Борис Акунин
Левиатан (4)

Рената Клебер

Тя се събуди в чудесно настроение. Усмихна се приветливо на слънчевото зайче, което се бе промушило до притиснатата й от възглавницата кръгла буза, и се вслуша в корема си. Бебето вътре кротуваше, но тя беше ужасно гладна. До закуската оставаха още цели петдесет минути, ала Рената беше от търпеливите, а да скучае просто не умееше. Сутрин сънят я напускаше също тъй стремително, както я нападаше вечер — тя просто слагаше глава върху събраните си на сандвич длани и в следващия миг вече сънуваше някой приятен и весел сън.

Рената замърка лекомислена песничка за клетата Жоржет, влюбена в коминочистач, и се залови със сутрешния си тоалет — избърса свежото си лице с лавандулова вода, а после бързо и сръчно се среса: бухна бретона над челото си, прибра гъстите кестеняви коси на стегнат кок, а отстрани остави две масурчета. Получи се точно както трябва — скромничко и миличко. Погледна през илюминатора. Все същото: равната стена на канала, жълтият пясък, белите кирпичени къщици на жалкото селце. Щеше да е горещо. Значи бялата дантелена рокля, сламената шапка с червената панделка и да не забрави чадъра — след закуска непременно ще се разходи. Впрочем, домързя я да влачи чадъра. Няма нужда, все някой ще й го донесе. Рената с видимо удоволствие се завъртя пред огледалото, огледа се отстрани и опъна роклята на корема. Честно казано, засега нямаше кой знае какво за гледане.

С правата си на бременна подрани за закуската — сервитьорите още подреждаха масите. Рената веднага нареди да й донесат портокалов сок, чай, кифли с масло и всичко останало. Когато дойде първият от сътрапезниците й — дебелият мосю Гош, също ранно пиле, — бъдещата майка вече се беше преборила с трите кифли и придърпваше омлета с гъби. Закуската на „Левиатан“ не беше някаква си континентална, а съвсем истинска английска: с ростбиф, яйчени блюда, пудинг и каша. Френската част от консорциума участваше само с кроасани. Затова пък на обяд и на вечеря в менюто неизменно царуваше френската кухня. Ами да, в салон „Уиндзор“ няма да сервират бъбреци с боб я!

Първият помощник-капитан се яви както винаги точно в девет. Грижовно попита мадам Клебер как е. Рената го излъга, че е спала зле и се чувства направо разбита, и то само защото илюминаторът се отваря много трудно и в каютата е задушно. Лейтенант Рение се смути и обеща лично да се отбие и да отстрани повредата. Той не ядеше ростбиф и яйца — спазваше някаква особена диета и се хранеше предимно със зеленчуци. За което Рената го съжаляваше.

Полека заприиждаха и останалите. На закуска разговорът обикновено не вървеше — по-възрастните още не бяха се съвзели след тежко прекараната нощ, а младите още не бяха се разсънили. Смешно й беше да гледа как тази кучка Клариса Стамп се навърта около пелтека дипломат. Рената поклати глава: как може да се държи така тъпо. Та той, скъпа, може да ти бъде син, нищо че е с такива импозантно прошарени слепоочия. Подобен хубавец не е лъжица за устата на една застаряваща кокетка.

Последен дойде рижият Перко (така Рената бе нарекла наум английския баронет). Косата му чорлава, очите — зачервени, крайчецът на устата му играе — ужас и кошмар. Но мадам Клебер изобщо не се страхуваше от него, а паднеше ли й възможност да му се поприсмее, не я изпускаше. Ето и сега тя с невинно-мила усмивка подаде на Перкото каничката с мляко. Както се и очакваше, Милфорд-Стоукс (ама че име) гнусливо си дръпна чашата. Рената от опит знаеше, че сега вече той няма да докосне каничката и ще пие кафето си чисто.

— Защо подскачате, господине? — с трепнал глас измънка тя. — Не се притеснявайте, бременността не е заразна. — И завърши категорично: — Поне за мъжете.

Перкото й хвърли унищожителен поглед, който се разби в нейния, лъчист и безгрижен.

Лейтенант Рение прикри усмивката си с ръка, а рентиерът изхъмка. Дори японецът се подсмихна на Ренатината закачка. Е, мосю Аоно се усмихва винаги, дори и да няма повод. Може пък при тях, японците, усмивката да означава не веселие, а нещо съвсем друго. Например отегчение или отвращение.

След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти^[1] и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.

— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.

Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:

— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.

— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.

„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:

— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.

— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.

— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!

Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.

Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:

— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.

Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.

А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:

— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“

Смахнатият Милфорд-Стоукс се изсмя гръмогласно и доволен тръсна рижия си перчем, а Гош вдигна пожълтелия си от тютюна пръст: не бързай да се радваш, това още не е краят.

— И какво мислите, дами и господа? Татко Пикар най-невъзмутимо започнал да прави баланса. „След половин час, точно в осем, ще дойде господин директорът на градината, ще ви види в лехата и ще се развика да ви махна оттук. Аз няма да мога да го направя, защото вие ще ми платите не за половин, а за един час. Ще започна да се препирам с господин директора и той ще ме изпъди от работа без последни заплати и без право на пенсия. А ми остават три години до пенсия. На мен ми се полага пенсия от хиляда и двеста франка годишно. Аз възнамерявам да си поживея в оставка двайсетина години, което прави двадесет и четири хиляди. Сега за къщата. С моята бабичка ще ни разкарат от служебното жилище. Къде ще живеем, питам се. Ще трябва да си купим. А най-скромната къща с градинка някъде по Лоара струва поне двайсет хиляди. А сега, господине, помислете за моята репутация. В тази градина съм работил четиридесет години и когото и да питате, ще ви каже, че татко Пикар е честен човек. И не щеш ли сега — такъв позор за белите ми коси. Та това е подкуп! Смятам, че по хиляда франка за всяка година безупречна служба няма да е много в смисъл на морална компенсация. Така, че общо излизат точно осемдесет и четири хиляди“ Лафит се засмял, изтегнал се още по-удобно в лехата и отново затворил очи. „Ела подир час — казва, — ще си платя, дърта маймуно.“ Такава една интересна историйка, госпожи и господа.

— Значи, годината непорочност струва хиляда франка? — подсмихна се руският дипломат. — Не е скъпо. Сигурно е с отстъпка, защото е на едро.

Присъстващите започнаха оживено да коментират разказа и да изказват най-противоречиви мнения, а Рената Клебер с интерес впери очи в мосю Гош, който самодоволно отвори черната си папка и отпивайки от поизстиналия шоколад, зашумоля с книжата си. Интересен екземпляр е тоя дядка, няма що. Какви ли тайни крие там? Защо се е прикрил с лакът?

Този въпрос отдавна измъчваше Рената. На два-три пъти тя с правото си на бъдеща майка дори се опита да надникне през рамото на Гош, докато той прелистваше мистериозната си папка, но мустакатият гадняр доста безцеремонно затваряше досието под носа на дамата, а на това отгоре й размахваше пръст: не може!

Но днес се случи нещо необичайно. Когато мосю Гош стана от масата пръв както обикновено, едно листче безшумно се изплъзна от тайнствената му папка и леко полетя на пода. Унесен в някакви тъжни размисли, рентиерът не го забеляза и излезе от салона. Щом вратата след него се затвори, Рената бързо надигна от стола леко напълнялото си в талията тяло. Но се оказа, че не само тя е толкова наблюдателна. Благовъзпитаната мис Стамп, я каква била чевръста, първа докопа листчето.

— Ах, господин Гош май си изпусна нещо! — възкликна тя и впила в хартийката зорките си очи, сръчно я вдигна. — Ще го настигна да му я дам.

Мадам Клебер обаче беше стиснала вече другия край и не възнамеряваше да го пусне.

— Какво е това? — попита тя. — Изрезка от вестник? Колко интересно!

В следващия миг около двете дами се скупчиха всички присъстващи, само дръвникът японец продължи да движи въздуха с ветрилото си, а мисис Труфо с укор наблюдаваше това тъй въпиющо нарушаване на privacy. Изрезката изглеждаше така:

„Престъплението на века“: нов обрат?

Дяволското убийство на десетте души, извършено завчера на улица „Грьонел“, продължава да тревожи парижани. Досега преобладаваха две версии: за лекар маниак и за секта кръвожадни фанатици индуси, поклонници на бог Шива. Но нашият „Соар“, който провежда независимо разследване, успя да установи един нов факт, който може би ще даде на делото друг обрат. Стана ясно, че през последните седмици покойният лорд Литълби е бил видян поне два пъти в компанията на международната авантюристка Мари Санфон, добре известна на полицията в много страни. Барон Дьо М., близък приятел на убития, заяви, че милордът е поддържал интимни отношения с една дама и вечерта на 15 март, изглежда, се е канел да замине за Спа на романтична среща. Дали срещата не е била с госпожа Санфон и дали именно тази среща не се е провалила заради пристъпа на подагра, споходил клетия колекционер? Редакцията не дръзва да изкаже собствена версия, но смята за свой дълг да обърне внимание на господин Гош върху този интересен факт. Очаквайте новите ни съобщения по тази тема.

Епидемията от холера затихва

Общинската здравна управа съобщава, че огнищата на холера, борбата с която продължава още от лятото, са окончателно локализирани. Енергичните профилактични мерки на парижките лекари дадоха положителен резултат и можем да се надяваме, че епидемията от тази опасна болест, започнала още през юли, ще за…

— Какво е пък това? — озадачено сбърчи чело Рената. — Някакво убийство, някаква холера…

— Е, в случая холерата явно няма нищо общо — каза професор Суитчайлд. — Просто е останала в изрезката. Ясно е, че става дума за убийството на улица „Грьонел“. Не сте ли чували? Всички вестници бяха гръмнали тогава.

— Аз вестници не чета — високомерно каза мадам Клебер. — Прекалено изнервящо е за моето състояние. Пък и няма защо да научавам разни гадости.

— Комисар Гош? — присви очи лейтенант Рение и още веднъж пробяга с поглед бележката. — Това да не е нашият мосю Гош?

Мис Стамп ахна:

— Не може да бъде!

Тогава вече се приближи и докторшата. Получи се истинска сензация и всички заговориха един през друг:

— Полицията, тук е забъркана френската полиция! — с възбуда извика сър Реджиналд.

Рение измърмори:

— Пък аз се чудя защо капитанът непрекъснато ме разпитва за салона „Уиндзор“…

Мистър Труфо както обикновено превеждаше на съпругата си, а русинът взе изрезката и внимателно започна да я проучва.

— Това за индийските фанатици са пълни глупости — заяви Суитчайлд. — Казах го още от самото начало. Първо, няма никаква кръвожадна секта от последователи на Шива. И второ, както знаем, статуетката благополучно се намери. Нима религиозен фанатик щеше да я изхвърли в Сена?

— Да, това със златния Шива е направо загадка — кимна мис Стамп. — Писаха, че бил перлата в колекцията на лорд Литълби. Така ли е, господин професоре?

Индологът снизходително сви рамене:

— Как да ви кажа, мадам. Колекцията на лорд Литълби е отскоро, от двайсетина години. За толкова кратко време трудно може да се събере нещо изключително. Казват, че покойникът доста се е замогнал по време на потушаването на сипайското въстание през 1857 година^[2]. Прословутият Шива например му е бил „подарен“ от някакъв махараджа, който е бил заплашен от военнополеви съд заради вземане-даване с метежниците. Защото Литълби дълги години е служил в индийската военна прокуратура. Безспорно в сбирката му има доста ценни неща, но подборът им е твърде несмислен.

— Е разкажете ми най-после де, защо са убили този ваш лорд? — настоя Рената. — Ето, и мосю Аоно също нищо не знае, нали? — обърна се тя за подкрепа към японеца, който стоеше малко встрани от останалите.

Японецът се усмихна само с устни и се поклони, а русинът безшумно плесна два пъти с ръце:

— Браво, мадам Клебер. Вие съвсем основателно се спряхте на най-в-важния въпрос. Аз следях в пресата развоя на този случай. И според мен именно причината за престъплението е най-в-важното нещо. Ключ за разгадаването му. Точно така: „защо“! С каква цел са били убити десет души?

— Ах, но тъкмо това е най-лесното — сви рамене мис Стамп. — Идеята е била от колекцията да се открадне всичко най-ценно, но когато ненадейно се е сблъскал с домакина, престъпникът е загубил самообладание. Понеже е предполагал, че лордът не си е вкъщи. Вероятно едно е да боцкаш спринцовката, а съвсем друго — да строшиш главата на някого. Впрочем не знам, не съм опитвала — раменете й потръпнаха. — На злодея не са му издържали нервите и той не е докарал нещата докрай. А колкото до захвърления Шива… — мис Стамп се замисли. — Вероятно той е тежкият предмет, с който е бил разбит черепът на клетия Литълби. Ами ако на престъпника не са му чужди обикновените човешки чувства и му е било неприятно или дори просто се е страхувал да държи в ръката си окървавеното оръдие на убийството? Да е стигнал до реката и да го е хвърлил в Сена?

— Колкото до оръдието на убийството, много е правдоподобно — съгласи се дипломатът. — И аз съм на с-същото мнение.

Старата мома чак пламна от удоволствие, и като забеляза присмехулния поглед на Рената, явно се смути.

След като доизслуша превода на изреченото, докторшата упрекна Клариса Стамп:

— You are saying outrageous things. Shouldn’t we find a more suitable subject for table talk?^[3]

Но забележката на безцветната личност остана нечута.

— А според мен най-загадъчното в случая е смъртта на слугите! — влезе в криминалистичната дискусия длъгнестият индолог. — Как така са позволили да им инжектират разни гадости? Да не би някой да ги е заплашвал с пистолет в края на краищата? Нали сред тях е имало и двама охранители, всеки с револвер в кобура си. Ето къде е загадката!

— Аз си имам своя хипотеза — важно рече Рение. — И съм готов да я отстоявам където и да е. Престъплението на улица „Грьонел“ е извършено от човек с изключителни месмерични способности. Слугите са се намирали в състояние на месмеричен транс, това е единственото възможно обяснение! „Животинският магнетизъм“ е страшна сила. Опитен манипулатор може да направи с вас каквото си иска. Да, да, мадам — обърна се лейтенантът към мисис Труфо, която го гледаше със скептична физиономия. — Абсолютно всичко.

— Not if he is dealing with a lady!^[4] — строго отвърна тя.

Умореният от ролята на преводач мистър Труфо избърса с кърпа лъсналото си от пот чело и се впусна да защитава научния мироглед.

— Ще си позволя да не се съглася с вас — занарежда той на френски с доста силен акцент. — Учението на господин Месмер много отдавна е признато за ненаучно. Силата на месмеризма, или както го наричат сега — хипнотизма, е много преувеличена. Почитаемият мистър Джеймс Брейд категорично доказа, че на хипнотично въздействие се поддават само психически лабилните индивиди, и то само ако напълно се доверят на хипнотизатора и се съгласят да се подложат на хипнотичен сеанс.

— Веднага си личи, скъпи докторе, че не сте пътували из изтока! — белозъбо се усмихна Рение. — На всеки индийски пазар някой факир може да ви покаже такива чудеса на месмеричното изкуство, че и най-отчаяният скептик ще се смае. Но какво да си говорим за фокуси! Веднъж в Кандахар присъствах на една публична екзекуция. Според мюсюлманските закони кражбата се наказва с отсичане на дясната ръка. Процедурата е толкова болезнена, че виновниците често умират от болков шок. Него път в бе уличено в кражба едно същинско дете. Понеже бе хванато за втори път, съдът нямаше как да не подложи крадеца на установеното от шериата наказание. Но съдията беше милосърден човек и нареди да извикат един дервиш, известен с чудодейните си способности. Дервишът хвана осъдения за слепоочията, погледна го в очите и му прошепна нещо. Тогава момчето се успокои и спря да трепери. Върху лицето му грейна странна усмивка, която не се стопи дори в мига, когато секирата на палача отсече ръката му чак до лакътя! Видях го със собствените си очи, кълна ви се.

Рената се ядоса:

— Ама че гадост! Стига с вашия Изток, Шарл. Сега ще ми прилошее!

— Извинете, мадам Клебер — сепна се лейтенантът. — Само исках да докажа, че в сравнение с това разните там инжекции са просто нищо.

— И все пак ще си позволя да не се съглася с вас… — упоритият доктор се приготви да отстоява гледната си точка, но в този момент вратата на салона се отвори и влезе рентиерът, или може би полицаят, с две думи — мосю Гош.

Всички се обърнаха към него някак гузни, сякаш заварени да правят нещо не много прилично. Гош изпитателно огледа лицата им, видя злополучната изрезка в ръцете на дипломата и рече с покруса:

— Тук била значи… Точно от това се страхувах. Рената се приближи до дядката със сивите мустаци, недоверчиво изгледа масивната му фигура от главата до петите и изтърси:

— Мосю Гош, нима сте полицай?

— Същият комисар Гош, к-който разследва „Престъплението на века“? — уточни въпроса Фандорин (така се казва руският дипломат, сети се Рената) — Как тогава да си обясним вашия маскарад и изобщо п-присъствието ви на борда?

Гош изсумтя, размърда вежди и бръкна за лулата си. Личеше, че трескаво си напъва мозъка да реши какво да прави. Но явно главата на стареца действаше добре, защото той доста бързо взе решението.

— Я седнете, дами и господа — необичайно внушително избоботи Гош, затвори вратата и врътна ключа. — Щом нещата стоят така, ще играем с открити карти. Сядайте, сядайте, да не би на някого да му се подкосят краката.

— Какви са тия шеги, мосю Гош? — недоволно рече лейтенантът. — С какво право се разпореждате тук, че и в присъствието на първия помощник-капитан?

— Това, млади момко, ще ви го обясни лично капитанът — с неприязън го изгледа изпод вежди Гош. — Той е в течение.

Рение посърна и отново седна на мястото си подир останалите.

Бъбривият и добродушен мърморко, за какъвто Рената бе свикнала да смята парижкия рентиер, се държеше някак различно. Раменете му се изпънаха, жестовете му станаха властни, очите му пламнаха с твърд блясък. Дори само начинът, по който спокойно и самоуверено направи една продължителна пауза, беше красноречив. Тежкият поглед на странния рентиер се спря на всеки от присъстващите и Рената видя, че някои от тях потръпваха от изпитателния му взор. Да си признае, и на нея й попризля, но тя се засрами и безгрижно тръсна глава: какво като е полицейски комисар, много важно. Пак си е един дебел и астматичен дъртак, нищо повече.

— Хайде, стига сте ни интригували, мосю Гош — присмехулно каза тя. — На мен ми е противопоказно да се вълнувам.

— Вероятно само един от присъстващите има защо да се вълнува — загадъчно отвърна той. — Но за това после. Първо ми позволете да се представя на почитаемата публика още веднъж. Да, аз се казвам Гюстав Гош, но не съм рентиер. За жалост няма откъде да получавам рента. Аз, дами и господа, съм комисар от парижката криминална полиция и работя в отдела, който се занимава с най-тежките и заплетени престъпления. Длъжността ми се нарича „следовател по особено важните дела“ — натърти комисарят.

В салона се възцари гробно мълчание, нарушавано само от забързания шепот на доктор Труфо.

— What a scandal!^[5] — изписка докторшата.

— Бях принуден да потегля на това плаване, и то инкогнито, защото… — Гош енергично размърда бузи, разпалвайки полуугасналата си лула. — Защото парижката полиция разполага с основателни причини да смята, че на „Левиатан“ се намира човекът, извършил престъплението на улица „Грьонел“.

През салона сред тихо шумолене се разнесе многогласно „Ах!“.

— Предполагам, че вече сте обсъдили този тайнствен в много отношения случай — комисарят повдигна двойната си брадичка към вестникарската изрезка в ръцете на Фандорин. — И това не е всичко, дами и господа. Аз със сигурност знам, че убиецът пътува в първа класа… (отново колективно ахване)… и дори нещо повече — че в настоящия момент се намира в този салон — бодро завърши Гош, седна в атлазения фотьойл до прозореца и изчаквателно скръсти ръце малко под сребърния ланец на часовника си.

— Не е възможно! — извика Рената и неволно се хвана за корема.

Лейтенант Рение рязко се изправи.

Рижият баронет прихна да се смее и демонстративно заръкопляска.

Професор Суитчайлд трескаво преглътна и си свали очилата.

Клариса Стамп застина, притиснала пръсти към ахатовата брошка на якичката си.

Лицето на японеца не трепна, но вежливата му усмивка мигом се изпари.

Докторът хвана съпругата си за лакътя, забравил да преведе най-важното, но ако се съди по уплашено изблещените й очи, мисис Труфо се беше сетила за какво става дума.

А дипломатът попита тихо:

— Основанията ви?

— Моето присъствие — невъзмутимо отговори комисарят. — Това е достатъчно. Имам и други съображения, но няма защо да ги знаете… — в гласа на полицая се долови явно разочарование. — Виждам, че никой не бърза да припада и да вика: „Арестувайте ме, аз ги убих.“ Не съм се и надявал, разбира се. Тогава вижте — той заплашително повдигна късия си пръст. — Забранявам да казвате на когото и да било от останалите пътници. Пък и нямате интерес. Слухът ще плъзне моментално и ще ви гледат като чумави. Не се опитвайте да се местите в друг салон, защото това само ще засили подозренията ми. Пък и нищо няма да постигнете, понеже имам уговорка с капитана.

Рената изломоти с треперещ глас:

— Мосю Гош, много ви моля, поне мен ме изключете от този кошмар. Страх ме е да седя на една маса с убиец. Ами ако ми сипе отрова? Сега вече всичко ще ми присяда. За мен е опасно да се притеснявам. Няма да кажа абсолютно на никого, честна дума!

— Съжалявам, мадам Клебер — хладно отвърна детективът, — но не очаквайте никакви изключения. Имам основания да подозирам всеки от присъстващите, а не на последно място и вас.

Рената тихо изпъшка и се облегна на стола, а лейтенант Рение ядно тропна с крак:

— Какво си позволявате, мосю… следовател по особено важните дела! Незабавно ще докладвам за всичко на капитан Клиф!

— Давайте — равнодушно отвърна Гош. — Но не сега, малко по-късно. Още не съм свършил с кратката си реч. И тъй, още не съм сигурен кой от вас е моят клиент, но съм близо, много близо до целта.

След тези думи Рената очакваше да последва красноречив поглед и чак се приведе напред, но полицаят гледаше идиотската си лула. Сигурно лъжеше, нямаше предвид никого.

— Вие подозирате някоя жена, то е явно! — нервно плесна с ръце мис Стамп. — Инак защо ще си носите бележката за Мари Санфон. Коя е тази Мари Санфон? Всъщност която ще да е! Каква глупост: да подозирате жена! Нима една жена е способна на такова зверство?

Мис Труфо рязко се изправи, готова сякаш тутакси да застане под знамето на женската солидарност.

— За мадмоазел Санфон ще си поговорим друг път — отвърна детективът и изгледа загадъчно Клариса Стамп. — Колкото до бележките, имам безброй такива и всяка крие отделна версия — той отвори черната папка и прошумоля с изрезките. Те наистина бяха десетки. — Ще помоля всички ви, дами и господа, повече да не ме прекъсвате! — гласът на полицая стана железен. — Да, сред нас има опасен престъпник. Евентуално с психични отклонения. (Рената забеляза, че професорът лекичко отмества стола си от сър Реджиналд.) Затова ще ви помоля да бъдете предпазливи. Ако забележите нещо необичайно, дори и дреболия, веднага при мен. А най-добре ще е, ако убиецът се покае чистосърдечно, защото бездруго няма къде да се дене. Сега вече свърших.

Мисис Труфо вдигна ръка като ученичка:

— In fact I have seen something extraordinary only yesterday! A charcoal-black face, definitely inhuman, looked at me from the outside while I was in our cabin! I was so scared!^[6] — тя се обърна към благоверния си и го сръчка с лакът: — I told you, but you paid no attention.^[7]

— Ах — сепна се Рената, — а на мен вчера от несесера ми изчезна огледалцето. Беше с истинска кокалена рамка.

Мосю Перкото май също искаше да съобщи нещо, но не успя, защото комисарят ядно затвори папката:

— Я не ме баламосвайте! Аз съм стара хрътка! Не си въобразявайте, че ще отклоните Гюстав Гош от следата! Ако трябва, ще сваля на брега цялата ви съмнителна компания и ще се занимая с всекиго поотделно! Убити са десет души, това не е шега работа! Мислете, дами и господа, мислете!

Той излезе от салона и шумно хлопна вратата.

— Господа, нещо ми е лошо — тихо продума Рената. — Ще се прибера.

— Нека ви изпратя, мадам Клебер — втурна се към нея Шарл Рение. — Това е нечувано! Каква наглост!

Рената го докосна с ръка и го подмина:

— Благодаря, няма нужда. Ще се оправя сама.

Тя с несигурна стъпка прекоси салона и до вратата за миг се подпря на стената. В коридора, където нямаше никой, крачката й стана по-бърза. Рената отвори каютата си, извади изпод дивана куфара и провря потреперващата си ръка под копринената обшивка. Лицето й беше бледо, но решително. Пръстите й бързо напипаха металната кутийка. Студено проблесна със стъклото и стоманата сложената в нея спринцовка.