието на местни духовни центрове, които били оцелели сред бурите. Имената им откриваме в полуофициалните notitiae — списъците, изготвени от Епифаний (през VII в.), Василий (в началото на IX в.), в публикуваната от Де Боор notitia от IX в. и в тази на Лъв Философ (началото на X в.), както и в списъците на епископите, присъствували на различните събори. Тези списъци са добре обобщени от Дворник.^[1] Но не бива да забравяме, че докато изброените notitiae са доста надежден извор (като се изключат грешките при преписване или поради нехайство), то липсата на представители от дадена епархия на някой събор не означава непременно, че тя вече не е съществувала. Проучването на тези сведения показва най-общо, че по бреговете на Балканския полуостров християнските центрове водели пълноценен живот, но с изключение на Егейското крайбрежие, във вътрешността почти нямало християнски средища. По черноморския бряг градовете на юг от Месемврия се появяват във всички списъци. От северните градове Одесос (Варна) явно се е задържал до началото на IX в., когато несъмнено е бил окончателно превзет от прабългарите. По-близо до вътрешността, Марцианопол, последният християнски град на старите мизийски провинции, се задържал едва до VII в., след което вероятно е бил разрушен от прабългарите. На юг Адрианопол неизменно оставал център на християнството, както и Филипо-пол, до присъединяването му към България през IX в. Но Сердика, въпреки че със сигурност е била владение на Империята до IX в., не се споменава никъде. Вероятно тя е била гарнизонен град без особен религиозен живот. Между Родопите и морето християнството продължавало да съществува. В Македония, която била изложена в по-голяма степен на нашествия, оцелели само големите градове близо до Солун. Във вътрешността на Гърция славянските племена останали езичници до IX в., когато окончателно попаднали под политическия контрол на Империята. Като цяло можем да кажем само, че там, където славяните били подвластни на Империята, местните епископи разпространявали сред тях християнството. Но отвъд границите християнските градове били унищожени; не съществувала и мисионерска дейност, освен от страна на отделни християни, пленници в дворовете на езическите владетели, като например Омуртаговия роб Кинам.

Но има и едно изключение. В De Administrando Imperio (с. 148—149, 153) Константин Багренородни съобщава, че император Ираклий (610—614 г.) поискал духовници от Рим, за да покръстят хърватите и сърбите, което било изпълнено успешно. Този епизод е бил подлаган на съмнение^[2], но е напълно правдоподобен. През по-голямата част от управлението си Ираклий бил в отлични отношения с Рим, а по това време Илирик все още бил римска църковна провинция. Нещо повече, Ираклий бил енергичен владетел, който, естествено, е искал да разреши проблема със славяните. Константин свързва покръстването с политиката му спрямо славяните — със споразумението да признае заселването им в тези земи, ако те признаят господството му. Почти без съмнение това е самата истина, но Константин е пропуснал да спомене, че успехът на Ираклий бил съвсем краткотраен. В предишната глава от своето съчинение (писана по-късно) той говори за хърватите (с. 145), които поискали духовници от Рим през IX в., и за сърбите, които били изцяло християнизирани едва по времето на Кирил и Методий. Най-разумно е да приемем, че амбициозното мисионерско дело на Ираклий наистина е съществувало, но не е постигнало нищо трайно. А и без съмнение то не би могло да даде какъвто и да е резултат на Балканския полуостров източно от Сърбия.

И така, християнството сред балканските славяни преди IX в. почти със сигурност е било разпространено единствено сред онези славяни, които се били подвластни на Империята — ако изключим пограничните области, където се простирало влиянието на гръцките (а на северозапад — на латинските далматински) градове, а също така и изолираните усилия на няколко пленници християни. След управлението на Ираклий състоянието на Империята, както и на целия християнски свят, не позволявало по-цялостно покръстване на Балканите.