Йежи Едигей
Азбучният убиец (8)

VIII.
Автоматичният нож

При такъв малък ръководен състав на управлението на ГМ в Забегово майор Зайончковски всяка сутрин свикваше кратко заседание, за да постави задачите за деня и да изслуша рапортите за извършеното. Бяха нарушили твърдото разпределение на работата си, всеки от офицерите се бе превърнал в „момче за всичко“ — правеше това, което в момента бе най-наложително.

Когато Шливинска сподели с колегите си резултатите от проучването в „Шльонск“, дори началникът бе принуден да признае, че момичето се проявява отлично. Все пак не пропусна да добави:

— Не сме в Сицилия, в Полша няма традиция за родово отмъщение. Освен това не виждам някакъв повод отмъстителят за злодеянието спрямо момичето да избере тъкмо Адамяк, а не например Палух.

— Защото Адамяк пръв е започнал да се хвали с това, той е бил и инициатор на изнасилването. Известна роля навярно е изиграл и фактът, че тъкмо Вицуш е имал фамилно име, започващо с буквата „А“, което за нашия отмъстител е било добро прикритие на действията му.

— Не отричам заслугите на младата ни колежка за придвижване следствието напред, но се съмнявам, че новата следа ще доведе до залавянето на четирикратния убиец. Съмнявам се също във версията за отмъщение отстрана на семейството на момичето. По-скоро смятам, че действията на Адамяк и бандата му са вдъхновили нашия престъпник. А след първата си жертва той е поел и към другите си убийства. Те всички винаги се оправдават с някаква „необуздаема сила“, която ги е подтиквала към нови убийства. — Майорът упорито се връщаше към теорията си за „лудия“.

„Какъв «рицар» е този твърдоглавец“ — помисли си Шливинска. Но, разбира се, не каза нито дума.

— Все пак информацията трябва да се провери. — Капитан Полешчук побърза да помогне на момичето.

— Правилно отбелязваш — призна Стария. — Ето защо давам на поручик Шливинска пълна свобода на действие. Що се отнася до помощ, освен милиционерската джипка да я закара до Ковалево, нищо повече не мога да й предложа. Много добре знае какво е положението ни.

— Благодаря, но не ми е необходима кола. Между Ковалево и Забегово има добра автобусна връзка. Предпочитам появата ми там да не предизвиква излишен шум.

— Разбирам — призна майорът. — И аз смятам, че така ще е по-добре.

— Баша, все пак ти препоръчвам Ян Копит — намеси се поручик Стефански. — Той е наместник-кмет в Ковалево. Умен човек е. Отлично познава района си и при нужда умее да си държи езика зад зъбите. Знам, че на него може да се разчита, защото неведнъж ни е помагал при различни случаи. Колкото до самото село, хората са много различни. Както впрочем често се случва у нас, в Шльонск. Има много селяни работници, които притежават неголеми участъци земя и работят в производството, има и много големи стопанства на високо равнище, защото почвата там е добра. Преобладава първокачествената. Сеят пшеница, отглеждат много захарно цвекло, напоследък развиха свиневъдството. Селото е богато, може би най-заможното в цялата околност.

Още същия ден Шливинска замина за Ковалево. Към края на септември дните са по-къси и момичето избра рейс, с който да пристигне в селото по здрач. Преди да тръгне, поручик Стефански подробно й обясни къде е къщата на наместник-кмета и как да стигне до нея от автобусната спирка. И тя отиде право там.

Ян Копит току-що се беше върнал от полето и привършваше вечерята си. Шливинска почака на пейката пред къщата и когато домакинът се освободи, тя го помоли за разговор на четири очи.

По всичко наоколо личеше, че стопаните на този дом са заможни. Голям зидан обор, до него наскоро построен свинарник, обширен хамбар. Къщата наистина беше дървена, но неотдавна основно обновена. Преценена на око, тя се състоеше от обширна кухня и три стаи на долния етаж, а на горния — още две помещения. Копит покани момичето в стаята, която му служеше за работилница и канцелария.

— Вие по каква работа? — попита той със служебен тон.

Шливинска се легитимира.

— От милицията съм. От Градското управление на милицията в Забегово.

Стопанинът внимателно разгледа подадения му документ.

— Ясно — каза той, — но сигурно сте нова там… Познавам всички в управлението начело с началника, майор Зайончковски.

— Така е. Преди седмица ме командироваха от Ченстохова.

— Навярно във връзка с този „азбучен убиец“ — досети се наместникът. — Любопитно е колко още души ще убие, преди да го заловите…

— Надявам се, че повече никого. — Шливинска нямаше желание да се разпростира на тази тема.

— А при нас какво ви води?

— Другарю Копит, вероятно сте чули, че едно момиче от вашето село е било изнасилено от няколко хулигани, когато се е връщало от работа в къщи.

— Да, говори се нещо подобно. — Наместникът беше предпазлив.

— Бих искала да науча нещичко за това момиче.

— Какво ли не приказваха хората, а момичето всичко отричаше. Аз нищо не зная. Какви ли не работи се дрънкат из селото!

— Поручик Стефански ме увери, че с вас може да се говори откровено и че нито дума няма да излезе от тези четири стени. Жалко, че ми нямате доверие. Тук дори не става дума за онзи Адамяк. Отлично знаем що за птица е бил. Загинали са и други хора. И най-малката подробност, разкрита във връзка с този случаи, има огромно значение за следствието.

— Разбирам, поручик Шливинска. Но как така? Момичето вече си получи заслуженото. Всички в селото и се присмяха. Сега, когато нещата малко поутихнаха, ще я повлечете по съдилища и отново ще раздухате тази история.

— Навярно знаете, че дело за изнасилване се възбужда само когато потърпевшата сама направи изложение за престъплението. Щом не е подала тъжба, дело не може да има. Бих искала да узная само името и фамилията й и да поговоря с нея дискретно. Без свидетели. Жалко, че не желаете да ми помогнете.

Човекът се почеса по главата.

— После ще кажат: Копит доносничи на милицията.

— Никой няма да го каже, защото никой няма да узнае. Дори и факта, че съм била в Ковалево и съм разговаряла с наместника. Всичко ще остане в тайна. А нали всеки гражданин е длъжен да помага на милицията за разкриване на престъпление, пък камо ли когато става дума за четири убийства.

— Разбирам…

— Давам ви честната си дума, че и аз самата, както и вие, съм заинтересована от пълната дискретност.

— Аз наистина не знам кой знае колко. — Наместникът все пак реши да говори. — Един ден из цялото село се понесе, че като се връщала пеша от Забегово, Ханка Нижолек била изнасилена от четири момчета. Като че ли пияна била, защото едва се довлякла до вкъщи. Девойката отричаше, но клюката се ширеше и се разкрасяваше с какви ли не подробности. Старият Нижолек, като разбра за това, преби дъщеря си, та четири дни момичето не можеше да мръдне. Заяви, че ако кракът й стъпи в Забегово, ще я убие.

— А тя виновна ли е?

— Поручик Шливинска — Копит споделяше мнението на цялото село, — още Реймонт го е писал, че „ако кучката не пожелае, песът няма да я помирише“. Нима не е знаела какво прави, като е тръгнала с момчетата през гората?

— Не е тръгнала. Насила са я завлекли.

— Това не знам. Сама или не, защо се влачи посред нощ с такива хулигани? Ей аз това само Нижолек с право я наложи здравата. И Витек Гробелни я пердаши.

— Кой е този Гробелни?

— Тукашно момче е. Щеше да се жени за нея.

— Годеник?

— Ходеше с нея, ама и тя, и родителите й не го искаха. Много ясно, Нижолек е един от най-богатите стопани в цялото село, а старият Гробелни има едва три хектара, пък пет гърла храни. Не им бе по вкуса на Нижолкови такъв зет. Но нищо по-добро нямаше подръка, тъй че не го пъдеха, ала и за сватба не им се говореше.

— Сега този Витек сигурно е размислил?

— Какво има да размисля? Нижолек има дванадесет хектара, земя като масло. Двамата му синове напуснаха селото. Види се, торът им смърдеше. Единият работи като миньор в Битом, другият — в металургичния завод „Баилдон“. Никой от тях няма да се върне вече тук и Гробелни заедно с момичето ще грабне цялото стопанство.

— Но нали и момичето е работело в Забегово?

— Тъй е. Сега на младите нещо им превърта в главите. В града търсят леко да изкарат прехраната си. Няма кон да работи на полето. Старият Нижолек може дълбоко в себе си и да е доволен от приключението на дъщеря си, защото чрез него сложи край на тази нейна работа в града. Гробелни също печели, тъй като Нижолкови вече няма да му обръщат гръб и да чакат принца от приказките. Чух, че през есента ще се годяват, а сватбата ще вдигнат по Коледа.

— А девойката какво казва за това?

— Че има ли избор тя? Тук ще продължават да й се присмиват. Друго ще е, като се сгодят или като се оженят… Тогава не ще посмеят да се ежат на Нижолек или на Гробелни. Думичка няма да обелят. И накрая ще забравят. Пък ако иде в града, клюката ще я настигне. А не е и бог знае каква красавица, че да подбира много. Витек пък си го бива. Хубавец, оправен, дума за него не може да се каже.

— И според вас, кмете, всичко е наред, така ли? — Барбара не можеше да се съгласи с тази своеобразна философия.

— Да, така излиза — наред е. Наистина доста си изпати момичето, ама трябвало е да внимава.

— Не допускате ли, че Нижолек или Гробелни са очистили този Адамяк? Споменава ли се името му като извършител на насилието?

— Та той сам се е хвалил с това пред нашите момчета, които работят в Забегово.

— Адамяк беше ли познат във вашето село?

— Тук е роден. Майка му по баща е Поческа. Дъщеря на стария Почески, който почина преди пет-шест години. Адамякова дълго живя с мъжа си и децата при баща си. Едва преди десетина години, като взе да продава зеленчуци, се пренесе в града, защото така й беше по-удобно, а Почески се скара със зет си и го заплаши, че ще го изгони от дома си.

— Иска ми се да поговоря с Ханка. Но никой да не знае за това.

— Ще го уредим. Ще изпратя някого до Нижолек да вземе въпросника по контрактациите. За статистиката. Отдавна трябваше да го върне. Ще му се каже, че инструктор от Областното е дошъл за тия бумаги.

— Не искам да разговарям с Нижолек.

— Не се тревожете — усмихна се наместникът. — Нали го познавам. Няма да мръдне от къщи по това време. Уморен от цял ден е орал, а има още работа в обора. Сигурен съм, че няма да излезе от къщи и ще изпрати дъщеря си. Веднага ще го уредя. Ще се огледам на улицата и ще помоля някого, който отива в тази посока.

Ян Копит се върна след няколко минути и каза, че Нижолек е уведомен. Щял да изпрати документа веднага след като го попълни. В случай че се появи самият стопанин, Шливинска се съгласи да играе ролята на инспектор от Областното. Не мина и четвърт час, когато на вратата застана младо момиче. Не беше първа хубавица. Ниска, набита, яка, с кръгло лице, леко вирнат нос, тъмноруса коса, сресана гладко нагоре.

„Наистина — помисли си Шливинска, — Копит е бил прав, като каза, че момичето няма голям избор. Но какво ли е привлякло онези момчета?“

— Добър вечер. Татко ме прати да ви го предам. — Ханка държеше в ръка сгънат на четири лист.

— Благодаря ти, Ханка. Тази другарка е инструктор и би искала да поговори с тебе. — Наместникът излезе и затвори вратата.

— С мене ли? — учуди се момичето. — По какъв въпрос?

— Офицер съм от милицията. — Шливинска за втори път се легитимира. — Моля, седнете.

Нижолкова пребледня, а след малко загорялото й лице се покри с тъмна руменина.

— Сигурно се досещате за какво бих искала да поговорим?

— Оставете ме най-сетне на мира. Нищо не знам. Всичко това са празни клюки. — Ханка едва не се разплака.

— Успокойте се, моля. — Шливинска разговаряше с момичето с благ тон. — Известно ми е, за съжаление, че не са клюки. Не съм дошла да разследвам вашия случай. Сигурно сама отлично разбирате, че без вашите показания за престъплението не може да се възбуди следствие срещу извършителите на насилието. Става дума за нещо друго. Адамяк е мъртъв. Бих искала да поговоря с вас не като милиционер, а като жена с жена или по-скоро като по-възрастна приятелка.

— Добре са направили, че са прерязали гръкляна на този гамен със собствения му нож. Нима бих могла да го съжалявам?

— Познавахте ли го преди това?

— Та той е от нашето село. Учехме заедно. В един клас.

— Водя разследване във връзка със смъртта на Адамяк и на други трима. Всяка, дори и най-малката подробност може да се окаже важна.

— Не съм го убила аз.

— Напълно съм сигурна в това. Но тогава откъде знаете, че е бил убит със собствения му нож?

— Защото… — Момичето не се доизказа.

— Разбирам — усмихна се Шливинска. — Защото с този нож са ви заплашвали тогава в гората.

Нижолкова мълчеше.

— Доверете ми се поне малко. Сигурно си давате сметка, че изнасилването като факт така и така вече е известно на милицията. Логично е да се предполага, че има някаква връзка между убийството на Адамяк и това престъпление. Някой, не зная точно кой, може баща ви, може Витолд Гробелни, е отмъстил за нанесената ви обида.

— Нито татко, нито Витек са го убили. И двамата бяха в Ковалево. През целия ден.

— Все пак по-добре ще е, ако проверим всичко това без много шум, тихомълком и без да изкарваме на повърхността неприятното ви преживяване. Нали така?

— Е, да — призна момичето.

— Какво знаете за този нож?

— Адамяк ни го показваше.

— В гората?

— Не. Преди това. Когато пихме вино в парка. Хвалеше се, че го е купил от някакъв немец от ФРГ. За две стотачки.

— Какъв беше ножът?

— Ами такъв — като натиснеш копчето, от дръжката изскача дълго, тънко острие.

— Другите нямаха подобно оръжие, нали?

— Не. Палух искаше да купи ножа от Вицек. Обещаваше да му даде срещу него пет стотака.

— Споразумяха ли се?

— Не. Адамяк не искаше да го продава.

— Само тогава ли сте виждали този нож?

— Не. — Момичето се изчерви. — По-късно, в гората, Адамяк ме заплашваше, че ще прокара острието по лицето ми, ако веднага не се съблека. А после, знаете…

— Да, да. Станалото — станало. Само моля ви, Ханка, обяснете как се стигна дотам, че се съгласихте да тръгнете през гората вечерта с тези момчета?

— С един не бих тръгнала. Щеше да ме е страх. Но те бяха четирима. И четиримата добре ги познавах. С единия работехме заедно, а с Вицек бяхме съученици. Сега разбирам, че съм сглупила.

— Адамяк е загинал на двадесет и пети юни. Откъде имате увереността, че баща ви и Гробелни са били тогава в Ковалево? Все пак човек трудно си спомня какво е ставало преди седмица, а какво остава за преди повече от два месеца?

— На следния ден, беше сряда, двадесет и шести юни, като разбрах за смъртта на Адамяк, самата аз си помислих да не би татко да го е очистил. Затова си спомням, че във вторник целия ден работихме по сортирането и почистването на цвеклото. Татко, Витек, аз и две съседки, наети за тази работа. А като се стъмни, дойде Ян Копит и заедно с нашите мъже до среднощ поправяха трактора. Наместникът сигурно също помни това.

Барбара Шливинска благодари на Ханка за информацията и още веднъж тържествено обеща, че никой никога няма да узнае за този разговор. Ян Копит потвърди алибито на двамата мъже. Наистина работили на цвеклото, а по-късно заедно с него, човек, който се славел като най-добрия механик в селото, до среднощ поправяли повредения трактор на Нижолек.

Още същата нощ милицията направи обиск в жилищата на всички от бандата на Адамяк. Не търсиха дълго. В джоба на сакото на Тадеуш Янушевски беше намерен автоматичен нож. Той отговаряше на описанието, дадено от Ана Нижолек.

Тадеуш Янушевски бе задържан в ареста. Майхер бе изпратен с ножа в Катовице да бъде направена експертиза. В нарезите на ножа бяха открити следи от човешка кръв. Групата й отговаряше на тази на Винценти Адамяк.

Когато получи резултатите от експертизата, Барбара Шливинска разпореди да доведат от ареста Янушевски и предприе официален разпит на задържания.

След като записа личните данни на младия човек, поручик Шливинска му показа ножа.

— Ваш ли е?

— Мой е. Какво, вече и нож ли не може да имаш?

— Сам знаете отлично, че без разрешение нямате право да притежавате огнестрелно оръжие. А кастет и автоматичен нож — в никакъв случай, защото за тях не се издава разрешително.

— За пръв път чувам.

— Да речем. Откъде го имате?

— Купих го.

— От кого?

— Не съм питал за името. Платих две стотачки. Беше ми харесал. Какво, да не би да не е позволено? — повтори той.

— Не е разрешено да се купува такъв нож.

— Вече веднъж ви казах, че не съм знаел.

— Ножът ще бъде конфискуван.

— Няма що. Ще си купя друг. И ме държахте два дни в пандиза, за да ми кажете това?

— Не. Не, но аз наистина имам какво да ви кажа.

— Дреме ми. — Янушевски ставаше все по-нагъл.

— Въпреки това ще ви кажа. В показанията ви няма дума истина.

Младото хулиганче се разсмя.

— Ножът е принадлежал на Адамяк.

— Точно от него го купих за две стотачки.

— Вечерта на двадесет и пети юни в храстите край Стружанка ли?

— Какво казахте?

Шливинска отвори чантата и извади протокола от огледа на оръжието.

— Върху ножа са открити следи от кръвта на Адамяк. Формата и големината на острието съответствуват на раната в гърдите на убития. Адамяк е бил убит с този нож.

Едва сега Янушевски разбра, че няма място за повече шеги и трябва да спасява собствената си кожа.

— Всичко ще ви кажа. Като на изповед.

— Добре. Слушам ви.

— В Забегово, в началото на юни, имаше младежи от Западен Берлин. Адамяк, който знаеше малко немски, се навърташе около тях. Те имаха такива ножове. Вицуш се хвалеше, че си е купил един за две стотачки, но вероятно го е свил отнякъде. Никой от нас нямаше такъв. Палух дори искаше да му даде за него пет стотачки, но Адамяк не се съгласи.

— А по какъв начин автоматичният нож стана ваше притежание?

— Тъкмо щях да ви кажа, другарко поручик. Когато пречукаха Вицек и когато ченгетата, прощавайте, другарите милиционери дойдоха при майка му, заедно с другите хукнах към реката. Но там вече беше пристигнала радиоколата и не ни допуснаха да се приближим. Отдалеч видях само краката на Вицек. Като се връщах към къщи, гледам, нещо блещука на полянката. Нож. Същият автоматичен нож, на Адамяк. Сега вече не му трябваше. Та го взех. Всеки би го направил, нали?

— Следите от кръвта на приятеля ви изобщо ли не ви трогнаха?

— Не видях никаква кръв.

— Странно. След толкова седмици милицията откри, а вие тогава нищо не сте забелязали.

— Не съм убил с това Вицек. Пък и защо? Във вторник пихме бира с Адамяк. На онова павилионче край гарата. После Адамяк се изпари, защото парите му свършиха, а никой не поиска да му заеме. Аз останах. Формановски, дето продава бирата, сигурно ме помни.

Съвпадаше. Показанията на съдържателя на павилиончето Барбара Шливинска държеше в досието. Все пак попита:

— А после какво стана? Адамяк е бил убит същата вечер.

— После се понапих. Седнах на пейка на гарата и съм задрямал. Събуди ме сержант Битон и ме отпрати вкъщи. Но краката не ме държаха. Радиоколата беше на гарата, та ме откараха.

— В ареста ли?

— Не. Сержантът от радиоколата каза, че с такива като мене не бива да се мърси порядъчният арест, и ме изхвърлиха пред къщи. И така им беше по път. Хората от блока видяха това и могат да потвърдят. Майка ме ошамароса, задето съм пропил всичките пари за седмицата.

Върнаха Янушевски в ареста. Шливинска провери алибито на младежа. Двамата милиционери — както Битон, който тогава е бил дежурен на гарата, така и ефрейтор Воншиковски, под чието разпореждане бе радиоколата — потвърдиха показанията на младежа.

След съвещанието с майор Зайончковски и градския прокурор Шливинска дойде до убеждението, че няма основания да подозира Янушевски в убийство. Наистина за следващите дни, когато се бяха случили другите убийства, Тадеуш не можеше да представи стопроцентово алиби, но не подлежеше на съмнение, че четирите убийства е извършил един и същи човек. Задържаният трябваше да бъде освободен.

Тази следа, толкова надеждна на пръв поглед, не доведе доникъде.

Майор Зайончковски отбеляза с ирония:

— Нали ви казах, че ще свърши така. Имам нюх.

— Очевидно — отбраняваше се Шливинска — не Адамяк е бил фигурата, интересуваща престъпника. Търсенето трябва да продължи.

— Коя поредна жертва взимаш на прицел? — разсмя се поручик Стефански.

— Адам Делкот. Тази следа е най-прясна. Може би все още не е изстинала напълно.