Патриша Хайсмит
Непознати във влака (14)

14

Ами ако Бруно го е извършил? Не би могъл, разбира се, ала ако все пак е бил той? Бяха ли го хванали? Беше ли им казал, че заедно са обмислили убийството? Лесно би могъл да си представи Бруно да загуби самоконтрол, да говори какво ли не. Никои не можеше да предвиди какво би съобщил невротичен хлапак като Бруно. Гай се порови из смътните си спомени за разговорите им във влака и се помъчи да се сети дали бе казал нещо — на шега, от гняв или под въздействието на алкохола, което би могло да се приеме като одобрение на налудничавата му идея. Нямаше такова нещо. Отговорът бе отрицателен, ала той отново премисли писмото на Бруно, което си спомняше дума по дума: Идеята, която ни хрумна тогава за две убийства, продължава да ми се върти в главата. Изпълнима е, уверен съм. Не можеш да си представиш как съм убеден…

От прозорчето на самолета Гай видя плътно стелещия се мрак навън. Защо не бе по-разтревожен? Някъде напред в търбуха на самолета просветна нечия цигара. Ароматът на мексиканския тютюн бе едва доловим, горчив и противен. Погледна часовника си: 4,25.

Заспа призори, предаде се на тресящия рев на моторите, сякаш решени да разкъсат самолета, да разкъсат мозъка му и да разнесат парчетата из небесата. Когато отвори очи, посрещна го сиво и облачно утро и една нова идея: Мириам е била убита от любовника си. Беше толкова очевидно, толкова близко до ума. Карали са се и той я е убил. Толкова често разказваха подобни истории по вестниците, толкова често жертвите бяха жени като Мириам. От летището си бе купил жълтото вестниче „Ел Графико“ — не беше успял да се снабди с американски вестник, макар че, докато търсеше, едва не изпусна самолета. На първата страница се съобщаваше с подробности за убийството на някакво момиче — освен това имаше снимка на ухиления мексиканец, неин любовник, хванал ножа, с който я беше убил. Гай се напрегна да го изчете, но го обхвана досада още на втория параграф.

На летището в Меткалф го посрещна цивилен агент и го попита дали би имал нещо против да отговори на няколко въпроса. Качиха се заедно в едно такси.

— Намерили ли са убиеца? — попита Гай.

— Не.

Цивилният агент имаше уморен вид, сякаш не бе спал цяла нощ — така изглеждаха и останалите в старата сграда на съда на Норт Сайд — журналисти, чиновници, полицаи. Гай огледа обширната стая с дървена ламперия — без да се усети, потърси с поглед Бруно. Щом запали цигара, съседът му го попита какви пуши и прие цигарата, която Гай му предложи. Беше Анината кутия „Белмонт“, която бе пъхнал в джоба си, докато си прибираше багажа.

— Гай Даниъл Хейнс, Амброуз Стрийт 717, Меткалф… Кога напуснахте Меткалф?… И кога пристигнахте в Мексико Сити?

Проскърцаха столове. После безшумно задумка пишеща машина.

Приближи се друг цивилен агент със значка, с разкопчано сако и с издадено шкембе.

— Защо заминахте за Мексико?

— На гости при приятели.

— Имената?

— Фокнърови. Алекс Фокнър от Ню Йорк.

— Защо не сте съобщили на майка си къде заминавате?

— Съобщих й.

— Тя не знаеше, че ще останете в Мексико Сити — иронично уточни цивилният и запрелиства бележките си. — Изпратили сте писмо на жена си в неделя, предложили сте развод. Какво ви писа тя?

— Че иска да поговорим.

— Вие обаче не сте искали да разговаряте повече с нея, така ли? — отчетливо се обади някакъв тенор.

Гай погледна младия полицай, без да каже нищо.

— Ваше ли бе детето й?

Понечи да отговори, но го прекъснаха.

— Защо дойдохте в Тексас миналата седмица, за да се видите с жена си?

— Не ви ли беше доста нужен този развод, мистър Хейнс?

— Влюбен ли сте в Ан Фокнър?

Смях.

— Известно ви е, че жена ви си е имала любовник, мистър Хейнс. Ревнувахте ли?

— Разчитахте детето да помогне да получите развод, нали?

— Това е всичко! — каза някой.

Тикнаха му някаква снимка пред носа и както се бе ядосал, образът се разля пред погледа му, после се избистри — длъгнеста черна глава, красиви, но безизразни очи, изрязана, мъжествена брадичка — лице като на киноактьор. Нямаше нужда да му казват, че това бе любовникът й, понеже точно такъв тип бе харесала преди три години.

— Не съм — отвърна Гай.

— Не сте ли се срещали с него да си поговорите?

— Това е всичко!

В крайчеца на устата му се появи горчива усмивка, макар да имаше чувството, че би се разплакал като дете. Махна на едно такси пред съда. По пътя за дома прочете двете колонки на първата страница в „Меткалф Стар“:

УБИЕЦЪТ НА МОМИЧЕТО ВСЕ ОЩЕ СЕ ТЪРСИ

12 юни. Все още се търси убиецът на Мириам Джойс Хейнс, местна жителка, жертва на неизвестен удушвач, нападната в неделя вечер на остров Меткалф.

Днес пристигат двама съдебни експерти, които ще се опитат да установят чии са отпечатъците от пръсти върху няколко гребла и лодки, собственост на притежателите на езерния пристан. Полицията и детективите се опасяват обаче, че снетите отпечатъци са неясни. Вчера следобед властите изразиха становището, че престъплението може би е извършено от психопат. Освен съмнителните отпечатъци от пръсти и няколко следи от стъпки около мястото на покушението полицията не е открила никакви важни улики.

Предполага се, че най-важният свидетел на следствието ще бъде Оуен Маркман, тридесетгодишен, докер от Хюстън и близък приятел на убитата.

Погребението ще се състои днес на гробището Ремингтън. Кортежът тръгва от дома на покойниците „Хауъл“ на Колидж Авеню днес следобед в два часа.

Гай припали цигара от предишната. Ръцете му продължаваха да треперят, ала се чувствуваше малко по-добре. Не му беше идвало наум за психопат. Така всичко би се свело до ужасен нещастен случай.

Майка му седеше в люлеещия се стол в хола, притиснала слепоочието си с носна кърпа — чакаше го, макар че не стана, когато той влезе. Гай я прегърна и я целуна по бузата с облекчение, като видя, че не плаче.

— Целия, ден вчера прекарах с мисис Джойс, но не съм в състояние да ида на погребението — продума тя.

— Няма нужда, мамо. — Погледна часовника си и видя, че минава два. За миг го обзе чувството, че може би Мириам е жива, че тя ще се пробуди и яростно ще се разкрещи. Извърна се и прокара ръка по челото си.

— Мисис Джойс — меко продължи майка му — ме попита дали не знаеш нещо.

Гай отново я погледна. Знаеше, че мисис Джойс не го обича. Самият той я мразеше заради онова, което би могла да каже на майка му вчера.

— Не ходи повече у тях, мамо. Не е нужно, нали?

— Не е.

— Все пак благодаря ти, че си се отбила.

Върху бюрото му лежаха три писма и малко квадратно пакетче с името на магазин от Санта Фе. В пакетчето имаше тесен плетен колан от кожа на гущер със сребърна катарама във форма на Х. В приложената бележка пишеше:

Загубих твоя Платон по пътя за пощата. Дано това да компенсира загубата.

Чарли

Гай взе надписания с молив плик от хотела в Санта Фе. Вътре се мъдреше една картичка. На обратната страна бе написано на машина:

ХУБАВ ГРАД Е МЕТКАЛФ

Обърна я от другата страна и машинално прочете:

НЕЗАВИСИМО ОТ ВРЕМЕТО ТАКСИМЕТРОВИ ДЕНОНОЩНИ УСЛУГИ „ДОНОВАН“ НА ТЕЛЕФОН 2–3333 СИГУРНО БЪРЗО ЛЮБЕЗНО

След написаното на обратната страна нещо бе изтрито. Гай погледна картичката срещу светлината и прочете думата „Джини“. Картичката беше на таксиметрова компания от Меткалф, но беше пусната в Санта Фе. Каза си, че това нищо не значи, нищо не доказва. Ала смачка картичката, плика и кутията на колана и ги хвърли в кошчето за боклук. Осъзна, че ненавижда Бруно. После отвори кутията в кошчето и пъхна вътре и колана. Беше хубав колан, но той не понасяше кожа от гущери и от змии.

Вечерта Ан му позвъни от Мексико Сити. Искаше да научи всичко, което се е случило, и той й разказа каквото знаеше.

— Не подозират ли някого? — попита тя.

— Май не.

— Гласът ти не ми звучи добре, Гай. Успя ли да си починеш?

— Още не. — Сега не можеше да й разкаже за Бруно. Майка му го бе уведомила, че някакъв човек звънял два пъти, искал да говори с него, и Гай не се съмняваше кой е бил. Ала не можеше да каже на Ан, докато не се увери. Не знаеше как да започне.

— Току-що изпратихме клетвените декларации, скъпи. Че си бил с нас, нали разбираш?

Бе й ги поискал с телеграма след разговор с един от следователите.

— Всичко ще бъде наред, като мине следствието — успокои я той.

Ала фактът, че бе премълчал пред Ан за Бруно, не му даде мира цяла нощ. Не ужаса искаше да й спести, а някакво чувство за лична вина, което сам не можеше да понесе.

Носеше се слух, че след загубата на детето Оуен Маркман вече не искал да се ожени за Мириам и тя завела срещу него дело за нарушаване на обещание за женитба. Мириам действително загубила детето по една случайност, увери го майка му. Мисис Джойс й казала, че Мириам се препънала в една черна копринена нощница, която Оуен й подарил и която тя страшно обичала, и паднала надолу по стълбите. Гай повярва безусловно на казаното. Обзе го неизпитвано досега състрадание и разкаяние пред Мириам. Сега му се струваше, че тя е била белязана от безмилостно жестоката съдба без всякаква вина.