Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство (11)

ЕПИЛОГ

Българската държава вече не съществувала. Изтерзана от вътрешната си слабост и от неизтощимата, вечно възраждаща се сила на Империята, накрая тя била покорена и в продължение на близо 170 години България щяла да се числи към имперските провинции. За историята й през тези години се знае малко, а и не е наша задача да ги разглеждаме тук. С мъдрата умереност, присъща на великите византийски държавници, които предпочитали по възможност да се съобразяват с местните обичаи и инситуции, император Василий въвел съвсем малко промени, засягащи обикновения български народ. Страната била разделена на две теми — България и Паристрион. В първата влизала по-голямата част от Самуиловото царство, а във втората — Дунавската област и старите столици. Вероятно бившите погранични крепости, като Филипопол, вече са били включени в съществуващите теми на Империята. Управителят на тема България носел титлата проноит и очевидно бил един от управителите, които получавали заплатата си от данъците на местното население. Но Василий наредил да се запази Самуило-вата данъчна система — плащането в натура. И макар че някои управители по-късно предизвикали бунтове с опитите си да променят системата, тя всъщност просъществувала през цялото имперско владичество. Що се отнася до църквата, в България Василий направил отстъпки, на каквито не се радвала никоя друга негова провинция. Цялата църковна организация била променена, а патриаршията — закрита. Но българският архиепископ, поставен в Охрид на мястото на патриарха, бил съвсем слабо зависим от константинополския патриарх, а тридесетте български епископи и 685-те свещеници били подчинени единствено на него. Не е известно доколко тези 30 епархии, учредени от Василий, са съвпадали със старите епархии в българската държава, но всичките им седалища са били български градове в разцвета на Самуиловото могъщество. Василий дотолкова разчитал на верността на българската църква към новата власт, че в няколко диоцеза той разширил юрисдикцията й за сметка на диоцезите на предишните имперски провинции — явно в областите, населени предимно със славяни, които биха предпочели славянското богослужение. Не ни е известно до каква степен е възнамерявал да упражнява контрол над църквата — лично или чрез Константинополския патриарх. Той оставил българския патриарх Давид като архиепископ на България, но след смъртта на Давид правителството на Империята започнало да назначава архиепископи гърци, освен в един случай, когато бил поставен покръстен евреин. По този начин цялата църковна организация била обвързана тясно с Константинопол. Един от тези архиепископи бил Теофилакт Евбейски, който запълвал времето си в тази дива страна, пишейки жития на мъчениците й и на великия й светец Климент.

Общо взето, България се примирила с присъединяването си към Империята. Болярството, изтощено от съпротивата, охотно приело изгодните служби, дадени му от императора. Търговците, естествено, приветствували мира. Онези представители на селячеството, които изобщо имали политически възгледи, в преобладаващата си част били последователи на богомилската ерес и еднакво се противопоставяли на всяка власт, но съпротивата им била пасивна. През следващите 60 години некомпетентното управление на имперските служители на два пъти подтикнало българите към големи въстания, но и двете скоро били потушени. А когато управлението било задоволително, България предпочитала да не нарушава спокойствието си — докато към края на XII в. при слабото управление на династията на Ангелите в цялата Империя настъпил хаос, а Западна Европа й нанесла удар в гръб.

Що се отнася до действуващите лица от последните сцени — князете и княгините на България и големите й военачалници, — те се претопили сред сановниците на Византия. Те вървели пред императора при триумфалното му влизане в Константинопол; след това мъжете получили постове и титли, а жените — съпрузи от аристокрацията. Нищо не се споменава за съдбата на неколцината потомци на цар Самуил, но повечето потомци и роднини на Иван Владислав се радвали на доста високо обществено положение. Най-големият от синовете му, Пресиян, направен магистър, когато предал, станал стратег на важната тема Букеларион, но накрая се скарал така зле с останалите сановници, че трябвало да бъде пратен в изгнание. Арон, като катепан на Васпуракан, по-късно изиграл важна роля в арменските походи на Империята. За Траян, Радомир и най-малкия син нямаме сведения, но вторият син, Алусиан, след като бил издигнат в патриций (когато се предал на Василий), а по-късно — и в стратег на тема Теодосиопол, позорно се замесил в българското въстание от 1048 г. — въстанието, разпалено от един самозванец, който твърдял, че е Петър Делян, синът на цар Гаврил Радомир и унгарската принцеса. Алусиан първо изменил на императора заради Петър Делян, а след това предал него на императора. От шестте дъщери на Иван Владислав една се омъжила за Роман Куркуа, който се замесил в раздорите на Пресиян и бил ослепен. Друга, княгиня Екатерина, за кратко време седяла на самия престол на Империята, като жена на сприхавия император Исак Комнин. Що се отнася до следващото поколение, синът на Алусиан, вестархът Самуил Алусиан се отличил с храбростта си в отчаяното сражение при Манцикерт, водено от Роман Диоген, а дъщеря му било първата жена на този злополучен император. Синът на Арон, Тодор, станал стратег на тема Тарон в Армения, а дъщерята на Траян, Мария, се омъжила за Андроник Дука. Една от техните дъщери, Ирина Дукина, като жена на император Алексий Комнин станала основателка на този велик род. И така, след дълги странствувания през династиите Ангел и Хохенщауфен, през Кастилската, Хабсбургската и Бурбонската династия, кръвта на последния цар на Първата българска държава преминала във вените на първия цар на днешна България и на сегашния му наследник.^[2]

Първата българска държава вече не съществувала. Краят й не бил неизбежен и предопределен — освен ако не приемем, че всичко е предопределено. Но историята е дотолкова изпълнена с прищевките на съдбата, че е безсмислено да гадаем какви биха могли да бъдат не изминатите пътища. Независимо от всичко, Първата българска държава била замислена от съдбата в най-величествени мащаби. Началото било скромно — номадите дошли на Балканския полуостров, но постепенно, благодарение на способните ханове от рода Дуло, се задържали там и силата им нараснала, така че дори хаосът и пораженията, последвали изчезването на рода, не могли да ги прогонят оттам. След това стигаме до Кардам и бързия подем, до величието на Крум и неговите наследници, когато България се наредила сред великите сили на Европа и всички, и Изтокът, и Западът, я ухажвали и се страхували от нея, а оттам до Борис, — християнския княз, най-великият сред българските владетели, който надхитрил папата и използувал патриарха, за да изгради в страната си такава църква, каквато желаел. След Борис дошъл Симеон и с него — върхът на възхода. Защото Симеон бил същински герой от антична гръцка трагедия; преуспяващ и тържествуващ, предизвикващ твърде дръзко съдбата, той изтощил България с прекалено много победи и умрял в разочарование. Сега пътят тръгнал надолу, през дългия следобед на Петровото царуване, когато поп Богомил дал външен израз на недоволството на един обезверен народ. Първите вечерни сенки се разстлали застрашително редом с ужасите на руските нашествия, но преди да падне нощта, слънцето залязло сред величествени отблясъци. Но трагедията се отклонява от канона: България не носела в себе си всички кълнове и причини за своя упадък и разгром. Когато четем българската история, пред очите ни винаги стои Константинопол. Именно Византия, Империята, решила съдбата на България. Прабългарите дошли на Балканите по време, когато Империята била слаба, когато Римският свят бил разтърсван от първите внезапни удари на исляма, и се установили там, преди Империята да се е съвзела. Но от средата на VIII в. могъществото й постепенно започнало да нараства, макар че възходът й останал скрит зад подема на България и зад периодичните неуспехи — обикновено по-тежки и драматични наглед, отколкото били в действителност. В самия апогей на Симеоновата мощ и на българската държава, при срещата на Симеон с Роман Лакапин, истината излязла наяве. Въпреки всичките поражения на своите войски истинският победител бил императорът. След това краят бил толкова неизбежен, колкото може да бъде неизбежно каквото и да е на този свят. И макар че се проляла много кръв, преди България да бъде покорена докрай, продължителността на борбата се дължала по-скоро на Самиуло-вия гений и на раздорите в Империята, отколкото на някакво колебание в крайния изход.

Но България няма от какво да се срамува. Тя трябва по-скоро да се гордее с величието на своите владетели, които успели, както никой друг нашественик преди тях, да вкоренят един народ пред самия праг на най-могъщата империя в християнския свят. Византия не само превъзхождала съседите си със своето материално богатство и организация; като наследница на стария Рим, тя пазела непокътнат идеала и престижа на Световната империя, а цивилизацията й била най-високоразвитата в тази половина от света. Рано или късно тя неизбежно щяла да погълне близките си съседи от Балканския полуостров въпреки блестящата поредица от ханове, успели да споят в един народ славяните, прабългарите и всички останки от други племена на полуострова. Наистина, от време на време някои от големите владетели, примамени към Константинопол сякаш от зова на морски сирени, се опитвали на свой ред да го завладеят. Но за щастие не успявали; това би било ужасна грешка, както доказало най-голямото престъпление в историята — разоряването на великия християнски град от кръстоносците през 1204 г.

И наистина, поглъщането от Империята не се оказало толкова страшно за България, защото то не се осъществило прекалено рано. Българските владетели разполагали с време да изградят у народа си самосъзнание, достатъчно силно, за да оцелее. Междувременно мирът и проникването на гръцката култура дошли като благодат за изнурената страна и дали на българите повече, отколкото биха могли да научат в една продължителна борба за независимост. Сега те имали своите спомени и още нещо по-важно — своята славянска църква, която да им напомня кои са, и всичките учения на поп Богомил и неговите последователи не успели да унищожат това наследство. И така, когато ударил часът и Империята престанала да бъде източник на познания и блага, България била готова отново да се обедини около знамето на независимостта, издигнато от благородния род на Асеновци в Търново.

Струвало си всичко това да бъде преживяно — струвало си не само за България, но и за други страни. Прабългарите дали организация на славяните и ги издигнали над хаоса, като увлекли с примера си и цялото славянство. Сръбските племена се възползували от този пример; нещо повече, ако между тях и Империята не се простирала България, те може би никога нямало да се освободят от влиянието на Константинопол и да се превърнат в самостоятелен народ, преди да е станало твърде късно. А заедно с това България като защитна стена предпазила Империята от много разрушителни варварски нашествия. Но голямата заслуга на България към Европа била готовността й да приеме и развие наследството на Кирил и Методий, така лекомислено отхвърлено от моравците. Началото на това дело било поставено в Константинопол и било значително подпомогнато от патриарх Фотий и император Василий, с онази своеобразна смесица от филантропия и политическо коварство, присъща на Византия. Но то било доведено докрай от българина Борис, който така превърнал целия Балкански полуостров и всички руси в свои длъжници. На неговия пример тези страни дължат своята вяра и своите църковни организации, съответствуващи на интересите им, които подкрепяли техния дух през мрачните времена под ярема на свирепи неверници.

Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде доволна от своята история. Първата българска държава й завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край високопланинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон, в копринени одежди, натежали от бисери; през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който сред родове от покорни наложници вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император, чийто нос бил отрязан; през Аспарух и братята му и техния баща, хан Кубрат, и през хунските вождове; назад през забулените в мрак векове до свръхестественото бракосъчетание, от което се появил на бял свят техният род — бракът на бродещите скитски магьосници с демоните от пясъците на Тюркестан.

[#1 Църковната уредба е описана в грамотите на Василий, публикувани от Geizer. Byzantinische Zeitschrift, I, pp. 245 ff.; II, pp. 2 ff. Най-доброто цялостно описание на реорганизацията в България по времето на Василий е това на Schlumberger. Epopée Byzantine, vol. Π, pp. 418—32, където оскъдната информация е обобщена и разгледана цялостно.]