Патриша Хайсмит
Непознати във влака (23)

23

Гай отново огледа редицата сгради от кафяв пясъчник на отсрещната страна, убеден, че е зърнал Бруно. Очите му се насълзиха и засмъдяха от напрягане в здрача. Видя го до черната желязна врата — а ето че сега го нямаше. Обърна се и тичешком се върна по стъпките си. Имаше билети за опера за тази вечер. Щяха да се срещнат с Ан в 8,30 пред операта. Тази вечер не му се искаше да се вижда с Ан, не искаше да слуша ободрителните й думи, не искаше да се мъчи да се преструва, че е по-добре, отколкото е. Ан се тревожеше от безсънието му. Не му приказваше много, ала дори и малкото приказки го дразнеха. На всичко отгоре не му се слушаше Верди. Какво го беше прихванало да купува билети за Верди? Искаше да й достави удоволствие, но в най-добрия случай тя нямаше да се зарадва особено, а и нямаше ли нещо налудничаво в това да се купуват билети за представление, което не бе по вкуса и на двамата.

Мисис Макаусланд му даде някакъв номер, на който трябвало да се обади. По всяка вероятност бе номерът на една от лелите на Ан. Дано Ан да бе заета тази вечер.

— Гай, не виждам как ще успея — извини се Ан. — Хората, с които леля Джули искаше да ме запознае, ще дойдат едва след вечеря.

— Добре.

— И не мога да се измъкна.

— Няма защо да се притесняваш.

— Много съжалявам. Знаеш ли, че от събота не сме се виждали?

Гай прехапа език. Натрапчивата й привързаност, грижовността й, ясният й нежен глас, който до неотдавна бе като прегръдка, го дразнеха — а това сякаш подсказваше, че вече не я обича.

— Защо не заведеш мисис Макаусланд на опера? Ще й бъде приятно.

— Изобщо не ми се ходи на опера, Ан.

— Да не си получил нови писма, Гай?

— Не. — Питаше го за трети път.

— Наистина те обичам. Не си го забравил, нали?

— Не, Ан.

Изтича нагоре по стълбата, закачи палтото си, изми се, среса се и тутакси вече нямаше какво да прави. И закопня за Ан. Изгаряше от копнеж по нея. Защо си бе втълпил, че не иска да я види? Затършува по джобовете си да намери бележката на мисис Макаусланд с телефонния номер, после побягна надолу и я затърси по пода в коридора. Беше се изпарила — сякаш някой нарочно я бе отмъкнал, за да го ядоса. Надзърна през гравираното стъкло на входната врата. Каза си — Бруно, Бруно я е взел.

Фокнърови сигурно знаеха телефонния номер на леля й. Щеше да се види с Ан, да прекарат заедно тази вечер, дори това да означаваше, че ще я прекарат с леля й Джули. Телефонът в Лонг Айланд обаче звъня ли, звъня, но никой не отговори. Напрегна се да си спомни фамилното име на леля й, ала не можа.

Стаята бе потънала в напрегната, сякаш осезаема тишина. Загледа се в ниските рафтове с книги покрай стените, които сам бе измайсторил, в бръшляна по конзолите — дар от хазяйката, в червения плюшен стол с лампата до него, в черно-бялата скица над леглото с надпис „Въображаем зоопарк“, в завесите от грубо сукно, зад които бе кухничката му. Отиде дотам едва ли не с досада, дръпна завесите и погледна вътре. Осезателно усещаше, че в стаята има някой, макар че това изобщо не го плашеше. Взе вестника и се зачете.

След няколко минути вече беше в един бар и пиеше второ мартини. Трябваше да се наспи тази нощ дори ако трябваше да пие без компания, което презираше. Отиде пеша до Таймс Скуеър, подстрига се, а на връщане купи литър мляко и няколко булевардни вестничета. Реши да напише писмо на майка си, после да пийне мляко, да почете вестници и да си легне. Дали пък като се върнеше, нямаше да зърне на пода изчезналия телефонен номер? Огледа се, но напразно.

Към два часа след полунощ стана и се защура из стаята. Беше гладен, но не искаше да яде. Спомни си как една нощ миналата седмица отвори кутия сардини и ги излапа, помагайки си с острието на ножа. Нощта събуждаше животинското, освобождаваше първичното. Измъкна една тетрадка от лавицата и припряно я запрелиства. Първата му нюйоркска тетрадка — да е бил двадесет и две годишен. Беше скицирал каквото му падне — сградата на корпорацията „Крайслър“, психиатричната клиника „Пейн Уитни“, шлепове по Ист Ривър, изкопчии, приведени над компресорите, с които пробиваха скалата. Имаше няколко скици на сградата на Рейдио Сити с бележки по разположението й, на другата страница бе същата сграда с подобренията, които би внесъл, или може би проект за съвсем нова сграда. Бързешком затвори тетрадката — скиците бяха добри, а се съмняваше дали би могъл да работи така добре в момента. Сякаш „Палмира“ бе последният изблик на безкористна, радостна младежка енергия. Познатата болка на потискано ридание прониза гърдите му, също както в годините след Мириам. Отпусна се на леглото, за да предотврати следващото.

Не чу нито звук, но се събуди от присъствието на Бруно в мрака. В началото мъничко се сепна от внезапната му поява, ала изненадата бързо се разсея. Както си бе представял в предишни нощи, идването на Бруно го зарадва. Но дали наистина бе Бруно? Да. Гай зърна блещукането на цигарата му над бюрото.

— Бруно?

— Здрасти — тихо отвърна Бруно. — Влязох с шперц. Вече си готов, нали? — Гласът му бе спокоен и уморен.

Гай се опря на лакът. Разбира се, че говореше Бруно. Виждаше оранжевото огънче на цигарата му.

— Да — отвърна Гай и това „да“ бе погълнато от мрака, не като друг път, когато излизаше беззвучно или въобще не излизаше от него. Кълбото в главата му се разви така стремително, та чак го заболя. Тъкмо това очакваха да чуят — той и безмълвната стая. И чудовищата отвъд стените.

Бруно приседна на леглото и го сграбчи за ръцете над лактите.

— Гай, повече няма да се видим.

— Няма.

Бруно вонеше отвратително на цигари и на сладникав брилянтин, на кисело от алкохола — въпреки това Гай не се отдръпна назад. Кълбото не спираше да се развива и главата му бе замаяна от наслада.

— Насилих се да бъда мил с него тия дни — продължи Бруно. — Не чак мил, просто да се държа като с човек. Тази вечер тъкмо излизахме с майка ми и той й каза нещо…

— Не искам да ми го казваш! — спря го Гай. Всеки път го бе спирал, понеже не искаше да знае нищо за баща му, нито какво казва, нито как изглежда.

И двамата замълчаха — Гай, защото не му се обясняваше, а Бруно насила. Бруно противно изсумтя с нос.

— Заминаваме утре за Мейн, по обяд вече ще сме тръгнали. Майка ми, аз и шофьорът. Утрешната нощ е благоприятна, ала и през другите може, само вторник не. По всяко време след единайсет…

Говореше безспир, повтаряше нещата, които Гай знаеше, и Гай не го прекъсна, защото бе наясно, че ще влезе в къщата и всичко ще се превърне в действителност.

— Преди два дни се напих като свиня и строших ключалката на задната врата. Няма да я оправят, нямат време. Но в случай, че е оправена… — Той му пъхна ключ в ръката. — Донесох ти ето това.

— Какво е то?

— Ръкавици. Дамски са, но ще се разтегнат. — Бруно се засмя.

Гай опипа тънките памучни ръкавици.

— Пистолетът е у теб, нали? Къде е?

— В долното чекмедже.

Гай го чу как се препъна в бюрото, чу как издърпа чекмеджето. Абажурът изпука, лампата светна — насреща му стоеше Бруно, едър и висок, с ново палто с висока яка, белезникаво, почти бяло, с черни панталони на едва забележими бели райета. Бял копринен шал бе провесен около врата му. Гай изпитателно го огледа — от малките кафяви обувки до сплъстената омазнена коса, сякаш би могъл по външния му вид да проумее настъпилата промяна в чувството му или самото чувство. Близост, дори нещо повече, братска близост. Бруно щракна спусъка надолу и се обърна към него. Лицето му бе наедряло от последния път, румено и по-оживено от всякога. От сълзите очите му изглеждаха по-големи и някак златисти. Гледаше към Гай, сякаш се мъчеше да намери думи или сякаш го молеше той да каже нещо. Облиза тънките си полуотворени устни, поклати глава и протегна ръка към лампата. Светлината угасна.

Вече го нямаше, а сякаш не си бе отишъл. Сякаш в стаята бяха само те двамата и сънят.

 

 

Когато Гай се събуди, в стаята струеше заплашително сива светлина. Часовникът показваше 3,25. Спомни си повече по усет, че тази сутрин бе говорил по телефона, че Майърс се бе обадил да попита защо не е на работа, а той му бе обяснил, че не се чувствува добре. По дяволите Майърс! Лежеше и мигаше, мъчеше се да се отърси от вцепенението си, мъчеше се да свикне с мисълта, че довечера всичко ще е свършило. После стана и бавно се зае с обичайното бръснене, къпане и обличане, съзнавайки, че нито едно от заниманията му няма никакво значение до времето между единадесет и полунощ, до онзи час, който нито щеше да избърза, нито да се забави; часът, който просто щеше да настъпи. Имаше чувството, че се движи по определен коловоз и вече не би могъл да спре или да се измъкне, дори да искаше.

По средата на късната си закуска в едно улично кафене го обзе странното усещане, че при последната им среща е разказал на Ан всичко, което щеше да извърши, и тя го е изслушала спокойно, убедена, че така трябва, заради него, тъй като той непременно трябва да извърши онова, което щеше да извърши. Стори му се така естествено и неизбежно, сякаш всички би трябвало вече да го знаят — седящият до него, който безучастно дъвчеше, мисис Макаусланд, която метеше, когато той излезе, и го попита с подчертано майчинска усмивка дали се чувствува добре. Календарът на стената сочеше датата 12 март, ПЕТЪК. Гай се поогледа, после довърши закуската си.

Искаше да се движи безспир. Реши, че като повърви по Мадисън Авеню, после по Пето до края на Сентръл Парк, надолу от Сентръл Парк Уест до Пенсилвания Стейшън, щеше да стане време да вземе влака за Грейт Нек. Замисли се как и откъде ще подхване работата тази нощ, ала му стана досадно — все едно, че бе някакъв урок, който бе преповтарял до припадък, и престана. Медните барометри на една витрина на Мадисън Авеню страшно му харесаха, сякаш му предстоеше ваканция, когато щеше да ги получи и да им се любува. На Анината платноходка нямаше такъв чудесен барометър, инак би го забелязал. Трябва да купи един, преди да отплуват на юг за медения си месец. Мислеше за любимата си като за безценно съкровище. Беше стигнал до северния край на Сентръл Парк, когато се сети, че пистолетът не е у него. Нито ръкавиците. А беше осем без четвърт. Чудесно начало, няма що. Спря едно такси и накара шофьора да кара бързо към дома му.

Въпреки всичко му остана време в излишък и той разсеяно се засуети из стаята си. Дали да не си обуе обувки със суров каучук? Да си сложи ли шапка? Измъкна лугера от долното чекмедже и го остави на бюрото. Под пистолета лежеше един от плановете на Бруно и той го разгърна, ала всичко моментално му прозвуча така познато, че той изхвърли листа в кошчето. Набраната инерция възвърна спокойните му движения. Взе пурпурпочервепите ръкавици от нощната масичка. Отвътре изпадна жълто картонче: билет до Грейт Нек.

Впери поглед в черния лугер, който сега още повече го смая с невероятните си размери. Какъв тъпак е бил онзи, които го е изработил! Измъкна собствения си малък пистолет от горното чекмедже. От богато украсената му дръжка струеше дискретно очарование. Възкъсата му източена цев изглеждаше любознателна, волева, сдържано силна и смела. Все пак не бива да забравя, че се бе канил да остави лугера в спалнята, защото това бе пистолетът на Бруно. Ала сякаш вече не си заслужаваше да носи тежкия предмет само заради това. Странно бе, но вече действително не изпитваше неприязън към Бруно.

Напълно се обърка. За момент. Непременно вземи лугера, лугерът беше в плана! Сложи го в джоба на палтото си. Протегна ръка да вземе ръкавиците от бюрото. Ръкавиците бяха пурпурночервени, а платнената калъфка на пистолета му бе светлолилава. Внезапно му хрумна, че ще бъде по-добре, ако вземе малкия пистолет поради съчетанието на цветовете. Сложи лугера обратно в долното чекмедже и пъхна малкия пистолет в джоба си. Не се зае да проверява дали не е пропуснал нещо — толкова често бе разучавал плановете на Бруно, че дори само по усет бе убеден, че всичко е наред. Преди да излезе, поля бръшляна с чаша вода. Мина му през ума, че едно кафе би го освежило. Щеше да го изпие на гарата в Грейт Нек.

По едно време във влака някакъв пътник го блъсна по рамото, а нервите му бяха толкова изопнати, че изведнъж си помисли, нещо трябва да се случи. И заваляха думи, които без малко щеше да изрече: това тук в джоба ми всъщност не е пистолет. Никога не съм го възприемал като такъв. Не съм го купил като оръжие. И моментално му олекна, понеже бе сигурен, че ще го използува, за да убие. Той бе същият като Бруно. Нима не го бе чувствувал безброй пъти, но като страхливец не си го признаваше? Не му ли бе ясно, че с Бруно си приличаха? И защо Бруно му беше симпатичен? Той обичаше Бруно. Бруно му беше подготвил пътя, сантиметър по сантиметър, и всичко щеше да мине добре, защото на Бруно му вървеше. Светът бе създаден за такива като Бруно.

Ръмеше и щом слезе от влака, отвсякъде го обгърна мъглива пелена. Гай се отправи към чакащите автобуси, които Бруно бе описал. От отворения прозорец нахлуваше по-хладен въздух, отколкото в Ню Йорк; ухаеше на поле. Автобусът се изтегли от осветения квартален център и пое по един доста тъмен път с къщи от двете страни. Сети се, че не бе пил кафе на гарата. Това така го ядоса, че малко оставаше да слезе от автобуса и да се върне. Чашка кафе би могла да промени живота му. Да, неговия живот! Ала на спирка Грант Стрийт машинално се изправи и усещането, че се движи по установен коловоз, се възвърна и го успокои.

Обувките му пружинираха по мокрия черен път. Зърна пред себе си едно момиченце, което пробяга по стъпалата, после по алеята към входната врата наблизо. Чу как се затваря вратата — в това имаше нещо интимно, уютно. Тогава видя празното място с едно-едничко дърво, а по-нататък вляво мрак и дървеса. Уличната лампа, която неизменно присъствуваше в сценариите на Бруно, бе увенчана с мазно синкавозлатисто сияние. Някаква кола бавно приближи, предните й фарове бясно подскачаха от неравностите по пътя, и го отмина.

Къщата неочаквано се изпречи пред него, сякаш се вдигна завеса пред позната сцена: дългият двуметров бял зид отпред, засенчен тук-там от черешови дървета, а отзад — белият триъгълник на покрива. Кучкарникът. Гай прекоси улицата. Чу скърцане — някой бавно идваше насам. Прилепи се до по-неосветената северна страна на зида и зачака да види кой е. Един полицай със сключени ръце на гърба и с палка. Изобщо не се уплаши, вероятно по-малко, отколкото ако не бе полицай. Изчака го да отмине, повървя петнадесет крачки покрай зида, подскочи и се залови за корниза отгоре, покатери се и го възседна. Почти точно под себе си зърна очертанията на щайгата за бутилки, която Бруно беше оставил до стената. Наведе се и надникна през черешовите клони да види къщата. Мярнаха му се два от петте прозореца на първия етаж и част от издадения по-напред четириъгълен плувен басейн. Никъде не светеше. Скочи долу.

Сега вече успя да различи шестте стъпала с бели перила на черния вход и смътните очертания на неравния плет от кучешки дрян без цветове, който опасваше цялата къща. Както бе предположил от рисунките на Бруно, къщата бе твърде невзрачна за десетте двойни фронтона, поставени очевидно по изричното настояване на клиента. Тръгна покрай стената, ала се стресна от пукащите под краката му клонки. Прекоси моравата по диагонал, съветваше Бруно, и ето, клонките бяха причината.

Когато се отправи към къщата, шапката му се закачи на някакъв клон. Напъха я отпред под палтото си и мушна ръка в джоба, където бе ключът. Кога си беше сложил ръкавиците? Пое дъх и се завтече през тревата полутичешком, полувървешком, леко и бързо като котка. И по-рано съм го правил, каза си наум, сега е просто за пореден път. В края на моравата се спря, поколеба се, погледна към познатия гараж и криволичещата дотам настлана с чакъл алея и свърна към шестте стъпала на черния вход. Тежката врата се отвори без шум и той прехвърли ръка върху топката от вътрешната страна. Ала секретната брава на втората врата му се опря и той за момент се пообърка, после натисна по-силно и вратата поддаде. Отляво върху кухненската маса тиктакаше часовник. Сигурен бе, че е часовник, макар че наоколо бе само мрак, мержелееха се очертанията на голямата бяла печка, масата за слугите и столовете отляво, долапите. Придвижи се напряко към задното стълбище, като броеше стъпките си. По-добре би било по другото стълбище, ала там всички стъпала скърцат. Вървеше бавно и вдървено, напрягаше очи, за да избегне кошовете за зеленчуци, които всъщност не виждаше. За момент го обзе паника при мисълта, че сигурно прилича на лунатик.

Отначало изкачваш дванадесет стъпала, прескачаш седмото. След площадката изкачваш няколко стъпала, после още няколко… Прескочи четвъртото; прескочи третото, направи широка крачка най-горе. Звучи насечено, лесно ще го запомниш. Гай прескочи четвъртото в първата редица стъпала. Точно на площадката преди последните стълби имаше кръгло прозорче. В някакво есе бе чел: Заниманията на живеещите в един дом ще съответствуват на начина, по който той е построен… Ще спре ли детето, за да погледне навън през прозореца, преди да изкачи петнадесетте стъпала до детската стая? Отляво, на три метра по-нагоре, беше стаята на иконома. В цялата къща само тук попадаш близо до жива душа, изрече Бруно с все по-силен глас, докато Гай минаваше покрай тъмната рамка на вратата.

Подът съвсем слабо простена и Гай пъргаво се отмести, изчака и заобиколи. Внимателно прихвана с длан топката на вратата към преддверието. Отваряйки я, чу ясното тиктакане на часовника при площадката ма парадното стълбище и осъзна, че го чуваше от няколко секунди. Тогава чу въздишка.

Въздишка на парадното стълбище!

Часовникът заби. Топката на вратата изтрака и той я стисна така, че едва не я счупи. Три. Четири удара. Затвори вратата, преди икономът да е чул! Дали затова Бруно бе определил интервала между единадесет и полунощ? Проклет да е! А и лугера го нямаше! Гай рязко затвори вратата. Изпоти се от хлопването й, пареща вълна пропълзя от врата към лицето му, а часовникът биеше ли, биеше. Чу го как удари за последен път.

Ослуша се. Отново се чуваше само приглушеното невидимо тиктакане. Отвори вратата и влезе в преддверието. Вратата на баща ми е точно отдясно. Пак се бе върнал на коловоза. Сигурен бе, че вече е бил тук, в пустото преддверие — усещаше го физически, вперил поглед във вратата отдясно — със сивия килим, кремавата ламперия по стените, мраморната масичка на горния край на стълбището. Преддверието имаше специфична миризма, дори тя му бе позната. Внезапно усети силно парене по слепоочията. Беше сигурен, че старецът стои в очакване от другата страна на вратата, затаил дъх точно като него. Гай задържа дишането си толкова продължително, че старецът сигурно вече бе умрял, ако и той не си бе поел дъх толкова време. Глупости! Отвори вратата!

Прихвана топката с лявата си ръка, а дясната машинално напипа пистолета в джоба му. Чувствуваше се като автомат, недосегаем и извън опасност. Вече безброй пъти е бил тук, много пъти го е убивал, ето и сега. Впери поглед в едва открехнатата врата с чувството, че зад нея се разкрива безкрайно пространство, и зачака виенето на свят да престане. Ами ако не успееше да го види, като влезеше? Ами ако старецът пръв го забележеше? Стаята е слабо осветена от лампата, която свети на предната веранда, ала леглото се намираше в противоположния ъгъл. Отвори по-широко вратата, заслуша се и доста припряно влезе. Ала в стаята бе тихо, леглото в ъгъла едва се различаваше, само в горния му край една ивица светлееше. Притвори вратата, вятърът би могъл да я блъсне, и се обърна с лице към ъгъла.

Пистолетът вече бе в ръката му, насочен към леглото, което изглеждаше празно, колкото и да напрягаше поглед.

Погледна през рамо вдясно към прозореца. Беше отворен само около педя, а Бруно беше казал, че ще бъде широко отворен. Заради дъжда е. Огледа навъсено леглото и в този момент едва не подскочи: различи очертанията на главата доста близо до стената; бе килната встрани, сякаш го наблюдаваше с весело пренебрежение. Лицето бе по-тъмно от косата, която се сливаше с възглавницата. Така, както бе застанал, пистолетът бе насочен право в главата.

Би трябвало да се цели в гърдите. Пистолетът послушно се насочи към гърдите. Гай пристъпи напред и отново погледна към прозореца зад себе си. Не се чуваше дишане. Човек наистина не би повярвал, че е жив. Колко пъти си бе повтарял, че фигурата срещу него е просто мишена. И тъй като не познаваш онзи насреща, убиваш, както се убива на война. Сега ли?

— Ха-ха-хааа! — от прозореца.

И Гай, и пистолетът се разтрепераха.

Смехът бе долетял отдалеч, смях на момиче в далечината, ала бе ясен и отчетлив като изстрел. Гай облиза пресъхналите си устни. За момент живият смях бе прочистил цялата картина, бе я изпразнил, но ето че постепенно вакуумът взе да се запълва с присъствието му — беше тук, за да убие. Всичко бе станало за секунда. Животът. Младо момиче върви, по улицата. Навярно с младеж. А този тук спи в леглото си, жив. Не, недей да мислиш! Спомни си, правиш го заради Ан. За нея и за себе си! Както се убива на война, както се убива…

Натисна спусъка. Чу се щракане. Отново натисна и пак прищракване. Това беше номер! Всичко беше нереално, една измама! Дори и неговото присъствие тук! Отново натисна спусъка.

Гърмежът раздра стаята. Пръстите му се вкочаниха от ужас. Нов гърмеж, сякаш земната кора се пропука.

— Къх! — дойде откъм леглото. Сивото лице се повдигна, мярнаха се очертанията на главата и раменете.

Гай се озова на покрива на верандата, падаше. Чувството го разтърси, както човек се събужда, когато пада по време на кошмар. Плъзна ръка върху по чудо попадналия му прът, отново полетя и се приземи на ръце и колене в края на верандата. Рипна на крака и се затича покрай къщата, после през моравата право към щайгата за бутилки. Едва тогава усети колко лепкава е пръстта, колко безнадеждно се мъчи да си помага с ръце, за да я прекоси по-бързо. Ето какво усеща човек, ето това е то, животът — като онзи смях. Кошмар, а ти си вцепенен, безпомощен да се пребориш с непреодолими сили.

— Хей! — извика някой.

Икономът беше подире му, както се бе опасявал. Усещаше го по четите си. Кошмарът!

— Хей! Хей, ти!

Гай спря под черешите и се обърна с отпуснати юмруци. Онзи не го следваше непосредствено. Беше доста далеч, ала го беше видял. Бясно тичащата фигура в бяла пижама се поклащаше и подскачаше като струйка дим и в един момент свърна към него. Гай зачака вцепенен.

— Хей!

Гай стремително пресрещна с юмрук настъпващата брадичка и бялото видение рухна.

Втурна се към зида.

Наоколо се стелеше мрак. Едва не се блъсна в едно дръвче, прескочи нещо като канавка и продължи да тича. В този миг внезапно се озова проснат по лице върху земята, прикован от болката, която разтърсваше цялото му тяло. Трябваше да превъзмогне това необуздано треперене, трябваше да се изправи и да затича, пък и Бруно изобщо не му беше казал да върви натам… ала не можеше да се помръдне. Поемаш право на изток от Нюхоуп по тесния черен път (неосветен), южно от къщата, и продължаваш да се движиш, пресичаш две по-големи улици към Кълъмбия Стрийт и тръгваш на юг (надясно)… Към автобусната линия, която отвеждаше към друга железопътна гара. Лесно му беше на Бруно да пише проклетите си указания върху хартия. Мътните да го вземат! Знаеше къде се намира сега — на запад от къщата, в полето, което не влизаше в маршрута на нито един от сценариите! Погледна назад. Накъде ли беше север? Къде ли се е дянала уличната лампа? Навярно нямаше да успее да намери тесния път в мрака. Не можеше да се ориентира дали къщата е зад него или вляво. Някаква загадъчна болка пулсираше в дясната му ръка от китката до лакътя, толкова силна, че би трябвало да свети в тъмното.

Сякаш експлозията от пистолета го бе раздробила на късове, сякаш никога повече нямаше да може да събере достатъчно сили, ала това всъщност не го интересуваше. Спомни си как го удариха веднъж на футболен мач в училище — лежеше проснат по корем като сега, зашеметен от болка. Спомни си вечерята, да, вечерята, и грейката с топла вода, която майка му сложи в леглото при него, спомни си как ръцете й го докосваха, докато подпъхваше завивките под брадичката му. Треперещата му ръка се дереше до кръв о някакъв стърчащ остър камък. Прехапа устна и отново се унесе в мисли — несвързани като в сутрешна полудрямка. Знаеше, че в следния миг трябва да е на крака независимо от агонията, защото тук не беше в безопасност. Все още беше съвсем близо до къщата. Изведнъж ръцете и краката му се задвижиха под него, като от внезапното изпразване на заряд със статично електричество, и той отново тичаше през полето.

Странен звук го накара да спре — ниско мелодично стенание, което сякаш извираше отвсякъде.

Полицейски сирени, разбира се. А отначало ги бе помислил за самолет — какъв тъпак! Побягна нататък, убеден, че тича слепешката, но далеч от сирените, които в момента се чуваха отляво, а той трябва да свие наляво, за да излезе на тесния път. Сигурно вече бе доста далеч от дългия градински зид. Затича косо наляво, за да пресече магистралата, която положително бе натам — и тъкмо тогава осъзна, че сирените се приближаваха по пътя. Би трябвало да почака… Не можеше да чака. Продължи да тича успоредно с колите. В този миг кракът му се оплете в нещо и той отново падна, ругаейки. Беше се проснал с разперени ръце в нещо като канавка; подвита, дясната ръка стърчеше на брега. Влудяващото безсилие изби в горко ридание. Лявата му ръка висеше някак особено. Бе във вода до китката. Ще ми се намокри часовникът, мина му през ума. Ала колкото повече се мъчеше да я измъкне, сякаш толкова по-невъзможно бе да я помръдне. Двете сили — едната, която се стремеше да помести ръката, и другата, която й противодействуваше, бяха в такова пълно равновесие, че ръката дори не го болеше. Странно, но би могъл и да заспи сега. Ненадейно си помисли: полицията ще ме обгради, отново се изправи и затича.

Наблизо, вдясно, тържествуващо пропищя сирена, сякаш го бяха открили.

Отпред му се изпречи осветен четириъгълник и той свърна, за да го избегне. Прозорец. За малко да връхлети в някаква къща. Целият свят беше буден! А той трябваше да пресече пътя!

Полицейската кола го отмина на десет метра разстояние, фаровете проблеснаха в храстите. Отляво, някъде при къщата, изстена друга сирена и заглъхна напълно. Гай прекоси пътя приведен, малко след колата, и навлезе в по-плътна тъмнина. Вече нямаше значение къде беше тесният път, в тази посока се отдалечаваше от къщата. На юг има гора, не е осветено, там лесно ще се укриеш, ако не можеш да използуваш тесния път… В никакъв случай не се опитвай да се отървеш от лугера между моя дом и жп гарата. Пъхна ръка в джоба и напипа хладното късо оръжие през дупките на ръкавиците. Не си спомняше кога е върнал пистолета в джоба си. Ами ако го беше забравил върху синия килим?… Ами ако го беше изпуснал? И точно сега ли трябваше да мисли за това!

Беше се закачил за нещо и не можеше да се отскубне. Машинално заудря с юмруци — бяха просто храсти, клончета, трънаци, — ала продължи да се бори и да се мята, тъй като сирените го преследваха, а единствено насам бе спасението. Нахвърли се с всички сили срещу врага отпред, отстрани и дори отзад, а той се вкопчваше в него с хиляди остри ръчички, които така пукаха, че дори заглушаваха сирените. С радост се отдаде на борбата, наслаждавайки се на откритата честна схватка.

Събуди се в края на някаква гора, по корем, на един стръмен скат, с главата надолу. Събудил ли се бе, или току-що бе паднал? Ала небето пред него сивееше, тъкмо се зазоряваше, и когато се изправи, пред очите му притъмня — очевидно е бил в безсъзнание. Пръстите му веднага опипаха сплъстената влажна коса, залепнала отстрани на главата му. Навярно ми е счупена главата — ужасено си помисли той и за миг глуповато спря, очаквайки да се строполи мъртъв.

Тук-там като звезди при здрач в подножието просветваха светлинните на някакъв градец. Машинално измъкна носна кърпа и здраво пристегна с нея основата на палеца — порязал се бе и капеше тъмна до черно кръв. Приближи се до едно дърво и се опря о него. Заоглежда града и пътя в ниското. Нямаше никакво движение. Той ли беше това? Облегнат на дървото, със спомена за изстрела, сирените, битката с гората? Жаден беше. Съзря бензиностанция на черния път в края на града и заслиза нататък.

До бензиностанцията имаше допотопна помпа. Навря глава под помпата. Издраното му лице пареше навсякъде. Умът му бавно се проясняваше. Оттук до Грейт Нек не би могло да е повече от три километра. Свали от дясната си ръка ръкавицата, която се крепеше само на един пръст и на ивица около китката, и я пъхна в джоба. Къде беше другата? Дали я бе изпуснал там, където си превърза пръста? Успокои се от обзелата го паника — беше така добре позната. Щеше да се наложи да се връща за ръкавицата. Прерови джобовете на палтото, откопча го и затършува в джобовете на панталоните. Шапката падна в краката му. Съвсем я бе забравил. Ами ако я беше изпуснал някъде? В този миг вътре в левия ръкав намери ръкавицата, цялата съдрана — държеше се само на остатъка от лентичката около китката. С облекчение, прилично на щастие, я пъхна разсеяно, в джоба си. Нави скъсалия се маншет. Реши да върви на юг — знаеше посоката, след това да хване автобус до някоя железопътна гара.

Болката го прониза в мига, в който осъзна целта си. Как би могъл да измине толкова дълъг път с тия колене? Въпреки това вървеше с високо вдигната глава, за да си дава смелост. Беше настъпило онова относително равновесие между деня и нощта, когато все още е тъмно, макар небето вече да просветлява. Но тъмата сякаш все още би могла да надделее над светлината, защото явно бе по-силна. Ако нощта можеше да се задържи, докато се прибере и завърти ключа в ключалката!…

В този миг денят се втурна срещу нощта без предупреждение и раздра хоризонта отляво. Сребърна нишка пробяга по очертанията на хълма и хълмът стана бледоморав, зелен и светлокафяв, сякаш отваряше очи. На хълма под едно дърво жлътна къщичка. Отдясно тъмното поле се бе превърнало във висока жълто-зелена трева, която се поклащаше като спокойно море. От тревата с крясък излетя птица и със заострените си криле изписа върху небесната вис многословно, бързо, възторжено послание. Гай спря да погледа, докато птицата отлетя.