Серия
Амбър (разкази) (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coming to a Cord, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)

Забележка: Половината част от книгата (Илюстрован пътеводител в замъка Амбър) не е сканирана, тъй като самите илюстрации не са като в оригиналната версия, а качеството им е под всякаква критика (меко казано). Що се отнася до текстовата част — на всеки, прочел Хрониките, ще му бъде скучно и безинтересно, тъй като не се дава никаква нова информация, а просто се дообясняват (повтарят) неща, свързани със света на Амбър.

 

Издание:

Роджър Зелазни. Амбър завинаги

ИК „Квазар“, 2003

ISBN 954-8826-71-2


Да висиш вързан за подпората на леглото не доставя особено удоволствие, когато и без друго ти е криво на душата. Преминавах от видимо в невидимо състояние, без да мога да се овладея. От друга страна, способността ми за общуване полека-лека се възстановяваше. Пробуденото съзнание не ме бе напуснало по време на странното ни пътешествие с Мерлин до мястото между Сенките. Но обратното преместване в тази реалност ме бе хвърлило в шок. Сега постепенно се опомнях, макар че някои от симптомите преминаваха по-бавно от други. Тъй че в крайна сметка да се отвържа ми отне повече време, отколкото би ми трябвало при обичайни обстоятелства.

Аз съм Фракир — кордата-примка на Мерлин, от кръвта на Амбър и принц на Хаос. Трябва да подчертая, че при обичайните обстоятелства той не би ме изоставил така, в разхвърляните покои на Бранд, покойният принц на Амбър и несъстоял се повелител на Вселената. Само че връзката на Мерлин с Риналдо — известен също като Люк — благодарение на продължителната им дружба е толкова силна, че заклинанието му въздейства. Сега, вероятно, вече се е отърсил от влиянието му. Само дето аз останах в това неловко положение, а той най-вероятно вече се е пренесъл в Царството на Хаос…

Изобщо не ми се нравеше да го чакам тук, докато текат всевъзможните преустройства и ремонти. Ами ако на някого му хрумне да изхвърли леглото, към което съм вързана, и да го смени с друго?

Най-сетне успях да се размотая. Хубаво, че Мерлин не ме бе вързал с магически възел. Впрочем, беше го затегнал здравата и дълго се гърчих, докато успея да се размотая. Най-сетне чудото се разхлаби и се освободих. Щом разплетох фината геометрия на възела, аз се плъзнах по подпората на леглото и на пода. Сега вече можех да се измъкна, ако внезапно изникне група хамали и да се заеме с изнасянето на мебелите.

Изпълзях встрани от леглото, излязох от покоите на Бранд и влязох в тези на Мерлин, като се чудех що за тайна крие пръстенът, който той намери и надяна на пръста си — Колелцето.

За същество като мен беше очевидно, че пръстенът притежава огромна мощ и черпи енергията си от множество източници. Ясно ми беше и друго — този предмет е от същия вид като меча Уеруиндъл, все едно колко различни изглеждат в човешките очи. И внезапно ми хрумна, че Мерлин би могъл да не го забележи, а ми се струваше, че за него ще е важно да го научи.

Пресякох стаята му. Когато се налага, мога да пълзя като змийче. Не умея да се пренасям с магия, както почти всичките ми познати, ето защо реших да потърся някой, който го може. Съществуваше обаче едно затруднение — в семейство, където всичко — от заклинанията до рецептата за суфле — е прието да се смята за лична тайна, най-вероятно мнозина дори не подозират за съществуването ми.

…А аз, между другото, не знаех как са разположени покоите на останалите членове на кралския род, с изключение на Мерлин, Бранд, Рандъм и Вайъли. И Мартин, при когото господарят ми ходеше от време на време. При тази разруха надали щях да стигна до Рандъм и Вайъли. Ето защо допълзях до стаите на Мартин и се промъкнах под вратата. По стените висяха постери на рок-звезди и тонколонките на захранвания с магия CD-плейър. Уви, самият Мартин не беше тук, а как да узнаеш кога ще се появи?

Върнах се в коридора и запълзях по пода, като надничах под вратите и се опитвах да различа познати гласове. Това продължи доста време, преди да чуя гласа на Флора:

— Мътните го взели!

Забързах нататък. Флора е една от малкото, които са чували за мен.

Вратата й беше затворена, но съумях да се пъхна в процепа отдолу и се оказах в бляскаво обзаведена гостна. Господарката на тези покои поправяше счупения си нокът с някакво лепило.

Все още невидима, аз пресякох стаята и се увих около десния й глезен.

— Здравей! — казах й. — Аз съм Фракир, приятелка на Мерлин и негова корда-удушвачка. Ще ми помогнеш ли?

Флора не ми отговори веднага.

— Фракир! Какво се е случило? Какво искаш?

— Захвърлиха ме несправедливо — обясних аз. — А Мерлин се намира под въздействието на странно заклинание. Налага се да се свържа с него. Научих едно-друго, което вероятно му е от полза да знае. Освен това, искам да се върна на ръката му.

— Ще опитам чрез картата му — предложи Флора. — Макар че, ако се е прехвърлил в Царството, най-вероятно няма да успея да го открия.

Чух я да отваря чекмеджето на бюрото, след това няколко секунди шумоляха карти. Опитах се да се настроя към мислите на Флора, докато опитваше картата, но не успях.

— Извинявай — промърмори тя след известно време. — Нищо не излиза.

— Въпреки това благодаря! — отвърнах аз.

— Кога се раздели с Мерлин? — полюбопитства домакинята ми.

— В онзи ден, когато Силите се сблъскаха в коридора отзад.

— А що за заклинание му е наложено?

— Висеше свободно в покоите на Бранд. Нали разбираш, стаите на Мерлин и Бранд са съседни; когато разделящата ги стена рухна, той влезе там от любопитство…

— Фракир, не вярвам да е било случайност! — заяви Флора. — Вероятно го е замислила или едната, или другата Сила.

— Като се замисля… Вероятно е така, принцесо…

— И какво смяташ да правиш оттук нататък? Бих искала да ти помогна.

— Трябва някак си да намеря Мерлин — отвърнах аз. — От известно време го обкръжава ореол на опасност — излъчване, към което съм особено чувствителна.

— Разбирам — кимна Флора. — Ще се постарая да измисля нещо. Може би ще ми потрябват няколко дни, но ще се справя.

— Ами добре, ще почакам — съгласих се аз. — И без друго нямам какво да правя.

— Дотогава можеш да останеш при мен.

— Много добре — въздъхнах. — Благодаря!

Намерих си удобна масичка, увих се около крачето й и потънах в състояние на… стаза, ако изобщо трябва да му се търси име. Не е точно сън, не е и загуба на съзнание, но не се пораждат и мисли в обичайния смисъл. Един вид разпрострях сетивата си и своето „аз“, докато отново потрябвам някому.

Не мога да определя колко време прекарах в това състояние. Бях сама в гостната, макар да чувах дишането на Флора зад съседната врата.

Внезапно тя изписка. Откъснах се от крачето на масичката и се пуснах на пода.

Докато бързешком пълзях към вратата, се чу и друг глас:

— Извинете, но ме преследват! Нямах друг избор, освен да намина неканен!

— Кой сте вие? — попита Флора.

— Ами, магьосник съм — отвърна непознатият. — Криех се във вашето огледало, както и всяка нощ от доста време насам. Падам си по вас и с удоволствие наблюдавах с какво се занимавате тук…

— Шпионирали сте ме? Извратен тип! — възкликна Флора.

— Нищо подобно! Смятам, че вие сте жена с извънредно приятна външност и ми харесва да ви гледам. Това е всичко.

— Има предостатъчно нормални начини, по които бихте могли да ми се представите!

— Да, но официалното представяне вероятно щеше да доведе до ужасни усложнения в живота ми.

— А, значи сте женен?

— По-лошо! — отвърна той.

— Че какво може да е по-лошо?

— Сега нямаме време. Чувствам, че се приближава!

— Кое?

— Гизелата. Изпратих една да убие друг магьосник, но той се разправи с нея и изпрати срещу ми своя собствена. Нямах представа, че е толкова добър! А аз не знам как да се отърва от тази твар, която всеки момент ще изпълзи от огледалото с единствената цел да ни унищожи по особено неприятен начин. Но, все пак, нали сме в Амбър и тъй нататък — няма ли наблизо герой, мечтаещ да заслужи поредния медал за храброст?

— Съмнявам се — отвърна Флора. — За съжаление! Точно тогава огледалото започна да потъмнява.

— О, ето я! — извика гостът.

Аз вече от известно време усещах лъхащата оттам опасност. Впрочем, нали такава ми е работата!

Сега различих и самата гизела. Огромна, прилична на червей, безока, но с акулска паст, с множество къси крачета и рудиментарни крилца. Беше дълга колкото два човешки боя, черна и нашарена с червени и жълти ивици. Тя пълзеше през отражението на стаята и постепенно се извиваше с приближаването си.

— Когато питахте за герой — полюбопитства Флора, — дали имахте предвид, че гизелата ще премине стъклото и ще ни нападне?

— Накратко казано — да — отвърна странният дребосък.

— Когато се хвърли към нас — наредих аз на Флора, — запрати ме към нея. Където и да попадна, ще се хвана за тялото й и ще запълзя към гърлото й.

— Добре — бързо се съгласи тя. — Има и още нещо, което може да се направи…

— Като например? — попитах заинтригувано. В отговор Флора се разпищя:

— Помощ! Помощ!

Гизелата започна да изпълзява от сребристото огледало в пъстра рамка. Както бях помолила, принцесата ме свали от глезена си и ме хвърли. Тази твар нямаше шия, но аз обвих туловището й точно под устата и незабавно започнах да се затягам.

Флора продължаваше да пищи и някъде откъм коридора чух да се разнася тропот на тежки ботуши.

Аз продължавах да стягам хватката все повече и повече, но гърлото на чудовището беше като гумено.

Магьосникът тъкмо се насочваше към вратата, когато тя се разтвори с трясък и в стаята влетя високият, мускулест и риж Люк.

— Флора! — възкликна той, след това видя гизелата и извади меча си.

По време на неотдавнашното пътуване с Мерлин през пространството между Сенките придобих способност да общувам на сложни нива. Възприятието ми — което съвършено се промени — придоби нова острота. То не ми показваше нищо необичайно в Люк, магьосника или гизелата, но виж, Уеруиндъл сега сияеше с изцяло различна светлина. Осъзнах, че това не е просто меч.

Докато Люк заставаше между Флора и гизелата, чух магьосникът да пита:

— Що за оръжие е това?

— Наричат го Уеруиндъл — отвърна Люк.

— А вие сте…?

— Риналдо, крал на Кашфа.

— И кой е бил вашият баща?

— Бранд, принц на Амбър.

— Разбира се! — изсумтя магьосникът и отново тръгна към вратата, — С този меч ще успеете да унищожите звяра. Наредете му да всмуква енергия, докато го използвате. Той може да я получава в практически неограничено количество.

— Защо? — изуми се Люк.

— Зашото това всъщност не е меч.

— А какво е тогава?

— Извинете ме — магъостакът гледаше най-вече гизелата, която почти бе допълзяла до нас. — Много бързам. Трябва да си намеря друго огледало!

Виждах, че той, без да знае за присъствието ми, съзнателно дразни Люк. Бях разгадала ребуса и разбирах — обяснението не би му отнело много време.

В следващата секунда се откачих и много бързо припълзях на пода, тъй като Люк замахна с меча, а не ми се искаше да ме насекат на парченца. Не знаех какво би станало с мен: дали ще се разцепя на две мъдри, остроумни, съзнателни части или пък ще загина. А тъй като нямах и желание да проверявам теорията на собствен гръб, най-разумно ми се струваше да се махна оттам.

Цопнах на пода в същата секунда, когато ударът се стовари върху гизелата. Сегментът, който й служеше за глава, падна до мен и продължи да се гърчи. Хвърлих се към по-близкия глезен на Люк. Флора грабна едно тежко кресло и, при все счупения си нокът, с все сила го стовари върху опашката на тварта. Повтори същото още няколко пъти и постигна определен ефект. Люк продължаваше да громи своята половина.

Допълзях до целта си, покатерих се по крака му и се хванах по-здраво.

— Чуваш ли ме, Люк? — повиках го.

— Да — отвърна той. — Кой си ти?

— Кордата-удушвачка на Мерлин, Фракир.

Люк с мощен замах разсече опашната част, която пълзеше към него, разперила ноктестите си лапи. След това се завъртя да посрещне нападащата предна половина. Флора отново цапардоса задната със стола.

— Известно ми е какво знае магьосникът — заявих аз.

— Така ли? — обади се Люк, докато отсичаше поредния сегмент. От него бликна лепкава слуз и той се подхлъзна.

— През Уеруиндъл може да извлечеш толкова енергия, че да разрушиш целия свят.

— Сериозно ли говориш? — изуми се той, докато се опитваше да се изправи отново на крака. Едно парче от гизелата му се нахвърли със скок. — Ами чудесно!

Той докосна парчето с върха на меча и плътта се дръпна като опарена. После Люк стъпи на крака.

— Права си, тук се крие нещо… — той отново бодна нападащия сегмент, който припламна със синкав огън и изчезна. — Флора, Флора, назад! — развика се Люк.

Тя отстъпи и той превърна в пепел настъпващата към нея опашна част. След това и още една.

— Е, май му хванах цаката… — отбеляза, докато се обръщаше към поредния сегмент. — Само че не разбирам как действа!

— Това не е просто меч — просветих го аз.

— Че какво е тогава?!

— Преди да се превърне в Уеруиндъл, той е бил магическият пръстен Раук.

— Магически ли? Като онзи странен пръстен, който намери Мерлин?

— Именно.

С няколко бързи движения Люк се разправи с останките на гизелата.

— Благодаря тя, Фракир, че ми обясни как действа това нешо. Ще ида да потърся онзи магьосник, макар да имам силното подозрение, че се е скрил в най-близкото огледало.

— И аз така мисля!

— Как се казва той?

— Не се представи.

— Е, ще разберем… Флора — продължи Люк, — тръгвам да търся магьосника. Скоро ше се върна. Добре се справи!

Тя го дари с ослепителна усмивка при излизането му. Няма нужда да споменавам, че не намерихме магьосника.

— Интересно, как е попаднал в огледалото? — замислено промълви Люк.

— Нямам си понятие — отвърнах. — Но лично аз по-скоро бих се заинтересувала кой му е пратил онази твар…

Новоизпеченият крал на Кашфа кимна.

— А сега какво?

— Според мен, трябва да кажем на Флора, че нейният извратен посетител си е плюл на петите. Ти си магьосник. Може ли да се направи нещо с огледалата, та той да не се върне в нейното?

— Според мен е възможно — отвърна Люк, приближи се до най-близкия прозорец и надникна навън. — Ще се заема с това след малко. А ти?

— Аз искам да се върна при Мерлин.

— Не мога да те пратя през Картите, ако той е в Царството на Хаос. А подозирам, че е точно там.

— Няма ли да успееш чрез Уеруиндъл?

— Все още не съм разбрал как точно действа. Трябва да се поупражнявам малко.

— Слушай, а ти как се озова тук?

— Исках да си поговоря с Вайъли за някои неща — призна Люк. — Тя ми спомена, че Коруин скоро ще се върне, а след това ми предложи храна в подслон, ако искам да го почакам няколко дни.

— Е, ако може да ме поносиш, докато той се появи, вероятно ще успея да го убедя да ме вземе със себе си. Имам предчувствие, че двамата с Мерлин скоро ще се срещнат.

— Може и аз да се видя с него, трудно е да се каже отсега.

— Добре. По-нататък ще решим какво да правим.

— А според теб какво въобще се мъти?

— Бих казала, че надушвам нещо ужасно във вагнеровски стил — отвърнах аз. — С море от кръв, гръмотевици и гибел за всички ни.

— А, както винаги значи! — кимна Люк.

— Точно така — съгласих се аз.

Край
Читателите на „Разказът на кордата“ са прочели и: