Борис Акунин
Левиатан (6)

Гинтаро Аоно

4-ти месец, 5-ти ден, пред панорамата на Еритрейския бряг

Долу е зелената ивица на морето,

в средата е жълтата ивица на пясъка,

горе е синята ивица на небето.

В такива цветове

е знамето на Африка.

Това тривиално петстишие е плод на усилията ми в продължение на близо два часа да постигна душевна хармония. Проклетата хармония изобщо не желаеше да се възвърне. Седях уединен на кърмата, гледах унилия бряг на Африка и повече от всякога се чувствах безкрайно самотен. Добре че от малък имам благородния навик да си водя дневник. Преди седем години, когато заминавах да уча в далечната страна Фуранса, тайно мечтаех някога дневникът на пътешествието ми да излезе като книга и да прослави и мен, и целия род Аоно. Но, уви, умът ми е твърде несъвършен, а чувствата прекалено обикновени, та моите жалки листчета да могат да съперничат на великата дневникова литература от едно време.

И все пак без тези ежедневни записки сигурно отдавна да съм полудял.

Дори тук на кораба, който плава за Източна Азия, сме само двама представители на жълтата раса — аз и един китаец евнух, придворен чиновник от 11 ранг, който е ходил до Париж за нова парфюмерия и козметика за императрица Цзи Си. За да спести пари, той пътува във втора класа, много се притеснява от това и разговорът ни с него секна на мига, щом разбра, че аз пътувам в първа. Какъв позор за Китай! Ако бях на мястото на чиновника, сигурно щях да умра от унижение. Защото на този европейски кораб всеки от нас представлява по една велика азиатска държава. Разбирам душевното състояние на чиновника Чжан, но все пак ми е жал, че се срамува да си подаде носа от малката каюта — сигурно щеше да има за какво да си поговорим. Тоест, искам да кажа, не да си поговорим, а да пообщуваме с помощта на хартия и четчица. Макар да говорим различни езици, все пак нали йероглифите ни са еднакви.

Нищо, казвам си, спокойно. Малко остана. Само подир месец ще видиш светлините на Нагасаки, а оттам ей къде е Кагосима. Какво, че завръщането ми обещава унижение и позор, какво като стана за смях пред приятелите си? Затова пък отново ще съм у дома. В края на краищата никой няма да смее да ме презира явно, защото всички знаят, че изпълнявам волята на баща си, а заповедите, както е известно, не подлежат на коментар. Направих това, което бях длъжен да направя, което ми повелява дългът. Животът ми е погубен, но щом е за благото на Япония… Край, стига по този въпрос!

Но кой би могъл да допусне, че завръщането в родината, последният етап от седемгодишните изпитания, ще е толкова трудно? Във Франция поне можех да се храня в уединение, можех да се наслаждавам на разходки, на общуване с природата. Докато тук, на парахода, се чувствам като оризово зрънце, по грешка озовало се в купичка с фиде. За седем години живот сред червенокосите варвари не успях да свикна с някои от техните отвратителни навици. Когато виждам изтънчената Клебер-сан да реже с нож кървавия бифтек и после да облизва с розово езиче зачервените си устни, ми се повдига. Ами тия английски умивалници, в които човек трябва да запуши сифона с тапа и да си мие лицето с мръсна вода! Ами кошмарните дрехи, измислена от някой извратен ум! В тях човек се чувства като шаран, увит в омаслена хартия, за да се опече върху жар. От всичко най мразя колосаните яки, от които шията ми се изприщва, и кожените обувки, които са истински инструмент за инквизиции. Като див азиатец аз си позволявам да се разхождам по палубата с лека юката^[1], а нещастните ми съседи по маса от сутрин до вечер се варят в одеждите си. Чувствителните ми ноздри много страдат от мириса на европейската пот — остър, мазно-месен. Ужасен е също навикът на кръглооките да се секнат в носии кърпи, да ги прибират със сополите обратно в джоба, отново да ги вадят и отново да се секнат! Вкъщи просто никой няма да го повярва и ще помислят, че си фантазирам. Макар че седем години са много време. Може дамите у нас също вече да носят такива смехотворни фльонги на задника и да се олюляват с високи токчета. Много ще ми е интересно да видя Кьоко-сан с подобен тоалет. Та тя е вече голяма, на тринайсет години. След година-две ще ни оженят. Може и по-рано. Как искам да се прибера по-скоро.

Днес постигането на душевна хармония ми беше особено трудно, защото: 1) Открих, че от куфара ми е изчезнал най-добрият инструмент, способен лесно да разсече и най-дебелия мускул. Какво означава тази странна кражба? 2) По време на обяда отново изпаднах в унизително положение — много по-лошо, отколкото с Карл Смели (виж записките от вчера). Фандорин-сан, който все така много се интересува от Япония, взе да ме разпитва за бушидо^[2] и самурайските традиции. Стана дума за семейството ми и за моите прадеди. Понеже му се представих за офицер, русинът започна да ме пита за въоръжението, униформите и бойния устав на императорската армия. Беше ужасно! Когато разбра, че никога не съм чувал за пушката на Бердан, Фандорин-сан ме изгледа много странно. Сигурно си е помислил, че в японската армия служат пълни невежи. От срам съвсем забравих за добрите обноски и бързо излязох от салона, с което, естествено, още повече задълбочих конфуза.

Дълго не можах да се съвзема. Отначало се качих на палубата с лодките, където пече най-силно и затова няма никой. Съблякох се, останах само по препаска и половин час усъвършенствах техниката на удара маваси-гири. Когато постигнах необходимата кондиция и слънцето започна да ми се вижда розово, седнах в поза дзадзен^[3] и четиридесет минути се опитвах да медитирам. Чак след това се облякох и отидох на кърмата да съчинявам танка.

Всички тези упражнения ми помогнаха. Сега вече знам как да запазя достойнство. На вечеря ще кажа на Фандорин-сан, че ни е забранено да говорим с чужденци относно императорската армия и че съм излязъл толкова бързо от салона, защото днес имам ужасно разстройство. Мисля, че ще прозвучи убедително и няма да изглеждам невъзпитан дивак в очите на съседите си.

Същият ден вечерта

Каква ти хармония!

Случи се нещо катастрофално. За срам ръцете ми треперят, но трябва незабавно да напиша всички подробности. Това ще ми помогне да се концентрирам и да взема правилното решение. Засега само фактите, умозаключенията после.

И така.

Вечерята в салона „Уиндзор“ започна както винаги в 8 вечерта. Макар предварително да бях поръчал салата от цвекло (red beet), сервитьорът ми донесе полусурово кърваво телешко. Бил чул red beef. Бучех с вилицата кървящата плът на убитото животно и с тайна завист гледах първия помощник-капитан, който ядеше апетитно зеленчуково рагу с крехко пилешко.

Какво още?

Ами нищо особено. Клебер-сан както винаги се оплакваше от мигрена, но ядеше с голям апетит. Тя изглежда в цветущо състояние, класически пример за лека бременност. Сигурен съм, че когато дойде моментът, бебето ще изскочи от нея като тапа от пенливо френско вино.

Разговаряхме за жегата, за утрешното пристигане в Порт Саид и за скъпоценни камъни. Двамата с Фандорин сравнявахме предимствата на японската и английската гимнастика. Можех да си позволя да съм снизходителен, тъй като превъзходството на Изтока пред Запада в това отношение е очевидно. Въпросът е, че при тях физическите упражнения са sport, игра, а при нас — Път към духовното самоусъвършенстване. Именно към духовното, защото физическото съвършенство няма значение и си върви само като железопътна композиция след локомотива. Трябва да кажа, че русинът много се интересува от спорт и дори е чувал за бойните школи на Япония и Китай. Днес сутринта медитирах на палубата с лодките по-рано от друг път и там видях Фандорин-сан. Ние само си разменихме по един поклон, но не се заговорихме, защото всеки беше зает: аз умивах душата си със светлината на новия ден, а той, облечен в гимнастическо трико, кляка, прави лицеви опори ту с едната, ту с другата ръка и дълго вдига гири, които изглеждаха доста тежки.

Общият ни интерес към гимнастиката направи вечерния ни разговор непринуден и аз се чувствах по-разкрепостен от друг път. Разправих на русина за жиу-жицу. Той ме слушаше с голямо внимание.

Към осем и половина (не видях колко точно беше) Клебер-сан, която вече си беше изпила чая и бе изяла два сладкиша, се оплака от световъртеж. Казах й, че с бременните такива неща се случват, когато преядат. Не знам защо, тя се почувства засегната и аз усетих, че съм изтърсил нещо нередно. Колко пъти се заричам да не се обаждам. Нали мъдрите възпитатели са ме учили, че когато човек е в чужда компания, трябва да седи, да слуша, да се усмихва приятно и от време на време да кима. Тогава ще го имат за възпитан и поне няма да каже нищо глупаво. Ама че „офицер“, дето се обажда с медицински съвети!

Рение-сан тутакси скочи от мястото си и предложи на дамата да я изпрати до каютата й. Изобщо този човек е много внимателен, особено към Клебер-сан. Той е единственият, който още не се е отегчил от непрекъснатите й капризи. Браво на него, пази честта на пагона.

Когато двамата излязоха, мъжете се преместиха на фотьойлите и запалиха пури. Корабният лекар, италианецът, и жена му, англичанката, отидоха при някакъв пациент, а аз се опитах да обясня на сервитьора да не слага в омлета ми за закуска нито бекон, нито шунка. Как не свикнаха толкова дни!

Минаха може би две-три минути и изведнъж чухме силен женски писък.

Първо, не можах веднага да разбера, че вика Клебер-сан. Второ, не разбрах, че пискливото „Оскур! Оскур!“ означава „Au secours! Au secours!“^[4] Но това не оправдава поведението ми. Държах се позорно, позорно. Не заслужавам да ме наричат самурай!

Но поред.

Пръв към вратата се втурна Фандорин-сан, след него полицейският комисар, после Милфорд-Стоукс-сан и Суитчайлд-сан, а аз продължавах да стоя на мястото си. Те сигурно са си помислили, че в японската армия служат жалки страхливци! Докато в действителност просто не можах веднага да разбера какво става.

Когато схванах, беше вече късно — стигнах на местопроизшествието последен, дори изостанах от Стамп-сан.

Каютата на Клебер-сан е съвсем близо до салона — петата вдясно по коридора. Иззад гърбовете на всички, които бяха дошли първи, видях невероятна картина. Вратата на каютата беше широко отворена. Клебер-сан стенеше жално, паднала на пода, а върху нея се бе стоварило нещо черно, лъскаво и неподвижно. Не можах веднага да разбера, че това е огромен негър. Той беше с бели памучни панталони. От тила му стърчеше дръжката на морски кортик. От положението на тялото му веднага се досетих, че е мъртъв. Такъв удар, нанесен в основата на черепа, изисква голяма сила и точност, но затова пък убива светкавично. Клебер-сан напусто се опитваше да се освободи и да се измъкне изпод затисналото я тежко тяло. Лейтенант Рение сновеше около нея. Лицето му беше по-бяло от яката на ризата. Ножницата на кортика му висеше празна на кръста. Лейтенантът беше съвсем объркан — ту се опитваше да отмести от бременната жена неприятната тежест, ту се обръщаше към нас и смутено започваше да обяснява на комисаря какво е станало.

Единствено Фандорин-сан не бе изгубил присъствие на духа. Той без видимо усилие повдигна и отмести тежкия труп (веднага се сетих за гимнастиката с гирите), помогна на Клебер-сан да седне на стола и й даде вода. Тогава се сепнах и аз — приближих се до нея и бързо проверих: май нямаше нито рани, нито охлузвания. Дали има вътрешни травми, ще стане ясно по-късно. Всички бяха толкова развълнувани, че никой не се изненада от прегледа, който извърших. Белите смятат, че всички азиатци сме малко шамани и владеем лечителското изкуство. Пулсът на Клебер-сан беше 95, което е напълно обяснимо.

Двамата с Рение-сан един през друг разказаха следното.

Лейтенантът:

Той изпратил Клебер-сан до каютата, пожелал й приятна вечер и се сбогувал. Но не успял да направи и две крачки, когато чул безумния й вик.

Клебер-сан:

Тя влязла, запалила електрическата крушка и забелязала до тоалетката гигантски черен човек, който държал в ръцете си кораловата й огърлица (после наистина видях огърлицата на пода). Негърът я нападнал мълчаливо, съборил я на земята и я сграбчил с огромните си ръчища за гърлото. Тя се развикала.

Лейтенантът:

Той нахлул в каютата, видял ужасната (каза „фантастична“) сцена и в първия момент се объркал. Хванал негъра за раменете, но не успял да помръдне великана нито на сантиметър. Тогава го ритнал с ботуша си в главата, но отново без резултат. Чак после, уплашен за живота на мадам Клебер и нейното бебе, извадил кортика си от ножницата и нанесъл един-единствен удар.

Помислих си, че буйната младост на лейтенанта сигурно е минала по таверни и бордеи, където от умението да боравиш с ножа зависи кой на другия ден ще се събуди, а кого ще отнесат на гробището.

След малко дойдоха капитан Клиф и доктор Труфо. Хората в каютата станаха много. Никой не можеше да проумее откъде се е взел този африканец на „Левиатан“. Фандорин-сан внимателно огледа татуировката по гърдите на убития и каза, че е виждал подобна и преди. Когато по време на неотдавнашния Балкански конфликт бил в плен при турците, там имало чернокожи роби с точно такива зигзагообразни орнаменти, разположени концентрично около зърната на гърдите. Това била ритуалната шарка на племето нданга, открито наскоро от арабски търговци на роби в самото сърце на екваториална Африка. Мъжете нданга били много търсени по пазарите на целия Изток.

Стори ми се, че Фандорин-сан обясни всичко това с малко странен израз на лицето, сякаш беше озадачен от нещо. Но може и да греша, защото мимиката на европейците е доста особена и изобщо не прилича на нашата.

Комисар Гош изслуша дипломата без особено внимание. Каза, че като представител на закона се интересува от два въпроса: как негърът е проникнал на кораба и защо е нападнал мадам Клебер.

Тогава научихме, че на някои от присъстващите напоследък по тайнствен начин започнали да изчезват разни неща от каютите. И аз си спомних за същото, но си замълчах. По-нататък се установи, че този-онзи също са виждали огромна черна сянка (мис Стамп) или че през прозореца им е надничало черно лице (мисис Труфо). Сега вече е ясно, че не са били халюцинации или плод на женска впечатлителност.

Всички се нахвърлиха на капитана. Защото през тия дни над всеки от пътниците е витаела смъртна опасност, а началството на кораба не е имало никакво понятие. Клиф-сан пламна от срам. Трябва да признаем, че авторитетът му бе сериозно накърнен. Аз тактично се извърнах, за да му спестя неудобството.

После капитанът помоли всички очевидци на инцидента да се върнат в салон „Уиндзор“ и се обърна към нас с думи, изпълнени със сила и достойнство. Първо се извини за случилото се и помоли да не казваме на никого за „печалния инцидент“, тъй като на кораба можело да започне масова психоза. После обеща, че матросите незабавно ще претърсят всички трюмове, пространството под тях, килерите, складовете и дори помещенията за въглища. Гарантира, че на кораба му няма да има повече никакви чернокожи крадци.

Капитанът е чудесен човек. Истински морски вълк. Говори малко нескопосано, с кратки фрази, но си личи, че душата му е читава и работата му е по сърце. Веднъж чух как Труфо-сенсей разправи на комисаря, че капитан Клиф е вдовец и душа дава за единствената си дъщеря, която е изпратена в някакъв пансион. Мисля, че това е много трогателно.

Е, май започвам да идвам на себе си. Взех да пиша по-прегледно и ръката ми вече не трепери. Мога да мина към най-неприятното.

При повърхностния оглед на мадам Клебер забелязах, че няма кръвонасядания. Имах и още някои съображения, които може би трябваше да споделя с капитана и комисаря. Но от всичко най-много исках да успокоя бременната жена, която не можеше да се съвземе след шока и дори напротив — имаше категоричното намерение да се докара до истерия.

Казах й възможно най-мило:

— Може чернокожият изобщо да не е искал да ви убие, мадам. Влезли сте тъй ненадейно, запалили сте лампата и той просто се е уплашил. Защото…

Тя не ме остави да се доизкажа:

— Той да се е уплашил? — ненадейно злобно изсъска Клебер-сан. — Да не би вие да сте се уплашили, мосю азиатец? Да не мислите, че не забелязах как жълтата ви муцунка наднича иззад гърбовете на другите?

Досега никой никога не ме е оскърбявал така. Най-лошото беше, че не успях да се направя, сякаш слушам думи на глупава истеричка и да отмина с презрителна усмивка. Клебер-сан ме прониза в най-уязвимото място!

Нямаше какво да кажа. Страдах жестоко, а тя ме гледаше с презрителна гримаса на злобното си разплакано лице. Ако в този момент можех да потъна в прословутия християнски ад, непременно щях да натисна ръчката на люка. Най-лошото беше, че пред очите ми падна кървавото перде на яростта, от което най ме е страх. Точно в състояние на ярост самураят върши деяния, пагубни за кармата. После цял живот трябва да изкупва вината си заради единствения миг, в който е изгубил контрол над себе си. Може да стори такива неща, че и сепуку да му е малко.

Излязох от салона в страх, че няма да се удържа и ще причиня на бременната нещо ужасно. Не знам дали щях да мога да се овладея, ако подобно нещо ми беше казано от мъж.

Заключих се в каютата и извадих чувала с египетски тикви, които си бях купил на пазара в Порт Саид. Те са малки като глави и много корави. Купих си петдесетина.

За да отмия кървавото перде пред очите си, започнах да тренирам прав удар ребром с дланта. Понеже бях много развълнуван, ударът все ставаше несполучлив: тиквите не се разцепваха на еднакви половинки, а на по седем-осем парчета.

Лошо.