Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfabetyczny morderca, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

V.
Отново загива човек

Забегово, макар и най-малкото градче в цялото Катовицко воеводство, е важен железопътен възел с голяма сточна гара. Разположено е на мястото, където от край време са се кръстосвали търговски пътища от изток на запад и от север на юг. През него днес минават влаковите композиции от Шльонск за всички краища на страната, а също и за чужбина. Ето защо на гарата в Забегово е съсредоточена най-много работна ръка.

През нощта на четиринадесети август в жилището на майор Зайончковски иззвъня телефонът.

Докато се опомни и посегне към слушалката, Зайончковски по навик хвърли поглед към часовника. Беше два и двадесет и пет.

В слушалката чу гласа на дежурния от управлението капрал Воншиковски.

— Обади се сержант Шчигелски от гарата — рапортуваше капралът. — На железопътната линия е намерен труп.

— Чий? — Майорът очакваше най-лошото.

— На стрелочника. Казвал се е Адам Делкот.

— Как е загинал?

— Застрелян е с пистолет.

— Уведомете следствения отдел. Незабавно да изпратят хора на гарата и да обезпечат следите. Аз също тръгвам веднага натам.

— Да изпратя ли радиоколата да ви вземе?

— Не. Нека обиколи домовете на хората от следственото. Ще стане по-бързо. На мене гарата ми е наблизо.

— Слушам. — Капралът затвори телефона.

Майорът се облече набързо.

„Адам Делкот, Адам Делкот — мислеше той. — Та името му го нямаше в нашия списък. Човекът не е бил предупреден. Ще им дам аз…“

След четвърт час Зайончковски изслушваше рапорта на старши сержант Анджей Шчигелски, който заедно със сержант Битон бе дежурен тази нощ на гарата.

— На гарата — обясняваше старши сержантът — нощта протичаше спокойно. Нито веднъж не се наложи да се намесваме. Дори пияници нямаше. В един и четиридесет и седем в стаята на дежурния влезе заместник-началникът на гарата Стефан Менкош. Познавате ли го, другарю майор?

— Продължавайте.

— Слушам. Менкош бе твърде неспокоен. Казах, че са му телефонирали от гърбицата — на линията имало труп.

— От къде?

— От гърбицата — изясни сержантът. — Това е насип, от който вагоните сами се спускат. Така се композират товарните влакове.

— Разбирам. Не е необходимо да ми обяснявате какво е гърбица. Продължавайте.

— Убитият е Адам Делкот, железничар. Бил е дежурен тази нощ. Заедно с Битон и Менкош веднага отидохме на местопроизшествието.

— Далеч ли е?

— На повече от километър, другарю майор.

— Продължавайте. — Майорът трябваше да измъква рапорта дума по дума от устата на сержанта.

— Открихме Адам Делкот на мястото, посочено от железничарите. Лежеше по гръб между линиите, но както установих, отначало е бил обърнат с лице към земята. Когато го намерили, колегите му обърнали тялото, като смятали, че човекът е жив и само му е прилошало. На гърдите отляво има рана. Прилича на рана от куршум. Битон остана при трупа, а аз изтичах до гарата, за да уведомя в управлението. Дежурен бе капрал Воншиковски. Каза, че другарят майор ще пристигне всеки момент, тъй че останах да ви изчакам на гарата.

— Пристигна ли следствената група?

— Не. Воншиковски каза, че е изпратил за тях радиоколата. Живеят в различни краища на града — обясни сержантът, — не всички имат телефони. Докато ги съберат, докато се отбият в управлението за съоръженията… Но трябва вече всеки момент да са тук.

— Какъв е този Делкот?

— Не зная. Не го познавам.

— Менкош не е ли някъде тук?

— Не. Заместник-началникът на гарата остана на гърбицата. Нещастието си е нещастие, а композираните влакове трябва да потеглят по разписание. Менкош се зае да върне хората по работните им места и да намери някого, който да замести убития Делкот. Бях там, когато се обади от поста на началник-гарата да поеме дежурството му.

— Да — съгласи се майорът, — правилно е постъпил, влаковете трябва да се движат по разписание. А началникът тук ли е вече?

— Тук съм. — В рамката на отворената врата стоеше мъж в железничарска униформа. — Научих за случилото се от колегата Менкош. Страшна история! Чак да не повярваш. Значи отново убийство в Забегово? Както всички предполагаха, убит е човек, чието фамилно име започва с буквата „D“.

— Вие познавахте ли го? — попита Зайончковски, след като поздрави началник-гарата.

— Разбира се. Повече от дванадесет години работим заедно. Кротък човек, добър в професията си, а с такава съдба. Защо?

— И аз бих искал да знам това. Къде живееше?

— В Папротно. На шест километра оттук по посока на Катовице.

— Да. Зная го Папротно.

— Отначало Делкот работеше там по подмяната на траверсите. После завърши курс за стрелочници и монтажисти. Прехвърлиха го в Забегово. На работа идваше с влака. В Папротно имаше парче земя и малка къща.

— Възрастен ли беше?

— Около петдесетте. Баща на четири деца. Двамата му синове също работят в железниците. Едната му дъщеря се омъжи, най-малката май тази година получи зрелостно свидетелство.

— Ясно — каза майорът. — Делкот е живеел извън Забегово, затова го няма в списъка.

— Разбира се, както всички жители на Забегово, и той знаеше, че милицията предупреждава хората, чиито фамилни имена започват с буквата „D“, но и това не би помогнало много — каза началникът. — Да убиеш железничар, който работи на сточна гара, съвсем не е трудно. Достатъчно е да се скриеш зад някой вагон и да го издебнеш. После се промъкваш под вагоните и… към полето.

— Но нали имате охрана, която наглежда сточната гара.

— Двама пазачи на два километра линия — все едно, че няма никого.

В този момент в стаята на дежурните влязоха милиционерите от следствената група и лекарят. Майорът стана от стола.

— Тръгваме — нареди той и като се обърна към началник-гарата, добави: — Вие ще дойдете ли с нас?

— Не. Нямам желание да видя този клетник. И освен това длъжен съм да остана тук, на гарата, докато колегата Менкош се върне и поеме дежурството си. Само ако съм ви необходим.

— Засега не — каза майорът. — В случай че ни потрябвате, знаем къде да ви търсим.

— Може ли да се стигне до там с кола? — попита един от служителите на милицията.

— Наистина има тесен път край линията — обясни началникът. — Денем би могло да се мине с кола, но нощем не бих рискувал.

— Тръгваме — повтори майорът. — Старши сержант Шчигелски знае пътя и ще ни заведе.

— Но бъдете внимателни, защото има голямо движение — предупреди началник-гарата. — Композираме четири влака и вагоните се движат по различни коловози безшумно, тъй като се спускат от гърбицата без локомотив.

Доста дълго вървяха край плетеницата от линии. Силни електрически лампи на високи метални стълбове осветяваха целия терен, тъй че бе сравнително светло. Отдалеч видяха малка постройка на върха на насипа, висок около десетина метра.

— Това е гърбицата — обясни Шчигелски, който често дежуреше на железопътната гара и добре познаваше района й. — Постройката е пост на диспечера и там се намира пултът за управление на стрелките. От върха се виждат всички коловози и може да бъде управлявано движението на вагоните. Делкот е бил застрелян от отсрещната страна на насипа. На около половин километър от поста.

— Знаете ли кой го е намерил?

— Помощникът на диспечера. Казва се Карол Липковски. Поръчах му да чака в постройката.

На първия етаж на постройката, по-скоро на тази квадратна кула, милиционерите завариха трима души. Единия майорът познаваше по физиономия, често го беше виждал на гарата. Досети се, че е заместник-началникът на гарата, Франчишек Менкош. Другите двама се представиха: споменатият от Шчигелски Карол Липковски и диспечерът Едвард Новак.

— Вие ли намерихте убития? — попита майорът Липковски. — Как се случи това?

— Забелязах — вместо запитания отговори диспечерът, — че вагоните не се прикачват. Изпратих колегата Липковски да провери какво става там. Липковски търсил Делкот, викал го, накрая го намерил проснат между трети и четвърти коловоз. Уведоми мене и останалите служители от поста.

— Как забелязахте, че вагоните не са скачени? — Майорът не се ориентираше добре в положението.

— Разрешете, майоре — намеси се Менкош, — да ви обясня в какво се състои работата на този пост и гърбицата. Нека застанем до прозореца.

Три стени на помещението изцяло бяха остъклени. Към единия прозорец се приближи Менкош заедно с милиционерите.

— Виждате ли как от едната страна на възвишението коловозите се разделят във формата на голямо ветрило? От другата страна на насипа има само един коловоз. Тук можем да композираме едновременно шест-седем товарни влака. От Катовице, Битом, Сосновец и други големи градове на Шльонск пристигат при нас вагони с различно местоназначение. Разпределяме ги и така ги композираме, че да образуват директни влакове без преработка от Забегово до съответната голяма гара, например Шчечин, или сборни композиции с преработка, движещи се по предварително определен маршрут и доставящи товар на различни гари по пътя си. Разбира се, влаковете без преработка се движат много бързо и не спират никъде чак до крайната гара. Бихме могли да ги наречем товарни експреси. Влаковете с преработка спират навсякъде, където е необходимо да се откачат един или повече вагони, или там, където трябва да бъдат прикачени нови.

— А не е ли възможно това да се извършва още в Катовице или Битом?

— Разбира се, че може. На територията на Шльонск има няколко големи разпределителни гари, където се композират стотици товарни влакове дневно. Но не е достатъчно. Дори най-голямата разпределителна гара има свой оптимален капацитет и всяко разширяване би довело до нежелан ефект. Затова са необходими и гари като Забегово, където се насочват вагоните със стока от различни краища на Шльонск към север и запад, а ние тук формираме съответните композиции.

— Как се прави това? — Майорът смяташе, че колкото по-добре опознае железничарските секрети, толкова по-лесно ще му бъде да води следствието.

— На коловозите върху гърбицата образуваме композицията: например на първи — директен за Шчечин. На втори — с преработка до Жельона гура и Гожов. На трети — директен до Вроцлав, на четвърти — с преработка до Валбжих и Йеленя гура. На пети — с преработка до Келце и Радом. Влаковете, пристигащи от Шльонск в Забегово, един по един изкачват гърбицата от онази страна, откъм пътническата гара. Тук вагоните се откачват, пускат се по инерция и веднага се насочват по съответния коловоз, където маневристът ги прикачва към композиция.

— А откъде маневристът знае по кой коловоз ще се спусне вагонът?

— Има същия график както и гърбичният диспечер. Освен това се ориентира по посоката на стрелките, която му сочат светлинните табла.

— Все пак не разбирам как гърбичният диспечер е могъл да забележи оттам, че вагоните не са прикачени. Въпреки прожекторите тук е доста тъмно и твърде далеч, за да се види това.

— Той не го е видял, а го е чул.

— Какво е чул?

— След като се спусне по гърбицата, вагонът се блъсва в неподвижната композиция и точно тогава се извършва прикачването. Ударът се чува отчетливо. И ако маневристът не прикачи вагона, той ще се отблъсне от композицията и ще се спре на няколко метра от нея.

— И също ще се чуе само един удар.

— Точно така, другарю майор. Но ако впоследствие пуснем по същия коловоз още вагони, то първоначално те ще се блъснат в неприкачения, а той на свой ред ще се удари в композирания влак, ще се оттласне от него и отново ще се удари във вагоните, които се намират между него и гърбицата. Тъй че ще се чуят най-малко два удара, а често дори и повече. И именно от подобен шум колегата Новак се е ориентирал, че нещо не е в ред, и изпратил там Липковски, за да провери какво…

— Така беше, както казва началникът — потвърдиха останалите двама железничари.

— А след това?

— Отидох при коловозите — започна да обяснява Липковски — и забелязах, че в композицията с преработка за Келце три вагона не бяха прикачени. А и от влака за Шчечин един вагон бе изостанал. Викам: „Делкот, какво ти става?“ Никой не отговаря. Помислих си да не е мръднал нанякъде за малко. Знаете, понякога на човек му се налага. Оглеждам се — няма никой. Пресякох четвърти коловоз, където се композираше влак за Валбжих. Отдалеч гледам нещо тъмно между линиите. Приближавам се. Ясно — човек лежи. Дотичах. Лежеше между трети и четвърти коловоз, с глава върху една траверса. Помислих, да не е припаднал, та го обърнах. Усетих нещо мокро на ръката си, а той се катурна през ръцете ми. Гледам — пръстите ми червени. А и униформата на Делкот върху гърдите бе цялата мокра. Проумях, че се е случило нещо страшно. По съседния коловоз тъкмо се изтегляше маневреният локомотив и аз го спрях. Машинистът и помощникът му излязоха, огледаха и те маневриста и казаха: „Вече с нищо не може да му се помогне. Мъртъв е. Трябва милиция да се вика.“ Върнах се в поста, а колегата Новак веднага се свърза с началник-гарата и му разказа за нещастието.

— Тогава хукнах към стаята на дежурния от милицията — намеси се Менкош.

— Засега ви благодарим. По-късно ще оформим официален протокол. Да вървим на местопрестъплението. Шчигелски, знаете ли пътя? — попита майорът.

— Ще дойда с вас — предложи Липковски, — сега има голямо движение. Трябва много да се внимава.

Сержант Битон пазеше трупа. След кратък оглед лекарят установи, че смъртта е настъпила вследствие на огнестрелна рана. Вече нищо не можеше да се каже за посоката на изстрела, защото трупът беше преместен. Едва аутопсията можеше да установи от какъв пистолет е излетял смъртоносният куршум. Не бяха открити никакви следи, дори гилза от куршума. Мястото беше порядъчно утъпкано от хората, които бяха открил и железничаря и бяха се опитали всячески да му помогнат. При това положение разследването се сведе до няколко снимки, въпреки че и те не можеха да покажат първоначалното положение на тялото на убития.

— Сам ли работеше Делкот?

— Да. През нощта не е така напрегнато и един човек чудесно се справя с работата. Вагоните се спускат от гърбицата, когато предишните са вече свързани със съответната композиция. През деня не се изчаква, вагоните се спускат един след друг. Тогава наистина са необходими повече хора — изясни Липковски.

— Значи тук не е имало никого другиго?

— По съседния коловоз се е движел маневреният локомотив. Изтеглял е вече готовите композиции и е подбирал празните вагони, които е трябвало да се върнат в Шльонск с други влакове, а тук са били откачени и оставени на линията.

— Къде са те?

Железничарите се заоглеждаха.

— Сега локомотивът ще дойде насам — каза единият от тях. — Тъкмо събира вагоните от петнадесети коловоз.

— Бих искал да поговоря с машиниста и неговия помощник.

— Като наближат, ще ги спрем — предложи друг железничар. — Ще бъдат тук всеки момент.

С кратки изсвирвания локомотивът, теглещ пет вагона, спря до групата милиционери. Машинистът и помощникът му слязоха.

— Забелязахте ли Делкот да работи тук? — попита майорът.

— Дали е бил Делкот, не знаем — каза машинистът, — защото работехме на по-отдалечените коловози. Но видяхме, че някой скача вагоните.

— Но Делкот го познавахте, нали?

— Разбира се — увери ни помощникът. — Толкова години работим заедно на тази гара, всички се знаем.

— Да сте забелязали някого другиго по линията?

— Не — отвърнаха едновременно двамата железничари.

— А изстрела? Би трябвало да сте го чули?

— Локомотивът вдига шум. А и вагоните, като се спускат по гърбицата, тракат по релсите. По съседните коловози пък на всеки две-три минути профучава по някой товарен или пътнически експрес, който не спира в Забегово. И с топ да гръмнеш, никой няма да те чуе.

Тъкмо в това време, сякаш като потвърждение на думите на железничаря, профуча с трясък някакъв ярко осветен бърз влак. Шумът бе толкова силен, че офицерът от милицията не чу какво си говореха хората, застанали на около два метра от него.

След като нареди да се отнесе трупът, майорът заедно със следствената група се върна на гарата. Преди да си тръгне, той предупреди всички железничари, че са длъжни да се явят в управлението на следния ден, за да дадат показания. Когато началникът на гарата попита за резултатите от работата на милицията до този момент, офицерът вдигна рамене.

— Ще претърсим наоколо през деня. Може тогава да открием нещо.

Железничарят се усмихна недоверчиво, но, разбира се, не коментира думите на началника на милицията, а унило отбеляза:

— Добре, че името ми започва с буквата „Р“. Имам още малко време. Сега на дневен ред е „Е“.

Думите му можеха да се окажат истина. Бяха загинали: Адамяк, Боженцка, Червономейски и Делкот. Всички по азбучен ред. Майор Зайончковски почувствува, че го обзема ужас. Правеше каквото може, но за съжаление не успя да предотврати и поредното убийство.

Колко ли още ще последват в това тихо доскоро Забегово?