Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

17

— Чарли, какви са тези изрезки?

— За един мой приятел, мамче! — провикна се Бруно през вратата на банята. Пусна водата по-силно и се наведе над умивалника, вперил поглед в блестящата никелирана запушалка. После посегна да измъкне бутилката уиски, скрита под кърпите в коша за дрехи. Не трепереше толкова, с чашата разредено уиски в ръка, и заоглежда сребърното ширитче върху ръкава на новия пъстър домашен халат. Толкова му харесваше, та го носеше и като хавлия. От огледалото го гледаше млад рентиер — кръглите ревери подчертаваха впечатлението за безразсъден и тайнствен авантюрист, надарен с хумор и прозрение, силен и благ (обърнете внимание на изтънчено хванатата чаша — само с палец и показалец, вдигната с царствен жест) — един младеж с двойствен живот. Отпи за свое здраве.

— Чарли?

— Момент, мамо!

Трескаво огледа банята. Прозорец нямаше. Напоследък му се случваше по два пъти седмично. Около половин час след ставане имаше усещането, че някой е коленичил върху гърдите му и го души. Притвори очи и взе припряно да вдишва и да издишва. След това алкохолът подействува. Успокои подскачащите му нерви, сякаш гальовна ръка го помилва. Изправи се и отвори вратата.

— Бръснех се — съобщи той.

Майка му беше по фланелка и панталонки за тенис. Беше се навела над неоправеното му легло с разпръснатите изрезки.

— А тази коя е?

— Жена на един, с когото се запознах във влака от Ню Йорк. Гай Хейнс. — Бруно се усмихна. Обичаше да произнася името на Гай. — Интересно, нали? Още не са хванали убиеца.

— Навярно някой психопат — въздъхна тя.

Лицето му стана сериозно.

— А, съмнявам се. Обстоятелствата са доста усложнени.

Елси се изправи и пъхна палец в колана си. Издутината точно под колана изчезна и за секунда тя изглеждаше така, както Бруно бе свикнал да я вижда до миналата година — тип-топ чак до тънките глезени, като двадесетгодишна.

— Хубаво лице има твоят приятел Гай.

— Не си виждала по-хубав човек. Срам и позор, че е въвлечен в тази история. Във влака ми разправи, че няколко години не се е виждал с жена си. Той е толкова убиец, колкото и аз! — Бруно се усмихна на случайно изпуснатата шега и за да я замаже, добави: — И без това жена му беше една фльорца…

— Миличък! — Тя го хвана за обшитите с шнурчета ревери. — Няма ли да внимаваш какви думи употребяваш поне за известно време? Знам как се стряска баба ти понякога.

— Баба не би се сетила какво значи фльорца — дрезгаво отвърна Бруно.

Елси отметна глава и изписка.

— Мамче, слънцето ти идва много. Не те харесвам с толкова почерняло лице.

— Аз пък не те харесвам толкова блед.

Бруно се намръщи. Кожата на челото й беше като гьон и това болезнено го дразнеше. Неочаквано я целуна по бузата.

— Във всеки случай обещай ми, че днес ще поседиш половин час на слънце. Хората изминават хиляди мили, за да дойдат в Калифорния, а ти стоиш вътре!

Бруно сбърчи нос.

— Мамче, не проявяваш интерес към приятеля ми.

— О, да, проявявам интерес към твоя приятел. Но ти не си ми разказал кой знае колко за него.

Бруно се усмихна стеснително. Наистина го бе изработил много добре. За първи път днес остави на показ в стаята си тези изрезки, понеже бе сигурен, че двамата с Гай са вече в безопасност. Дори да говори сега петнадесет минути за Гай, майка му вероятно ще го забрави. Ако изобщо се налагаше да го забрави.

— Изчете ли тези неща? — Той кимна към леглото.

— Не, не всичките. Колко изпи от сутринта?

— Една чашка.

— Мирише ми на две.

— Добре де, две.

— Миличък, защо не внимаваш със сутрешното пиене? Сутрешното пиене е краят. Виждала съм не един и двама алкохолици…

— Думата „алкохолик“ звучи отвратително. — Бруно бавно закрачи из стаята. — Като пийна повечко, ми става по-добре, мамче. Ти самата каза, че ставам по-весел, а апетитът ми се повишава. Уискито е много чиста напитка. На някои им понася.

— Снощи пи прекалено и баба ти го видя. Недей да смяташ, че не забелязва.

— Не ме питай за снощи. — Бруно се ухили и махна с ръка.

Тази сутрин ще дойде Сами. Защо не се облечеш и не слезеш да ни броиш точките?

— Само ми вдига кръвното.

Тя весело се запъти към вратата, сякаш не го бе чула.

— Обещай ми все пак, че днес малко ще постоиш на слънце.

Той кимна и облиза изпръхналите си устни. Не отвърна на усмивката й, когато затваряше вратата — сякаш някакъв черен похлупак внезапно го бе захлупил, сякаш трябваше да се отърве от нещо, преди да е станало твърде късно. Трябваше да види Гай, преди да е станало твърде късно! Трябваше да се освободи от баща си, преди да е станало много късно! Трябваше да действува! Не искаше да остава повече в къщата на баба си, с мебели в стил Луи XV, точно като в собствения му дом, този неизменен Луи XV! Ала не знаеше къде би желал да отиде. Та нали не можеше да бъде щастлив, ако за дълго се отделеше от майка си? Прехапа устни и се навъси, макар че сивите му очички останаха почти безизразни. Защо му каза, че няма нужда да си пийва сутрин? Именно сутрин изпитваше най-голяма нужда. Той бавно разкърши рамене. Защо да се чувствува потиснат? Изрезките бяха наблизо, върху леглото. Седмиците се нижеха, а тъпите полицаи не бяха узнали нищо за него, нищичко — с изключение на отпечатъците от обувки, а той отдавна бе изхвърлил обувките! Празненството с Уилсън предната седмица в хотела в Сан Франциско не можеше да се сравни с онова, което би организирал, ако можеше да празнува с Гай. Идеално убийство! Колцина биха могли да извършат идеално убийство на остров с неколкостотин посетители?

Не беше като тъпаците по вестниците, извършили убийство, „за да проверят какво значи“, на които никога не им идваше наум да споменат нещо повече освен една-единствена отвратителна фраза: „Не беше това, което очаквах.“ Ако вземеха интервю от него, щеше да каже: „Беше страхотно! Нищо друго не може да се сравни с това!“ — „Бихте ли опитали отново, мистър Бруно?“ — „Ами да, бих опитал“ — би отговорил, без да се обвързва, предпазливо и замислено, подобно на арктически изследовател, когато го питат дали отново ще зимува на север идната година. „Можете ли да ни разкажете малко по-подробно какви чувства изпитвахте?“ Щеше да наклони микрофона към репортера, щеше да вдигне очи и да се замисли, докато светът чакаше първата му дума. Какво бе почувствувал? Та значи това нещо е несравнимо, друго такова няма. Онази и без туй беше боклук, нали разбирате. Сякаш убиваш топлокръвно мишле, само че тя беше жена и следователно деянието се превръщаше в убийство. Отвратително бе дори това, че бе топла, спомни си как тогава помисли, че преди да отдръпне пръсти, топлината вече няма да приижда, и че след като я пусне, тя ще изстине и с ужасния си вид ще заприлича на самата себе си. „Ужасен, мистър Бруно?“ Да, ужасен. „Смятате ли, че един труп е ужасен?“ Бруно се навъси. Не, определено не смяташе, че всеки труп е ужасен. Ако жертвата беше зла като Мириам, хората би трябвало да са доста радостни, като видят трупа, нали така? „Сила, мистър Бруно?“ Че как, почувствувал се бе страшно силен! Това бе истината. Бе отнел един живот. Е, никой не познаваше живота, макар всички да го защищаваха — най-скъпото нещо на света, ала той бе отнел един живот. През онази нощ бе преживял опасността, болката в ръцете, страха тя да не издаде звук, ала в мига, в който усети, че животът я е напуснал, всичко друго се изпари — единственото, което остана, бе тайнството на извършеното от него, тайнството и чудото на прекъснатия живот. Хората говореха за тайнството на раждането, за появата на живота, ала колко обяснимо бе това! Съединяваха се две живи клетки! Ами тайнството на прекъснатия живот? Трябваше ли тя да престане да живее само защото той се бе вкопчил така здраво в гърлото й? Какво все пак бе животът? Как се бе чувствувала Мириам, след като той бе отдръпнал ръцете си? Къде беше тя сега? Не, той не вярваше в задгробния живот. Беше прекратил съществуването й, в това именно бе чудото. Да, би могъл да разкаже много неща, докато го интервюират! „Какво значение имаше за вас фактът, че жертвата беше жена?“ Откъде дойде този въпрос? Бруно се поколеба, но бързо се окопити. Ами това, че беше жена, бе усилило удоволствието му. Което според него не означаваше, че в удоволствието му е имало сексуален елемент. Не че мразеше жените, не. Съвсем не! Знае се, че омразата и любовта вървят ръка за ръка. Това пък кой го е казал? Не го вярваше ни на йота. Не, единственото, което би могъл да каже, бе, че не би изпитал толкова голямо удоволствие ако бе убил мъж. Освен ако не беше баща му.

Телефонът…

Бруно бе впил поглед в него. Щом видеше телефон, и се сещаше за Гай. Би могъл да се свърже с него още сега, само с две обаждалия, но може би щеше да го разстрои. Може би Гай още не се бе успокоил. Щеше да изчака той да му пише. Отговорът би трябвало да пристигне всеки момент, понеже Гай вероятно е получил писмото му в края на миналата седмица. Единственото, което му трябваше, за да бъде щастието му пълно, бе гласът на Гай, една негова дума — че е щастлив. Двамата ги свързваше нещо по-силно от братство. Колко братя се обичаха така, както той обичаше Гай?

Бруно прехвърли крак над перваза на прозореца и се изправи до железния парапет на балкона. Утринното слънце го сгря приятно. Моравата бе обширна и гладка като игрище за голф и се простираше чак до океана. В този момент зърна ухиления Сами Франклин, облечен в бял екип за тенис, с ракети под мишница, да се приближава към майка му. Беше едър и отпуснат, приличаше на бивш боксьор. Напомняше му за един второразреден холивудски актьор, който се въртеше около майка му преди три години, когато пак бяха тук. Александър Фипс. Защо изобщо помнеше превзетите им имена? Чу как Сами захихика, когато подаде ръка на майка му, при което го жегна позабравена враждебност, но начаса се разсея. Merde[1]. Презрително отмести поглед от широкия му задник, обут в бели панталонки, и огледа околността. Двойка пеликани тромаво прелетяха над една ограда и тупнаха тежко на тревата. Далеч на хоризонта съзря платноходка върху белезникавата вода. Преди три години беше молил баба си да купи платноходка, а сега, когато платноходката беше налице, изобщо не изпитваше желание да я използва.

Топките за тенис затупаха зад обточения със светлокафяв корниз ъгъл на къщата. Отдолу долетяха мелодичните удари на часовник и Бруно се прибра в стаята си, за да не го чува. Обичаше случайно да погледне часовник в късния следобед и да установи, че е по-късно, отколкото е предполагал. Ако с обедната поща не пристигне писмо от Гай, би могъл да хване някой влак за Сан Франциско. Доколкото си спомняше обаче, последния път в Сан Франциско не прекара приятно. Тогава Уилсън домъкна двама италианци в хотела и Бруно плати вечерята на всички, както и няколкото бутилки уиски. После те говориха с Чикаго от неговата стая. В сметката му бяха включени и два разговора с Меткалф, а той изобщо не можеше да си спомни за втория. Последния ден се оказа, че не му стигат двадесет долара да се разплати. Нямаше чекова книжка и затова хотелът — най-реномираният в града — задържа куфара му, докато майка му не изпрати парите. Не, няма да ходи в Сан Франциско.

— Чарли? — проехтя звънкият ласкав глас на баба му.

Извитата дръжка на вратата се наклони надолу и той неволно се втурна към изрезките върху леглото, но спря и се върна обратно в банята. Изжабури се с паста за зъби. Баба му можеше да надушва алкохол като инспектор по времето на сухия режим в Клондайк.

— Готов ли си да закусиш с мен? — попита тя.

Бруно излезе от банята, като се сресваше.

— Ах, как си се издокарала!

Тя неуверено се завъртя пред него като дребничък манекен и Бруно се усмихна. Хареса му черната дантелена рокля и прозиращия отдолу розов сатен.

— Същинска кукла си!

— Благодаря ти, Чарли. Ще ходя в града по-късно тази сутрин. Не би ли желал да дойдеш с мен?

— Може. Да, с удоволствие, бабо — добродушно отвърна той.

— Значи ти си изрязвал вестника ми! А аз смятах, че е някой от прислугата. Сигурно ставаш страшно рано напоследък.

— Да — приветливо се съгласи Бруно.

— Когато бях млада, изрязвахме стихотворения от вестниците и ги лепяхме в спомениците си. В тези споменици слагахме какво ли не. А на теб за какво са ти тези изрезки?

— Ами… за спомен.

— Да не попълваш споменици?

— Не. — Гледаше го, а на Бруно му се искаше тя да погледне изрезките.

— О, какво дете си още! — Тя го щипна по бузата. — Имаш още мъх около устата! Не знам защо майка ти се тревожи за теб…

— Тя не се тревожи.

— … а всъщност просто ти трябва време да пораснеш. Хайде да закусим. Да, както си по пижама.

Бруно й помогна да слезе по стълбите.

— Имам да пазарувам съвсем малко — каза баба му, наливайки му кафе. — А след това можем да се позабавляваме. С някой хубав филм например — филм с убийство, или пък в увеселителния парк. Не си спомням откога не съм ходил в такъв парк!

Бруно ококори очи.

— Какво, предпочиташ? Можем да видим програмата за филмите, като пристигнем в града.

— Предпочитам увеселителния парк, бабо.

Бруно прекара деня чудесно — подкрепяше баба си, когато излизаше от колата, развеждаше я насам-натам из парка, макар че тя не можеше нито да яде, нито да се забавлява кой знае колко. Все пак се качиха на виенското колело. Бруно й разказа за голямото виенско колело в Меткалф, но тя не го попита кога е ходил там.

Сами Франклин все още беше у тях, когато се върнаха; щеше да остане за обяд. Бруно сбърчи вежди, щом го зърна. Баба му също никак не харесваше Сами и при тази мисъл тя изведнъж му домиля — приемаше Сами така търпеливо, както приемаше и всички смахнати, които майка му влачеше у дома. Какво бяха правили двамата с майка, му целия ден? Ходили на кино, така казаха, на един от филмите на Сами. Освен това горе в стаята Бруно го чакало писмо.

Бруно се втурна по стълбите. Писмото беше от Флорида. Разкъса плика — ръцете му се тресяха като след десет тежки пиянства. Никога не беше чакал писмо с такова настървение, дори и на летен лагер не чакаше така писмата от майка си.

Драги Чарлс,

Не разбирам за какво става дума в писмото ти, нито пък големия ти интерес към мен. Познавам те съвсем бегло, но достатъчно, за да съм убеден, че няма нищо, което да ни сближава и да послужи за основа на едно приятелство. Затова настоятелно те моля повече да не телефонираш на майка ми и да не ме търсиш.

Благодаря за желанието ти да ми върнеш книгата. Загубата й няма никакво значение.

6-и септември

Гай Хейнс

Бруно вдигна писмото към лицето си и го препрочете — не вярваше на очите си, спираше се на отделни думи. Изтегли език над горната си устна, после внезапно го прибра. Краката му се подкосиха. Обзе го някаква мъка, като смърт. Даже по-лошо! Огледа стаята, омразната обстановка, омразните си вещи. След това болката се вклини в гърдите му и той избухна в плач.

След вечерята заспориха със Сами за вермути. Сами твърдеше, че колкото вермутът е по-сух, толкова по-голямо количество трябва да се налее, когато се приготвя мартини, макар да признаваше, че не пие мартини. Бруно отвърна, че и той не пие мартини, ала е по-добре осведомен. Спорът им продължи дори след като баба му каза „лека нощ“ и се оттегли. Бяха се разположили на горната тераса на тъмно, майка му върху люлката, а той и Сами, опрени на парапета. Бруно се втурна в бара на долния етаж да донесе отделните съставки за доказателство. И двамата си приготвиха по едно мартини и го опитаха и макар да бе очевидно, че Бруно е прав, Сами продължи да държи на своето и в същото време хихикаше, сякаш не говореше съвсем сериозно, а това вбеси Бруно.

— Иди в Ню Йорк да понаучиш това-онова! — извика Бруно. Майка му току-що бе влязла вътре.

— Ти всъщност знаеш ли за какво става дума? — подигравателно отвърна Сами. На лунната светлина дебелата му ухилена физиономия изглеждаше синкаво-зелена и жълта, като синьо сирене. — По цял ден си фиркан. Ти…

Бруно го сграбчи за ризата отпред и го надвеси през парапета. Сами заблъска с крака по плочите. Ризата му се раздра. Когато най-сетне се изскубна и застана на безопасно разстояние, синьото се бе отдръпнало от лицето му и бе останало само жълто-бялото.

— Кааакво ти става, по дяволите? — изрева Сами. — Щеше да ме избуташ долу, нали?

— Не, нямаше! — още по-силно изкрещя Бруно. Изведнъж усети, че не може да си поеме дъх, като в сутрешните часове. Смъква вдървените си потни ръце от лицето си. Вече беше извършил убийство, нали? Защо му бе още едно? Ала въпреки това бе видял как Сами се гърчи долу върху шиповете на желязната ограда и бе пожелал наистина да е там. Чу го как припряно разбърква уиски със сода. Препъна се в релсата на двойната остъклена врата за терасата.

— И гледай да не ми паднеш! — извика Сами след него.

Сгърчи се от страх, като чу треперещия му от ярост глас.

Мина безмълвно покрай майка си в преддверието. Заслиза по стълбището, опирайки се с две ръце на перилата — проклинаше бученето, болката, безсилието да се оправи с хаоса в главата си, проклинаше мартинито, което бе изпил със Сами. Залитайки, влезе във всекидневната.

— Чарли, какво му направи на Сами? — Майка му вървеше подире му.

— Ааа, кво му направих на Сами! — Бруно отблъсна с ръка размазаната й фигура и се стовари на дивана.

— Чарли… върни се да се извиниш. — Размазаното петно на дългата й бяла рокля се приближи, почернялата й ръка се протегна към него.

— Спиш ли с тоя тип? Спиш ли с тоя тип? — Знаеше, че само да се изтегне върху дивана, и моментално ще изпадне в несвяст — изтегна се и изобщо не усети ръката й.

Бележки

[1] По дяволите (фр.). — Б.пр.