Патриша Хайсмит
Непознати във влака (24)

24

Изпитателно огледа лицето си в огледалото — за кой ли път, — търпеливо допря кръвоспиращата лопатка върху всяка драскотина, после ги напудри отново. Грижеше се безпристрастно за лицето и ръцете си, сякаш не бяха част от него. Когато се срещнаха с вперените в него очи от огледалото, очите му се отместиха, както сигурно се бяха отместили онзи следобед във влака, когато се бе опитал да отбегне погледа на Бруно.

Върна се в стаята и се строполи върху леглото. Щеше да си отдъхне и днес, и утре, неделя. Не се налагаше да се вижда с никого. Би могъл да отиде за няколко седмици в Чикаго и да каже, че заминава по работа. Ала може би щеше да изглежда подозрително, ако още на следващия ден напусне града. Вчера. Снощи. Ако не бяха изподраните му ръце, би могъл да си въобрази, че го е извършил насън. Понеже не го бе искал, мина му през ума. Не го бе извършил по собствена воля, а по волята на Бруно, която непоколебимо го бе тласкала към тази развръзка. Дощя му се на висок глас да изругае Бруно, ала сега просто нямаше сила. Странното беше, че не усещаше вина вероятно защото нататък го бе тласнала волята на Бруно. А и какво всъщност бе чувството за вина — по-силно след смъртта на Мириам, отколкото в момента? В момента бе уморен, нищо повече, и нищо не го интересуваше. Или така би се чувствувал всеки, след като е убил? Помъчи се да заспи, но в паметта му отново изплува случилото се в автобуса от Лонг Айланд, двамата работници, които го зяпаха, а той се преструваше, че спи, закривайки лицето си с вестник. Бе изпитал по-голямо унижение пред работниците…

На стъпалата отпред коленете му се подгънаха и той едва не се свлече. Не се огледа да види дали го наблюдават. Какво по-обикновено от това — да слезе да си купи вестник… Ала съзнаваше, че няма сили да се огледа дали го наблюдават, нямаше сили дори да се страхува, но се ужасяваше от момента, когато силите му щяха да се възвърнат — така болният или раненият се ужасява от предстоящата неизбежна операция.

Най-дългият материал бе в „Джърнъл Америкън“; имаше и рисунка на убиеца, скалъпена по описанието на иконома — един и осемдесет и пет висок, около осемдесет и пет — девет-десет килограма, с тъмно палто и шапка. Гай леко се изненада, като прочете материала, сякаш не се отнасяше до него: той бе висок само метър и седемдесет и тежеше около седемдесет килограма. Освен това не бе носил шапка. Прескочи онази част, в която разказваха подробности за Самюъл Бруно, и с най-голям интерес изчете предположенията накъде е побягнал убиецът. По шосето за Нюхоуп на север, после следите му се губели в Грейт Нек, откъдето, пишеше по-нататък, навярно е взел влака в 12,18. В действителност беше поел на югоизток. Почувствува внезапно облекчение. Спасен! Внимавай, каза си наум, това е измамно усещане. Изправи се. За първи път изпадна в същата паника, както когато се мъчеше да се измъкне от полето край къщата. Вестникът беше отпреди няколко часа. Досега може би вече са открили грешката си. Може би са тръгнали за насам и стоят пред вратата му. Затаи дъх, но не чу никакъв шум, отново усети умора и седна. Насили се да изчете внимателно останалата част от написаното. Обръщаха внимание на хладнокръвието на престъпника — изглежда, добре е познавал обстановката. Нямало никакви следи, никакви улики освен отпечатъци от обувки номер четиридесет и четири и петно от черна обувка върху бялата мазилка на стената. Сети се за дрехите си, трябваше да се отърве от дрехите, и то начаса, но кога ли щеше да намери сили да го стори? Странно как се бяха подвели за номера на обувките — кракът му бе по-малък, — и то при толкова разкалян терен. „… куршум с извънредно малък калибър“ — пишеше по-нататък. Трябваше да се отърве и от пистолета. Заболя го от мъка. Не му се искаше, как не му се искаше да се раздели с пистолета си! Надигна се и отиде да вземе още лед за компреса, който бе наложил върху главата си.

Ан му се обади късно следобед — били канени на гости в неделя вечерта в Манхатън.

— У Хелън Хейбърн. Нали помниш, казах ти.

— Да — отвърна Гай. Нищо не си спомняше. Чу равния си глас. — Май не съм съвсем за гости, Ан.

Вече почти цял час се усещаше вцепенен. Думите на Ан му се сториха чужди, неуместни. Чуваше се как и отговаря, без да се притеснява, дори без да се интересува дали Ан няма да забележи нещо. Ан каза, че в такъв случай може да покани Крис Нелсън, и Гай се съгласи. Колко доволен щеше да е Нелсън да прекара вечерта с Ан — нали преди Гай и Ан да се запознаят, те са били близки с Ан и той все още я обичаше.

— Какво ще кажеш да донеса нещо вкусно в неделя вечерта и да хапнем заедно? — предложи Ан. — Бих могла да се уговоря с Крис за по-късно.

— Може би ще изляза в неделя, Ан. Да правя скици.

— А, извинявай. Исках да ти кажа нещо.

— Какво?

— Нещо, което, струва ми се, ще ти достави удоволствие. Е, добре… някой друг път.

Гай крадешком се заизкачва по стълбите, като внимаваше мисис Макаусланд да не го види. Не го оставяше на мира мисълта, че Ан се бе държала хладно. При следващата им среща щеше да узнае всичко и да го намрази. С Ан беше свършено, с Ан беше свършено. Повтаря си го непрестанно, докато заспа.

Събуди се на другия ден по обяд и до вечерта лежа неподвижен в леглото си — нетърпимо беше дори само да прекоси стаята за още лед. Сякаш никога не би могъл достатъчно да си отспи, та да си възвърне силите. Нека да възстанови събитията. Телом и духом да възстанови изминатия дълъг път. И към какво да се върне? Лежеше вцепенен от уплаха, потеше се и трепереше от страх. Трябваше да стане и да отиде до банята. Имаше леко разстройство. Вероятно от страх. Както на бойното поле.

Сънува в просъница, че прекосява моравата към къщата. Къщата беше мека, бяла и податлива като облак. Той стоеше и не желаеше да стреля, решен да се пребори, да докаже, че може да надвие. Събуди го изстрелът. Отвори очи и видя, че се е зазорило. Видя себе си — стоеше в стаята си до бюрото, досущ като в съня, с насочен към леглото в ъгъла пистолет, видя и Самюъл Бруно, който се мъчеше да седне. Пистолетът изтрещя отново. Гай изпищя.

Скочи, олюлявайки се, от леглото. Видението изчезна. От прозореца нахлуваше същата мъждива светлина като в онова утро, същата смесица от живот и смърт. Отсега нататък всяка сутрин щеше да го събужда все тази светлина, да му показва същата стая, и всеки следващ път нещата щяха да изпъкват по-отчетливо, ужасът му щеше да нараства. Нима така щеше да се събужда всяка сутрин до края на живота си?

На вратата на кухничката се звънна.

Мина му през ума, че полицаите са долу. Сега, призори, бе най-удобно да го заловят. Но той не се страхуваше, изобщо не се страхуваше. Щеше да направи пълни признания. Нямаше да спре, всичко щеше да си каже!

Натисна копчето за входната врата, приближи се до вратата на апартамента и наостри слух.

Нагоре затопуркаха леки ситни стъпки. Беше Ан. По-добре полицията, отколкото Ан! Обърна се и безсмислено дръпна щорите надолу. Прокара пръсти през косата си и напипа издутината на главата си.

— Аз съм — прошепна Ан, промушвайки се през отвора. — От Хелън дотук дойдох пеша. Каква чудесна сутрин! — Забеляза превръзката и мигом посърна. — Какво ти е на ръката?

Гай се отдръпна в сянката до бюрото.

— Сбих се.

— Кога? Снощи? Ами лицето ти, Гай!

— Да. — Тя му беше необходима, трябваше да я задържи. Без нея щеше да загине. Разтвори ръце да я прегърне, ала тя го възпря, оглеждаше го в сумрачната виделина.

— Къде, Гай? Кой беше?

— Дори не го познавам — вяло продума той почти без да си дава сметка, че лъже. Нали трябваше на всяка цена да я задържи. — В един бар. Не светвай — припряно я спря. — Моля те, Ан.

— В един бар?

— Не знам как стана. Съвсем неочаквано.

— Дори не го познаваш, така ли?

— Да.

— Не ти вярвам.

Ан заговори бавно и Гай изведнъж с ужас осъзна, че тя е отделна личност, че мисли различно, реагира различно.

— Как да ти повярвам? — продължи Ан. — Защо да ти вярвам и за писмото, и че подателят ти е неизвестен?

— Защото е вярно.

— Както и за онзи, с когото се би на моравата. Същият ли беше?

— Не.

— Криеш нещо от мен, Гай. — После добави по-меко, ала въпреки това сякаш го нападаше с всяка незначителна думичка: — Какво има, скъпи? Знаеш, че искам да ти помогна, но трябва всичко да ми кажеш.

— Вече ти казах — отвърна той и стисна зъби. Светлината зад него се променяше. Успееше ли да задържи Ан сега, щеше да издържи на всяко разсъмване. Погледна свободно падащата й светлоруса коса и посегна да я докосне, ала тя се отдръпна.

— Не зная как можем да продължаваме така, Гай. Не става.

— Повече няма да е така. Край. Кълна ти се, Ан. Моля те да ми повярваш. — Моментът бе решаващ, сякаш въпросът бе сега или никога. Трябваше да я притисне в обятията си, да я притиска с плам, докато престане да се противи. Ала не бе способен да помръдне.

— Откъде знаеш?

Гай се поколеба.

— Това беше душевно състояние.

— И писмото ли беше плод на душевно състояние?

— Писмото само го влоши. Сякаш бях в задънена улица. В работата ми, Ан! — Наведе глава. Работата да изкупва греховете му!

— Веднъж каза, че те правя щастлив — бавно произнесе тя — или че бих могла, независимо от всичко. Вече не е така.

Искаше да каже, че той определено не я прави щастлива. Ала ако би могла да продължи да го обича, той бе готов на всичко, за да я направи щастлива. Как би я боготворил, как би й служил!

— Ти ме правиш щастлив, Ан. Нищичко друго нямам. — Сви се и отведнъж захлипа, без да се срамува, хлипа дълго чак докато Ан го докосна по рамото. И макар че й бе благодарен, мигом му се дощя да се отдръпне, защото усети, че го докосва само от съжаление, само от човещина.

— Да ти приготвя ли закуска?

Дори и в лекото раздразнение, което усети в гласа й, долови желанието й да му прости, а това означаваше, че му прощава напълно. Задето се бе сбил в един бар. Помисли си, че тя никога нямаше да проникне в петъчната нощ, понеже тази нощ вече бе заровена много дълбоко и нито тя, нито който и да е друг можеха да я достигнат.