Борис Акунин
Левиатан (8)

Клариса Стамп

Клариса с разсеян вид се озърна да види дали някой не я гледа и едва после внимателно надникна иззад кабината.

Свил крака на кравайче, японецът седеше на юта^[1] сам. Главата му бе отметната нагоре, през притворените клепачи прозираха склерите на очите му, лицето му бе някак нечовешки безизразно.

Брр! Клариса потръпна. Ама че екземпляр е тоя мистър Аоно. Тук, на палубата с лодките, разположени над първа класа, не се разхождаше никой. Само няколко момиченца скачаха на въже и в сянката на снежнобелия катер се криеха две смазани от жегата гувернантки. Кой освен децата и смахнатият азиатец можеше да виси на тоя пек? Над ботдека^[2] се намираше само кабината, капитанският мостик и, естествено, комините, мачтите и платната. Белите платнища се издуваха от попътния вятър и пуфкайки дим, „Левиатан“ се носеше право към сребристо-живачната ивица на хоризонта, а наоколо искреше прозрачната като стъкло, леко омачкана покривка на Индийския океан. Оттук, отвисоко, се виждаше, че земята наистина е кръгла: линията на хоризонта бе явно под нивото на „Левиатан“ и корабът се спускаше към него като по нанадолнище.

Но Клариса се потеше тук съвсем не от любов към морските пейзажи. Искаше да издебне какво прави мистър Аоно горе. Къде се уединява след закуска с такова завидно постоянство?

И добре че се поинтересува. Ето го истинския лик на усмихнатия азиатец. Човек с подобно застинало жестоко лице е способен на какво ли не. Все пак представителите на жълтата раса не са като нас и проблемът изобщо не е във формата на очите. Външно много приличат на хора, но са от съвсем друга порода. Защото и вълците приличат на кучетата, но природата им е различна. Жълтокожите, разбира се, имат собствена нравствена основа, но тя е толкова далеч от християнството, че е невъзможно нормален човек да вникне в нея. По-добре да не носеха европейски дрехи и да не умееха да си служат с вилица и нож. Това създава опасната илюзия, че са цивилизовани, докато под зализаната на път черна коса и гладкото жълто чело стават някакви неща, дето дори не можем да си ги представим.

Японецът едва забележимо помръдна, примига и Клариса побърза да се скрие. Е да, тя се държи като последна тъпачка, но нали се налага да направи нещо. Не може кошмарът да продължава вечно. Трябва да подтикне комисаря в правилната посока, инак не се знае как ще свърши всичко. Въпреки жегата тя потръпна.

В облика и поведението на мистър Аоно имаше някаква явна тайна. Също като в престъплението на улица „Грьонел“. Странно как Гош още не е разбрал, че според всички признаци главен заподозрян трябва да е японецът.

Що за офицер е, що за възпитаник на „Сен-Сир“, като не разбира от коне? Веднъж, изключително от човеколюбие, Клариса реши да включи мълчаливия азиатец в общия разговор и подхвана тема, която би трябвало да заинтересува военен — за обездката, за надбягванията, за предимствата и недостатъците на норфолкската спортна порода коне. И това ми било офицер! На невинния въпрос: „Участвали ли сте някога в стипъл-чейс^[3]?“ отговори, че на офицерите от императорската армия им е абсолютно забранено да се занимават с политика. Той просто не знаеше какво е стипъл-чейс! Всъщност може офицерите в Япония да яхат бамбукови пръчки, но възпитаник на „Сен-Сир“ да прояви подобно невежество? И дума да не става!

Ето към какво трябваше да ориентира Гош. Или да изчака да види дали няма да успее да научи още нещо подозрително?

Ами вчерашният случай? Клариса минаваше по коридора покрай каютата на мистър Аоно, когато долови доста странни звуци. Отвътре се чуваше сух пукот, сякаш някой изключително методично трошеше мебелите. Тя събра кураж и почука.

Вратата моментално се отвори. На прага застана японецът — чисто гол, само по препаска! Мургавото му тяло лъснало от пот, очите му кървясали.

Като я видя, той изсъска:

— Тикусьо!

Предварително подготвеният въпрос („Мосю Аоно, случайно да носите със себе си някоя от чудните японски гравюри, за които съм слушала толкова много?“) изхвръкна от главата й и Клариса онемя. Сега като я замъкне в каютата, че като я нападне! А после ще я нареже на парчета и ще я хвърли в морето. Колко му е. И край с мис Клариса Стамп, благовъзпитаната английска лейди, не особено щастлива, но очакваща от живота още толкова неща.

Клариса измънка, че е сбъркала вратата. Аоно я гледаше мълчаливо и дишаше тежко. Миришеше на вкиснало.

Все пак нямаше да е зле да поговори с комисаря.

Преди следобедния чай тя изчака детектива пред вратата на „Уиндзор“ и започна да му разказва, но тоя дръвник я слушаше някак странно — мяташе й присмехулни остри погледи, сякаш слушаше някаква непристойна изповед.

По едно време измърмори под мустак:

— Какво ви е прихванало всички да ми доносничите един срещу друг? — а след като я изслуша, изтърси ни в клин, ни в ръкав: — Тате и мама добре ли са?

— Кои, на господин Аоно ли? — изненада се Клариса.

— Не, мадмоазел, вашите.

— Аз съм сирак от малка — отговори тя и уплашено погледна полицая. Боже, това не е кораб, а някакъв плаващ ад.

— Което се и търсеше — със задоволство кимна Гош, затананика си някаква непозната песничка и пръв влезе в салона, което си беше същинско грубиянство.

След разговора й остана неприятно усещане. Все пак французите, с цялата им прехвалена галантност, не са джентълмени. Е да, могат да те замаят, да ти завъртят главата, да ти сервират някоя ефектна изненада, да изпратят в хотелската ти стая сто червени рози (Клариса болезнено се смръщи), но не бива да им се вярва. Английският джентълмен може и да е малко скучен, но пък знае какво е дълг и почтеност. Докато французинът ще спечели доверието ти и непременно ще те предаде.

Впрочем тези обобщения не засягаха пряко комисар Гош. Още повече че по време на обяда странното му поведение намери своето обяснение, макар и по доста тревожен начин.

По време на десерта детективът, който до момента бе пазил необичайно нервно за всички мълчание, изведнъж погледна Клариса право в очите и каза:

— Апропо (изобщо не беше апропо), мадмоазел Стамп, наскоро питахте за Мари Санфон. Е, за дамата, която била с лорд Литълби малко преди смъртта му.

Клариса трепна от изненада, а останалите се умълчаха и с любопитство впериха очи в комисаря, понеже доловиха, че тонът му е същият, с който подхваща надълго и нашироко своите „историйки“.

— Бях ви обещал, че някой път ще ви разправя за въпросната личност. Е, сега е моментът — продължи Гош, както и преди вперил очи в Клариса. Погледът му все по-малко й се нравеше. — Историйката ще е дълга, но ще ви е интересно, понеже става дума за много забележителна жена. Закъде да бързаме? Добре сме си седнали, хапваме си разни сирена и пием оранжада. Впрочем, ако някой си има работа, може да си върви по живо — по здраво, татко Гош няма да му се разсърди.

Никой не помръдна от мястото си.

— Е, да разказвам ли за Мари Санфон? — с престорено добродушие попита комисарят.

— Да, да! Разбира се! — завикаха всички.

Само Клариса мълчеше, защото знаеше, че разговорът не е подхванат току-тъй и е посветен изключително на нея. Пък и Гош не го криеше.

Той примлясна апетитно и извади лулата си, без да помоли дамите за разрешение.

— Ще започна поред. Имало едно време в белгийския град Брюж малко момиченце на име Мари. Родителите му били добродетелни граждани, ходели на черква и душа давали за своето златокосо детенце. Когато Мари навършила пет години, й се родило братче, бъдещият наследник на малката пивоварна „Санфон и Санфон“. Щастливото семейство заживяло още по-щастливо, но после изведнъж го споходило нещастие. Младенецът, който тъкмо навършил един месец, паднал от прозореца и умрял на място. Родителите не си били у дома — само децата и бавачката им. Но тя излязла за малко да се види с изгората си, пожарникаря, и точно когато я нямало, в къщата нахлул някакъв непознат с черна пелерина и черна шапка. Малката Мари успяла да се скрие под леглото, а черният човек грабнал братчето й от люлката и го изхвърлил през прозореца. След което изчезнал.

— Какви ужасни неща разказвате! — жално възкликна мадам Клебер и се хвана за корема.

— Това още нищо не е — махна с лулата си Гош. — Да знаете какво следва! По чудо спасилата се Мари разправила на татко и мама за страшния „черен чичо“. В търсене на злодея обърнали надолу с главата цялата околия и в паниката дори арестували местния равин, понеже клетият винаги ходел облечен в черно. Но на Санфон старши мира не му давала една странна подробност: защо престъпникът примъкнал към прозореца табуретката?

— О, Боже! — ахна Клариса и се хвана за сърцето. — Да не би?…

— Вие сте невероятно проницателна, мадмоазел Стамп — усмихна се комисарят. — Да, самата мъничка Мари хвърлила братчето си от прозореца.

— How terrible! — сметна за необходимо да се ужаси мисис Труфо. — But why?^[4]

— На момичето не му харесвало, че всички се занимават с бебчето и напълно я пренебрегват. Тя си мислела, че като се отърве от него, отново ще стане любимото дете на мама и татко — невъзмутимо обясни Гош. — Но това бил първият и последен път, когато Мари Санфон оставила улика и била разобличена. Малкото момиче още не се било научило да прикрива следите си.

— И как са постъпили с малолетната престъпничка? — попита лейтенант Рение, явно потресен от чутото. — Не може да са я съдили, нали?

— Не, не са я съдили — комисарят лукаво се усмихна на Клариса. — Но майка й не понесла шока, побъркала се и я пратили в лудница. А мосю Санфон не искал да вижда дъщеричката си, която била виновна за семейните нещастия, и я отвел в манастира на сивите сестри винсентианки. Момичето станало тяхна възпитаничка. Било първо във всичко — и в учението, и в богоугодните дела. А най обичало да чете книги. Послушничката била на седемнайсет години, когато в светата обител станал скандален инцидент — Гош надникна в папката си и кимна. — Ето тук съм си записал. На 17 юли 1866 година. На сивите сестри винсентианки гостувал лично брюкселският архиепископ и не щеш ли, от спалнята на почтения прелат изчезнал старинният архиепископски пръстен с огромен аметист, принадлежал според преданието на самия свети Людовик^[5]. А предната вечер монсеньорът бил повикал в покоите си за разговор двете най-добри послушнички — нашата Мари и една арлезианка. Естествено, подозрението паднало върху девойките. Игуменката направила обиск и открила под дюшека на арлезианката кадифената кутийка на пръстена. Крадлата се вцепенила, не отговаряла на въпросите и я затворили в карцера. Подир час дошла полицията, но не успяла да разпита престъпничката, защото тя се била обесила с връвта, с която препасвала дрехата си.

— Гнусната Мари Санфон е виновна за всичко, сещам се! — избухна Милфорд-Стоукс. — Отвратителна история, отвратителна!

— Никой не може да е сигурен. Но пръстенът така и не се намерил — разпери ръце комисарят. А подир два дни Мари отишла при игуменката и обляна в сълзи, и казала, че всички я гледат накриво, затова иска да напусне светата обител. Майката игуменка, която също някак странно охладняла към предишната си любимка, не я спряла.

— Трябвало е да я претърсят пред портите — със съжаление рече мистър Труфо. Току-виж открили аметиста някъде под полите й.

Когато преведе думите си на своята съпруга, тя го ръгна с острия си лакът, вероятно сметнала забележката му за неприлична.

— Дали не са я претърсили или са, но не са го намерили — не знам. После обаче Мари заминала не за къде да е, ами за Антверпен, града, прочут, както знаем, като световна столица на скъпоценните камъни. Там довчерашната монахиня изведнъж забогатяла и заживяла нашироко. Случвало се да остава и на корав хляб, но за кратко — острият ум, блестящите й артистични заложби и липсата на каквито и да било морални задръжки (комисарят назидателно повиши тон и дори направи малка пауза) й помагали да се сдобива със средства за охолен живот. Полицията на Белгия, Франция, Англия, Съединените щати, Бразилия, Италия и още десетина страни неведнъж задържала Мари Санфон по подозрение в най-различни престъпления, но нито веднъж не могли да я обвинят: ту нямало за какво да се хванат, ту не им стигали уликите. Ето, ако желаете, ще ви разкажа две-три случки от списъка с подвизите й. Да не ви е скучно, мадмоазел Стамп?

Клариса не отговори, сметна, че е под достойнството й. Но бе изгубила душевно равновесие.

— 1870-а година — заяви Гош, след като отново надникна в папката. — Малкото, но богато градче Фетбург в германска Швейцария. Шоколадена и колбасарска промишленост. На четири хиляди жители — осем и половина хиляди прасета. Кът на тлъсти идиоти. Пардон, мадам Клебер, не исках да обидя родината ви — със закъснение се усети полицаят.

— Нищо — небрежно мръдна рамо мадам Клебер, — аз съм от френска Швейцария. А в онази част, където се намира Фетбург, наистина живеят само тъпаци. Мисля, че съм чувала историйката, смешна е. Но няма значение, разказвайте.

— За някои може и да е смешна — Гош въздъхна с упрек и изведнъж намигна на Клариса, което вече надхвърляше всякакви граници. — Веднъж честните бюргери от градчето изпаднали в неописуемо вълнение. Някакъв селянин на име Мьобиус, известен във Фетбург като безделник и глупак, се похвалил, че предния ден продал земята си, тясна ивица камениста пустош, на една важна дама, която се представила като графиня дьо Санфон. За 30 акра безплодна земя, където не растели дори магарешки бодили, смахнатата графиня броила 3000 франка. Но в кметството на града имало хора по-умни от Мьобиус и историята им се видяла съмнителна. За какво са и дотрябвали 30 акра камъни и пясък? Нещо тук не било наред. За всеки случай изпратили в Цюрих най-пробивния от съгражданите си и той научил, че графиня дьо Санфон е известна личност. Че живее нашироко и весело и най-интересното, често се появявала в компанията на господин Голдзилбер, директора на Държавната железопътна компания. Злите езици твърдели, че господин директорът имал закачка с графинята. Тогава бюргерите се сетили за какво става дума. А трябва да ви кажа, че градчето Фетбург отдавна мечтаело за собствена железопътна линия, за да му е по-евтино да извозва шоколада и шунките. Онази пустош, купена от веселата графиня, се намирала точно между най-близката железопътна гара и гората, където започвали общинските земи. На градските големци веднага им станало ясно, че графинята е научила от любовника си за предстоящия строеж, купила е най-подходящия терен и се кани здравата да се облажи. Тогава в бюргерските им глави се родил изумително дързък план. Пратили парламентьори при графинята и започнали да увещават нейно сиятелство да преотстъпи земята на славния град Фетбург. Хубавицата отначало се дърпала и казвала, че не знае нищо за никаква железопътна линия, но когато кметът й направил тънък намек, че работата намирисва на съучастие между нейно сиятелство и негово превъзходителство господин директора, а това е подсъдно, безпомощната жена изхлипала и се съгласила. Пустеещото място било разделено на трийсет едноакрови парцела и продадено на търг на гражданите. Те само дето не се сбили помежду си, а цената на отделните парцели стигнала до 15 хиляди. Графинята пък получила… — комисарят прекара пръст по редовете: — почти 280 хиляди франка.

Мадам Клебер прихна и направи знак на Гош: мълча, мълча, продължавайте.

— Минавали седмици, месеци, но строителството все не почвало. Гражданите изпратили питане до правителството. То им отговорило, че през близките петнайсет години не се предвижда прокарване на линия до Фетбург… Тогава отишли в полицията: така и така, пладнешки грабеж. Полицията изслушала пострадалите със съчувствие, но не могла да им помогне с нищо, защото нали госпожа Санфон им била казала, че не знае нищо за железницата, и не искала да продава земята. Всичко било извършено законно и човек нямало за какво да се хване. Е, не е честно, че се е нарекла графиня, но уви, това не е наказуемо.

— Хитро! — засмя се Рение. — Човек наистина няма за какво да се хване.

— Това как да е — продължи да прелиства папката си комисарят. — Има една съвсем пък фантастична история. Място на действието е американският Див запад, годината е 1873-та. На калифорнийските златни рудници пристигнала световноизвестната некромантка и Велика драконеса от Малтийската ложа мис Клеопатра Франкенщайн, а по паспорт Мари Санфон. Тя заявила на златотърсачите, че по тия диви места я пратил гласът на Заратустра, който повелявал на вярната си служителка да направи велик експеримент в градчето Голдън Нъгет. Точно на тази дължина и ширина енергията на космоса била тъй уникално концентрирана, че в звездна нощ чрез някои кабалистични формули можело да се възкреси някой, който вече е преминал великата черта Между Царството на живите и Царството на мъртвите. Клеопатра щяла да извърши чудото довечера в присъствието на публика и съвсем безплатно, защото не била някаква си циркаджийка, а медиум на Висшите сфери. И какво мислите? — Гош направи ефектна пауза. — Пред очите на петстотин брадати зрители Драконесата сторила заклинания над могилата на Червения койот, легендарния индиански вожд, умрял преди сто години. Изведнъж земята се раздвижила, отворила се, така да се каже, и от нея се появил индиански вожд с пера, томахавка и с нашарена физиономия. Зрителите потръпнали, а Клеопатра изпаднала в мистичен транс и извикала: „Усещам силата на Космоса! Къде е градското ви гробище? Сега ще съживя всички, които са погребани там!“ В статията пише — поясни полицаят, — че гробището на Голдън Нъгет било доста голямо, защото златотърсачите всеки ден изпращали някого на онзи свят. Гробовете май били повече от живите обитатели на градчето. Като си представили какво ще стане, ако всички побойници, пияници и обесници изведнъж излязат от ковчезите си, зрителите изпаднали в паника. Добре че мировият съдия спасил положението. Той пристъпил напред и много любезно попитал Драконесата дали ще се съгласи да спре великия експеримент, ако жителите на градчето я дарят с една торба златен пясък като скромно пожертвувание за нуждите на окултните науки.

— И тя съгласила ли се? — разсмя се лейтенантът.

— Да. За две торби.

— Ами индианският вожд? — попита Фандорин и се усмихна. Усмивката му е много приятна, но е прекалено момчешка — помисли си Клариса. Не, скъпа мис, забравете. Както казват в Съфък, не е за вашата уста лъжица.

— Клеопатра Франкенщайн взела индианския вожд със себе си — със сериозен израз на лицето отговори Гош. — За научни изследвания. Казват, че после бил заклан при пиянско сбиване в някакъв бордей в Денвър.

— Т-тази Мари Санфон е наистина интересна личност — замислено рече Фандорин. — Разкажете ни още за нея. Между хитрите й мошенически номера и хладнокръвното масово убийство има доста голяма д-дистанция.

— Oh, please, it’s more than enough — запротестира мисис Труфо и се обърна към мъжа си. — My darling, it mast be awfully tiresome for you to translate all this nonsense.^[6]

— Никой не ви кара да седите тук, мадам — докачи се комисарят заради „нонсенса“.

Мисис Труфо запримига възмутено, но и през ум не й мина да си тръгне.

— Мосю казакът е прав — призна Гош. — Я да потърся някой по-пиперлив пример.

Мадам Клебер погледна Фандорин и прихна, пък и Клариса, макар да беше изнервена, не можа да устои да не се усмихне — дипломатът изобщо не изглеждаше като син на дивите степи.

— Ето, чуйте за негърчето. Тук имаме и летален изход. Случаят е скорошен, от по-миналата година. — Детективът прегледа няколкото скрепени заедно листа, вероятно за да си припомни историята. После се подсмихна. — Един вид шедьовър. В моята папка има какво ли не, дами и господа — той нежно потупа черната подвързия с късопръстата си плебейска лапа. — Татко Гош се е стегнал за път както подобава, не е забравил нито едно листче, което би могло да му потрябва. Конфузът, за който ще ви разкажа сега, не стигна до вестниците, аз разполагам с полицейския рапорт. Та така. В едно германско княжество (няма да ви кажа в кое точно, защото темата е деликатна) очаквали августейшото семейство да се сдобие с нов наследник. Раждането било трудно. Акуширал главният лекар, почитаемият доктор Фогел. Най-сетне спалнята била огласена от плач. Когато изпадналата от страданията за няколко минути в несвяст велика херцогиня отворила очи и с немощен глас помолила: „Ах, хер професоре, покажете ми моето бебче“, доктор Фогел безкрайно смутен подал на нейно височество очарователния светлокафяв кресльо. Великата херцогиня отново изпаднала в несвяст, а докторът надникнал през вратата и плахо повикал с пръст великия херцог, което било въпиющо нарушение на придворния етикет.

Личеше, че комисарят разказва на високомерните уиндзорци тази история с особено удоволствие. В полицейския рапорт едва ли се съдържаха такива подробности — Гош явно си фантазираше. Имитирайки херцогинята, той изтъняваше гласа си и говореше превзето — вероятно така му се струваше по-смешно. Клариса не се мислеше за аристократка, но все пак се намръщи, защото смяташе иронията по адрес на височайшите особи за лош тон. Сър Реджиналд, баронет и издънка на древен род, също бе свъсил вежди. Но явно реакцията им само още повече вдъхновяваше комисаря.

— Негово височество не се разгневил на придворния медик, защото моментът бил вълнуващ, и обзет от бащински и съпружески чувства, се втурнал в спалнята… Можете да си представите последвалата сцена: и по фелдфебелски ругаещия венценосец, и великата херцогиня, която ту ридаела, ту се оправдавала, ту припадала, и ревящото с цяло гърло негърче, и замръзналия в благоговеен ужас лекар. Най-накрая негово височество се съвзел и решил да отложи разследването спрямо нейно височество за по-нататък. В момента трябвало работата да се потули. Но как? Тайно да пусне бебето в тоалетната? — Гош шутовски прикри устата си с ръка. — Моля за извинение, госпожи, без да искам. Нямало как да се отърве от младенеца — раждането му се очаквало в цялото княжество. Пък и грях е все пак. Да събере съветниците — току-виж се раздрънкали. Какво да прави? Тогава доктор Фогел се прокашлял най-почтително и предложил следното спасение. Имал една позната, фройлайн Фон Санфон, която била способна да върши чудеса и можела не само да намери новородено бяло бебе, но и да хване птицата феникс от небето. Тя знаела да си държи езика зад зъбите, нямало да вземе пари за услугата, защото била благородна девойка, но много обичала старинни скъпоценности… С други думи, подир час-два в атлазената люлка вече спял един прекрасен бебчо, по-бял от млечно прасенце и дори с белезникава косица, а клетото негърче било изнесено от двореца в неизвестна посока. Впрочем казали на нейно височество, че невинното дете ще бъде откарано някъде на юг и дадено там на добри хора, които да го отгледат и възпитат. И тъй, всичко се наредило по мед и масло. Благородният херцог дал на доктора за фройлайн Фон Санфон една чудесна диамантена кутийка за енфие с герб, а също благодарствена бележка и устно пожелание завинаги да напусне пределите на княжеството. Което деликатната девойка изпълнила незабавно — Гош не се удържа и изпръхтя. — На сутринта след скандала, продължил цяла нощ, великият херцог най-после решил да огледа по-добре своя наследник. С отвращение извадил момченцето от люлката, позавъртял го насам-натам и изведнъж видял на розовото му, пардон, дупе родилно петно във вид на сърчице. Точно същото имал на бута си и негово височество, и покойният му фатер, гросфатер и така нататък до седмо коляно. В пълно недоумение херцогът изпратил да извикат придворния лекар, но му казали, че предната вечер доктор Фогел заминал в неизвестна посока, като зарязал жена си и осемте си деца — Гош се задави от дрезгав смях, закашля се и заръкомаха. Някой прихна плахо, а мадам Клебер целомъдрено прикри устните си с ръка.

— Набързо организираното разследване установило, че напоследък главният лекар се държал странно и дори го виждали в игралните домове на съседния Баден, при това в компанията на някаква весела млада личност, по описание досущ като фройлайн Фон Санфон. — Детективът отново стана сериозен: — След два дни докторът бил намерен в един хотел в Страсбург. Мъртъв. Изпил смъртоносна доза лауданум^[7] и оставил бележка: „За всичко съм виновен само аз.“ Явно самоубийство. Ясно било кой е истинският виновник, но иди го докажи. Колкото до кутийката — височайшия подарък, и бележката, те са налице. Съдебен процес би им коствал доста повече. Разбира се, най-загадъчното е как новороденият принц е бил подменен с негърчето, и как изобщо шоколадовото бебе се е озовало в страната на синеоките блондинчета. Е, според някои сведения малко преди да се случи описаната история, Мари Санфон имала за слугиня една сенегалка…

— Господин комисар — рече Фандорин, когато смехът стихна (смееха се четирима души: лейтенант Рение, доктор Труфо, професор Суитчайлд и мадам Клебер) — Кажете, моля, толкова ли е хубава Мари Санфон? Може ли да завърти главата на всеки мъж?

— Не, не е нищо особено. Навсякъде я описват като жена със съвсем посредствена външност, без особени белези — Гош нагло и настойчиво изгледа Клариса. — С лекота сменя цвета на косата си, поведението, акцента, стила на обличане. Но явно, че в тази жена има нещо особено. Поради естеството на работата си аз съм виждал какво ли не. Най-фаталните жени рядко биват хубавици. Ако я види човек на снимка, и погледа си няма да спре, но ако я срещне, по кожата му сякаш полазват искри. Защото мъжът не залита по прав нос и дълги мигли, той усеща жената по мириса.

— Уф, господин комисар — засрами го Клариса. — Вие сте сред дами.

— Аз съм сред заподозрени — най-спокойно парира Гош. — И вие сте една от тях. Откъде да знам дали до тази маса не седи и мадмоазел Санфон?

Той направо впи поглед в лицето й. Всичко това все повече заприличваше на кошмарен сън. Стана й трудно да диша.

— Ако п-правилно съм пресметнал, въпросната личност сега трябва на е двайсет и девет години, нали?

Спокойният, дори леко вял глас на Фандорин помогна на Клариса да се съвземе. Тя се сепна и забравила женската си суетност, възкликна:

— Я не ме гледайте така, господин детективе! Вие ми правите явно незаслужен комплимент. А съм по-възрастна от вашата авантюристка с почти десет години! Пък и останалите дами едва ли са подходящи за ролята на мадмоазел Санфон. Госпожа Клебер е твърде млада, а госпожа Труфо, както знаете, не говори френски!

— За мошеничка като Мари Санфон да си притури или махне десетина години е нищо — бавно отвърна Гош, все тъй вторачен в Клариса. — Особено ако изкушението е тъй голямо, а провалът намирисва на гилотина. Наистина ли не сте били в Париж, мадмоазел Стамп? Някъде в близост до улица „Грьонел“?

Клариса пребледня като смъртник.

— Е, тук вече съм принуден да се намеся като представител на параходство „Джаспър-Арто партнършип“ — с раздразнение го прекъсна Рение. — Дами и господа, уверявам ви, че пройдохи с международна репутация нямаха достъп до нашето плаване. Компанията гарантира, че с „Левиатан“ не пътуват нито бивши затворници, нито жени с леко поведение, а още по-малко известни на полицията авантюристки. Сигурно сами се досещате, че първото плаване е особено отговорно. Нямаме нужда от скандали. Двамата с капитан Клиф лично проверихме и препроверихме списъка с пасажерите и в случаите на нужда направихме проверки. Включително и чрез френската полиция, господин комисар. И аз, и капитанът сме готови да гарантираме за всеки от присъстващите. Не ви пречим да изпълнявате професионалния си дълг, мосю Гош, но излишно си губите времето. И парите на френските данъкоплатци.

— Добре, добре — изгъгна Гош. — Ще видим.

След което за всеобщо облекчение мисис Труфо подхвана темата за времето.