Патриша Хайсмит
Непознати във влака (26)

26

Горе-долу по същото време на другия ден Бруно седеше върху платнен стол на терасата на дома си в Грейт Нек, изпълнен с непознато дотогава приятно чувство на благосклонност и кротко доволство. Джерард беше шарил цяла сутрин наоколо, но Бруно бе останал напълно спокоен и любезен, беше се погрижил да поднесат обяд и на него, и на невзрачния му помощник. Джерард вече си бе отишъл, а той много се гордееше с държането си. Занапред не бива да допусне Джерард да го демобилизира като вчера, защото тогава човек се плаши и прави грешки. Естествено, Джерард беше глупакът. Ако вчера беше малко по-любезен, той може би щеше да му окаже съдействие. Съдействие ли? Бруно високо се изсмя. В какъв смисъл съдействие? На какво си играеше, самозалъгваше ли се?

Някакво гардже каканижеше над главата му: „Гаа-гаа-гаа!“, и само си отговаряше. Бруно навири глава. Майка му би разпознала гарджето. Отмести поглед към ръждивожълтата морава, измазания бял зид, напъпилия кучешки дрян. Този следобед природата особено го вълнуваше. Този следобед се бе получил чек за двадесет хиляди на името на майка му. В бъдеще щяха да са значително повече, когато ония от застрахователното престанеха да лаят и адвокатите се справеха с бюрократичните спънки. На обяд бе станало дума, съвсем бегло, за едно пътуване до Капри, но той бе сигурен, че ще заминат. Освен това довечера за първи път излизаха да вечерят в едно малко заведение, което обичаха много, встрани от магистралата, недалеч от Грейт Нек. Нищо чудно, дето по-рано природата не го бе вълнувала. Едва сега бе започнал да я забелязва — вече бе собственик на тревата и дърветата.

Нехайно заразгръща в скута си тефтерчето с адресите — тази сутрин го бе намерил. Не можеше да си спомни дали беше у него в Санта Фе и искаше да се увери, че Гай не фигурира вътре, преди то да попадне в ръцете на Джерард. Имаше и много хора, на които би желал да се обади отново, след като вече разполагаше с необходимите средства. Изведнъж му хрумна нещо и той измъкна молив от джоба си. На буква „П“ написа: „Томи Пандини, 232, 76-а улица, Запад“, а на „С“: „Слич“, Спасителната служба при моста Вратата на ада. Нека Джерард да потърси няколко странни птици. На края на тефтерчето си бе записвал неща, които не биваше да забравя. Дан 8,15, хотел „Астор“. Дори не си го спомняше кой е. До 1 юни прибери пари от Кап. На следващата страница го побиха тръпки: подарък за Гай, 25 дол. Откъсна страничната от телчето. Коланът от Санта Фе за Гай. Защо изобщо го бе отбелязал? В какъв идиотски момент…

Голямата черна кола на Джерард забръмча по алеята.

Бруно се насили да остане седнал и да огледа докрай написаното на последните странички. След това пусна тефтерчето в джоба си и напъха откъснатата страничка в устата си.

Джерард вървеше, без да бърза, по плочите, отпуснал ръце, с пура в устата.

— Нещо ново? — попита Бруно.

— Няколко неща. — Погледът му се плъзна от ъгъла на къщата напряко през моравата до градинския зид, сякаш пресмяташе какво разстояние е пробягал убиецът.

Бруно нехайно дъвчеше топчето хартия, сякаш беше дъвка.

— Като например? — попита той. Над рамото на Джерард зърна невзрачния му помощник — седеше на мястото на шофьора в колата и вторачено ги наблюдаваше изпод периферията на сивата си шапка. Не съм виждал по-зловеща физиономия, помисли си Бруно.

— Като например, че престъпникът не е поел направо към града. Вървял е, общо взето, в тази посока. — С жест на селски бакалин, който посочва накъде е пътят, Джерард му показа, протягайки ръка. — Пресякъл е тамошната гора и сигурно доста се е поизмъчил. Намерихме ето това.

Бруно се изправи и огледа парченце от пурпурните ръкавици и друго парче тъмносин плат като балтона на Гай.

— Гледай ти! Сигурен ли си, че са на престъпника?

— Ами логично е. Едното е от балтон. Другото… от ръкавица навярно.

— Или от шал.

— Не, има шев. — Джерард забоде дебелия си луничав показалец в парченцето.

— Доста са елегантни.

— Дамски ръкавици. — Джерард вдигна очи и намигна.

Бруно се ухили развеселено, после съжали.

— Отначало го помислих за професионален убиец — каза Джерард с въздишка — Добре е познавал къщата. Но не допускам професионалист да си загуби ума и да се помъчи да премине гората точно оттам.

— Хмм — заинтригувано проточи Бруно.

— А очевидно е знаел по кой път да тръгне. Той е само на десет метра по-нататък.

— Откъде знаеш?

— Понеже цялата операция е била грижливо планирана, Чарлс. Счупената ключалка на черния вход, щайгата за бутилки до зида…

Бруно не каза нищо. Хърбърт беше съобщил на Джерард, че той, Бруно, е счупил ключалката. А навярно и това, че е оставил щайгата там.

— Пурпурни ръкавици! — Джерард се изкиска весело — досега не го беше чувал да се смее така. — Какво значение има цветът, щом не остават отпечатъци, а?

— Даа — съгласи се Бруно.

Джерард прекоси терасата и влезе вътре.

Бруно го последва след малко. Джерард тръгна към кухнята, а Бруно пое по стълбите. Метна тефтерчето върху леглото и се отправи по коридора. Обзе го странно чувство, когато зърна зеещата врата на бащината му стая, сякаш току-що осъзнаваше, че баща му е мъртъв. От зеещата врата ще да е — като измъкнала се риза, като паднала бариера; тя никога не би била оставена да зее, ако Капитана беше жив. Бруно се начумери, после отиде и бързо притвори вратата — да не вижда килима, по който бяха шарили краката на детективи, на Гай, писалището с изпразнената картотека и чековата книжка — разтворена, сякаш очакваше баща му да сложи подписа си. Внимателно открехна вратата към стаята на майка си. Тя лежеше на леглото, а розовото сатенирано одеяло беше дръпнато до брадичката й. Беше обърнала глава към средата на стаята, с отворени очи — не беше мигнала от съботната нощ.

— Не успя ли да поспиш, мамче?

— Не.

— Джерард пак дойде.

— Зная.

— Ако не искаш да те безпокоят, ще му кажа.

— Миличък, не ставай глупав.

Бруно приседна на леглото и се наведе към нея.

— Как ми се иска да поспиш, майко. — Под очите й се бяха образували морави сенки с бръчици, а ъгълчетата на устните й се бяха изтеглили и изтънили — устата й никога не бе изглеждала както сега.

— Миличък, сигурен ли си, че Сам никога нищо не е споменавал пред теб — не е споменавал някого?

— Нима можеш да си представиш той да ми каже нещо такова? — Бруно закрачи безцелно из стаята. Присъствието на Джерард в къщата му действуваше тягостно. Вбесяваше го този негов маниер, сякаш знаеше по нещичко против всекиго, но засега го пазеше в тайна — даже против Хърбърт, който боготвореше баща му и който сега ги разправяше такива против Бруно, че само дето не го обвиняваше. Ала Бруно беше сигурен, че Хърбърт не го беше видял как мери наоколо, инак Джерард да го бе осведомил досега. Докато майка му боледуваше, беше шарил навсякъде, и вън, и вътре, и който и да го видеше, не би могъл да разбере, че всъщност си брои крачките. Искаше занапред повече да не се занимават с Джерард, ала майка му не желаеше да го разбере. Настояваше да продължат да разчитат на него, понеже се славеше като отличен детектив. Ето че с майка му не бяха единни. Майка му би могла да съобщи на Джерард нещо допълнително — да речем, че едва в четвъртък са взели решението да тръгнат в петък, — нещо ужасно важно, и изобщо да не го сподели със сина си!

— Взел си да напълняваш, а, Чарли? — усмихнато забеляза майка му.

Отвърна й с усмивка — говореше му както по-рано. Слагаше си гумената шапчица пред огледалото.

— Не мога да се оплача от липса на апетит — отвърна той. Всъщност нямаше особен апетит, храносмилането му се бе влошило, а въпреки това дебелееше.

Майка му тъкмо бе затворила вратата на банята и Джерард почука.

— Доста ще се позабави — съобщи му Бруно.

— Кажи й, че ще я чакам в преддверието, може ли?

Бруно почука и й го каза, след това се отправи към стаята си. По положението на тефтерчето върху леглото позна, че Джерард го е намерил и го е прегледал. Бавно си наля малко уиски със сода, изпи го, после се запъти към преддверието и чу, че двамата разговарят.

… жизнерадостен ли ти се струваше или потиснат, а?

— Той е доста мрачно момче. Съмнявам се дали би ми направило впечатление — отвърна майка му.

— О… понякога хората по инстинкт улавят чуждото настроение. Нали, Елси?

Майка му не каза нищо.

— … жалко, бих желал по-голямо съдействие от негова страна.

— Смяташ ли, че крие нещо?

— Не зная — отвърна Джерард с отвратителната си усмивка, а по тона му личеше, че се надява Бруно да подслушва. — А ти?

— Разбира се, че не. За какво намекваш, Артър?

Майка му се застъпваше за него. Бруно си помисли, че след този разговор тя няма да има толкова високо мнение за Джерард. Отново излизаше наяве тъпотията му — един тъпак от Айова.

— Искаш да се добера до истината, нали, Елси? — попита той досущ като детектив от радиопиеса. — Мънка, когато го питам какво е правил, след като се е разделил с теб в четвъртък през нощта. Има няколко доста съмнителни познати. Някой от тях може да е бил нает от враг на Сам в бизнеса, да е бил шпионин или нещо такова. А Чарлс би могъл да спомене, че тръгвате на другия ден…

— Да не би да намекваш, че Чарлс знае нещо по въпроса?

— Не бих се учудил, Елси. Ами ти, честно казано?

— Мътните го взели! — измърмори Бруно. Мътните го взели, задето ги разправя такива на майка му.

— Знаеш, че ще ти съобщя всичко, което той ми каже.

Бруно се оттегли към стълбището. Остана слисан от покорността й. Ами ако започнеше да го подозира? Убийството беше нещо, което не би могла да преглътне. Не го ли беше проумял в Санта Фе? Ами ако се сетеше за Гай, ако се сетеше, че и бе разправял за него в Лос Анжелес? В случай, че Джерард откриеше Гай през идните две седмици, Гай може би беше изподран от провирането през онази гора, може би се е натъртил или порязал, а това би могло да предизвика подозрение. Чу меките стъпки на Хърбърт по коридора долу, после го видя — носеше поднос със следобедното питие на майка му. Бруно отново се отдръпна нагоре по стълбите. Сърцето му биеше, сякаш водеше битка — битка необичайна, срещу много врагове. Забърза обратно към стаята си, изпи една голяма чаша уиски, после си легна и се помъчи да заспи.

Стреснато се пробуди и се изтърколи изпод ръката на Джерард, поставена върху рамото му.

— Довиждане — каза Джерард. Усмивката му разкриваше жлътналите от тютюна долни зъби. — Тъкмо си тръгвам, та рекох да кажа довиждане.

— Струва ли си да се буди човек за такова нещо? — попита Бруно.

Джерард се изкиска и излезе от стаята, поклащайки се, преди Бруно да се сети да каже нещо по-меко, както всъщност искаше. Заби глава във възглавницата и се опита отново да заспи, ала щом затвори очи, видя набитата фигура на Джерард в светлокафявия костюм да върви надолу по коридорите, да се промъква като привидение през затворени врати, приведен да рови из чекмеджета, да чете писма, да си взема бележки, да се обръща и да го сочи с пръст, да мъчи майка му, така че на човек не му оставаше друг изход, освен да се пребори с него.