Патриша Хайсмит
Непознати във влака (21)

21

През следващите дни почти не минаваше вечер на излизане от кантората да не види Бруно на отсрещния тротоар. Или ако не там, на тротоара срещу квартирата си, сякаш знаеше кога ще се прибере право вкъщи. Вече нямаше нито дума, нито знак — единствено високата фигура с ръце в джобовете на дългия като шинел балтон, плътно прилепнал като кюнец. Макар да не се обръщаше, докато не бе извън полезрението му, Гай чувствуваше, че Бруно го следи с поглед. И така цели две седмици. След това дойде първото писмо.

Два листа: първият бе карта на дома на Бруно, на градината и достъпа до нея, както и на маршрута, по който Гай щеше да се придвижи, старателно очертан с пунктирани и плътни линии, а вторият — гъсто написано на машина ясно изложение на сценария за убийството на бащата на Бруно. Гай скъса писмото и моментално съжали. Трябваше да го запази като доказателство срещу Бруно. Прибра парченцата.

Оказа се, че е било излишно да ги пази. Получаваше по едно такова писмо на всеки два-три дни. Пощенското клеймо беше от Грейт Нек, сякаш сега Бруно се криеше там — не се бе появявал, откакто заваляха писмата. Навярно ги пишеше на бащината си пишеща машина и положително всяко му отнемаше два-три часа. Понякога ги пишеше пиян. Личеше от машинописните грешки и от емоционалните излияния в края. Ако беше трезвен, последният параграф бе изпълнен с топлота и увереност, че убийството няма да затрудни Гай. Ако беше пиян, или му се кълнеше в братска любов накрая, или го заплашваше, че цял живот ще го преследва като зъл дух, ще съсипе кариерата му и „любовната му връзка“ и му припомняше, че той е в по-силна позиция. Цялата важна информация се повтаряше във всяко едно от писмата, сякаш Бруно се опасяваше, че Гай може да ги къса, без да ги отваря. Ала въпреки твърдото си решение да скъса следващото, когато писмото пристигаше, той го отваряше, любопитен да узнае какво е написано този път в последния параграф. Макар че всяко писмо му предоставяше правото да избере един от трите варианта, Бруно най-често се спираше на сценария с пистолета и използуването на черния вход.

Писмата изкривяваха психиката му. След шока от първото следващите няколко почти не го разтревожиха. Ала с появата на десетото, после на дванадесетото, на петнадесетото в кутията, почувствува как непрестанно бомбардират съзнанието и нервите му по начин, които не можеше точно да определи. Сам в стаята си дълго се мъчеше да анализира и отстрани това пагубно въздействие. Повтаряше си, че безпокойството му е неоснователно, освен ако Бруно не го нападнеше, за да го убие. Но не му се вярваше. Бруно никога не го бе заплашвал с това. Ала логиката нито го успокояваше, нито намаляваше безпокойството му.

В двадесет и първото писмо Бруно за пръв път спомена Ан.

Не би искал Ан да научи за участието ги в убийството на Мириам, нали? Кое момиче би се омъжило за убиец? Не и Ан, това е сигурно. Вече не остана време. Крайният срок е първите две седмици на март. Дотогава ще е лесно.

После дойде пистолетът. Даде му го хазайката — голям, увит в кафява хартия пакет. Гай рязко се изсмя, когато черният пистолет се изхлузи на земята. Беше голям лъскав лугер, съвсем като нов — само на едно място гравираната дръжка бе нащърбена.

Гай несъзнателно измъкна собствения си малък пистолет от дъното на горното чекмедже и го вдигна над леглото, където лежеше лугерът. Неговият пистолет бе с красива, обсипана с бисери дръжка. Усмихна се на неволното си движение, приближи тексаското пистолетче до очите си и го заразглежда. Беше го зърнал на отрупаната витрина в една заложна къща в долния край на главната улица в Меткалф, когато беше на петнадесетина години. Бе го закупил с парите от разнасянето на вестници и не защото бе пистолет, а заради красотата му. Един очарователен предмет — компактен, с възкъса цев. Колкото повече научаваше за дизайна в механиката, толкова по-доволен бе от пистолета си. От петнадесет години го държеше по разни чекмеджета. Отвори пълнителя и измъкна трите куршума, превъртя барабана с шест натискания на спусъка, любувайки се на плътното прещракване на съвършения механизъм. После върна куршумите обратно, напъха оръжието в светлолилавата му платнена торбичка и я сложи в чекмеджето.

Как да се отърве от лугера? Да го пусне в реката? Или в някоя кофа за смет? Да го изхвърли с боклука? Всичко му се струваше или подозрително, или мелодраматично. Реши да го мушне в едно долно чекмедже, между чорапите и бельото си, докато му хрумне нещо по-добро. Изведнъж си помисли за Самюъл Бруно — за първи път като за конкретна личност. Наличието на лугера го накара мислено да свърже този човек с евентуалната му гибел. Тук, в тази стая, според Бруно се намираше завършената картина на човека и неговия живот, сценарият за неговата смърт — намереното тази сутрин ново писмо в пощенската кутия лежеше неразпечатано на леглото му, — както и оръжието, с което вероятно той щеше да го убие. Гай извади едно от последните писма на Бруно от най-долното чекмедже.

Самюъл Бруно (Бруно рядко го наричаше „моят баща“) е най-добрият образец на най-лошото, което Америка създава. Родителите му са бедни селяци, живели са почти скотски. С присъщата му ненаситност си взема жена от добро семейство, и то веднага щом спечелва достатъчно, за да си я осигури. Оттогава насам майка ми стоически понася изневерите му, тъй като е запазила уважение към светостта на брачните задължения. Сега е вече стар и се мъчи да се прави на добродетелен, преди да е станало много късно, но вече е много късно. Бих желал аз да се заема с убийството му, ала както ти обясних, това е невъзможно поради Джерард, частния му детектив. Ако ти се бе случило да имаш вземане-даване с него, и за тебе щеше да се превърне в личен враг. Той е от ония, според които твоето убеждение, че архитектурата е красота и че са нужни жилища за всички, е нещо идиотско и не му пука каква е фабриката му, стига покривът да не тече, та да не се повреждат машините. Може би ще е интересно да научиш, че в момента неговите работници стачкуват. Вж. „Ню Йорк Таймс“ от миналия четв., стр. 31, долу вляво. Стачкуват за минимална заплата. Самюъл Бруно не се поколебава да ограби и собствения си син…

Кой щеше да повярва на такова нещо, дори да го разкажеше? На подобна фантасмагория? Писмото, картата, пистолетът… Все едно театрален реквизит, предмети, събрани, за да придадат правдоподобност на нещо, което не бе и което никога нямаше да стане истинско. Гай изгори писмото. Изгори всички получени писма и припряно се застяга за Лонг Айланд.

Щяха да прекарат деня заедно с Ан — да се поразходят с кола, после пеша в гората, а утре щяха да отидат до Олтън. Къщата щеше да е готова до края на март, така че през двата месеца до сватбата щяха да имат време да я обзаведат, без да бързат. Гай се усмихна, зареял поглед през прозореца на влака. Ан никога не бе споменавала, че иска сватбата да е през юни; нещата просто вървяха нататък. Никога не бе споменавала, че иска истинска сватбена церемония, бе казала само: „Нека да не го правим между другото, надве-натри.“ И когато й каза, че стига тя да иска, той не би имал нищо против истинска сватбена церемония, Ан възкликна, хвърли се на врата му и го целуна. Не, не му се искаше отново триминутна сватба и някакъв непознат за свидетел. Залови се да скицира на гърба на някакъв плик двадесететажната административна сграда, която имаше всички изгледи да му поверят — научи го миналата седмица. Това щеше да е изненадата за Ан. Изведнъж бъдещето се бе превърнало в настояще. Имаше всичко, което желаеше. Тичешком заслиза по стъпалата на перона и сред малцината посрещачи при входа на гарата зърна леопардовото палто на Ан. Щеше винаги да помни как тя го чакаше тук, свенливите й стъпки на нетърпение, когато го видеше, как се усмихваше и понечваше да се извърне, сякаш не би чакала нито минутка повече.

— Ан! — Прегърна я и я целуна по бузата.

— Без шапка си.

Усмихна се, защото очакваше да му каже точно това.

— И ти също.

— Аз съм в колата. А вали сняг. — Хвана го за ръка и тичешком пресякоха заснеженото площадче към колите. — Имам една изненада!

— Аз също. Кажи първо ти.

— Вчера съвсем сама продадох пет модела.

Гай поклати глава.

— Не мога да се меря с теб. Аз мога да се похваля само с една административна сграда. Може би.

Тя се усмихна и повдигна вежди.

— Може би? Да!

— Да, да, да! — повтори той и отново я целуна.

Същата вечер, докато стояха на дървеното мостче над потока зад къщата, Гай понечи да й довери: „Знаеш ли какво получих днес от Бруно? Един пистолет.“ Точно в този миг — не че тутакси щеше да го изрече — осъзна каква пропаст делеше Бруно и връзката му с Бруно от неговия живот и живота на Ан. Не искаше да има тайни помежду им, а тази тайна тежеше повече от всичко, което беше споделил с Ан. За нея името Бруно, което го преследваше насън и наяве, не би означавало нищо.

— Какво има, Гай?

Значи усеща, че има нещо, мина му през ума. Тя винаги го усещаше.

— Нищо.

Ан се обърна и пое обратно, а Гай тръгна подире й. Земята изглеждаше черна в нощта, снежната покривка едва се открояваше на фона на гората и небето. Отново го обзе усещането, че от дърветата източно от къщата струи враждебност. Кухненската врата насреща му огряваше част от поляната с топла жълта светлина. Гай се извърна и впери поглед в мрака, където започваше гората. Чувствуваше се едновременно притеснен и облекчен, сякаш натискаше болен зъб.

— Ще се поразходя още малко — заяви той.

Ан влезе в къщата, а той тръгна обратно. Искаше да провери дали усещането се засилва, или отслабва, когато нея я няма. Разчиташе повече на усета, отколкото на очите си. Отново го почувствува — неопределено и неуловимо, снишило се в началото на гората, където мракът се сгъстяваше. Нямаше нищо, естествено. От каква случайна комбинация на сенки, звуци и собствените му мисли се бе пръкнало?

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и на инат продължи напред.

Глухо изпука съчка и вниманието му тутакси се концентрира, насочи се към определено място. Затича нататък. Изпращяха храсти, някаква черна фигура се раздвижи в тъмното. Гай се хвърли с все сила, сграбчи я и разпозна хрипливото дишане на Бруно. Бруно се мяташе в ръцете му като огромна силна риба под водата, изви се и го фрасна зверски под окото. Паднаха, вкопчени един в друг — всеки се мъчеше да освободи ръцете си, — бореха се, сякаш и двамата се бореха със смъртта. Макар че Гай го удържаше с ръка, пръстите на Бруно бясно се мъчеха да се впият в шията му. Дъхът му свистеше през тясната цепнатина на устата. Гай отново го удари с десния си юмрук и ръката му увисна като счупена.

— Гай! — възмутено извика Бруно.

Гай го сграбчи отпред за яката. Отведнъж и двамата престанаха да се бият.

— Още отначало ме позна! — яростно кресна Бруно. — Копеле такова!

— Какво правиш тук? — Гай го изправи на крака.

Кървящата уста се разтегли, сякаш щеше да заплаче.

— Пусни ме!

Гай го блъсна. Бруно се свлече като чувал на земята и с мъка се изправи отново.

— Добре, убий ме, щом искаш! Можеш да кажеш, че е било при самозащита! — захленчи той.

Гай хвърли поглед към къщата. Бяха се отдалечили доста навътре в гората.

— Не искам да те убивам. Ще те убия, ако те хвана още веднъж насам.

Бруно се изсмя с усмивка на победител.

Гай направи заплашително крачка напред. Не искаше отново да докосва Бруно, въпреки че само преди минута се бе бил с него с единствената мисъл: „Убий го, убий го!“ Знаеше, че дори и да го убие, не е по силите му да накара Бруно да спре да се смее.

— Махай се.

— Готов ли си да свършиш тая работа след две седмици?

— Готов съм да те предам в полицията.

— Готов си да се предадеш? — пискливо се присмя Бруно. — Готов си да разкажеш всичко на Ан, а? Готов си да прекараш следващите двайсет години в затвора? Е, добре, и аз съм готов! — Той смирено долепи длани. Очите му горяха като живи въглени. Клатеше се като зъл горски дух, току-що изникнал иззад усуканото черно дърво.

— Намери друг за гнусното си дело — измърмори Гай.

— Виж го ти него! Теб те искам, теб съм те намерил, и точка! — Смях. — Ще започна с приятелката ти, ще й кажа всичко. Довечера ще й пиша.

Залитна, спъна се и едва не падна, но продължи да се клатушка нататък — отпуснат и безформен силует. Извърна се и извика:

— Освен ако ти не се обадиш до ден-два.

Гай каза на Ан, че се е бил с някакъв тип, който се навъртал в гората. Само окото му беше насинено при сбиването, ала не виждаше друг начин да остане в къщата и да не ходи до Олтън на другия ден, освен да се преструва на сериозно пострадал. Каза, че оня го е ударил в стомаха и не се чувствува добре. Мистър и мисис Фокнър се разтревожиха и поискаха от полицая, който дойде да огледа наоколо, непременно да им изпратят охрана за следващите няколко нощи. Ала това не бе достатъчно. Гай държеше да бъде в къщата, ако Бруно се върнеше. Ан му предложи да остане и в понеделник, за да има кой да се грижи за него, ако се почувствува зле. Гай остана.

Нищо не можеше да се сравни със срама, който го мъчи през двата дни, прекарани у Фокнърови. Срамуваше се, че изпитва нужда да остане, срамуваше се, че сутринта в понеделник влезе в стаята на Ан и погледна на бюрото, където прислужницата оставяше пощата, дали няма писмо от Бруно. Писмо нямаше. Ан тръгваше за работа, преди да донесат пощата. Сутринта в понеделник Гай прегледа пристигналите за нея четири-пет писма върху бюрото, а после се измъкна като крадец от стаята й — боеше се да не би прислужницата да го види. Но нали често влизаше в стаята на Ан, когато нея я нямаше! От време ма време се скриваше за малко в нейната стая, когато къщата гъмжеше от народ. Ан обичаше да го заварва тук. Той застана на прага и облегна глава на рамката, оглеждайки безпорядъка — неоправеното легло, прекалено големите за лавиците книги по изкуствата, последните й скици, закачени с кабарчета върху ивица зелено лико на стената, чашата с разтворена синя боя в ъгъла на масата, която бе забравила да изплакне, коприненото шалче в кафяво и жълто върху облегалката на стола, от което очевидно в последния момент се бе отказала. Още ухаеше на гардения от парфюма, с който леко се бе пръснала, преди да тръгне. Той копнееше да слее живота си с нейния.

Остана до вторник сутринта — писмо от Бруно нямаше — и тръгна за Манхатън. Беше се натрупала работа. Дразнеха го хиляди неща. Договорът с компанията за недвижими имоти „Шоу“ за новата административна сграда още не бе уреден. Животът му бе дезорганизиран, без посока, по-объркан дори от времето, когато му съобщиха за убийството на Мириам. Тази седмица не получи писмо от Бруно освен онова, което го чакаше още в понеделник. Бе кратко писъмце, в което Бруно пишеше, че майка му, слава богу, била по-добре и можел вече да излиза от къщи. Майка му прекарала тежка пневмония и той стоял край нея последните три седмици.

Вечерта в четвъртък тъкмо се бе прибрал от заседание в един клуб на архитекти, когато хазяйката му, мисис Макаусланд, му съобщи, че го търсили три пъти по телефона. Още докато разговаряха в преддверието, телефонът пак иззвъня. Обаждаше се Бруно — мрачен и пиян. Попита го иска ли най-сетне да си поговорят сериозно.

— Знаех си, че няма да искаш — заяви Бруно. — И преди да затвори, добави: — Писах на Ан.

Гай се качи горе и си наля едно питие. Не повярва, че Бруно и е писал или че смята да й пише. Помъчи се да почете един час, обади се на Ан да я попита как е, а после, понеже не го свърташе на едно място, излезе и отиде на късна прожекция.

Бяха се уговорили с Ан да се срещнат в събота следобед в Хамстед, Лонг Айланд, където щеше да има изложба на кучета. Ако Бруно беше пратил писмо, до събота сутринта Ан щеше да го получи. Ала очевидно нямаше такова нещо. Личеше си от начина, по който му махна от колата, където го чакаше. Попита я дали се е забавлявала у Теди предната вечер — братовчед й Теди беше празнувал рождения си ден.

— Беше чудесно. Само дето никой не искаше да си тръгва. Стана толкова късно, че останах да преспя. Дори не съм се преоблякла. — И тя профуча с колата през тесния портал и се понесе по шосето.

Гай стисна зъби. Писмото вече може би я чакаше у дома й. Внезапно със сигурност почувствува, че писмото ще я чака — невъзможността да го предотврати го изпълни със слабост, отне му способността да разговаря.

Трескаво започна да търси тема за разговор, докато разглеждаха кучетата.

— Имаш ли новини от компанията? — попита го Ан.

— Не. — Впери поглед в един неспокоен дакел и се напъна да чуе онова, което Ан разправяше за дакела на някакъв свой роднина.

Още не е узнала нищо, каза си Гай, ала дори да не научеше днес, беше въпрос на време, няколко дни може би, за да го узнае. Всъщност какво точно — непрекъснато си задаваше този въпрос и преповтаряше един и същи отговор, без да си лава сметка дали го прави, за да си вдъхне кураж, или за да се самоизмъчва: във влака предното лято се бе запознал с човека, който бе убил жена му, бе се съгласил с убийството й. Точно това щеше да й разправи Бруно плюс някои подробности, за да прозвучи по-убедително. Ако само мъничко преиначеше разговора им във влака, не би ли се възприел в съдебната зала като споразумение между двама убийци? Такова нещо би могло да се очаква от Бруно. Изведнъж си спомни съвсем ясно часовете, прекарани в онзи малък ад — купето на Бруно. Бе наговорил толкова много само от омраза, същата дребнава омраза, с която избухна срещу Мириам през юни в парка Чапултепек. Тогава Ан се бе ядосала не толкова на думите му, колкото на омразата. Омразата също е грях. Христос е проповядвал не само срещу прелюбодеянието и убийството. Омразата е семето на злото. Нима не биха го признали поне отчасти виновен за смъртта на Мириам в което и да е християнско съдилище? Ан не би ли казала същото?

— Ан — прекъсна я той. Трябваше да я подготви. А и той трябваше да е наясно. — Ако на някого му хрумне да ме обвини, че съм замесен в смъртта на Мириам, ти какво би… какво би?…

Тя спря и го погледна. Целият свят сякаш се вкамени и двамата с Ан се озоваха в неподвижния му център.

— Замесен? Какво искаш да кажеш, Гай?

Някой го блъсна. Бяха застанали по средата на алеята.

— Само това. Да ме обвини, нищо повече.

Ан сякаш търсеше думи.

— Само да ме обвини — повтори Гай. — Просто искам да съм наясно. Да ме обвини без причина. Не би имало значение, нали? — Би ли се омъжила за него въпреки това, ето какво искаше да я попита, ала въпросът му се стори толкова жалостиво умолителен, че не можа да го зададе.

— Гай, защо говориш така?

— Просто искам да съм наясно, и толкова!

Тя го дръпна встрани, та да не ги блъскат отвсякъде.

— Гай някой обвинил ли те е?

— Не! — отрече той. Чувствуваше се притеснен и огорчен. — Ако някой обаче го направи, ако се опита да ме заплете в съдебен процес…

В очите й проблесна разочарование, изненада и недоверие както в миговете, когато усещаше, че от яд или обида той казва или върши неприемливи и непонятни за нея неща.

— Мислиш ли, че някой би могъл? — попита тя.

— Просто искам да съм наясно! — Не му оставаше много време, а и въпросът му се струваше толкова естествен!

— В такива моменти ме караш да мисля, че сме си абсолютно чужди — тихо промълви тя.

— Извинявай, прости ми — промърмори той. Усети как Ан преряза някаква невидима връзка помежду им.

— Съмнявам се, че искрено се извиняваш, инак не би упорствувал с тези неща! — Погледна го право в лицето, без да повишава глас, макар че очите й се напълниха със сълзи. — Както тогава в Мексико, когато се отприщи да приказваш против Мириам. Не ме интересува какво мислиш, но… Това не ми е по вкуса, не съм такъв човек! Струва ми се, че изобщо не те познавам!

Не те обичам, сякаш му каза Ан. Сякаш в момента се отрече от него, отрече се от стремежа си да го опознае и обикне. Гай стоеше като истукан, онемял от отчаяние, напълно объркан.

— Добре, щом ме питаш — продължи Ан, — мисля, че би имало значение, ако някой те обвини. Бих желала да те попитам защо смяташ, че това ще стане. Защо?

— Не смятам.

Тя му обърна гръб, тръгна по алеята и когато стигна до края й, спря с наведена глава.

Гай тръгна подире й.

— Ан, ти наистина ме познаваш. По-добре от всеки друг. Не искам да имам тайни от теб. Просто ми хрумна и те попитах! — Усети, че прави признание — с последвалото облекчение го обзе и внезапната увереност, че Бруно не е и няма да изпрати писмото: убеден бе в това, също както по-рано бе убеден, че вече го е сторил.

Ан припряно избърса една сълза от крайчеца на окото си.

— Само едно те моля, Гай. Да престанеш да очакваш най-лошото — за всичко!

— Добре — съгласи се той. — Да, добре, разбира се!

— Да вървим в колата.

Прекараха заедно деня, после вечеряха у дома й. Нямаше писмо от Бруно. Гай прогони мисълта от ума си, сякаш бе преодолял криза.

Към осем часа вечерта в понеделник мисис Макаусланд го повика на телефона. Беше Ан.

— Скъпи… малко съм разтревожена.

— Какво има? — Но вече знаеше.

— Получих писмо. В сутрешната поща. За онова, което спомена в събота.

— По-точно?

— За Мириам — на пишеща машина. И без подпис.

— Какво пише? Прочети ми го.

Ан зачете с разтреперан глас, но както винаги отчетливо:

— Уважаема мис Фокнър. Навярно ще ви заинтересува фактът, че Гай Хейнс е по-дълбоко замесен в убийството на жена си, отколкото официално се смята. Ала истината ще излезе наяве. Би трябвало да сте наясно, в случай че възнамерявате да се омъжите за подобна двойствена личност. Освен това пишещият тези редове знае, че Гай Хейнс няма да остане дълго на свобода. Подписал се е с Приятел.

Гай притвори очи.

— Божичко!

— Гай, знаеш ли кой би могъл да бъде?… Гай? Ало?

— Да — отвърна Гай.

— Кой?

По гласа й усети, че просто е уплашена, че му вярва, страхува се само за него.

— Не зная, Ан.

— Наистина ли, Гай? — разтревожено попита тя. — Би трябвало да знаеш. Нещо би трябвало да се предприеме.

— Не зная — повтори Гай и се начумери. Чувствуваше се като хванат в капан.

— Сигурно ще се сетиш. Помисли, Гай. Някой, който би могъл да ти е враг.

— Пощенското клеймо откъде е?

— Гранд Сентръл. Хартията е абсолютно обикновена. Нищо особено.

— Запази ми писмото.

— Разбира се, Гай. Няма да кажа на никого. Имам предвид родителите си. — Ан замълча. — Сигурно ще се сетиш, Гай. В събота имаше някакви подозрения… нали?

— Не е вярно. — Гърлото му се сви. — Случват се понякога и такива неща след съдебно следствие, нали разбираш… — Обзет бе от стремежа да прикрие Бруно така старателно, сякаш Бруно бе самият той и той бе престъпникът. — Кога можем да се видим, Ан? Мога ли да дойда сега?

— Ами аз… с мама и татко сме поканени на някакво тържество с благотворителна цел. Кога да ти изпратя писмото? С бърза поща утре сутринта ще го получиш.

Писмото пристигна сутринта заедно с поредното писмо от Бруно — последният параграф звучеше дружелюбно, но и заканително, споменаваше за писмото до Ан и предупреждаваше, че ще има още.