Патриша Хайсмит
Непознати във влака (46)

46

Като внимаваше да не събуди Ан, Гай се измъкна от леглото и пое по стълбите към всекидневната. Дръпна завесите и запали лампите, макар да бе наясно, че не би могъл да възпре зората, която сега проникваше под щорите между зелените завеси като безформена, сребристоморава риба. Лежейки буден в нощния мрак, беше чакал утрото — знаеше, че то неизбежно ще го пресрещне в долния край на леглото, — защото сега повече отвсякога се страхуваше от безпощадния механизъм, който се задвижваше на разсъмване, тъй като бе осъзнал, че Бруно бе носил половината от вината му. Как щеше да носи сам бремето й, което и преди бе почти непоносимо? Сигурен бе, че няма да може.

Завиждаше на Бруно, умрял така внезапно; толкова безшумно, толкова жестоко, така млад. И без никакво усилие, както винаги без усилие бе постигал всичко. Гай потръпна. Седна вдървено в креслото — целият бе напрегнат и скован под тънката пижама както в онези първи утрини. А после както винаги тялото му конвулсивно се отпусна. Изправи се и се запъти към студиото, без сам да си дава сметка какво всъщност смята да прави. Погледна гладките четири-пет листа чертожна хартия върху работната маса — лежаха, както ги бе оставил, след като бе скицирал нещо за Боб. После седна и захвана да пише от горния ляв ъгъл косо по листа — отначало бавно, после все по-припряно. Писа за Мириам и за влака, за телефонните разговори, за Бруно в Меткалф, за писмата, за пистолета и за начина, по който се бе освободил от него, за петъчната нощ. Описа и най-малката подробност, която според него би могла да допринесе да се проумее същността на Бруно, сякаш Бруно бе все още жив. Изписа плътно четири големи листа. Сгъна ги, пъхна ги в един голям плик и го запечата. Дълго съзерцава плика с някакво радостно облекчение, учуден от факта, че вече съществува отделно от него. Неведнъж беше писал пламенни самопризнания, ала с мисълта, че никой никога нямаше да се добере до тях — затова в действителност те никога не се бяха отделяли от него. Написаното сега бе за Ан. Ан щеше да се докосне до плика. Щеше да държи листовете в ръце, щеше да разчита думите една по една.

Възпалените му очи го боляха и той положи длани отгоре им. Дългото писане го бе изтощило, почти му се доспа. Мислите му се понесоха без опорна точка и хората, за които бе писал — Бруно, Мириам, Оуен Маркман, Самюъл Бруно, Артър Джерард, мисис Макаусланд, Ан, — хората и имената затанцуваха на ръба на съзнанието му. Мириам. Странно, че сега повече отвсякога си я представяше като личност. Беше се помъчил да я опише пред Ан, да я оцени. Беше се насилил да я оцени пред себе си. Помисли си, че нямаше кой знае каква стойност като личност, ако я оценяваше Ан или който и да било друг. Ала тя беше човешко същество. И Самюъл Бруно не представляваше кой знае какво — безмилостен, алчен печалбар, омразен баща, нелюбим съпруг. Кой го бе обичал истински? Кой бе изпитал истинска болка от смъртта на Мириам или на Самюъл Бруно? Дали имаше такъв човек — може би семейството на Мириам? Спомни си брат й, докато даваше показания по време на следствието, очичките, в които не се четеше нищо друго освен злонамерена, жестока ненавист, никаква скръб. И майка й — с нейната отмъстителност и злобен дух, равнодушна върху кого ще стоварят вината — важното бе да има виновен, — непоклатима, недокосната от скръбта. Дори и да искаше, имаше ли някакъв смисъл да отиде при тях и да им предостави обект за тяхната ненавист? Биха ли се чувствували по-добре, ако отидеше? А той самият?

Не му се вярваше. Ако някой наистина бе обичал Мириам, то това бе Оуен Маркман.

Гай свали ръце от очите си. Името бе изплувало машинално в ума му. Преди да напише писмото, изобщо не се бе сещал за Оуен. Оуен бе присъствувал смътно някъде назад. Като личност за него той имаше по-малка стойност дори от Мириам. Ала Оуен сигурно я е обичал. Та нали бе възнамерявал да се ожени за нея. Тя бе носила дете от него. Ами ако е била единствената му надежда да бъде щастлив? Ами ако в последвалите месеци е изпитал същата мъка, която бе изпитал Гай, след като Мириам умря заради него в Чикаго? Насили се да си припомни всички подробности около Оуен Маркман по време на следствието. Спомни си гузното му държане, спокойните му прями отговори до момента, когато го обвини в ревност. Не би могъл да каже какво всъщност се е въртяло в главата му.

— Оуен — произнесе Гай.

Бавно се изправи. Докато се мъчеше да си спомни нещо повече за Оуен Маркман от продълговатото тъмно лице и високата прегърбена фигура, в главата му почна да се оформя план. Щеше да потърси Маркман, за да си поговорят, щеше да му разкаже всичко. Ако дължеше обяснение някому, този човек бе Маркман. Нека го убие, ако иска, да повика полиция, каквото и да е. Ала щеше да му го е казал честно, очи в очи. Внезапно това се превърна в неотложна необходимост. Разбира се. Единствената правилна стъпка. После, след като лично се издължеше, щеше да поеме цялото наказание, което законът повеляваше. Тогава щеше да бъде готов. Можеше да хване влак днес, след като отговорят на въпросите, които щяха да им зададат относно Бруно — тази сутрин двамата с Ан ги викаха в полицията. Ако късметът му проработеше, можеше да хване самолет още днес следобед. Закъде всъщност? За Хюстън. В случай че Оуен все още бе там. Не трябваше да допусне Ан да го придружи до летището. Нека си мисли, че заминава за Канада, както бе възнамерявал. Още не искаше Ан да узнае. Срещата с Оуен беше по-належаща.

Сякаш коренно се промени. Сякаш се освободи от старо, износено палто. Чувствуваше се гол, ала вече не се страхуваше.