Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfabetyczny morderca, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XIV.
Двадесет и три години покаяние

Противно на опасенията на поручик Барбара Шливинска този път в Забегово я приеха доста радушно. Когато влезе в кабинета на началника, майор Станислав Зайончковски стана от бюрото да я посрещне. Винаги сериозната му физиономия се проясни от едва доловима усмивка. Подаде ръка на девойката и за миг задържа нейната. Сякаш се колебаеше дали да не я целуне… Но най-вероятно реши, че на началник в милицията не подобава да прави това…

— Много се радвам, че сте отново тук.

— Ами?! — Барбара забеляза, че лицето му, усмихнато, е много по-красиво.

— Защото съм много любопитен какво открихте.

— Помислих си… — В гласа на Барбара прозвуча нотка на разочарование. — Помислих си, че ме чака мъмрене за прекалено дългия ми престой във Вроцлав. Но наистина имам много интересни новини. Най-добре би било да ги докладвам пред цялото Управление, защото иначе ще трябва да ги повтарям четири пъти.

— Зоша! — провикна се майорът през незатворената, както обикновено, врата. — Полешчук, Стефански и Жешотко при мене. Веднага!

— Какво ново в Забегово?

— Жешотко се е развихрил. Разпита половината жители. Направи две нощни хайки и внезапни проверки в ресторантите и на гарата. Освен това пусна вестта, че сте заминали за седмица в отпуска по лична работа.

Шливинска се разсмя.

— Това с отпуската не е толкова глупаво хрумване. Така че имам още два свободни дни, защото във Вроцлав бях само пет.

— И дума да не става. Вдигна се шум в целия град. Хората най-сетне разбраха, че милицията е оперативна. Много положително се отзоваха за акцията на подпоручика.

— И какви са резултатите от нея?

— Препълнен арест. Повечето са пияници, неспособни да се приберат вкъщи. Ще бъдат изправени пред комисия. Също и неколцина, за които не се знае откъде са и накъде отиват, а и от какво се прехранват. Задържахме ги за денонощие долу и Жешотко се погрижи колкото е възможно по-бързо да напуснат негостоприемния град. Освен това трима хлапаци, които се опитали да разбият павилиона на Гливицка. Хванали ги на местопрестъплението. За тях вече ще се погрижи прокурорът. Признали са и други обири.

Офицерите, като влизаха в стаята на началника, също сърдечно приветствуваха с „добре дошла“ девойката. Явно беше, че са я признали за свой човек. Стефански дори я целуна и по двете бузи, което, естествено, не се хареса на строгия началник, който не обичаше тези публични изяви на близост.

Шливинска докладва подготвената още във Вроцлав справка по въпроса за убийството на семейство Ротвалд. Изслушаха я с най-голямо внимание.

— Поздравявам те, Башка — каза капитан Зигмунт Полешчук. — Сега и аз ни най-малко не се съмнявам, че твоята версия е била правилна. От самото начало „азбучният убиец“ е действувал с цел да убие Станислав Тополевски, тоест Владислав Червономейски. А останалите е убил, за да ни прати за зелен хайвер. За малко да успее, ако не беше ченстоховският ни гений.

Всички се разсмяха, момичето, доволно от похвалата, се поизчерви. Стефански подхвърли, че подобен успех заслужава да се полее. Разбира се, за сметка на „гения“. Ако не веднага, то вечерта.

— Другари — майорът призова присъствуващите към ред, — събрали сме се на съвещание.

— Какво има да се съвещаваме? Работата е съвсем ясна — отсъди Стефански. — „Азбучният убиец“ е една от двамата престъпници: Ковалевски или Бунерло. Трябва да ги открием и да ги приберем.

— И двамата ли? — с ирония подхвърли капитанът.

— Достатъчно е единият, този, за когото можем да докажем, че е убил Червономейски.

— Да не би да е дребна работа! Как ще го направиш?

— Някой от тях трябва да е жител на Забегово.

— Не е задължително. Може да живее например в Папротно. Или в самия Катовице. Освен това фактът, че е жител на Забегово, още не е доказателство за престъпление. Необходими са конкретни факти.

— Нали Башка е донесла отпечатъци от пръстите на тези хора.

— Но такива отпечатъци няма в досиетата за четирите убийства. — Спорът все повече се разгорещяваше.

— Запазете спокойствие — отново се намеси майорът. — В този случай има твърде много тъмни факти. Преди всичко трябва да изясним дали върху съвестта на Станислав Тополевски, или другояче казано, дали на съвестта на нашия многоуважаван градинар Червономейски не тежат други престъпления. Особено от времето на войната. А също дали има съучастници. Нямам предвид онова, вроцлавското престъпление, чиято давност е изтекла, а други, извършени евентуално по-късно.

— Така или иначе, хитрецът ловко се е освободил от съучастниците си и сам е обрал каймака. Срещнал е само едно неприятно препятствие. Мислел е, че другите двама ще получат смъртно наказание и по този начин ще изчезнат последните свидетели на неговото престъпление. Ако е знаел, че присъдата е била отменена, сигурно не би се върнал в Полша. И изобщо защо го е направил?

— Много е просто — обясни Зигмунт Полешчук, който няколко години беше работил зад граница. — Във Франция е бил никой. Обикновен селянин от покрайнините на Лион. Там парите му не са правели впечатление никому, защото дори в селището, където е живял, сигурно е имало по-богати. Освен това е бил чужденец, натрапник на трапезата на ядящите френски хляб. Независимо от жителството, трудолюбието и парите си, щял е да си остане чужд до края на живота си, един от по-добрите гастарбайтери, наистина толериран, но презиран в средата си. Никакви приятелски отношения, никакви контакти извън служебните.

— А децата?

— Децата са нещо съвсем друго. Родени във Франция, жители на голям град, където взаимоотношенията са доста по-либерални, отколкото в консервативното село. Децата благодарение на браковете си влизат в градското общество, лесно биват признавани за свои. Така че разликата е огромна. Тук от самото начало, от момента, когато красивата му симка се появи по улиците на Забегово, той бе смятан за човек, комуто може да се завижда. Хората се впечатляваха от богатството му, от престоя му зад граница. И освен това е бил земляк от Чешинско. Стига само дето му се кланяха по улицата и идваха при него за съвет. Това и след сто години не би дочакал в Лион или в родното си село.

— Така е — каза майорът. — Зигмунт има право. Освен това този човек независимо от престъплението може би тъгува по родината.

— Възможно е да е извършил убийството именно за да може по-късно да се върне тук като богаташ? — подхвърли подпоручик Едмунд Жешотко.

— Стига вече предположения. — Майорът прецени, че съвещанието се е проточило твърде дълго. — Необходимо е да се провери как е истинското име на градинаря: Тополевски или Червономейски. Как се е озовал в Полша след войната? Дали не е извършил тук други престъпления? Дали във Франция е живял само под името Червономейски? Дали и там не е водил двойствен живот? Какво е правил в Съветския съюз, след като е бил освободен от плен? Както виждате, имаме още много работа. А това са само началните стъпки.

— Ами онези двамата?

— Да, онези двамата бандити. Необходимо е да се установи какво е станало с тях, след като е била издадена присъдата им. Не е трудно да се предположи, че ако са сред живите, вече са на свобода. По силата на една от амнистиите всички доживотни присъди бяха заменени с петнадесет години затвор. Тъй че най-късно през хиляда деветстотин шестдесет и първа година те вече са били оттатък затворническия зид. С какво са се занимавали по-късно? Какви са настоящите им адреси?

— Куп работа. Не завиждам на Башка — каза Стефански.

— За всекиго ще има доста — утеши го майорът, — в това число и за вас. Едва след като проверим всичко, ще бъде възможно да пристъпим към същинското следствие и да установим кой от тях е убиецът. Разбира се, въз основа на точни доказателства. А сега не разполагаме с никакви.

Още същия ден до Варшава бе изпратено ново писмо с молба да се подготвят сведения за затворниците Ковалевски и Бунерло, както и отговор на въпросите къде са излежавали присъдата си, какво е било поведението им, кога са били освободени и къде пребивават понастоящем.

А междувременно няколко дни по-късно пристигнаха информации за редника от III полк на танковата дивизия „Бреслау“, военнопленника от Сталинград Валдемар Червономейски. През 1944 г. той подал молба да бъде освободен от пленническия лагер и приет в редовете на Полската армия. Молбата си мотивирал с факта, че е поляк, роден на територията на полската държава, и че във вермахта е бил взет насила, в разрез с разпоредбите на международното право. Това писмо изминало дълъг служебен път. Всяко от съдържащите се в него сведения трябвало да бъде проверено, което във военно време не било никак лесно. Най-сетне през март 1945 година молбата била удовлетворена и — вече не като Валдемар, а като Владислав — Червономейски бил освободен от лагера с право да замине за Полша. Тук следите се губели. По това време Владислав Червономейски не е бил регистриран в Полша.

От Франция потвърдиха, че през 1948 година Владислав Червономейски, който живеел с жена си и двете си деца в Елзас, се е върнал в последното си местоживеене, след като е пристигнал от Англия. Преди това, както се е виждало от документите му, в продължение на година е живял в окупираната от американците зона на ФРГ и две години в Швеция. Френските власти потвърдиха още, че Червономейски се е преместил по-късно в Лион, където е имал собствено стопанство. Не е осъждан. Преди да замине за Полша, уредил всичките си данъчни задължения.

— Ето — заключи Зайончковски, — този човек е бил пуснат от плен твърде късно. Вероятно преди края на войната не е успял да се добере до Полската армия. А може и изобщо да не се е опитвал. Навярно още тогава е имал престъпни намерения. Оттам смяната на фамилното и на собственото име.

— Поразява ме едно съвпадение — добави поручик Шливинска. — Това, че е служил в танковата дивизия „Бреслау“, би означавало, че е минал през обучение във вермахта тъкмо в този град. Убийството също е извършено във Вроцлав. Мисля, че Червономейски още тогава е чул за богатствата на семейство Ротвалд, може дори да е влязъл в контакт с тези хора и оттогава е заживял с мисълта за престъплението.

— Това би обяснило защо е променил името си на Станислав Тополевски. Иначе защо му е трябвало да го прави? Нищо в Полша не го е заплашвало, не са съществували и никакви пречки веднага да се върне във Франция. Стотици хиляди поляци от Франция и от Белгия, също насилствено привлечени във вермахта, са се върнали при семействата си, след като били освободени от съветските пленнически лагери. Връщали са се затворници и от немските концентрационни лагери. Не са им били правени никакви затруднения. Дори при френското посолство във Варшава е била създадена специална мисия, която да се грижи за тези хора. Полските власти също им оказвали възможно най-голямо съдействие. Не се е налагало да скитат по три години из ФРГ, Швеция и Англия.

— Този е бил най-безопасният път за убиеца на семейство Ротвалд — поясни капитан Полешчук, — тъй като вече бил казал на съучастниците си, че ще бягат заедно през Чехословакия. И е избрал съвсем друг маршрут. Прехвърлил се е през граница вероятно някъде в околностите на Шчечин и се е озовал в съветската окупационна зона на Германия — така се е наричала по онова време територията на днешната Германска демократична република. След като се добрал до Берлин, се прехвърлил в западната част на града, а оттам без големи трудности, нали е имал много пари — при американците в Западна Германия.

— А защо не се е върнал направо при семейството си в Елзас?

— Възможно е първоначално изобщо да не е възнамерявал да се връща при него. Може пък да е смятал, че е по-добре да изчака няколко години някъде другаде, докато нещата се уталожат. А и не е бил сигурен дали Станислав Тополевски не е разпознат като Владислав Червономейски. Страхувал се воденото в Полша следствие да не разкрие истинското му име и френското му поданство. А като убиец на две толкова известни личности би могъл да бъде предаден от Франция на нашите власти или изправен пред френския съд. Разликата не би била голяма. Тук — бесилка, там — гилотина. Така че нищо чудно — човекът, който така безпогрешно е запланувал престъплението и всичко, което последвало, се е чувствувал в безопасност сред хаоса, който по онова време е царял в Германия.

— А Швеция и Англия? — Подпоручик Едмунд Жешотко беше неуморен в задаването на въпроси.

— Образованието подсилва интелигентността, но не я замества — обади се Стефански.

Всички избухнаха в смях. Едмунд подобно на стара мома се обля в руменина.

— Вероятно са ви учили, подпоручик — каза майорът с остър тон, — че любим прийом на укриващите се престъпници е често да сменят местопребиваването си. А поручик Стефански ще помоля да не прави подобни забележки.

— Едно е добре — отбеляза поручик Шливинска, — че отговорите, които получихме на своите въпроси, изясняват докрай тайната около Владислав Червономейски. Не е необходимо да се занимаваме повече с него. Освен това единствено престъпление, както може да се заключи от по-нататъшния му начин на живот, нищо друго не му е тежало на съвестта.

— Достатъчно му е било това „едно добро“. — Непоправимият Стефански не умееше да си държи езика зад зъбите. — Стигнало му е до края на живота. Та дори и за хубав паметник на гроба.

— Сега вниманието ни изцяло трябва да се насочи към двамата бивши затворници. Единият от тях положително е нашият „азбучен убиец“. Правилно каза другарят майор, че не разполагаме с никакви доказателства срещу този човек. Ще имаме затруднения с установяването на самоличността на престъпника.

— Този, дето живее в Забегово.

— Не е толкова сигурно. Може и двамата да живеят тук, може и никой от тях. Възможно е единият да живее тук, а другият да е убиецът. В края на краищата биха могли и да са съучастници. Но като допускам последното — направи уговорка Барбара, — същевременно се съмнявам. Това са само теоретични предположения. Ще видим какво ще ни донесе бъдещето. Утре, вдругиден би трябвало да получим отговор от Варшава.

Варшава разсея съмненията. Оказа се, че Ковалевски е излязъл на свобода от затвора в Равич през август 1960 година. Бил е частично помилван заради добро поведение. Най-напред работил като шофьор на градски рейс в Познан — натам го насочила милицията и му помогнала да получи работа. След няколко години сменил професията си. Постъпил в ДАП. Там се проявил като работлив и добросъвестен професионалист и след известно време го прехвърлили във външните линии. Пътувал предимно до Франция и Италия. След осем години помолил да бъде освободен от работа. Мотивирал решението си с умората от дългите пътувания, които здравето му вече не позволявало, след което се оженил за една жена от Ниса и мечтаел за работа, несвързана с дълги раздели със семейството.

Сега бившият затворник живее в Ниса и работи там в обединението „Сполем“ като шофьор. Радва се на добро име.

По друг начин потекъл животът на втория затворник. Вратата към свободата се отворила за него във Вронки точно петнадесет години след деня, в който участвувал в убийството на Хайнрих и Еме Ротвалд. Озовал се на свобода, поел към Варшава и там започнал работа в обединението за жилищно строителство „Варшава-Север“. Някой обаче, твърде вероятно бивш затворник, раздрънкал за миналото му. С това създал много неприятности на Бунерло. Бившият затворник не успял да си спечели авторитет сред подчинените си. И само след половин година работа „бандитът“, така го наричали всички, напуснал. Прехвърлил се в Лодз, но и там не се задържал дълго. Има сведения, че после пребивавал в Шчечин, където работил като строителен техник. Останал там около три години. И оттогава следите му се губят. Не се оказало възможно да се установи къде е живял, какво е правил. В дома, където бил зарегистриран на постоянно местожителство у далечни роднини във Варшава, почти не е живял. Там се е появил едва през 1968 година. Отново започнал работа в строителството. Скоро се стигнало до някаква разправия. Повторно му лепват прозвището Бандита. Принуден е да напусне поредната си месторабота. Изглежда, нервите на бившия престъпник не издържали. В едно августовско утро милиционерски речен патрул намерил на брега захвърлените му дрехи и писмо. С него Бунерло уведомявал, че се самоубива. Завършвал с думите: „Държавата ми прости, хората — никога. Нямам сили повече да се боря.“ Когато е извършил тежкото престъпление, е бил на тридесет и една години, а когато през 1969 година се простил с живота — на петдесет и четири. Повече от двадесет и три години плащал данък за вината си.

— Работата е ясна. — Капитан Полешчук първи бе прочел писмото от Варшава. — Ниса е едва на тридесет километра от Забегово. Нашите магазини от веригата „Сполем“ се снабдяват точно от този град. Ковалевски поне веднъж седмично има курс в тази посока. Могъл е дори на улицата да разпознае човека, който преди години го е уговорил да участвува в престъпление, а по-късно е станал причина да лежи четиринадесет години в затвора. Да си отмъсти, не му е било трудно.

— Ако беше убил само Червономейски, подозренията веднага биха паднали върху него. Ясно е, че не само „геният от Ченстохова“ — усмихна се Стефански, — но и всеки от нас би започнал да се рови в миналото на завърналия се от Франция емигрант. Затова хитрият шофьор ни е уредил четири спектакъла и се е борил за прозвището „азбучен убиец“. А покрай другото е решил също да се позабавлява като съдник над злосторници и с оглед на това избрал останалите си три жертви, строго съблюдавайки азбуката.

— Това звучи правдоподобно — потвърди майор Станислав Зайончковски, — но трябва още и да се докаже, че всичко изброено е дело на Влоджимеж Ковалевски. За тази цел поручик Шливинска ще замине утре за Ниса — реши началникът.