Борис Акунин
Левиатан (12)

Гинтаро Аоно

4-ти месец 18-и ден, пред панорамата на южния край на полуостров Индостан

Три дни, откакто сме напуснали Бомбай, но още не съм отварял дневника си. Това ми се случва за първи път, а се бях зарекъл да пиша всеки ден. Но прекъснах нарочно. Трябваше да подредя връхлетелите ме чувства и мисли.

Стиховете хайку, родили се в момента, когато полицейският инспектор ми свали оковите, най-добре предават същината на настъпилия у мен поврат.

Самотна лети

светулка в нощта.

Но е звездно небето.

Веднага усетих, че стихотворението е много хубаво, по-хубаво от всички, които съм писал, но смисълът му е мъгляв и трябва да се обясни. Три дни размишлявах, вслушвах се в себе си и накрая сякаш прозрях.

С мен се е случило великото чудо, за което мечтае всеки човек — постигнах сатори, или както древните гърци са наричали това блажено състояние — катарзис. Наставникът толкова пъти ми е казвал, че ако сатори дойде, то идва само, без да го подканяш и предвиждаш! Човек може да е праведник и мъдрец, часове наред да седи в поза дзадзен, да прочете планини от свещени текстове, но пак да умре без просветление, а при някой безделник, който глупаво и безсмислено се скита в живота, то да му се яви в цялото си величествено сияние и отведнъж да промени ненужното му съществувание! И аз съм тъкмо такъв безделник. Имах късмет. На 27 години се родих отново.

Озарението и пречистването ме споходиха не в момент на духовна и физическа концентрация, а в мига, когато бях смазан, жалък и нищожен, когато от мен като от спукан балон бе останала само обвивката. Но глупавото желязо, инструментът на моето преобразяване, издрънча и изведнъж с неописуема острота усетих, че аз не съм аз… Не, не така. Че аз не съм само аз, а безброй други животи. Че не съм някой си там Гинтаро Аоно, третият син на старши съветника на негова светлост княз Симадзу, а дребна, но не и по-малко ценна частица от Единното цяло. Аз съм във всичко съществуващо и всичко съществуващо е в мен. Колко пъти съм чувал тези думи, а ги разбрах, не, почувствах ги чак на 15-ия ден от 4-тия месец на 11-ата година от Мейджи^[1] в град Бомбай, на борда на един огромен европейски параход. Наистина незнайна е волята на Всевишния.

Но какъв е смисълът на интуитивно възникналото у мен тристишие? Че човек е самотна светулка в безкрайната тъмнина на нощта. Светлината му е толкова слаба, че огрява микроскопична част от пространството, а наоколо е студ, мрак и страх. Но ако отместиш изплашения си поглед от тъмната земя там долу и погледнеш към висините (само толкова се иска — да обърнеш глава!), ще видиш, че небето е цялото в звезди. Те сияят с равна, ярка и вечна светлина. Не си самотен в мрака. Звездите са твои приятели, те ще ти помогнат и няма да те изоставят в беда. А подир миг разбираш и друго, не по-маловажно нещо: че светулката също е звезда като всички останали. Онези, които са на небето, виждат твоята светлина и тя им помага да понесат студа и мрака на Вселената.

Животът ми сигурно няма да се промени. Аз ще остана какъвто съм си — и суетен, и глупав, и роб на страстите си. Но дълбоко в душата ми вече винаги ще живее достоверното знание. То ще ме спаси и ще ме подкрепи в труден момент. Вече не съм плитка локва, която силният вятър може да разплиска по земята. Аз съм океан и бурята, която преминава като всеунищожително цунами по моята повърхност, няма да засегне съкровените ми дълбини.

Когато най-сетне разбрах всичко това и духът ми се преизпълни с радост, си спомних, че най-голямата добродетел е благодарността. А първата звезда, чието сияние различих в непрогледната тъма, е Фандорин-сан. Тъкмо благодарение на него ми стана ясно, че аз, Гинтаро Аоно, не съм безразличен на света, че Великото отвън не ще ме остави да страдам.

Но как да обясня на човек от друга култура, че той е мой ондзин навеки. В европейските езици няма такава дума. Днес събрах кураж и заговорих с него за това, но мисля, че от разговора ни не излезе нищо.

Чаках Фандорин-сан на палубата с лодките и знаех, че той ще дойде с гирите си точно в осем.

Когато се появи, облечен с раираното си трико (трябва да му кажа, че за физически упражнения по-подходящи са не прилепналите, а свободните дрехи), аз се приближих и му се поклоних ниско. „Какво ви става, мосю Аоно? — с почуда попита той. — Защо сте се навели и не се изправяте?“ Не беше възможно да разговарям в подобна поза, затова се изправих, макар, че в случая би трябвало да задържа поклона си по-дълго. „Изразявам пред вас своята безкрайна благодарност“ — казах развълнуван. „Моля ви се“ — небрежно махна с ръка той. Жестът му много ми хареса — така Фандорин-сан искаше да омаловажи благодеянието, което ми беше сторил, и да избави длъжника си от прекомерното чувство на признателност. На негово място всеки японец с благородно възпитание би постъпил по същия начин. Ефектът обаче беше обратен — моят дух се изпълни с още повече благодарност. Казах, че отсега нататък съм му безкрайно задължен. „Е, чак пък безкрайно — сви рамене той. — Просто исках да охладя ентусиазма на онзи самонадеян пуяк.“ (Пуякът е една грозна американска птица със смешна походка, изпълнена със съзнание за самонадеяност за собствената си важност; в преносен смисъл — надут и глупав човек.) Отново оцених, че моят събеседник е много деликатен, но непременно трябваше да му внуша колко съм му задължен. „Благодаря, че спасихте нищожния ми живот — поклоних се повторно. — Триж благодаря, че спасихте моята чест. И безкрайно благодаря, че ми отворихте третото око, с което вече виждам онова, което не съм виждал преди.“ Фандорин-сан погледна (както ми се стори с известно опасение) челото ми, сякаш очакваше там ей сега да прогледне и да му намигне още едно око.

Казах, че той е моят ондзин и че животът ми сега му принадлежи, с което май го уплаших още повече. „О, как мечтая да сте в смъртна опасност и аз да ви спася, както вие спасихте мен!“ — възкликнах. Той се прекръсти и рече: „Не бих искал. Ако не ви затруднява, моля ви, мечтайте си за нещо друго.“

Разговорът изобщо не вървеше. От отчаяние извиках: „Знайте, че ще направя за вас каквото пожелаете!“ И за да няма после недоразумения, уточних клетвата си: „Стига да не е в ущърб на негово величество, моята страна и честта на моето семейство.“

Думите ми предизвикаха странна реакция у Фандорин-сан. Той се засмя! Не, сигурно никога няма да мога да разбера червенокосите. „Добре — каза той и ми стисна ръката. — Щом толкова настоявате. От Калкута до Япония вероятно ще продължим заедно. Можете да ми се отплатите с уроци по японски език.“

Уви, този човек не ме възприема на сериозно. Исках да се сприятеля с него, но Фандорин-сан се интересува повече от главния щурман Фокс, ограничен и глупав човек, отколкото от мен. Моят благодетел прекарва доста време в компанията на въпросния дърдорко, внимателно изслушва неговите хвалби за морски приключения и любовни похождения, дори заедно с него ходи на вахта! Честно казано, чувствам се засегнат. Днес станах свидетел как Фокс му плещи за флирта си с една „японска аристократка“ от Нагасаки. Разказа и за малките й гърди, и за алените й устни, и за всички останали особености на „миниатюрната кукличка“. Кой знае каква евтина проститутка от моряшкия квартал е. Момиче от добро семейство не би разменило с варварин нито дума! Най-неприятното е, че Фандорин слушаше словоизлиянията му с явен интерес. Понечих да се намеся, но не щеш ли, дойде капитан Рение и изпрати Фокс по някаква работа.

Ах, да! Забравих да пиша за най-важното събитие в живота на кораба! Все пак светулката се заслепява от малкото си сияние, което й пречи да вижда нещата наоколо в истинската им пропорция.

А всъщност, преди да отплаваме от Бомбай, се случи истинска трагедия, в сравнение с която моите преживявания изглеждат незначителни.

В осем и половина сутринта, когато параходът вече вдигаше котва и се готвеше да напусне пристанището, от брега донесоха телеграма за капитан Клиф. Бях застанал на палубата и гледах Бомбай — града, изиграл толкова важна роля в моята съдба. Исках гледката да се запечата в сърцето ми завинаги. Ето защо станах свидетел на случилото се.

Капитанът прочете депешата и лицето му изведнъж смайващо се промени. Никога досега не бях виждал нищо подобно! Все едно актьор от театър, но си свали маската на Страшния воин и си сложи маската на Безумната скръб. Обветреното грубо лице на морския вълк притрепери. Капитанът нададе нещо като вопъл и започна да снове по палубата. „Oh God! — дрезгаво извика той. — My poor girl!“^[2] И скочи от мостика долу — както разбрах по-късно, към каютата си.

Приготовленията за отплаването бяха спрени. Закуската започна както обикновено, но лейтенант Рение се бавеше. Всички обсъждаха странното поведение на капитана и се чудеха какво ли е пишело в телеграмата. Първият помощник се отби в салона към края на закуската. Рение-сан изглеждаше покрусен. Единствената дъщеря на Клиф-сан (вече писах, че той душа дава за нея) била много обгорена по време на пожар в нейния пансион. Лекарите се опасявали, че няма да оживее. Лейтенантът каза, че мистър Клиф не е на себе си. Решил незабавно да напусне „Левиатан“ и още с първия кораб да се върне в Англия. Трябвало да бъде при дъщеричката си. Лейтенантът все повтаряше: „Какво ще стане сега? Какъв злополучен рейс!“ Ние го утешавахме колкото можехме.

Да си призная, отнесох се към решението на капитана с неодобрение. Разбирам мъката му, но човек, на когото е поверена някаква работа, няма право да се влияе от личните си чувства. Особено ако е капитан и управлява кораб. Какво ще стане с обществото, ако императорът или президентът, или министър-председателят поставят личните си интереси над дълга? Ща настъпи хаос, а смисълът и задължението на властта е да се бори с хаоса и да поддържа хармония.

Пак излязох на палубата, за да видя как мистър Клиф напуска поверения му кораб. И Всевишният ми преподаде нов урок — урока на състраданието.

Капитанът се бе прегърбил и вървеше не, ами подтичваше по трапа. Носеше пътна чанта, а морякът след него — един-единствен куфар. На кея капитанът се спря, обърна се с лице към „Левиатан“ и аз видях, че широкото му лице е мокро от сълзи. В следващата секунда той се олюля и падна ничком.

Втурнах се към него. От накъсаното дишане и конвулсиите на крайниците разбрах, че е получил тежък хеморагичен инсулт. Дошлият веднага след мен доктор Труфо потвърди диагнозата ми.

Да, често се случва човешкият мозък да не понесе противоречието между гласа на сърцето и зова на дълга. Виновен съм пред капитан Клиф.

Откараха го в болницата, а „Левиатан“ дълго остана на кея. Посърналият от страшната случка Рение отиде до телеграфа да говори с лондонското параходство. Върна се чак по мръкнало. Новините бяха следните: Клиф-сан още не е дошъл в съзнание, корабът временно се поема от Рение-сан, а в Калкута на борда ще се качи друг капитан.

Отплавахме от Бомбай с десет часа закъснение.

През всичките тези дни аз сякаш не ходя, а летя. Радва ме и сиянието на слънцето, и гледката на индийския бряг, и спокойният безгрижен живот на големия кораб. Дори салон „Уиндзор“, в който преди ходех с натежало сърце, като на изтезание, сега ми стана почти свиден. Съседите по маса се държат с мен съвсем различно — без враждебна погнуса и подозрителност. Всички са много мили и любезни и аз също се държа с тях по-различно от преди. Дори Клебер-сан, която бях готов да удуша със собствените си ръце (горката!) вече не ми се струва омразна. Просто млада жена, която се готви за първи път да стане майка и изцяло е завладяна от наивния егоизъм на новото си състояние. Като разбра, че съм лекар, започна непрекъснато да ми задава медицински въпроси и да се оплаква от леки неразположения. Преди нейна жертва беше само доктор Труфо, а сега сме ангажирани и двамата. Най-интересното е, че това изобщо не ми дотяга. Напротив, моят статут е вече много по-висок, отколкото когато ме мислеха за офицер. Невероятно!

В „Уиндзор“ аз съм привилегирована личност. Не само защото съм медик и както се изрази мисис Труфо, innocent martyr^[3] на полицейския произвол. По-важното е, че със сигурност не съм убиец. Нещо доказано и официално потвърдено. Така се озовах във висшата каста — заедно с комисаря от полицията и новоизлюпения капитан (който, между другото, почти престана да идва, много е зает и стюардът му носи храната направо на мостика). Ние тримата сме извън подозрение и никой не ни поглежда тайно и със страх.

Жал ми е за цялата уиндзорска компания, искрено ми е жал. С наскоро придобитото си духовно зрение ясно виждам това, които всички те, дори проницателният Фандорин-сан, не виждат.

Убиецът не е сред моите съседи. Никой не подхожда за ролята на злодей. Взирам се във всички и виждам, че те имат недостатъци и слабости, но човекът с черно сърце, който може хладнокръвно да погуби единайсет невинни души, включително две деца, не е между тях. Щях да доловя зловонното му дихание. Не знам кой е посегнал на Суитчайлд-сенсей, но съм сигурен, че го е направил някой друг. Комисарят малко греши в предположенията си: престъпникът е на парахода, но не е в „Уиндзор“. Може да е подслушвал на вратата, когато професорът започна да ни разказва за своето откритие.

Ако Гош-сан не беше такъв инат и бе погледнал на уиндзорци без предубеждение, сигурно щеше да разбере, че си губи времето.

Премислям за всички от нашите.

Фандорин-сан. Неговата невинност е очевидна. Инак щеше ли да отклони подозрението от мен, след като вината ми не породи съмнение у никого?

Съпрузите Труфо. Докторът е малко комичен, но е много добър човек. Той и на мравката път сторва. Жена му е олицетворение на ангелско целомъдрие. Тя не би могла да убие никого просто защото е неприлично.

М.-С.-сан е странен човек, непрекъснато си мърмори нещо под носа и е избухлив, но в очите му е застинало дълбоко и искрено страдание. Човек с такива очи не върши хладнокръвни убийства.

Клебер-сан. Е, тук е от ясно по-ясно. Първо, в човешкия род някак не е прието жена, готвеща се да създаде нов живот, толкова лесно да погази чуждия. Бременността е тайнство, което те учи да се отнасяш внимателно към съществуванието на околните. И второ, по време на убийството на учения Клебер-сан се е намирала до полицая.

И накрая Стамп-сан. Тя няма алиби, но да си представя, че се промъква изотзад към човек, когото познава, затиска му устата със своята тънка и слаба ръка, а с другата замахва с моя злополучен скалпел… Пълен абсурд. Изключено е.

Разтъркайте очи, комисар-сан. Вие сте в безизходица.

Нещо ми е тежко да дишам. Дали не се задава буря?