Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

33

Отначало двамата Хортънови, а след тях и клиентът, мистър Хауард Уиндам от Ню Рошел, който дойде в кантората в понеделник рано следобед, приеха и високо оцениха скицата на универсалния магазин. Като награда Гай си позволи до края на работния ден да пуши в стаята си и да прелиства подвързаната с кожа книга „Религията на Медичите“, която току-що бе закупил като подарък за рождения ден на Ан. Запита се какво ли щяха да му възложат сега. Набързо прегледа томчето, припомняйки си пасажите, които харесваха с Питър „… човекът без пъп[1] продължава да живее в мен…“ Каква пошлост щяха да му поискат сега? Вече бе изпълнил една поръчка. Не беше ли достатъчно? Още един проект като универсалния магазин би било непоносимо. Не се самосъжаляваше, просто… живееше. Все още беше жив — стига да искаше, в това трябваше да се укорява. Стана от чертожната маса, отиде при пишещата машина и се залови да пише молба за напускане.

Ан държеше да излязат и да отпразнуват вечерта. Беше така щастлива, така преливаше от щастие, че това повдигна духа му мъничко, колебливо, подобно на хвърчило, което се силят да повдигнат от земята в безветрен ден. Загледа се как бързите й тънки пръсти изопват косата отстрани и закопчават шнолата отзад.

— Не можем ли сега да направим и онова пътешествие? — попита тя, като слязоха във всекидневната.

Ан не на шега продължаваше да настоява да прекарат отложения меден месец в едно пътуване покрай брега с яхтата „Индия“. Гай искаше да прекара цялото си време в чертожните ателиета, които изпълняваха проектите му за болницата, ала точно сега не можеше да откаже на Ан.

— Смяташ ли, че скоро можем да тръгнем? След пет дни? След една седмица?

— След пет дни навярно.

— А, тъкмо ми дойде наум — въздъхна Ан. — Трябва да остана до двайсет и трети. От Калифорния ще дойде човек, който проявява интерес към памучните ни тъкани.

— А няма ли ревю в края на месеца?

— Е, Лилиан и сама ще се справи. — Усмихна му се. — Колко мило, че го помниш!

Развеселено зачака Ан да сложи качулката на леопардовото си палто върху главата, представяйки си я как сериозно се пазари с калифорниеца другата седмица. Виж, тона не би оставила на Лилиан. Ан се занимаваше с финансовите въпроси. В този миг забеляза оранжевите цветя с дълги дръжки на малката масичка.

— Откъде се появиха?

— От Чарли Бруно. С писмени извинения за припадъка в петък вечерта. — Ан се засмя. — Доста мил жест, мен ако питаш.

Гай впери поглед в цветята.

— Какви са?

— Африкански маргарити. — Тя задържа вратата той да излезе и двамата се отправиха към колата.

Стори му се, че е поласкана от цветята. Беше сигурен обаче, че мнението й за Бруно след домашния им празник вече не беше толкова високо. Мина му през ума колко свързани са с Бруно сега — та нали на празненството имаше толкова хора! Всеки ден можеха да го извикат за разпит в полицията. Не биваше да се самозалъгва — щяха непременно да го разпитват. Но защо не се притесняваше вече? Какво беше душевното му състояние, та дори не бе способен точно да го определи? Примирение? Желание за самоубийство? Или просто тъпо вцепенение?

В следващите няколко дни, които бе принуден да прекара със скръстени ръце в архитектурното ателие, докато завършат чертежите му по интериора на универсалния магазин, Гай даже се запита дали случайно не се е побъркал, дали не го е подгонила някаква скрита лудост. Спомни си колко изопнати бяха нервите му около една седмица след петъчната нощ, защото безопасността, съществуването му зависеха от чувствителни везни, които можеха да се катурнат моментално и при най-малката неспособност да се овладее. Вече дори това не изпитваше. Но продължаваше да сънува как Бруно нахълтва в стаята му. Ако се пробудеше призори, все така се виждаше застанал насред стаята с пистолета. Не го напускаше чувството, че трябва, и то в скоро време, да намери изкупление за онова, което бе извършил, изкупление, за което всякакво себеунижение или саможертва му се струваха недостатъчни. По-скоро се усещаше като двама души — единият можеше да твори и творейки, да се чувствува в единение с бога, а другият можеше да убива. „Всеки човек може да убие“ — бе казал Бруно във влака. Дори човекът, който бе обяснил принципа на свободно носещата греда на Боби Картрайт в Меткалф преди две години? Не, нито човекът, който бе проектирал болницата, та даже и универсалния магазин, нито онзи, който миналата седмица половин час бе спорил със себе си в какъв цвят да боядиса металния стол на моравата отзад — това бе другият, който тъкмо снощи бе погледнал в огледалото и за момент бе зърнал убиеца като непризнат брат.

И как можеше да седи тук и да мисли за убийство, когато след по-малко от десет дни щеше да бъде на платноходката заедно с Ан? Защо му бе дадена Ан и силата да я обича? И не се ли бе съгласил с такава готовност да заминат само защото искаше да се отърве от Бруно за три седмици? Ако пожелаеше, Бруно можеше да му отнеме Ан. Открай време си признаваше тази истина, открай време се мъчеше да я приеме. Ала откакто ги бе видял заедно, от деня на сватбата, тази възможност се бе превърнала в натрапчив кошмар.

Стана и си сложи шапката, за да излезе да обядва. Когато пресичаше фоайето, телефонното табло избръмча. Момичето го повика.

— Ако искате, говорете оттук, мистър Хейнс.

Гай пое слушалката — беше сигурен, че е Бруно, беше сигурен, че ще приеме да се видят през деня. Бруно го покани да обядват заедно и Гай обеща да се срещнат след десет минути във „Вила Д’Есте“.

Драпираните завеси в ресторанта бяха на бели и розови шарки. Гай имаше усещането, че Бруно му е поставил клопка, че иззад завесата в бяло и розово ще се появи не Бруно, а ще излязат полицаи. И това никак, ама никак не го разтревожи.

Бруно го забеляза от бара и целият ухилен, се изхлузи от високия стол. Ето го Гай, мина му през ума, върви отново с вирната глава, минава точно покрай него. Бруно сложи ръка на рамото му.

— Здрасти, Гай. Запазил съм маса в дъното.

Беше се облякъл в стария ръждивокафяв костюм. Гай си спомни как за първи път бе последвал дългите му крака по люлеещия се коридор към купето, ала не изпита угризения от този спомен. Всъщност бе добре разположен към Бруно, както понякога му се случваше нощем, ала никога досега денем. Дори не се ядоса на явното му задоволство от факта, че се е съгласил да обядва с него.

Бруно поръча коктейлите и обяда. За себе си поръча печен черен дроб — заради новата му диета, и яйца по бенедиктински за Гай, понеже знаеше, че Гай ги обича. Гай заразглежда най-близката до тях маса. Обзе го подозрително недоумение при вида на четирите изисквано облечени, около четиридесетгодишни жени, и четирите усмихнати, с почти притворени очи, с коктейли в ръка. По-нататък един охранен мъж с вид на европеец се усмихна на невидимия си сътрапезник. Усърдно сновяха сервитьори. Може би всичко това бе просто представление, в което и авторите, и актьорите са смахнати, а най-смахнати са главните герои — той и Бруно. Всяко движение, всяка дума наоколо сякаш бяха белязани с възвишената печал на предопределеността.

— Харесват ли ти? — питаше Бруно. — Купих ги тази сутрин от „Клайд“. Там има най-добър избор. Поне за лятото.

Гай огледа наредените в скутовете им кутии с вратовръзки, които Бруно бе отворил. Имаше плетени, копринени и ленени, дори една бледолилава от плътен лен. Имаше връзка от копринен шантунг в зеленикавосиньо като една рокля на Ан.

Бруно беше разочарован. Гай, изглежда, не ги харесва.

— Прекалено ярки ли са? За летния сезон са.

— Хубави са — изрече Гай.

— Тази най-много ми харесва. Никога не съм виждал такава. — Бруно вдигна бялата плетена връзка с тънка червена ивица по средата. — Канех се да си я купя, но ми се дощя ти да я носиш. Само ти. За теб са, Гай.

— Благодаря. — Усети как горната му устна трепна неприятно. Изведнъж му дойде наум, че някой би могъл да го вземе за любовник на Бруно, на когото той прави подарък, за да го омилостиви.

— Пия за пътешествието — каза Бруно и вдигна чаша.

Сутринта бил говорил с Ан по телефона и тя споменала за пътуването. Непрекъснато повтаряше замечтано каква чудесна жена била Ан.

— Има такова чисто изражение. Такова приветливо създание определено не се среща често. Сигурно си страшно щастлив, Гай — Надяваше се Гай да каже нещо; с израз или дума простичко да обясни защо е щастлив. Ала Гай не каза нито дума и Бруно се почувствува отблъснат, усети познатата бучка да се качва към гърлото му и да го души. С какво бе засегнал Гай? Силно му се прииска да сложи ръка върху юмрука на Гай, който небрежно лежеше на края на масата, само за секунда, като брат, ала се въздържа.

— Отведнъж ли те хареса, или мина дълго време, докато се опознаете? Гай?

Гай чу как Бруно повтори въпроса. Стори му се стар-прастар.

— Как можеш да питаш за времето? Важен е фактът. — Погледна го — възтясно пълнеещо лице, сплеснат кичур коса, който придаваше колебливо изражение на челото му. Ала очите му бяха значително по-уверени от първия път, когато го видя, и по-нагли. Очевидно защото сега Бруно имаше пари.

— Даа. Разбирам какво искаш да кажеш. — Ала не го разбираше напълно. Гай беше щастлив с Ан, макар и споменът за убийството все още да го преследваше. Гай би бил щастлив с нея дори ако останеше без пукната пара. Само при мисълта, че в един момент искаше да му предложи пари, Бруно потрепна. Сякаш чуваше как Гай произнася своето „не“ и само за секунда погледът му се зарейва някъде далеч, на километри от Бруно. Знаеше, че никога няма да притежава онова, което притежаваше Гай, независимо колко пари имаше и какво щеше да прави с тях. Това, че сега майка му бе само негова, не беше залог за щастие, беше се убедил. Бруно се усмихна насила.

— Смяташ ли, че Ан ме харесва?

— Харесва те.

— Освен с дизайн с какво друго обича да се занимава? Обича ли да готви? Да домакинствува? — Бруно видя как Гай вдигна чашата с мартини и я пресуши на три глътки. — Просто искам да зная с какво се занимавате, когато сте заедно. Например ходите ли на разходки, решавате ли кръстословици…

— Да, занимаваме се с такива неща.

— А вечер?

— Ан поработва вечер понякога. — Както никога досега, когато беше с Бруно, умът му лесно превключи и се понесе към студиото на горния етаж, където често работеха с Ан вечер: Ан се обръщаше към него от време на време, показваше му нещо за мнение, сякаш работата й не изискваше усилие. Когато бързешком плакнеше четката си в чаша с вода, Гай сякаш чуваше смях.

— Преди няколко месеца я видях на снимка заедно с други дизайнери в „Харпърс Базар“. Бива я в работата, нали?

— Много я бива.

— Аз… — Бруно скръсти ръце върху масата — наистина се радвам, че вие двамата сте щастливи.

Положително беше така. Гай усети как раменете му се отпуснаха и дишането му се успокои. Въпреки това в момента му бе трудно да повярва, че Ан е негова. Тя бе като богиня, която се намесваше, за да го измъква от битки, в които неминуемо би загинал. Като богините спасителки на митичните герои, чиято намеса в края на разказа обаче още като дете му се струваше някак чужда, несправедлива. През безсънните нощи, когато се измъкваше крадешком от къщата и се покатерваше по хълма, наметнал връхната си дреха върху пижамата, през безучастните, спокойни летни нощи не си разрешаваше да мисли за Ан.

— Dea ех machina[2] — измърмори Гай.

— Какво?

Защо беше седнал на една маса с Бруно, защо обядваше с него? Искаше му се да се нахвърли с юмруци срещу него и в същото време му се плачеше. Ала ругатните му сякаш внезапно се разтвориха в море от съжаление. Бруно не знаеше как да обича, а именно това му бе необходимо. Изглеждаше прекалено покварен, прекалено сляп, за да обича или да го обикнат. А това вече бе трагично.

— Никога ли не си бил влюбен, Бруно? — Гай забеляза как за пръв път очите му зашариха неспокойно.

Бруно направи знак да му донесат още едно.

— Не, не съвсем, да кажем. — Облиза устни. Не само че никога не се бе влюбвал, ала жените и леглото много-много не го интересуваха. Никога не бе преставал да смята цялата тази работа за голяма глупост, все си представяше как стои я се наблюдава отстрани. Веднъж — какъв ужас — се беше разкикотил. Сега направи гримаса. Струваше му се, че това именно болезнено го отделяше от Гай — той се отдаваше без резерви на любовта, фактически се бе погубил заради Мириам.

Гай го погледна и Бруно сведе очи. Сякаш очакваше Гай да му каже как да се влюби.

— Знаеш ли коя е най-голямата мъдрост на този свят, Бруно?

— Зная доста. — Бруно се усмихна пресилено. — Коя имаш предвид?

— До всяко нещо стои неговата противоположност.

— Противоположностите се привличат?

— Това е доста опростено. Да кажем… подаряваш ми връзки. А пък аз си помислих, че нищо чудно да си довел и полицията тук да ме дебне.

— За бога, Гай, та ти си ми приятел! — внезапно обзет от паника, избърбори припряно той. — Ти си ми симпатичен!

Симпатичен си ми, не те мразя, помисли си Гай. Ала Бруно не би казал такова нещо, понеже всъщност го мразеше. Както и той самият никога не би казал на Бруно, симпатичен си ми, а обратното, мразя те, понеже Бруно всъщност му беше симпатичен. Гай стисна устни и разтърка челото си. Усещаше как градивната и рушителната му воля ще се уравновесят и така щеше да бъде парализирано всяко негово начинание, преди още да се е захванал. Та нали това бе и причината да продължава да седи тук. Скочи и пълните чаши заляха покривката.

Бруно го зяпна втрещен.

— Гай, както ти става? — Тръгна подире му. — Почакай. Гай! Не допускаш, че мога да постъпя така, нали? Не бих го направил за нищо на света!

— Не ме докосвай!

Гай! — малко оставаше да се разхлипа. Защо хората се държаха така с него? Защо? Извика от тротоара: — За нищо на света! Ако ще земята да се продъни! Честна дума, Гай!

Гай го блъсна с ръка в гърдите и затвори вратата на таксито. Знаеше, че Бруно няма да го предаде за нищо на света. Ала ако всичко бе така двусмислено, както смяташе, нима би могъл да бъде наистина сигурен?

Бележки

[1] Тоест Адам, извършил първородния грях. — Б.пр.

[2] Бог (тук богинята) от машината (лат.). Драматургичен похват в античната трагедия, осигуряващ неочаквано разрешение на конфликта. — Б.пр.