Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

13

Облегнат на стената до леглото си в „Монтекарло“, Гай наблюдаваше Ан, която разгръщаше страниците на семейния албум — донесъл го бе от Меткалф. Последните два дни, които прекара с Ан, бяха чудесни. Утре тръгваше за Меткалф. После за Флорида. В пристигналата преди три дни телеграма мистър Брилхарт му съобщаваше, че не са възложили поръчката на друг. Предстояха му шест месеца работа, а през декември се захващаше със собствения си дом. Вече разполагаше с необходимите пари. Имаше и пари за развода.

— Знаеш ли какво — спокойно подхвана гой, — ако нямах поръчката от Палм Бийч, ако утре трябваше да се върна в Ню Йорк, бих могъл и щях да приема всякаква работа. — Ала щом го произнесе, осъзна, че поръчката от Палм Бийч го бе окуражила, бе му дала сили, воля — все едно как ще го нарече; без нея през тези дни с Ан щеше да изпитва само чувство на вина.

— Не е необходимо — категорично отсече Ан. Сведе глава над албума.

Усмихна се. Бе убеден, че едва ли го е чула. Всъщност, както тя добре знаеше, това, което той бе казал, нямаше значение. Приведе се към нея, за да разглеждат заедно; обясняваше и кои са хората в албума, развеселен я наблюдаваше как обръща двойните страници с подредените от майка му негови снимки — от бебе, та чак до двадесет години. Навсякъде се усмихваше — сред непокорната гъста черна коса лицето му изглеждаше по-упорито, по-безгрижно от сега.

— Изглеждам ли истински щастлив на снимките? — попита той.

Тя му смигна.

— И много привлекателен. Има ли снимки на Мириам? — Останалите страници от албума се хлъзнаха между пръстите й и тя не ги задържа.

— Не — отвърна Гай.

— Страшно се радвам на албума.

— Майка ми би ми извила врата, ако знаеше, че е в Мексико. — Сложи албума обратно в куфара, за да не би случайно да го забрави. — Най-човешкият начин семействата да се опознаят е именно този.

— Гай, много ли те измъчих?

Плачливият й глас го накара да се усмихне.

— Не! Ама никак! — Седна и я притегли към себе си на леглото. Беше се запознал с всичките й роднини — по двама, по трима, на цели дузини — на неделните вечери и събиранията у Фокнърови. Непрекъснато се шегуваха помежду си колко много са Фокнъровците, Уедъловците и Морисъновците — и всички живееха в щата Ню Йорк или в Лонг Айланд. Кой знае защо, му бе приятно, че тя има толкова много роднини. Миналогодишната Коледа у Фокнърови бе най-щастливата в живота му. Целуна я по бузите, после по устата. Отпусна глава и зърна скиците на Ан върху юргана, на бланки за писма от хотела, и лениво ги занарежда на купчинка. Дизайнерски идеи, които й бяха хрумнали след посещението им в Музео Насионале следобед. Рисунъкът беше с черни, категорични щрихи, досущ като собствените му груби скици.

— Мисля си за къщата, Ан.

— Искаш да е голяма.

Усмихна се.

— Да.

— Добре. Съгласна съм. — Отпусна се в прегръдките му. Въздъхнаха едновременно, сякаш бяха един човек, и тя се позасмя. Гай я прегърна още по-силно.

За първи път се съгласяваше къщата да е толкова голяма. Щеше да бъде във формата на буква „у“ и въпросът бе дали не могат да минат без едната чертичка. Но идеята му харесваше единствено с двете чертички. Щеше да струва много, много повече от двадесет хиляди, но той смяташе, че покрай Палм Бийч ще потекат частни поръчки, които ще му отнемат малко време и ще му донесат добри пари. Ан бе споменала, че баща й ще бъде извънредно доволен, ако те приемат предното крило като сватбен подарък, ала това му се струваше толкова неприемливо, колкото и премахването на крилото. Представи си белотата на къщата, блеснала на фона на кафявото бюро отсреща. Къщата израстваше от една бяла скала, която бе видял близо до град Олтън в Кънетикът. Продълговата ниска постройка с плосък покрив — сякаш създадена от алхимик, родена от скалата, като кристал.

— Бих я нарекъл „Кристалът“ — промълви той.

Ан впери замислен поглед в тавана.

— Не си падам особено по именуването на къщи, по къщи с имена. „Кристал“ някак не ми се нрави.

Гай се почувствува леко засегнат.

— Много по-хубаво е от „Олтън“, което е възможно най-блудкавото! Съвсем типично за Нова Англия. Докато, да речем, в Тексас…

— Дадено, за теб да е Тексас, а за мен остава Нова Англия — усмихна се Ан, прекратявайки спора, понеже всъщност Тексас й харесваше, а Гай харесваше Нова Англия.

Гай погледна към телефона — имаше странното предчувствие, че ще звънне. Бе доста замаян, сякаш бе поел лек наркотик. Ан твърдеше, че хората се чувствували така в Мексико Сити поради надморската височина.

— Мисля си, че ако тази вечер можех да телефонирам на Мириам и да поговорим, всичко би се наредило — бавно произнесе Гай. — Бих й казал точно онова, което трябва.

— Ето телефона — предложи абсолютно сериозно Ан.

Минаха няколко секунди, а после я чу, че въздъхна.

— Колко е часът? — попита тя и седна в леглото. — Казах на мама, че до дванайсет ще се прибера.

— Единайсет и седем минути.

— Не си ли малко гладен?

Поръчаха си нещо за хапване от ресторанта в хотела. Не можеше да се каже, че странното яркочервено ястие в чинията е шунка с яйца, но решиха, че е доста вкусно.

— Радвам се, че дойде — подхвана Ан. — За мен Мексико е нещо, което познавам чудесно, а ти изобщо никак, затова исках да го опознаеш. Само че Мексико Сити не е като останалата част — продължи тя, хранейки се, без да бърза. — Пропито е с носталгия, също като Париж или Виена, и ти се иска да се върнеш независимо какво ти се е случило тук.

Гай се намръщи. Едно лято бе ходил в Париж и Виена с Робърт Трийчър, канадския инженер — нито той, нито Трийчър имаха пари. Не бяха онези Париж и Виена, които Ан познаваше. Погледна намазаната с масло сладка кифла, която му подаваше. Сегиз-тогиз му се приискваше на всяка цена да усети аромата на всичко, което тя е преживяла, всичко, което е изпитала през всеки час от детството си.

— В какъв смисъл независимо какво ми се е случило тук?

— В смисъл, ако си бил болен. Или са те обрали. — Тя вдигна очи към него и се усмихна. Ала светлината от лампата се отразяваше в сивосините й очи, отразяваше се като сияние в по-тъмните им ъгълчета и придаваше тайнствена печал на лицето й. — Според мен резките противоположности му придават очарование. Като хора, невероятно противоположни един на друг — заключи тя.

Гай впи поглед в нея, промушил пръст през дръжката на чашата кафе. Настроението й, или навярно онова, което разказваше, кой знае защо, го изпълни с чувство за малоценност.

— Съжалявам, но не притежавам никакви невероятни противоположности.

— Хо-хо-хо! — И избухна в смях, обичайния й весел смях, който го очароваше дори когато му се присмиваше, при това без да му обясни защо.

Той скочи и извика:

— Кой иска кейк? Аз съм магьосник и сега ще има кейк. Приказен кейк! — Извади тенекиената кутия от ъгълчето на куфара. Досега не се бе сетил за кейка. Майка му го бе приготвила със сладкото от боровинки, което толкова бе хвалил на закуска.

Ан телефонира в бара на партера и поръча някакъв много специален ликьор. Цветът му бе наситенопурпурен като цвета на кейка, бе в чаши с високи столчета, с отвор, не по-широк от пръст. Келнерът току-що си бе тръгнал и те бяха вдигнали чашите, когато телефонът иззвъня нервно, после, отново и отново.

— Сигурно е мама — предположи Ан.

Гай вдигна слушалката. Чу далечен глас, който говореше с телефонистката. После гласът се усили, креслив и тревожен — обаждаше се майка му:

— Ало?

— Здравей, мамо.

— Гай, случи се беда.

— Какво е станало?

— С Мириам.

— Какво по-точно? — Гай прилепи слушалката до ухото си. Извърна се към Ан и видя как лицето й се промени, докато го гледаше.

— Убили са я, Гай. Снощи… — Гласът й пресекна.

— Кого, Мириам?

— Снощи е станало. — Говореше кресливо и насечено — само веднъж или дваж я бе чувал да говори така. — Гай, била е убита.

— Убита!

— Гай, какво… — подхвана Ан и се изправи.

— Снощи, край езерото. Нищо не знаят.

— Ти…

— Можеш ли да се прибереш у дома, Гай?

— Да, мамо… Как? — попита глупаво, стиснал телефона, сякаш можеше да изцеди сведения от старомодната слушалка. — Как?

— Удушена. — Една-единствена дума, после мълчание.

— И?… — подзе той. — Теб?…

— Гай, какво е станало? — Ан се бе вкопчила в ръката му.

— Незабавно ще дойда, мамо. Тръгвам още тази вечер. Не се тревожи. Много скоро ще се видим. — Той бавно постави слушалката и се обърна към Ан: — Мириам. Убили са я.

— Убита… ли каза? — прошепна Ан.

Гай кимна, ала му хрумна, че може да е станало грешка. Ако е било само съобщение…

— Кога?

… Не. Случило се е. Снощи.

— Снощи, така каза тя.

— Знаят ли кой е?

— Не. Тази вечер трябва да тръгна.

— Божичко!

Погледна я — стоеше като вкаменена пред него.

— Тази вечер трябва да тръгна — повтори той замаяно. После се обърна и се запъти към телефона, за да си запази място в самолета, Ан обаче уреди всичко, обяснявайки припряно на испански.

Той се зае с багажа. Прибирането на малкото неща в куфара му отне сякаш часове. Гледаше втренчено кафявото бюро и не помнеше проверил ли е дали чекмеджетата са празни. Точно тогава на мястото на бялата къща се появи друго видение — смеещо се лице, отначало устата, извита като полумесец, после лицето… лицето на Бруно. Езикът се бе извъртял похотливо върху горната устна, а после лицето се сгърчи в беззвучен смях, от който фитилите коса върху челото се разтърсиха. Гай погледна начумерено Ан.

— Какво има, Гай?

— Нищо — отвърна той. Как ли изглеждаше сега?