Патриша Хайсмит
Непознати във влака (11)

11

Препъна се върху проклетата каменна настилка, после високомерно се изправи и се помъчи да напъха ризата си в панталоните. Добре, че не припадна на оживена улица, инак полицаите можеха да го приберат и щеше да изпусне влака. Спря се и затършува за портфейла си, затършува по-трескаво отпреди. Ръцете му така се тресяха, че едва можа да разчете върху билета кога тръгва влакът — 10,20. Часът беше 8,10 — така показваха няколко часовника. Ако днес бе неделя. Разбира се, че бе неделя — всички индианци носеха чисти ризи. Бруно се заозърта за Уилсън, макар че вчера изобщо не го бе виждал, а сега беше малко вероятно вече да не е излязъл. Не искаше Уилсън да узнае, че напуска града.

Внезапно площадът се ширна пред погледа му, изпълнен с пилци и деца и неизменните старци, които чоплеха семена от шишарки за закуска. Застана неподвижно и се залови да преброи колоните пред двореца на губернатора, за да провери ще стигне ли до седемнадесет, и успя. Но колоните вече не бяха сигурен показател. Като капак на лошия махмурлук, сега тялото го болеше от спането върху проклетите камъни. Защо бе пил толкова, запита се едва ли не през сълзи, но пък нали беше съвсем сам, а когато беше сам, открай време пиеше повече. Впрочем така ли беше? А и кого го беше грижа? Спомни си онази великолепна поразителна мисъл, която му бе хрумнала снощи, докато гледаше билярд по телевизията: светът се вижда най-добре, когато си пиян. Всичко на този свят бе създадено, за да го гледаш пиян. Разбира се, не и така — щом извърнеше поглед, главата му се пръскаше. Вчера му се бе приискало да отпразнува последната си вечер в Санта Фе. Днес щеше да бъде в Меткалф и трябваше да си отваря очите. Имаше ли случай обаче да не се е оправял от препиване, след като гаврътне няколко чашки? Реши, че махмурлукът дори би могъл да помогне! Когато беше махмурлия, правеше всичко бавно и предпазливо. От друга страна, още нищо не беше обмислил. Но можеше да го обмисли и във влака.

— Има ли писма? — попита машинално той на рецепцията, ала нямаше нищо.

Бавно се окъпа и си поръча горещ чай и сурово яйце с подправки, след това се запъти към гардероба и дълго време стоя отпред, неспособен да реши какво да облече. Спря се на ръждивокафявия костюм в чест на Гай. А и не биеше особено на очи — забеляза това, когато го облече, и му стана приятно, като си помисли, че вероятно го е избрал подсъзнателно точно по тази причина. Изгълта яйцето на един дъх и не повърна, разкърши се, ала най-неочаквано почувствува, че вече не понася индианския декор в стаята, идиотските тенекиени лампи и лентите, провесени по стените. Отново затрепери и трескаво заприбира нещата си. Какви неща? Всъщност нямаше нужда от нищо. Единствено листчето, на което бе записал наученото за Мириам. Извади го от страничния джоб на куфара и го напъха във вътрешния джоб на сакото си. От този жест се почувствува като бизнесмен. Сложи си бяла кърпичка в горното джобче, после излезе и заключи стаята. Каза си, че може би ще се върне утре вечер, та и по-рано, ако успее някак да свърши работата довечера и да вземе спален вагон на връщане.

Довечера!

Направо не му се вярваше, докато вървеше към автостанцията, откъдето тръгваше автобусът за Лами, началната гара. Представял си бе, че ще е извънредно щастлив и възбуден, а бе тъкмо обратното. Изведнъж се намръщи, при което изпитото му лице със сенки под очите силно подмладя. Дали все пак нещо нямаше да му развали удоволствието? Какво щеше да му го развали? Открай време обаче си оставаше с пръст в уста всякога когато се надяваше да се позабавлява. Този път нямаше да го позволи. Усмихна се насила. Навярно опасенията му идеха от снощното преливане. Влезе в един бар, плати за литър на бармана, който му бе познат, напълни си шишето и помоли за празна половинлитрова бутилка, в която да налее останалото. Барманът се поогледа, но не намери.

В Лами отиде право на гарата — не носеше нищо друго, никакво оръжие, освен книжна торбичка с полупразната бутилка. Непрекъснато си повтаряше наум, че още не е обмислил операцията, ала многото мислене невинаги гарантираше успеха на едно убийство. Доказателство за това бе…

— Хей, Чарли! Закъде си тръгнал?

Видя Уилсън с група приятели. Наложи си да тръгне към тях, поклащайки отегчено глава. Май току-що бяха слезли от влака. Изглеждаха смазани от умора. Обърна се към Уилсън:

— Къде бяхте тия два дни?

— В Лас Вегас. Не знаех, че съм там, докато не се озовах там, иначе щях да те поканя. Запознай се с Джо Хановер.

— Здрасти, Джо.

— Кво се влачиш като пребит? — попита Уилсън, побутвайки го дружелюбно.

— О, Чарли е препил авер! — изписка едно от момичетата право в ухото му с глас като звънец на велосипед.

— Чарли Авер, запознай се с Джо Хановер! — продума Джо Хановер, тресейки се от смях.

— Ха, ха. — Бруно внимателно измъкна ръка, освобождавайки се от едно момиче с наниз от цветя около шията. — По дяволите, трябва да хвана тоя влак. — Влакът му чакаше.

— Закъде си тръгнал пък ти? — попита Уилсън, сбърчвайки чело, при което черните му вежди се съединиха.

— Трябваше да се видя с един човек в Тулса — смутолеви Бруно със съзнанието, че бърка времената, но обладан от мисълта, че трябва незабавно да се измъкне. Беше готов да се разплаче от безсилие, да се нахвърли с юмруци срещу мръсната червена риза на Уилсън.

Уилсън махна с ръка, сякаш се канеше да изтрие Бруно като тебеширена черта върху черна дъска.

— Тулса!

Бруно също махна с ръка и се извърна бавно, с някакво подобие на усмивка. Пое към влака, очаквайки да тръгнат подире му, но те останаха. Пред вагона обърна глава и зърна групата — търкалящо се кълбо, което се изтегляше от слънчевата светлина към сянката на перона. Загледа ги начумерено, усещаше нещо заговорническо в близостта им. Дали не подозираха нещо? Дали не го одумваха шепнешком? Качи се нехайно на влака и той потегли още преди да е намерил мястото си.

Светът изглеждаше доста променен, когато се разбуди от дрямката си. Влакът меко се носеше през прохладна синкава планинска местност. Мрачните зелени долини бяха изпълнени със сенки. Небето сивееше. Вагонът с климатична инсталация и прохладата отвън му подействуваха освежително като леден компрес. Освен това беше огладнял. Във вагон-ресторанта си поръча агнешки котлети, пържени картофки и салата, пай с праскови и две уискита със сода и след превъзходния обяд се запъти обратно към купето си, чувствувайки се като цар.

Необичайното и сладко усещане, че има цел, неудържимо го теглеше напред. Дори само като гледаше през прозореца, изпитваше непозната съгласуваност между зрение и ум. Взе да осъзнава какво възнамеряваше да направи. Бе тръгнал да извърши убийство и така не само щеше да удовлетвори дълго лелеяно желание, но щеше да помогне на приятел. Бруно бе много щастлив, когато можеше да услужи на приятелите си. Освен това жертвата заслужаваше такава съдба. Като си помисли само колко добри момчета завинаги щеше да избави от познанство с нея! Съзнанието за собствената му значимост го зашемети и дълго време се чувствуваше абсолютно и блажено пиян. Енергията му, разпилявана досега, плисна като придошла река из неописуемо равната и отегчителна местност Лапо Естакадо, която пресичаха сега, сякаш се събираше във водовъртеж, чийто център бе устремен към Меткалф подобно на войнствено понеслия се влак. Приседна на ръба на седалката и му се прииска Гай отново да е насреща. Гай обаче щеше да се опита да го спре, знаеше си; Гай не би проумял колко силно му се искаше да го направи, нито колко е лесно. Но трябваше да проумее колко е полезно, за бога! Бруно разтри с длан гладкия си, як, сякаш гумен юмрук — дощя му се влакът да ускори ход. Мускулчетата по цялото му тяло играеха и вибрираха.

Измъкна листчето с данните, сложи го на седалката пред себе си и внимателно го заразглежда. Мириам Джойс Хейнс, приблизително на двадесет и две — саморъчно бе изписал буквите като мъниста, понеже го бе преписвал три пъти. — Доста хубавичка. Червенокоса. Малко закръглена, немного висока. Бременна, би могло да се познае вероятно от месец. Шумна, от общителните. Вероятно крещящо облечена. Може би къса коса на букли, може би дълга, накъдрена на студено. Не беше много, ала това бе всичко, което знаеше. Добре, че поне бе червенокоса. Запита се дали все пак би могъл да свърши работата довечера. Зависеше дали ще я намери начаса. Може би щеше да се наложи да прегледа указателя с всичките Джойс и Хейнс. Предполагаше, че живее у родителите си. Беше убеден, че ще я познае, щом я види. Кучка такава! Вече я мразеше. Представи си мига, в който щеше да я види и да я познае, и краката му нетърпеливо се отлепиха от пода. Хора се качваха и слизаха, ала Бруно не вдигаше поглед от вестника.

Чака дете — чу гласа на Гай. Мръсница такава! Вбесяваха го жени, които кръшкаха с тоя-оня, призляваше му от тях — като от любовниците на баща му, които превръщаха в кошмар всичките му училищни ваканции, защото не беше наясно дали майка му знаеше и само се правеше на щастлива, или пък изобщо не се досещаше. Припомни си, доколкото можа, разговора с Гай във влака, дума по дума. Така почувствува Гай по-близо до себе си. Досега не беше срещал по-свестен мъж от Гай. Беше спечелил поръчката в Палм Бийч и заслужаваше да не я изпуска. Прииска му се той да бъде човекът, който да съобщи на Гай, че ще продължи да работи по проекта.

Когато най-сетне отново пъхна листчето в джоба си и се облегна назад, удобно преметнал крак връз крак, скръстил ръце върху коляното, Бруно вече приличаше на волеви млад мъж на отговорна работа с многообещаващо бъдеще. Не че изглеждаше в цветущо здраве, дума да не става, ала лицето му както никога преди излъчваше рядко срещана самоувереност и вътрешна хармония. Досега бе водил безцелно съществуване в търсенията му липсваше посока, а в онова, което откриваше, нямаше нищо значимо. Кризи имаше — той обичаше кризи и сегиз-тогиз ги предизвикваше сред познатите си, както и между майка си и баща си, ала винаги навреме се отдръпваше, за да не се замеси. Този факт, както и неспособността му да проявява съчувствие често дори когато баща му обиждаше собствената му майка, бе изградило у нея убеждението, че у Бруно има нещо жестоко, а баща му и мнозина други го смятаха за безсърдечен. Въпреки това, ако си въобразеше, че някой непознат проявява студенина към него, или пък ако се обадеше на приятел в някоя самотна привечер, а приятелят не можеше или не искаше да прекарат заедно вечерта, Бруно можеше да изпадне в мрачно, смазващо го униние. Ала това го знаеше само майка му. Той бягаше от кризите и понеже му доставяше удоволствие да си пести вълненията. Толкова време го беше мъчила неудовлетворената жажда да открие смисъл в живота си, както и неясното желание да извърши нещо, което да му придаде смисъл, че се бе примирил с участта си досущ като пренебрегнат любовник и бе започнал да предпочита разочарованията. Никога нямаше да усети сладостта от изпълненото желание. Открай време му бе липсвало мъжеството да се опита да подири посока и надежда. И все пак винаги бе намирал сили да посрещне новия ден. Макар че смъртта изобщо не го изпълваше с ужас. Смъртта бе нова, неизживяна авантюра. А доведеше ли го до нея някакво опасно начинание, толкова по-добре. Такъв момент изживя, когато подкара състезателна кола със завързани очи по право шосе, с крак върху педала за газта. Изобщо не чу изстрела на приятеля си, който възвестяваше края на състезанието, понеже лежеше в безсъзнание, със счупена тазобедрена кост, в една канавка. Безмерната скука, която го обземаше понякога, го изпълваше с размисли за самоубийството като един вид драматичен завършек. Никога не му бе идвало наум, че се изисква храброст, за да посрещнеш без страх смъртта, че той се отнася към смъртта с примирението на индуски аскет. Не му бе идвало наум, че самоубийството предполага особено състояние на дръзка безнадеждност. Той непрекъснато бе в това състояние. В действителност малко се срамуваше, че изобщо се бе замислял за подобен изход, понеже в самоубийството всичко е толкова явно и безинтересно.

Сега, във влака за Меткалф, животът му имаше посока. За последен път се бе чувствувал така жив, така истински, досущ като останалите хора, когато като дете ходи в Канада с майка си и баща си. Беше си представял Квебек осеян със замъци, които ще му позволят да разгледа, ала нямаше и един-единствен замък, дори нямаше време да ги потърсят, понеже баба му, майката на баща му, бе на смъртно легло — това бе едничкият повод, заради който бяха дошли. Оттогава насам не бе изпитвал безрезервна убеденост в целта на което и да е пътуване. В целта на сегашното пътуване обаче бе абсолютно убеден.

В Меткалф тутакси се отправи към една телефонна будка, за да провери всичките Хейнс. Адресът на Гай само му се мярна пред погледа, докато напрегнато се взираше. Мириам Хейнс нямаше, а и не се бе надявал да има. Имаше седмина с името Джойс. Бруно ги надраска на едно листче. Всички имаха един и същ адрес: Магнолия Стрийт 1235; сред тях имаше и една мисис М. Дж. Джойс. Бруно замислено опря върха на езика върху горната си устна. Ето ти добро попадение. Навярно и майка й се казваше Мириам. Щеше да си изясни много неща от квартала. Не допускаше Мириам да живее в някой изискан квартал. Бързо се запъти към едно паркирано до тротоара жълто такси.