Патриша Хайсмит
Непознати във влака (31)

31

Ала съществуваха прекалено много подстъпи, откъдето онази друга част от личността му би могла да нахлуе тъкмо в тази същност, която желаеше да съхрани. Имаше и прекалено много начини за нахлуване: определени думи, звуци, светлини, движенията на ръцете и краката му, дори и да не вършеше абсолютно нищо, дори нищо да не чуваше и да не виждаше, един тържествуващ вътрешен глас се провикваше, стряскаше го и го плашеше. Сватбата, толкова грижливо подготвяна, така празнична, така непорочна с белите дантели и коприни, очаквана от всички с такава радост, му се струваше най-гнусното предателство, на което бе способен. И колкото повече наближаваше, толкова по-трескаво и безплодно се колебаеше дали да я отмени, или не. Просто искаше да избяга, до последния час преди сватбата.

Робърт Тричър, с когото едно време другаруваха в Чикаго, му се обади да му пожелае всичко най-хубаво и попита дали може да дойде за сватбата. Гай измисли някакъв дребен претекст, за да не го покани. Това беше празник за Фокнърови, така смяташе, за приятелите им, в тяхната църква, и присъствието на негов приятел би пробило бронята му. Беше поканил единствено Майърс, който бе без значение — вече не делеше една и съща кантора с него след поръчката за болницата, — Тим О’Флеърти, който не можеше да дойде, и двама-трима архитекти от академията „Диймс“, които познаваха по-добре работата му от него самия. Ала половин час след като Тричър се обади от Монреал, Гай му телефонира и го помоли да му бъде кум.

Дойде му наум, че почти цяла година дори не се бе сетил за Тричър, не беше отговорил и на последното му писмо. Не се бе сетил и за Питър Ригс, и за Вик де Пойстър, и за Гюнтер Хол. Едно време ходеше на гости у Вик и жена му в апартамента им на Блийкър Стрийт, веднъж заведе и Ан. Вик беше художник, миналата зима му бе пратил покана за своя изложба. Спомни си, че дори не му бе отговорил. Смътно си спомни, че Тим беше идвал в Ню Йорк и му се бе обадил да обядват заедно по времето, когато Бруно го тормозеше по телефона, и той му бе отказал. Спомни си също, че древните германци са обявявали обвиняемия за виновен или невинен в зависимост от броя на приятелите, които са се явявали да гарантират за нравствения му облик. Колко души биха гарантирали за него сега? Никога не беше отделял много време на приятелите си, понеже не бяха хора, които очакват такова нещо, ала ето че сега на свой ред те го отбягваха, сякаш, дори без да са го видели, предусещаха, че ме бе достоен за приятелството им.

В неделя сутринта преди сватбата, докато бавно се въртеше около Боб Тричър във вестиария на църквата, Гай се бе вкопчил в мисълта за болничните проекти, сякаш това бе последният лъч надежда, единственото доказателство, че все още съществува. Работата му беше отлична. Приятелят му Боб Тричър го бе похвалил. Бе доказал на себе си, че все още може да твори.

Боб се бе отказал от опитите си да завърже разговор. Седеше със скръстени ръце и изражението върху топчестото му лице бе добродушно, по съвсем разсеяно. Боб смяташе, че Гай просто не го свърта. Гай беше убеден, че Боб не знае какво му е на душата, понеже не му личеше, макар и да си въобразяваше, че много му личи. Всъщност истинският ад бе това, че животът ти толкова лесно може да се превърне в пълно лицемерие. Това беше най-същественото — сватбата и приятелят му Боб Тричър, който вече не го познаваше. И тесният каменен вестиарий с високия решетест прозорец като в затворническа килия. И приглушеният ропот отвън, подобен на ропота на тълпа фарисеи, изгарящи от нетърпение да нападнат затвора и да упражнят правосъдие.

— Случайно да си донесъл бутилка със себе си?…

Боб скокна.

— Разбира се. Съвсем забравих, а ми тежи. — Остави я на масата и зачака Гай пръв да отпие. Боб беше около четиридесет и пет годишен, сдържан, ала жизнерадостен, заклет ерген, напълно отдаден на професията си, с авторитет като специалист.

— Давай пръв — подкани той Гай. — Откакто сме насаме, искам да вдигна отделен тост за Ан. Много е красива, Гай. — И добави тихо, с усмивка: — Красива като бял мост.

Гай стоеше, втренчил поглед в отворената половинлитрова бутилка. Врявата отвън сякаш взимаше на подбив и него, и Ан. И шишето на масата бе част от заговора — изтъркана, смешновата притурка към традиционната сватба. Беше пил уиски на сватбата си с Мириам. Гай запрати бутилката в ъгъла. Разби се със силно дрънчене и само за секунда клаксоните престанаха да се чуват, не се чуваха гласовете, млъкна и глупавото тремоло на органа. После всичко отново зашумя.

— Извинявай, Боб. Много извинявай.

Боб не преставаше да го наблюдава.

— Изобщо не те упреквам — с усмивка произнесе той.

— Затова пък аз се упреквам!

— Виж какво, драги…

Личеше, че Боб се чуди дали да се разсмее, или да остане сериозен.

— Почакай — предложи най-сетне той, — ще донеса нещо друго за пиене.

Боб тъкмо се запъти към вратата, когато тя се отвори и кльощавото тяло на Питър Ригс се вмъкна вътре. Гай го запозна с Тричър. Питър беше дошъл за сватбата чак от Ню Орлийнс. Мина му през ума, че не би дошъл за сватбата му с Мириам. Ненавиждаше я. Слепоочията му се бяха прошарили, въпреки че усмивката на мършавото му лице бе като на шестнадесетгодишно момче. Гай отвърна на кратката му прегръдка с усещането, че машинално се задвижва по някакъв коловоз както в онази петъчна нощ.

— Време е, Гай — подкани го Боб, отваряйки вратата.

Гай тръгна редом с него. До олтара имаше дванадесет стъпала. Мина му през ума, че всички го гледат осъдително. Смълчали се от ужас, досущ като Фокнърови тогава в колата. Кога щяха да се намесят и да прекратят всичко това? Още колко щяха да търпят?

— Гай! — прошепна някой.

Шест, броеше Гай, седем.

— Гай! — чу го ясно, макар и слабо, и се обърна наляво, проследи погледите на две жени, които бяха извърнали глави, и безпогрешно разпозна лицето на Бруно.

Гай отново впери поглед напред. Бруно ли беше или някакво привидение? Лицето му бе разтегнато в усмивка, сивите очи пронизваха като стрели. Десет, единадесет, преброи Гай. Дванадесет стъпала догоре, прескочи седмото… Лесно ще го запомниш, звучи насечено. Кожата на главата му гореше. Това не доказваше ли, че бе зърнал привидение, а не Бруно? Замоли се: Боже, направи така, че да не загубя съзнание. По-добре това, отколкото да се ожениш, провикна се вътрешният му глас в отговор.

Стоеше до Ан, а Бруно беше тук, заедно с тях — не бе случка, не и миг, беше състояние — нещо извечно и завинаги, Бруно, той, Ан. И движението по коловоза. Цял живот движение по коловоза, докато смъртта ни раздели, ето го наказанието. Какво по-голямо наказание от това?

Наоколо кимаха и се усмихваха лица и Гай усети, че им подражава като идиот. Намираха се в клуба „Сейл Енд Ракет“. Имаше лека закуска и всеки държеше чаша за шампанско, дори и той самият. А Бруно го нямаше. В действителност нямаше никого — само набръчкани, безобидни напарфюмирани старици с шапки. В този миг мисис Фокнър обгърна врата му с ръка и го целуна по бузата, а над рамото й той зърна Бруно, който се провираше през вратата със същата усмивка, същите пронизващи очи, с които ги бе открил по-рано. Бруно се насочи право към него и спря, олюлявайки се.

— Всичко най… най-хубаво, Гай. Нямаш нищо против, че се отбих, нали? Та това е такъв щастлив момент!

— Измитай се. Веднага се измитай оттук.

Усмивката на Бруно бавно се стопи.

— Току-що се върнах от Капри — промълви той със същия дрезгав глас. Беше облечен в нов наситеносин костюм от габардин с широки ревери като на фрак. — Как я караш, Гай?

Една от Анините лели, ухаеща на парфюм, избърбори пожеланията си в ухото му и Гай й благодари. Обърна се и понечи да се отдалечи.

— Само исках да ти пожелая всичко добро — заяви Бруно. — Ето, казвам ти го.

— Измитай се. Вратата е зад гърба ти. — Помисли си, че не бива да говори повече. Щеше да загуби самоконтрол.

— Нека се помирим временно, Гай. Искам да се запозная с булката.

Гай се остави да го помъкнат две жени на средна възраст, по една от всяка страна. Макар че не го виждаше, усети, че Бруно се бе отдръпнал към голямата маса с обидена, раздразнена усмивка.

— Справяш ли се, Гай? — Мистър Фокнър взе полупразната чаша от ръката му. — Да пийнем нещо по-добро на бара.

Наляха му половин чаша уиски. Гай говореше, без да разбира какво казва. Убеден бе, че е заявил: „Престанете с тази работа, кажете на хората да се разотиват.“ Но очевидно не го бе казал, инак мистър Фокнър нямаше да се смее с цяло гърло. Или кой знае?

Гай забеляза, че докато разрязваха тортата, Бруно наблюдаваше от долния край на масата, и то най-вече Ан. Устата му приличаше на тънък, налудничаво усмихнат процеп, очите му бляскаха като диамантената игла върху тъмносинята му връзка, а лицето му изразяваше същата смесица от печал, благоговение, непоколебимост и жизнерадост, която бе забелязал в първия миг на познанството им.

Бруно се приближи към Ан.

— Май се познаваме отнякъде. Не сте ли роднини с Теди Фокнър?

Гай видя как ръцете им се срещат. Беше си представял, че няма да може да го понесе, а ето че го понасяше, без да направи нищо.

— Той ми е братовчед — обясни с непринудена усмивка Ан — преди една секунда се бе усмихнала другиму със същата усмивка.

Бруно кимна.

— Няколко пъти сме играли голф заедно. — Гай усети, че някой го хвана за рамото.

— Имаш ли една минутка, Гай? Бих искал… — Той разпозна гласа на Питър Ригс.

— Не, нямам. — Гай тръгна след Бруно и Ан. Хвана здраво лявата ръка на Ан.

Бруно пристъпваше от другата й страна — изпънат като струна, много свободно, крепеше в ръка неначенато парче сватбена торта.

— С Гай сме стари приятели. Стари познати. — Намигна му зад главата й.

— Така ли? Откъде се познавате?

— От училище. Стари училищни другари. — Бруно се ухили. — Да ви кажа, мисис Хейнс, че вие сте най-красивата булка, която съм виждал от много време насам. Действително се радвам, се запознах с вас — заяви той, без да е натрапчив, ала с убедителна настойчивост, която накара Ан отново да се усмихне.

— И аз много се радвам, че се запознахме — отвърна тя.

— Надявам се да се видим пак, тримата. Къде смятате да живеете?

— В Кънетикът — съобщи Ан.

— Хубав щат е Кънетикът — заяви Бруно и отново намигна на Гай, след което се оттегли с изискан поклон.

— На Теди ли е приятел? — попита Гай. — Теди ли го е поканил?

— Не гледай толкова тревожно, скъпи! — присмя му се Ан. — След малко тръгваме.

— Къде е Теди? — Ала в същия миг се запита какъв смисъл имаше да търси Теди, какъв смисъл имаше да прави въпрос от това.

— Зърнах го преди две минути в горния край на масата — обясни Ан. — Ето го Крис. Трябва да отида да му кажа добре дошъл.

Гай се обърна, огледа се за Бруно и го видя да си сипва фаршировани яйца и весело да бъбри с двама младежи, които му се усмихваха, сякаш дявол им бе направил магия.

Иронията бе, че Ан никога не бе имала възможност да го опознае, помисли си Гай с горчивина малко по-късно в колата. Когато се запознаха, страдаше от меланхолия. Сега — а това толкова рядко му се случваше — полагаше усилия да се държи уж естествено. Навярно само няколко дни в Мексико Сити бе такъв, какъвто бе в действителност.

— Онзи човек със синия костюм в „Диймс“ ли е учил? — попита го Ан.

Караха към Монток Пойнт. Роднина на Ан им бе отстъпила вилата си да прекарат там три дни от медения месец. Имаха само три дни, понеже след по-малко от месец Гай беше обещал да постъпи на работа в архитектурното ателие „Хортън, Хортън и Кийс“ и преди да започне, щеше да се наложи да работи двойно повече, за да завърши проектите за болницата.

— Не, известно време бяхме заедно в института. — Ала защо пригласяше на лъжите на Бруно?

— Има интересно лице — сподели Ан и придърпа роклята при глезените, преди да повдигне нозе върху седалката.

— Интересно ли?

— Не искам да кажа, че е привлекателно. Просто вглъбено.

Гай стисна зъби. Вглъбено? Нима не виждаше, че е луд? Опасен луд! Нима никой не го забелязваше?