Йежи Едигей
Азбучният убиец (12)

XII.
Приключение при стоматолога

Кажимеж Емилянович с право се смяташе за най-добрия зъболекар в целия град. При него идваха хора чак от Катовице.

Заедно с увеличаващата се клиентела растяха и доходите му. Преди години беше купил парцел на една от главните улици в Забегово и си беше построил елегантна, удобна къща. Сградата е била планирана с оглед професията на собственика й. На партера, през отделен вход се влизаше в чакалнята и в големия кабинет, обзаведен с най-новите завоевания на стоматологичната техника. Цялата външна стена на кабинета представляваше огромен прозорец. Непосредствено до него бе разположен зъболекарският стол, така че стоматологът имаше отлична светлина, което, разбира се, беше важно за работата му.

Напоследък, без да жали сили и време, зъболекарят беше защитил докторат. На входната врата на къщата за голяма чест на собственика и се появи черна мраморна табела със златни букви:

Д-Р КАЖИМЕЖ ЕМИЛЯНОВИЧ

стоматолог

Сега вече всеки пациент знаеше, че към този, дето вади зъби, трябва да се обръща с най-голямо уважение: „Господин докторе.“ Числото на желаещите да се възползуват от услугите на зъболекаря растеше все повече. Необходима беше голяма протекция или трябваше да се запишеш седмици предварително, за да попаднеш в остъкления кабинет на доктора.

Веднъж, когато чакалнята пращеше от търпеливи пациенти, чакащи реда си, а на стола седеше съпругата на едно от местните величия, изведнъж се раздаде гръм от пистолетен изстрел и секунда по-късно трясък от строшени стъкла. Доктор Емилянович показа превъзходен рефлекс. Преди да се посипят по пода парчетата стъкло, съобразителният зъболекар вече лежеше, плътно прилепен към пода, скрит зад зъболекарския стол. Проехтя втори изстрел и още едно стъкло се пръсна на дребни парченца.

Служителят от милицията, който бдеше за сигурността на зъболекаря в съседната стая, изхвръкна на улицата с оръжие в ръка. Не видя никого. Милиционерът се огледа надясно и наляво, но улицата беше съвсем пуста. Вероятно са стреляли от насрещната страна. Мястото беше още незастроено, оградено с висока телена ограда, зад която се виждаха няколко големи дървета и някакви храсти.

При това положение на милиционера не му оставаше нищо друго, освен да уведоми управлението на милицията. То се намираше на съседната улица, веднага след ъгъла. Не бяха изминали и пет минути, когато на местопроизшествието се появи майор Зайончковски с група свои подчинени.

В дома на доктора всички бяха възбудени и уплашени. Самият зъболекар продължаваше да се крие зад зъболекарския стол. Милиционерите положиха твърде много усилия, за да го накарат най-сетне да се отлепи от пода, защото опасността отдавна беше минала.

В резултат на щателния оглед бяха намерени две гилзи от пистолетни куршуми. От местонахождението им можеше доста точно да се определи, че стрелящият е стоял зад дървото пред големия венециански прозорец, през който е наблюдавал работещия зъболекар. За късмет на доктора престъпникът фатално не беше улучил. И двата куршума бяха прелетели значително по-високо, най-малко на метър и половина над главата на наведения над пациента лекар. Единствено прозорците бяха пострадали от тази стрелба.

Покушението е било обмислено до най-малки подробности. Мрежата откъм задната страна на парцела беше прерязана и подпряна с пръчка, за да не пречи на стрелящия при оттеглянето му. Задната страна на парцела граничеше с друг, незастроен и без ограда, който извеждаше на две сливащи се улици. Оттук тръгваха няколко пътечки, водещи в разни посоки. За да съкратят пътя си, хората често минаваха по тях.

Парцелът, от който бе стреляно към къщата на Емилянович, бе обрасъл с висока трева. Така че не беше трудно да се установи пътят, по който се беше оттеглил престъпникът чак до дупката в мрежата. Но каква полза от това, щом като се оказа невъзможно да се снемат гипсови отпечатъци от стъпките. Можеше само да се предполага, че е човек с относително малко стъпало и следователно нисък на ръст.

Гилзите от двата патрона бяха идентични с намерената преди край тялото на Владислав Червономейски. А и самите куршуми стърчаха от стената под тавана в кабинета на стоматолога и макар и малко приплеснати, доказваха, че са изстреляни от същия пистолет, с който бяха убити градинарят и железничарят Адам Делкот.

Така че „азбучният убиец“ бе подновил дейността си. Този път без трагични последствия.

Милицията изслуша пациентите на доктор Емилянович. Седяха спокойно в чакалнята и от скука преглеждаха разни миналогодишни илюстровани седмичници. Между другото интересно откъде зъболекарите успяват да се снабдяват със стара преса? Никой нищо не бил видял и не бил чул. Дори пистолетният изстрел и звънът от сипещи се стъкла беше убягнал от вниманието на тези хора, погълнати от грижа за своите зъби.

Бяха разпитани и обитателите на околните къщи. Както от улицата, на която се намираше къщата на стоматолога, така и от онези, които водеха към незастроения парцел. Никой не беше забелязал нищо подозрително. Никой не беше видял бягащ мъж. С една дума, престъпникът сякаш бе пропаднал вдън земя.

Още същия ден вечерта на вратата на къщата на доктор Емилянович се появи бял лист с надпис: „Поради пътуване стоматологичният кабинет няма да работи известно време. Умоляват се всички пациенти да се обърнат към зъболекаря Павел Жарноцки, който ще продължи лечението им.“

Както се вижда, доктор Емилянович беше твърде загрижен за здравето на пациентите си. Началната буква на фамилното име на Жарноцки „z“^[1] гарантираше възможност за провеждане на продължително лечение.

На съвещанието в управлението майор Зайончковски гледаше триумфално.

— Предупреждавах — каза той, — че трябва да сме нащрек. И съм имал право. Много жалко, че не бяхме поставили засади на празния парцел. Имах наум такова нещо, но много ми пречеше високата мрежа. В случай, че престъпникът се беше опитал да проникне в дома на доктора откъм улицата, нашият човек щеше да е затворен зад високата ограда и не би могъл да се притече на помощ.

— Можеше един да стои в къщата на Емилянович, друг да се скрие в градината. — Подпоручик Жешотко както винаги беше пълен с добри идеи. Там е работата, че и този път със закъснение.

— За съжаление — намеси се капитанът — нямаме толкова хора, че на всеки от нашите господа „Е“ да осигурим двойна охрана. И без това тази акция значително изчерпи резервите ни.

— Всъщност аз дори съм доволен — продължи началникът, — че бандитът посегна на Емилянович. Страхувам се, че ще нанесе удар и някъде другаде.

— Къде?

— Допусках, че ще се опита да нападне нашата колежка. Предупреждавах и нея неведнъж. Обзалагам се, че и сега в чантата й няма оръжие.

— Е, Башка, да се обзаложа ли с майора? — попита поручик Анджей Стефански.

— Жал ми е за тебе. Ще загубиш.

— Колежката Шливинска ли ще продължи разследването на опита за убийство на стоматолога? — официално попита капитанът.

— Интересно — звучеше поредният въпрос, този път зададен от Стефански — какво тежи на съвестта на нашия зъбар, та престъпникът да го признае за достоен да фигурира в списъка на подлежащите на отстрел? Вероятно ще се наложи колежката Шливинска да се заеме с разясняването и на този проблем. Сигурно многоуважаемият доктор кара пациентите си да бъркат дълбоко в джобовете си, в данъчните декларации занижава доходите си, а може и да е извадил няколко здрави зъба на нашия „азбучен убиец“.

— Не мисля, че подобно проучване е необходимо — спокойно отговори Барбара.

— Аз също — съгласи се Зайончковски.

— Колкото до опита да бъде застрелян Емилянович — продължи поручик Шливинска, — не следва да отклоняваме вниманието си и да губим излишно време.

— Наистина ли така мислиш, Баша? — попита капитанът. — Моля те, обясни и на нас.

Шливинска погледна към началника.

— Може би вие, другарю майор? — попита тя.

— Не. Говорете вие. Любопитен съм дали мненията ни съвпадат.

— Според мене в случая с Емилянович са налице две, а може би три характерни за престъпника черти на поведение. Първо: всички предишни престъпления е извършил през две, най-много три седмици. Бандитът е бързал с убийствата, защото е искал колкото може по-скоро да ликвидира този, на когото е държал най-много. Междувременно преди последния случай убиецът кротува почти шест седмици. Защо?

— Знаел е, че жителите на града, които биха могли да заемат поредното място в неговия списък, са под охрана на милицията. Страхувал се е да рискува — обясни поручикът.

— Заключението би било приемливо, ако не беше фактът, че не снехме охраната, което всеки в града знае. А освен това едва сега убиецът отново се активизира. Могъл е да стреля по стоматолога още преди две седмици. Докторът доста отдавна се е върнал в Забегово.

— Подготовката за новото престъпление сигурно му е отнела известно време.

— Не чак толкова много. Този човек познава отлично терена на своите действия.

— И така?

— И така, стигаме до следните предположения относно избора на новата жертва. След като установихме, че „азбучният убиец“ не стреля слепешката, а подбира жертвите си измежду хора, които също са престъпници, аз, естествено, проявих интерес към жителите на Забегово, чиито фамилни имена започват с буквата „Е“. Включително и към доктор Емилянович. Тъй като тук имам неколцина познати и хора, готови да ми помогнат, смятам, че получената информация съвпада с действителността. Установих, че всички „господа Е“ са извън всяко подозрение, няма сигнали някога да са нарушавали Наказателния кодекс. За щастие те бяха само седем души и подобна справка не представляваше особена трудност. Оттук правя простия извод: ако убиецът следва използуваните досега методи, никое от тези лица не би трябвало да бъде нападнато. И все пак беше извършено нападение.

— Горкият престъпник! Какво да прави. Не е могъл да пропусне тази буква от азбуката. Не би било в негов стил, би се обезличил. Тъй че по-добре е било да очисти невинния Емилянович — пошегува се Стефански.

— Най-много съмнения поражда странната непохватност в действията на престъпника. Знаем, че е безогледен и планира злодеянията си хладнокръвно. И с доста голяма доза смелост. А ето, изведнъж, скрит зад дървото, стреля в прозореца на дома на доктора от разстояние, както нашите специалисти установиха, шестдесет и пет метра. Човек като него по-скоро би влязъл в къщата и би застрелял Емилянович в собствения му кабинет.

— Там имаше охрана.

— Първо щеше да застреля или рани охраната, след което да очисти стоматолога. А не да троши прозорците.

— На зъболекаря — допълни Стефански. — И все пак когато в уестърните и криминалните романи стрелят от такова разстояние, престъпниците улучват жертвите си право в сърцето.

— Готова съм дори и сега да застана до този прозорец и да дам възможност на всеки от вас поред да стреля по мене.

— Никога няма да се съглася с подобни опити — разсмя се майорът. — Току-виж, някой улучил. И без това хората ни са малко, не мога да рискувам да загубя още двама. Жертвата на гробищата или в болница, а убиецът в ареста.

— Той дори не се е опитвал да улучи.

— Откъде сте толкова сигурна? — намеси се поручик Жешотко.

— Всеки, който умее да борави с малокалибрено оръжие, знае, че пистолетът винаги бие малко по-високо. От гледна точка на практиката от такова разстояние трябва да се целиш най-малко метър по-ниско, за да имаш макар и минимален шанс да улучиш целта. Той просто е стрелял в прозореца, колкото да вдигне шум и да изпотроши някое и друго стъкло.

— Но защо? — попита сега пък капитанът.

— За да отклони вниманието ни. За да отклони и следствието от досегашното му русло. Престъпникът знае как вървят при нас работите. По всяка вероятност е решил, че сме на прав път и може да стане опасно за него. Опитал се е да инсценира малко представление, за да ни накара да събираме информация за зъболекаря и да усилим охраната на другите евентуални жертви на вампира. А при това новото престъпление, или опитът за такова, е целяло още веднъж да ни внуши мисълта, че си имаме работа с луд. „Вампирът отново напомни за себе си“ — така днес говори целият град. Не трябва да се оставяме да ни бъде втълпено подобно нещо, защото именно такава цел преследва убиецът, който се чувствува все по-застрашен от нашите действия.

Всички погледнаха към майора. Нали той беше най-горещият привърженик на теорията за „лудия“ убиец. Майорът разбра погледите им. Прокашля се, преглътна — винаги е трудно да си признаеш собствените грешки — и каза:

— Напълно съм съгласен с поручик Шливинска. Заключенията й са правилни. Одобрявам и начина, по който води разследването.

— Бих предложил — намеси се подпоручик Жешотко — да си даваме вид, че сме се хванали на въдицата и водим енергично разследване на случая Емилянович. Да продължаваме да разпитваме и да търсим свидетели. Дори може и демонстративно да направим списък на хората с буква „F“. Нека престъпникът си мисли, че е успял с хитростта си да ни насочи по погрешен път.

— Прекрасно хрумване — съгласи се Зайончковски, с което накара подчинените си да зяпнат от учудване — никога толкова бързо не се беше съгласявал с чуждо предложение.

— Само без списък на господата с начална буква „F“ направи уговорка капитан Полешчук. — Да не създаваме паника в града. И без това работата ни е много.

— В такъв случай, поручик — реши началникът, — от утре ще започнете разследване на случая Емилянович.

— А Башка? — попита Стефански.

— Поручик Шливинска ще замине в командировка за няколко дни във Вроцлав.

— Аз? — попита тя, учудена и недоумяваща.

— Да, вие, поручик. Преди малко получих отговор от Варшава. Открити са отпечатъците с двойна примка.