Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Левиафан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Левиатан

Превод: Татяна Балова

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–55–4

История

  1. — Добавяне

Реджиналд Милфорд-Стоукс

… и в лицето й настъпи промяна, която ме смая. Беззащитната, слаба, смазана от удара на съдбата овчица сякаш с вълшебна пръчица се превърна във вълчица. Раменете и се изпънаха, брадичката се повдигна, очите заблестяха с опасен пламък, а ноздрите затрепкаха, сякаш пред нас застана хищница — не, не вълчица, а нещо от рода на котките, пантера или лъвица, надушила прясна кръв. Без да искам, се дръпнах назад. О, тук никой вече нямаше нужда от моята защита!

Преобразената мисис Клебер хвърли към Фандорин поглед, изпълнен с такава изпепеляваща омраза, че дори този непробиваем господин трепна.

Много добре разбирам чувствата на странната жена. Аз самият напълно промених отношението си към подлия русин. Той е страшен човек, злобен безумец, с уродлива, извратена фантазия. Как съм могъл да изпитвам към него доверие и уважение? Невероятно!

Направо не знам как да Ви го опиша, мила Емили. От възмущение перото трепери в ръката ми… Първо исках да скрия от Вас, но все пак ще Ви пиша, инак ще ви е трудно да разберете защо отношението ми към Фандорин претърпя такава метаморфоза.

Снощи след всички вълнения и преживявания, които Ви описах по-горе, двамата с него имахме един много странен разговор, който ме хвърли в ярост и горестно недоумение. Русинът дойде при мен, благодари ми за спасяването на кораба и с престорено съчувствие, запъвайки се на всяка дума, започна да бълва невъобразими, чудовищни глупости. Каза буквално следното, запомних всичко дума по дума: „Знам за мъката ви, сър Реджиналд. Комисар Гош отдавна ми разказа всичко. Не е моя работа, разбира се, и дълго не смеех да ви заговоря, но виждам как страдате и не мога да остана безучастен. Дръзвам да ви го кажа само защото самият аз преживях същото нещастие. Аз, както и вие, също можех да изгубя разсъдъка си. Запазих разума си и дори го изострих, но заплатих с голям къс от сърцето си. Повярвайте ми, във вашето положение нямате избор. Не бягайте от истината, колкото и страшна да е тя, не се крийте зад илюзии. И най-вече не се измъчвайте. Вие не сте виновен, че конете са препуснали, че бременната ви жена е паднала от файтона и е загинала. Това е изпитание, тежък изпит на съдбата. Не знам защо и кой трябва да подлага човек на подобна жестока проверка, но съм сигурен в едно: той трябва да устои. В противен случай — край, духовен разпад.“

Дори не можах веднага да разбера какво има предвид този мерзавец. После се сетих! Помислил си е, че вие, моя скъпоценна Емили, сте загинали! Вие, бременна, сте паднали от файтона и сте загинали! Ако не бях толкова възмутен, щях да се изсмея на дипломата в лицето! Да ми говори такива неща, и то точно когато Вие с нетърпение ме чакате под лазурното небе на райските острови! С всеки изминал час аз съм все по-близо, моя нежна Емили. Сега вече никой и нищо не може да ме спре.

Но странно нещо — все не мога да си спомня защо и как Вие се озовахте в Таити, и то сама, без мен? Сигурно е имало някакви сериозни основания. Но както и да е. Ние ще се срещнем и Вие, мила моя, ще ми обясните всичко.

Ала нека се върна към разказа си.

Изправена в пълен ръст, който изведнъж се оказа не чак толкова нисък (смайващо е колко много нещо зависи от стойката и положението на главата), мисис Клебер, обръщайки се най-вече към Фандорин, каза следното:

„Всичко, което изприказвахте тук, са пълни глупости. Нито едно доказателство, нито една пряка улика. Единствено предположения и необосновани догадки. Да, истинското ми име е Мари Санфон, но още нито един съд в света не е успял да ми предяви обвинение. Да, често са ме клеветили, многобройни врагове са плели интриги, неведнъж срещу мен се е опълчвала самата съдба, но аз имам здрави нерви и Мари Санфон не може да бъде сломена толкова лесно. Виновна съм само за това, че безумно обикнах един престъпник и луд. Ние се венчахме тайно и аз нося под сърцето си неговото дете. Той, Шарл, настоя да запазя детето ни в тайна. Ако деянието ми е престъпление, добре, готова съм да застана пред съдебните заседатели, но можете да сте сигурен, мосю доморасъл детектив, че който и да е опитен адвокат ще направи на пух и прах всичките ви химери. В какво всъщност ме обвинявате? Че на младини съм живяла в манастира на сивите сестри и съм облекчавала мъките на страдалците? Да, случвало се е да правя инжекции, но какво от това? Заради душевните терзания, породени от натрапената ми конспирация, заради трудно протичащата бременност аз се пристрастих към морфин, но сега вече намерих в себе си сили да се отърва от пагубния навик. Моят таен, но имайте предвид, съвсем законен съпруг, настоя да тръгна да пътувам под измислено име. Така се появи митичният швейцарски банкер Клебер. Тази лъжа много ме измъчваше, но можех ли да откажа на любимия си? Та аз не съм и подозирала за втория му живот, за неговата фатална страст, за неговите безумни планове в края на краищата!

Шарл ми каза, че като първи помощник-капитан няма право да вземе на борда своята съпруга, но му е невъзможно да преживее раздялата с мен и се притеснява за здравето на скъпото ни детенце, затова ще е по-добре, ако тръгна с измислено име. Какво престъпно има в това, питам ви!

Виждах, че Шарл не е на себе си, че е притеснен от някакви проблеми, за които нищо не знаех, но и в най-страшния си сън не бих могла да сънувам, че точно той е извършил онова кошмарно престъпление на улица «Грьонел»! Нямах дори понятие, че той е син на индийски раджа. Шокирана съм, че моето дете ще бъде една четвърт индийче. Клетата рожба, син на безумец. За мен няма съмнение, че през последните няколко дни Шарл е бил просто невменяем. Нима психически нормален човек може да направи опит да погуби кораба? Това е постъпка на явно болен човек. Естествено, че не знаех нищичко за този налудничав план!“

Тогава Фандорин я прекъсна, и подсмихвайки се гадно, попита: „Ами пелерината ви, грижливо сгъната в чантата?“

Мисис Клебер — не, мис Санфон, тоест, мадам Рение… Или мадам Багдазар? Не знам как точно да я наричам. Добре, нека остане мисис Клебер, така съм свикнал. И тъй, тя отвърна на инквизитора с достойнство: „Изглежда, мъжът ми е приготвил всичко за бягството и се е канел да ме събуди в последния момент.“

Фандорин не мирясваше. „Но вие не спяхте — каза той с високомерно физиономия. — Когато минавахме по коридора, ви видяхме. Вие бяхте напълно облечена и дори наметната с шал.“

„Да, необяснима тревога не ме оставяше да заспя — отговори мисис Клебер. — Явно сърцето ми е предчувствало нещо лошо… Тресеше ме странна треска и затова се наметнах с шала. Това престъпление ли е?“

Радвах се да видя, че доброволният прокурор посърна. А обвиняемата спокойно и уверено продължи: „Тезата, че уж съм измъчвала другия безумец, мосю Гош, надхвърля всички граници на достоверността. Казах ви истината. Дъртият глупак откачи от алчност и ме заплаши със смърт. И аз не знам как успях да насоча и четирите изстрела към целта. Чиста случайност. Изглежда, самото Провидение е движило ръката ми. Не, господине, и тук не сте познали.“

От самодоволството на Фандорин не остана и следа. „Чакайте — притесни се той. — Но нали намерихме шала! Вие го бяхте скрили под килима!“

„Още едно празно твърдение — отряза го мисис Клебер. — Шалът, разбира се, е бил скрит от Гош, който го е откраднал от клетия ми съпруг. И въпреки всичките ви долни инсинуации съм ви благодарна, господине, че ми върнахте нещо, което ми принадлежи.“

С тези думи тя спокойно стана, приближи се до масата и взе шала!

„Аз съм законна съпруга на законния наследник на Изумрудения раджа — заяви тази изключителна жена. — Имам брачно свидетелство. В утробата ми е внукът на Багдазар. Да, покойният ми съпруг е извършил редица тежки престъпления, но какво общо имаме с това аз и нашето наследство?“

Тогава мис Стамп скочи и се опита да грабне шала от мисис Клебер.

„Владенията и собствеността на брахмапурския раджа се конфискуват от британското правителство! — доста решително заяви моята сънародничка и нямаше как да не признаем, че е права. — Което означава, че съкровището принадлежи на нейно величество кралица Виктория!“

„Един момент! — скочи добрият ни доктор Труфо. — Макар аз да съм италианец по рождение, но съм гражданин на Франция и представлявам тук нейните интереси! Съкровищата на раджата са били лично достояние на семейството и не са принадлежала на брахмапурското княжество, следователно конфискуването им е незаконно! Шарл Рение е станал френски гражданин по собствена воля. Той е извършил много тежко престъпление в своята страна. Според законите на Френската република подобно злодеяние, при това с користни подбуди, се наказва с изземване на личното имущество на престъпника в полза на държавата. Дайте ми шала, мадам! Той принадлежи на Франция.“ И също твърде войнствено се вкопчи в него.

Възникна патова ситуация и коварният Фандорин се възползва от нея. С византийска хитрост, характерна за нацията му, той каза високо: „Въпросът е сериозен и трябва да се изясни. Позволете ми като на представител на неутрална държава временно да прибера шала, за да не го разкъсате на парчета. Ще го сложа ето тук и нека той да се намира на известно разстояние от страните в конфликта.“

С тези думи той взе шала и го отнесе до страничната маса при подветрения борд, където прозорците бяха затворени. По-късно ще разберете, любима Емили, защо ви излагам тези подробности.

И тъй, пъстрият триъгълник на шала, ябълката на раздора, лежеше върху страничната маса и пръскаше златисти искрици. Фандорин бе застанал с гръб към него, правеше се на почетен караул или може би на охрана. Всички останали се бяхме скупчили до масата за хранене. Добавете към това шумоленето на завесите по наветрения борд, приглушената светлина на мрачния ден и неравномерното полюшване на пода под краката ни ето експозицията на финалната сцена.

„Никой няма право да отнеме от внука на раджа Багдазар онова, което му принадлежи по право! — с ръце на кръста заяви мисис Клебер. — Аз съм белгийска поданичка и съдебният процес ще се проведе в Брюксел. Достатъчно е да обещая една четвърт от наследството за нуждите на белгийската благотворителност и съдебните заседатели ще решат въпроса в моя полза. Една четвърт от наследството са единайсет милиарда белгийски франка, петгодишният доход на цялото Белгийско кралство!“

Мис Стамп и се изсмя в лицето: „Вие подценявате Британия, скъпа. Да не си мислите, че ще позволим на жалката ви Белгия да решава съдбата на петдесет милиона лири? За толкова пари ние ще построим стотина мощни броненосеца и освен това, ще укрепим флота си, който и бездруго е първи в света! Ние ще сложим ред по цялата планета!“

Мис Стамп е много умна жена. Наистина, ако подобна фантастична сума влезе в нашата хазна, цивилизацията само би спечелила. Защото Британия е най-прогресивната и свободна страна наземното кълбо. Всички народи биха спечелили, ако започнат да живеят по британски образец.

Мистър Труфо обаче беше на друго мнение. „Тези милиард и половина френски франка ще позволят на Франция не само да се справи с трагичните последици от войната с Германия, но и да създаде най-модерната, най-добре оборудваната армия в цяла Европа. Вие, англичаните, никога не сте били европейци. Вие сте островитяни! Интересите на Европа са ви чужди и непонятни. Мосю Дьо Перие, доскорошен втори помощник-капитан, а днес временен командир на «Левиатан», няма да допусне шала да се озове при англичаните. Незабавно ще доведа тук господин Дьо Перие и той ще го сложи в сейфа на капитанската каюта!“

После всички заговориха в един глас, като се опитваха да се надвикат, и настървеният доктор дори дръзна да ме блъсне в гърдите, а мисис Клебер ритна мис Стамп по кокалчето.

Тогава Фандорин взе от масата една чиния и с все сила я строши в пода. Всички смаяно се вторачихме в него, а хитрият византиец каза: „Така няма да решим проблема. Прекалено се горещите, дами и господа. Предлагам да проветрим салона, тук стана доста задушно.“

Той се приближи към прозорците на подветрения борд и един по един започна да ги отваря. Когато разтвори този над страничната маса, където лежеше шала, се случи нещо ненадейно. Подхваната от течението, леката коприна затрепка и изведнъж литна във въздуха. Съпровождан от всеобщия вопъл, триъгълникът се понесе над палубата, люшна се един-два пъти над перилата на борда, сякаш да ни махне за сбогом, и снишавайки се, плавно отлетя. Всички като омагьосани изпроводиха с поглед този бавен полет, докато той не свърши някъде сред ленивите пенливи вълни.

„Колко съм непохватен — рече Фандорин в настаналата гробна тишина. — Колко пари потънаха! Сега нито Британия, нито Франция не ще могат да диктуват на света своята воля. Какво нещастие за цивилизацията. А бяха цели половин милиард рубли. Щяха да стигнат Русия да изплати докрай външния си д-дълг.“

След което се случи следното.

Мисис Клебер нададе странен свистящо-съскащ звук, от който ме полазиха мравки, грабна от масата ножа за плодове и с неописуема бързина се втурна към русина. Неочакваната атака го завари неподготвен. Тъпото сребърно острие разсече въздуха и се заби малко под ключицата на Фандорин, но мисля, не много дълбоко. Бялата риза на дипломата се обагри с кръв. Първата ми мисъл беше: „Все пак Бог съществува и Той наказва негодниците.“ Слисан, подлият византиец отскочи встрани, но разярената фурия не се задоволи с постигнатото и като стисна дръжката още по-здраво, отново вдигна ръка да нанесе удар.

И в този момент ни смая нашият японец, който не бе участвал в дискусията и изобщо дотогава се бе държал незабелязано. Той подскочи нагоре едва ли не до тавана, гръмогласно и гърлено кресна като орел и преди да е докоснал пода отново, с върха на обувката си удари мисис Клебер по китката! Подобен номер не бях виждал дори в италиански цирк!

Ножът отхвръкна встрани, японецът се приземи приклекнал, а мисис Клебер с изкривено лице заотстъпва назад, хванала с лявата ръка ударената си китка.

Но тя дори и не помисли да се откаже от кръвожадното си намерение! След като неволно се блъсна в салонния часовник (вече ви писах за това чудовище), тя изведнъж се преви одве и повдигна полата си. Бездруго бях стъписан от бързата смяна на събитията, но това беше вече прекалено! Видях (простете мила Емили, че ви го пиша) крака й с опънатия черен копринен чорап и дантелите на розовите й гащи. В следващия миг мисис Клебер отново се изправи и в лявата й ръка не знам откъде лъсна пистолет. Беше двуцевен, много малък, със седефена украса.

Не смея буквално да ви повторя какво каза тази личност на Фандорин, но Вие със сигурност не знаете подобни изрази. Общо взето, смисълът на думите и, много енергични и експресивни, се свеждаше до това, че за мръснишкия номер гнусният извратен тип (употребявам евфемизъм, защото мисис Клебер се изрази доста по-грубо) ще плати с живота си. „Но първо ще обезвредя тази отровна жълта гад!“ — извика бъдещата майка и като пристъпи напред, стреля в мистър Аоно. Той падна възнак и глухо застена.

Мисис Клебер пристъпи още веднъж и насочи пистолетчето си право в лицето на Фандорин. „Аз наистина стрелям безпогрешно — процеди тя. — И ще забия оловото точно между двете ти хубави очи.“

Русинът стоеше притиснал с ръка уголемяващото се червено петно на ризата. Не бих казал, че трепереше от страх, но беше блед.

Корабът се люшна по-силно — голяма вълна се блъсна в борда му, и аз видях как уродливото чудовище Биг Бен се навежда, навежда и… пада точно върху мисис Клебер! Глух удар на твърдото дърво в тила й и тази неукротима жена рухна по очи на пода, смазана от тежестта на дъбовата кула.

Всички се втурнаха към мистър Аоно, който лежеше с простреляна гръд. Беше в съзнание и се опитваше да стане, но доктор Труфо клекна до него и насила го накара да легне, като го натисна за раменете. Лекарят разряза дрехата, огледа отвора на раната и се намръщи.

„Нисто — тихо рече японецът през стиснатите си зъби. — Реко е засегнато, съвсем мъницко.“

„Ами куршумът? — с тревога попита Труфо. — Усещате ли го, колега? Къде е?“

„Струва ми се, курсумът е заседнар в дясната преска — отговори мистър Аоно и с хладнокръвие, от което останах възхитен, допълни: — Ряв дорен дяр. Сте трябва да пробиете костта откъм гърба. Много е трудно. Моря да ме извините за това неудобство.“

Тогава Фандорин изрече една загадъчна фраза. Наведен над ранения, той каза тихо: „Ето, Аоно-сан, мечтата ви се сбъдна, сега сте мой ондзин. За съжаление безплатните уроци по японски се отменят.“

Но мистър Аоно, изглежда, много добре разбра тази ала-баланица и разтегна побелелите си устни в слаба усмивка.

Когато моряците отнесоха бинтования японски джентълмен с носилка, докторът се захвана с мисис Клебер.

За наша най-голяма изненада дървената грамада не беше й строшила черепа, а й беше направила само цицина. Криво-ляво измъкнахме пострадалата престъпничка изпод лондонската забележителност и я пренесохме на стола.

„Опасявам се, че след подобен шок плодът няма да оцелее — въздъхна мисис Труфо. — А горкото бебче не е виновно за греховете на майка си.“

„Нищо му няма на бебето — увери я съпругът й. — Тази… личност е толкова витална, че сигурно ще роди здраво дете, и то лесно и в термина.“

Фандорин допълни с цинизъм, който ме покърти: „Имаме основание да се надяваме, че раждането ще стане в лазарета на затвора.“

„Страх ме е да си помисля какво ще се роди от утробата й“ — потръпна мис Стамп.

„Във всеки случай бременността ще я отърве от гилотината“ — отбеляза докторът.

„Или от бесилката“ — подсмихна се мис Стамп, като по този начин ни напомни за ожесточената дискусия, разгоряла се преди време между комисар Гош и инспектор Джексън.

„Най-многото, което я заплашва, е краткотраен затвор заради опита и да убие господин Аоно — кисело продума Фандорин — И пак ще се намерят смекчаващи вината обстоятелства: състояние на афект, изненада, а и бременността. Нищо повече няма да може да се докаже — тя ни го демонстрира блестящо. Уверявам ви, че много скоро Мари Санфон отново ще е на свобода.“

Странно, но никой от нас не спомена за шала, сякаш той изобщо не бе съществувал, сякаш след яркото парче коприна вятърът бе отнесъл в небитието не само стоте британски броненосеца и френския revanche, но и фаталната магия, обсебваща умовете и душите.

Фандорин се спря до падналия Биг Бен който вече беше направо за боклука: със счупено стъкло, с повреден механизъм, с пропукана от горе до долу дъбова основа.

„Прекрасен часовник — каза русинът, като за сетен път потвърди всеизвестния факт, че славяните са напълно лишени от естетически вкус. — Непременно ще го поправя и ще го взема със себе си.“

„Левиатан“ мощно наду сирената, вероятно да приветства някой насрещен кораб, а аз се замислих, че скоро, много скоро, само след две-три седмици, ще пристигна в Таити и ние отново ще се срещнем, обожаема моя женичке. Това е единственото, което има значение и смисъл. Всичко останало е пара, мъгла, химера.

Ще бъдем заедно и щастливи — там, на райския остров, където винаги грее слънце.

В очакване на радостния ден, оставам Ваш нежно любящ.

Реджиналд Милфорд-Стоукс.

Край
Читателите на „Левиатан“ са прочели и: