Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Левиафан, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Левиатан

Превод: Татяна Балова

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–55–4

История

  1. — Добавяне

Рената Клебер

Рената Клебер причака Шаро (така бе кръстила дядо Гош, след като разбра що за птица е) пред каютата му. От омачканата физиономия и чорлавите прошарени коси на комисаря личеше, че току-що се е събудил — изглежда, веднага след обеда се бе мушнал под завивките и бе къртил до вечерта.

Рената ловко хвана детектива за ръкава, повдигна се на пръсти и изтърси:

— Да знаете само какво ще ви разкажа сега!

Шаро я изгледа изпитателно, скръсти ръце на гърдите и каза мрачно:

— Слушам ви с огромен интерес. Отдавна се каня да си поговоря с вас, мадам.

Рената леко се сепна от тона му, но после си рече: „Глупости, просто има киселини или е сънувал умрели плъхове.“

— Свърших всичко вместо вас — похвали се тя и се озърна да види дали някой не ги подслушва. — Хайде да влезем в каютата ви, там никой няма да ни пречи.

Бърлогата на Шаро беше в идеален ред: в средата на масата се кипреше познатата черна папка, до нея имаше подредена купчина хартия и добре подострени моливи. Рената с любопитство завъртя глава насам-натам, забеляза четката за обувки, кутийката с вакса и прострените на въженце якички. Дядката явно е стиснат — сам си лъска обувките, сам си пере, да не би да даде бакшиш на прислугата.

— Е, кажете да видя — недоволно измърмори Шаро, подразнен от любопитството на Рената.

— Знам кой е престъпникът — гордо заяви тя.

Новината не направи на детектива очакваното впечатление. Той въздъхна и попита:

— И кой е?

— Ама вие да не сте сляп? То се вижда с просто око! — Рената плесна с ръце и седна на стола. — Всички вестници писаха, че убийството е извършено от луд. Нито един нормален човек не би сторил подобно нещо, не е ли така? А сега преценете кой се храни на нашата маса. Е да, чуден букет се е събрал — стрък до стръка, все досадници и изроди, но лудият е само един.

— За баронета ли намеквате? — попита Шаро.

— Сетихте се най-после — жално поклати глава Рената. — От ясно по-ясно е. Видяхте ли го как ме гледа? Същински звяр, чудовище! Страх ме е да се движа сама по коридорите. Вчера го срещнах на стълбите. Наоколо нямаше жива душа. Направо ми се сви сърцето! — Тя се хвана за стомаха. — Аз отдавна го наблюдавам. Нощно време лампата му свети, а пердетата са плътно спуснати. Снощи имаше една еей такава малка пролука. Надникнах от палубата, а той застанал посред каютата, ръкомаха, прави страшни физиономии и се заканва на някого с пръст. Кошмар! После, вече през нощта, ме хвана мигрената и излязох да подишам чист въздух. Изведнъж що да видя — нашият луд застанал на бака, вирнал глава нагоре и през някакво желязо гледа луната. Тогава вече се сетих! — Рената се приведе напред и зашепна: — Луната нали беше пълна, кръгла. Той е побъркан, маниак, който на пълнолуние става кръвожаден. Чела съм за такива хора! Какво сте ме зяпнали, да не ме мислите за смахната? Погледнахте ли календара? — тя тържествуващо извади от чантичката си едно календарче.

— Ето, вижте, проверих. На 15 март, когато на улица „Грьонел“ са били убити десетте души, е имало пълнолуние. Вижте, черно на бяло пише: pleine lune[1].

Шаро погледна, но без никакъв ентусиазъм.

— Какво се пулите като кукумявка! — ядоса се Рената. — Не разбирате ли, че днес също е пълнолуние! Докато се мотаете тук, той отново ще откачи и ще претрепе някого. Дори знам кого — мен. Той ме мрази — гласът й трепна истерично. — Всички на този гнусен параход искат да ме убият! Ту ме нападне някой африканец, ту онзи азиатец ме зяпа и стиска зъби, а сега и откаченият баронет!

Шаро я гледаше с тежък немигащ поглед и Рената размаха ръка под носа му:

— Ехо! Мосю Гош! Да не спите?

Дядката здраво я стисна за китката, отмести ръката й и каза строго:

— Вижте какво, скъпа. Стига с тоя театър. Аз ще се оправям с рижия баронет, а вие по-добре ми кажете за спринцовката. И без хитруване! Ще ми говорите само истината! — така изрева той, та Рената чак се сниши.

 

 

На вечеря тя бе забила поглед в чинията. Почти не докосна змиорките, макар винаги да се хранеше с голям апетит. Очите й бях зачервени и подпухнали. От време на време устните й леко трепкаха.

Затова пък Шаро беше добродушен и дори благ — често поглеждаше Рената не без упрек, но погледът му не беше враждебен, а по-скоро бащински. Комисар Гош не е чак толкова страшен, колкото иска да се покаже.

— Сериозно нещо — каза той и завистливо погледна поставения в ъгъла на залата часовник Биг Бен. — Някои са родени с късмет.

Монументалният приз не можа да влезе в каютата на Фандорин и временно бе оставен в „Уиндзор“. Дъбовата кула оглушително тиктакаше, звънкаше, грухтеше и така гръмовно биеше, че всички се стряскаха и се хващаха за сърцето. А на закуска, когато Биг Бен с десетминутно закъснение извести, че вече е девет, докторшата за малко да глътне чаената си лъжичка. На това отгоре в основата си кулата беше явно възтясна и при по-силно морско вълнение започваше застрашително да се люлее. Ето и сега, когато вятърът захладня и белите перденца на отворените прозорци капитулантски затрепкаха, Биг Бен заскърца здравата.

Русинът, изглежда, взе искреното възхищение на комисаря за ирония и започна да се оправдава:

— Казах им да дадат на падналите жени и часовника, но господин Дрие беше неумолим. Кълна се в Христа, Аллах и Буда, че ш-щом пристигнем в Калкута, ще забравя това страшилище на парахода. Никой няма право да ми натрапва такъв кошмар!

Той с тревога попогледна лейтенант Рение, който дипломатично си замълча. Тогава, за да срещне съчувствие, дипломатът се обърна към Рената, но тя му отговори с враждебен поглед изпод вежди. Първо, настроението й беше кисело, и второ, от известно време Фандорин не се ползваше с благоволението й.

Имаше си съответната причина за това.

Всичко започна от момента, когато Рената забеляза как постната мисис Труфо направо разцъфтява, когато се озове близо до милия дипломат. Пък и самият мосю Фандорин явно бе от разпространения вид всепризнати хубавци, дето успяват да намерят във всяка грозница нещо пикантно и не пренебрегват никоя. Рената по принцип се отнасяше с уважение към тоя вид мъже и те дори й бяха симпатични. Много щеше да й е интересно да научи какво толкова намира синеокият брюнет в безцветната докторша. А нямаше съмнение, че изпитва определен интерес към нея.

Преди няколко дни стана свидетелка на забавна сценка, разиграна от двамата актьори: мисис Труфо (с амплоа на жена вамп) и мосю Фандорин (с амплоа на коварен съблазнител). Аудиторията се състоеше от една млада дама (рядко чаровна, макар и в положение), стаена зад високата облегалка на шезлонга и надничаща в джобното си огледалце. Място на действие — кърмата. Време — романтичен залез. Пиесата се изпълняваше на английски език.

Докторшата подхождаше към дипломата по всички правила на британското прелъстяване (двете действащи лица стояха до парапета, полуобърнати към вече споменатия шезлонг). Както му е ред, Мисис Труфо подхвана темата за времето:

— Тук по южните ширини слънцето грее толкова ярко! — с плам изблея тя.

— О, да — отвърна Фандорин. — В Русия по това време на годината снегът още не се е стопил, а тук температурата стига до трийсет и пет градуса по Целзий, и то на сянка, а на открито е още по-горещо.

Сега вече, след успешно приключилата прелюдия, мисис Козя Муцуна се почувства в правото си да премине към по-интимна тема:

— Направо не знам какво да правя! — с подходящ за темата свян рече тя. — Кожата ми е толкова бяла! Ужасното слънце ще ми развали тена на лицето, да не говорим, че мога да стана цялата в лунички.

— И аз се притеснявам по въпроса за луничките — най-сериозно отговори русинът. — Но бях така предвидлив да си взема лосион с екстракт от турска лайкучка. Вижте, тенът ми е равномерен и изобщо нямам лунички. — И тоя змей-изкусител приближи хубавкото си лице към порядъчната жена.

Гласът на мисис Труфо предателски трепна:

— Вярно, нито една… Само веждите и миглите ви са леко изсветлели. Имате чуден епител, мистър Фандорин направо чуден!

„Сега ще я целуне“ — предрече Рената, като видя, че епителът на дипломата е няма и пет сантиметра от пламналата физиономия на докторшата.

Предрече го и… се излъга.

Фандорин се дръпна и каза:

— Епител? Вие разбирате от физиология?

— Малко — скромно отвърна мисис Труфо. — Преди да се оженя, имах известно отношение към медицината.

— Нима? Колко интересно! Непременно т-трябва да ми разкажете!

За съжаление Рената не можа да догледа представлението докрай, защото до нея седна една позната дама и тя трябваше да се откаже от наблюдението.

Но непохватната атака на тъпата докторша подразни самолюбието й. Дали и тя да не пробва чара си върху този апетитен руски мечо? Естествено, само out of sporting interest[2], е, и за да не загуби навика, без който не може нито една уважаваща себе си жена. Любовните възторзи не й бяха притрябвали. Честно казано, в сегашното й положение мъжете не предизвикваха у нея нищо друго освен гадене.

За да минава времето (Рената го наричаше „да ускорим плаването“), тя разработи простичък план. Леки морски маневри под кодовото наименование „Лов на мечка“. Впрочем мъжете повече приличат на семейство кучета. Както знаем, те са примитивни същества и се делят на три основни типа: чакали, овчарки и помияри. За всеки тип си има отделен подход.

Чакалът се храни с мърша — тоест избират по-сигурната плячка. Мъжете от този тип предпочитат леснодостъпните жени.

Така че при първия им разговор на четири очи Рената се заоплаква на Фандорин от мосю Клебер, скучния банкер, който мислел само за цифри и изобщо не се интересувал от младата си жена, смотанякът. И най-загубеният би се досетил, че се отегчава от безделието и носталгията. Тоест ще налапа голата кука и без червей.

Но работата не стана. Рената трябваше да отговаря на досадни въпроси за банката, в която работи мъжът й.

Добре, тогава тя заложи капан за овчарка. Тази категория обожават слабите и беззащитни жени. Такива мъже не искат нищо, само трябва да ги оставиш да те спасяват и защитават. Хубав подвид, много полезен и удобен за употреба. Важното е да не прекалиш с оплакванията — мъжете бягат от болнави жени.

Веднъж-дваж Рената изнемогна от жегата и грациозно се опря на желязното рамо на рицаря и защитника. Един път не успя да си отключи вратата на каютата — ключът й заяде. Вечерта на бала помоли Фандорин да я отърве от подпийналия (и напълно безобиден) драгунски майор.

Русинът й подложи рамо, отключи й вратата, даде необходимия отпор на драгуна, но този мухльо не прояви никакви признаци на влюбеност.

Нима е помияр, учуди се Рената. Няма вид на такъв.

Третият тип мъже са най-обикновени и нямат грам въображение. На тях им действа само нещо грубо-чувствено, като например случайно разголен глезен. От друга страна, мнозина от великите хора и дори светила на културата спадат тъкмо към дадената категория, така че имаше смисъл да опита.

С помиярите всичко е елементарно. Рената помоли дипломата да се отбие при нея точно по пладне — щяла да му покаже акварелите си (каквито изобщо не съществуваха в природата). В дванайсет без една минута мераклийката вече стоеше пред огледалото, само по корсаж и дълги долни гащи.

Когато се почука, тя извика:

— Хайде влизайте де, откога ви чакам!

Фандорин влезе и замръзна на прага. Без да се обръща, Рената врътна пред него дупето си и демонстрира голия си гръб. Още мъдрите хубавици от осемнайсети век са открили, че на мъжете по им действа не деколте до пъпа, а откритата отзад шия и разголеният гръб. Изглежда, беззащитният гръбнак пробужда в човешките мъжкари хищнически инстинкт.

Дипломатът май се хвана — стоеше, гледаше и не се извръщаше. Доволна от ефекта, Рената каза капризно:

— Хайде, Джени. Елате да ми помогнете да си облека роклята. Всеки момент ще ме посети един много важен гост.

Ако беше някой по-нахален, щеше безмълвно да се приближи и да целуне нежните къдрици на врата й. Някой по-посредствен би й подал роклята и би се изхилил свенливо.

Тогава Рената щеше да приеме, че ловът е приключил успешно. Щеше да се направи на смутена, да изпъди нахалника и да изгуби всякакъв интерес към него. Фандорин обаче се държа нестандартно:

— Не е Джени — с неприятно спокоен глас каза той. — Аз съм, Ераст Фандорин. Ще изчакам отвън, д-докато се облечете.

Изобщо или е представител на някаква рядка порода, устойчива на съблазни, или е извратен. Във втория случай англичанките напразно се стараят. Макар че набитото око на Рената не откриваше характерните белези на извратеност. Освен странния навик да се уединяват с Шаро.

Всичко това обаче са глупости. Има и по-сериозни причини за безпокойство.

 

 

В мига, когато най-после Рената реши да бодне с вилицата поизстиналото соте, вратата с трясък се отвори и в трапезарията нахлу очилатият професор. Той винаги си беше малко нередовен — ту сакото му закопчано накриво, ту връзките на обувките му се развързали… А днес приличаше направо на чучело: брадичката му разчорлена, вратовръзката му се кривнала на една страна, очите му опулени, изпод сакото му виси едната тиранта. Явно му се беше случило нещо изключително. Рента тутакси забрави за неприятностите и с любопитство се вторачи в образованото плашило.

Суитчайлд разпери ръце като балерина и извика:

— Еврика, господа! Тайната на Изумрудения раджа е разгадана!

— Oh, no — изпъшка мисис Труфо. — Not again[3].

— Сега вече всичко си отива на мястото! — на пресекулки взе да обяснява професорът. — Нали съм ходил в двореца, как не се сетих по-рано! Мислих, мислих, чудих се и нищо! Още в Аден получих телеграма от един мой познат във френското Министерство на вътрешните работи и той потвърди предположенията ми, но аз пак не можех да разбера какво общо има окото и най-вече кой би могъл да бъде. Тоест, общо взето, вече е ясно кой е, но как? По какъв начин? И сега изведнъж се сетих! — той изтича до прозореца. Развяната от вятъра завеска го обви в бял саван и професорът припряно я махна с ръка. — Връзвах си вратовръзката и бях застанал до прозорец в каютата си. Гледам — вълни. Гребен до гребен чак до хоризонта. Иии… изведнъж като ми светна! Всичко се подреди — и за шала, и за сина! Чисто канцеларска работа. Ще поразровя списъците на „Екол Маритим“ и ще го намеря!

— Нищо не разбирам — измърмори Шаро. — Какви ги говорите. Какъв Маритим?…

— Ох, не, много, много е интересно! — възкликна Рената. — Обожавам да разгадавам тайни. Само че, професоре, така няма да стане, миличък. Седнете на масата, пийнете малко вино, поемете си дъх и ни разкажете всичко подробно — спокойно и ясно. И най-вече от самото начало, а не от края. Та вие сте такъв прекрасен разказвач. Но нека първо някой ми донесе шала, за да не настина от това течение.

— Искате ли да затворя прозореца от по-ветровитата страна? Веднага ще спре да ви духа — предложи Суитчайлд. — Права сте, мадам, най-добре е да разкажа всичко отначало.

— Не, не затваряйте, ще стане задушно. Хайде де, господа — гласът на Рената завибрира капризно. — Кой ще ми донесе шала от каютата? Ето ви ключа. Мосю баронет!

Рижият перко, естествено, дори не мръдна от мястото си. Но пък Рение скочи.

— Професоре, много ви моля, изчакайте ме преди да започнете! — каза той. — Връщам се веднага.

— And I’ll go get my knitting[4] — въздъхна докторшата.

Тя се върна първа и чевръсто затрака с иглите. На мъжа си махна с ръка: може и да не превежда.

А Суитчайлд се приготви за триумфа си. Той май реши да се възползва от съвета на Рената и да изложи откритията си максимално ефектно.

На масата се възцари пълна тишина. Всички гледаха оратора и следяха всеки негов жест.

Суитчайлд отпи от червеното вино и се разходи напред-назад из залата. После демонстративно се спря и полуобърнат към слушателите подхвана:

— Вече ви разказах за незабравимия ден, когато раджа Багдазар ме покани в своя брахмапурски дворец. Това беше преди четвърт век, но помня всичко съвсем ясно до най-малката подробност. Първото, което ме смая, бе самият дворец. Знаех, че Багдазар е един от най-богатите хора в света, и очаквах да видя източен разкош и размах. Нищо подобно! Дворцовите постройки бяха доста скромни, без каквито и да било претенциозни орнаменти. Затова си помислих, че страстта към скъпоценните камъни, предавана в този род от поколение на поколение, от баща на син, е пропъдила всички други самолюбиви стремежи. Защо да се пилеят пари за мраморни стени, щом може да се купи още един сапфир или диамант? Брахмапурският дворец, нисък и неугледен, всъщност беше досущ като пръстеното ковчеже, в което се криеше вълшебна красота с неописуемо сияние. Никой мрамор и алабастър бездруго не би могъл да съперничи на ослепителния блясък на камъните. — Професорът пийна още малко вино и уж нещо се замисли.

Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.

— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.

— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.

— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.

Някъде съвсем наблизо тревожно удари параходната камбана, отекнаха викове и отчаяно писна жена.

— Господи, пожарна тревога! — извика лейтенантът и се втурна към вратата. — Само това липсваше.

Всички вкупом се устремиха след него.

— What’s happening? — напразно питаше изплашената мисис Труфо. — Are we boarded by pirates?[5]

Рената за миг остана със зяпнала уста, после писна колкото й глас държи. Вкопчи се в пеша на комисаря и не му позволи да побегне след останалите.

— Мосю Гош, не ме изоставяйте! — примоли се тя. — Знам какво е пожар на кораб, чела съм! Сега всички ще се втурнат към лодките, ще започнат да се блъскат, а аз съм безпомощна бременна жена и те със сигурност ще ме избутат! Обещайте ми, че ще се погрижите за мен!

— Какви лодки? — разтревожено измърмори дядката. — Какви ги дрънкате! Казаха ми, че „Левиатан“ е идеално противопожарно обезопасен и дори има пожарникар. Стига сте треперили, всичко ще се оправи — той се опита да се освободи, но Рената се бе вкопчила в пеша му с мъртва хватка. Зъбите й тракаха.

— Я ме пусни, момиче — нежно каза Шаро. — Никъде няма да ходя. Само ще надникна през прозореца да видя какво става на палубата.

Не, пръстите на Рената не се разтвориха.

Комисарят обаче излезе прав. След някакви си две-три минути в коридора отекнаха спокойни стъпки, шум от гласове и уиндзорци започнаха да се връщат един след друг.

Уплахата им още не се беше уталожила и затова те се смееха много и говореха по-високо от обикновено.

Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.

— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.

Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.

Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.

— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.

Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?

Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.

— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).

Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.

— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.

Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.

— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.

Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).

— Комисар Гош — тихо каза той. — Ако обичате, моля ви да излезете в коридора. Побързайте.

Колкото и да е странно, изричайки тези думи, дипломатът нито веднъж не се запъна. Може би се беше излекувал благодарение на преживяния стрес? Случват се такива неща.

Рената понечи да се пошегува и по този повод, но си замълча — щеше да е прекалено.

— Какво толкова спешно има? — недоволно попита Шаро. — Пак ли доноси? След малко, младежо, след малко. Първо искам да доизслушам професора. Къде се е дянал по дяволите?

Русинът погледна комисаря изчаквателно. Като видя, че дядката се инати и няма намерение да излезе навън, Фандорин сви рамене и каза:

— Професорът няма да дойде.

Гош се намуси:

— Как тъй няма да дойде?

— Кой няма да дойде? — извика Рената. — Та той спря на най-интересното! Не е честно!

— Мистър Суитчайлд току-що е бил убит — сухо съобщи дипломатът.

— Какво, какво?! — изрева Шаро. — Убит ли?! Как убит?!

— Предполагам, с хирургически скалпел — с изненадващо хладнокръвие отговори русинът. — Гърлото му е срязано много изкусно.

Бележки

[1] Пълнолуние (фр.). — Б.пр.

[2] От спортен интерес (англ.). — Б.пр.

[3] О, не. Не пак отначало! (англ.) — Б.пр.

[4] А аз ще ида да си взема плетката (англ.). — Б.пр.

[5] Какво става? Да не са ни нападнали пирати? (англ.) — Б.пр.