Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfabetyczny morderca, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XVI.
Кога най-сетне ще ме оставите на спокойствие?

Все пак майор Зайончковски не се беше променил чак толкова, колкото предполагаха неговите приятели от Ниса. След като изслуша рапорта на поручик Шливинска, началникът на управлението на ГМ в Забегово взе решение.

— Съвсем правилно сте постъпили, като не сте се съгласили със задържането на Влоджимеж Ковалевски в Ниса. Сами ще направим това при първа възможност.

— Смятам, че е необходимо да изчакаме малко — възрази девойката. — Все още не разполагаме с нито едно неоспоримо доказателство за вината му.

— Няма какво да чакаме. Нищо повече няма да научим. Трябва да действуваме изненадващо. Ще го вземем направо от колата му, а в това време милицията в Ниса официално ще направи обиск в жилището му. Той е сигурен, че в нищо не го подозираме. Като го подхванем, веднага ще омекне. Освен това ще открием пистолета. Това ще бъде желязното доказателство.

Шливинска искаше да каже, че толкова малка вещ като джобен пистолет лесно може да се скрие. И то така, че никой да не е в състояние да я намери. Но се отказа от ненужни реплики. Знаеше, че е излишно да убеждава Зайончковски и да го настройва срещу себе си.

— Сигурен съм, че ще намерим пистолета в колата. — Майорът изричаше красиви мечти. — Такъв престъпник не се движи без патлак. Трябва само ловко да го издебнем, за да не успее да го използува.

Задържането на Ковалевски бе осъществено твърде хитро. Когато малко след разговора на Зайончковски с Шливинска колата на „Сполем“ напускаше Забегово, на излизане от града се натъкна на патрулна двойка на КАТ.

— Документите, моля — настоя поручик Анджей Стефански.

Ковалски подаде документите на колата, шофьорската си книжка, паспорта и пътния лист.

— Всичко е редовно — потвърди служителят на милицията. — Слезте, моля. Ще проверим светлините и спирачките.

Шофьорът се прехвърли на съседната седалка. На мястото му седна офицерът. Взе да проверява фаровете.

— И тук всичко е наред — каза.

— При мене винаги всичко е наред.

Стефански включи мотора и потегли напред. Натисна педала на спирачките.

— Слаб е — каза укорително.

— Какво говорите, поручик, закова на място!

— Не съвсем. Ако пътят беше наклонен и се наложеше внезапно да спрете, щяхте да сте вече в друга кола или в канавката.

— Спирачките ми са в ред — защитаваше се Ковалевски.

— Ще се отбием в Районното и ще проверим. Разполагаме с диагностична апаратура. Ще ни отнеме не повече от десет минути. Според мене с тези спирачки не бива да изпълнявате курс.

— Добре, добре, да вървим в Районното. — Шофьорът беше сигурен в колата си. — Проверявайте каквото искате.

Стигнаха до сградата на управлението на ГМ.

— Да се качим — каза Стефански, — трябва да ви дам направление.

Когато Ковалевски влезе в стаята, където обикновено се разпореждаше Зоша, секретарката на началника, двама милиционери пъргаво претърсиха безкрайно учудения и неподготвен за това шофьор.

— Не носи оръжие — каза единият от милиционерите.

— Какво правите? — възмути се Ковалевски.

— Минете в съседната стая. — Стефански посочи вратата на кабинета на Зайончковски. Там вече чакаха майорът, Шливинска и Зоша с пишещата си машина.

— Седнете. — Майорът посочи стола пред бюрото.

— Какво има, господин началник? Така се нахвърлихте върху мене, сякаш съм престъпник. Какво означава това?

— Искаме да си поговорим с вас. Моля да водите протокол — обърна се майорът към Зоша. — Собствено име, бащино, фамилно, местожителство, гражданство — потекоха обичайните въпроси. Ковалевски отговаряше спокойно.

— Съден ли сте?

— Та нали знаете, господин майор. Кога най-сетне ще ме оставите на мира? Бях млад, глупав. Оставих се на по-възрастни да ме предумат. Излежах своето, но продължавате да ме смятате за престъпник. Мислите, не зная, че в Познан, а после и там, в Ниса, душехте и следяхте всяка моя стъпка. Дори наскоро, като се сбили двамата хулигани с ножове, милицията веднага дотича в базата да провери какво е правил Ковалевски същата вечер.

— Запазете спокойствие и отговаряйте на въпросите ми.

— Осъждан съм — злостно отвърна шофьорът — на петдесет години по член двеста двадесет и пет на Наказателния кодекс — стария.

— Добре се ориентирате в правните разпоредби.

— Когато човек постоянно си има работа с вас… — заядливо отвърна Ковалевски.

— Какво сте правили на двадесет и четвърти юни тази година?

— Откъде да знам. Навярно съм бил на път със стока. Проверете в обединението.

— Проверихме. Докарали сте в Забегово брашно, макарони и консерви. В Ниса сте се върнали късно вечерта.

Шофьорът се замисли.

— Така е — отвърна. — Четири часа поправях колата. Закъса, щом излязох от града. Едва се добрах до най-близкия паркинг.

— Докато колата е била на паркинга, вие не сте били там.

— Трябваше да се върна в Забегово. Беше се развалила помпата. Това не се поправя на паркинга. В колата нямах резервна. Не успях да си купя такава и в Забегово. Наложи се да се поправи.

— Кой се зае с това?

— Метковски.

— Собственикът на работилницата каза, че докато я е поправял, вие не сте били там.

— По принцип помпата не се поправя, а се подменя. Метковски се съгласи да я поправи само защото ме познава. Знаех, че подобна играчка ще му отнеме поне три часа. Отидох на кино.

— Кой филм гледахте?

— „Второто лице на Кръстика“.

— В работилницата сте се върнали, когато вече е било тъмно.

— Филмът свърши в девет. Отбих се на гарата и хапнах. Защо, да не би да е забранено?

— В киното срещнахте ли познати? Или на гарата?

— Не си спомням. Господин майор, защо ме разпитвате така, сякаш съм убил някого?

— Веднъж вече ви се е случило.

— Обясних, че бях млад и глупав. Излежах си го. Какво сте ме заяли?

— Не сме ви заяли, но в същия ден, когато са ви поправяли помпата и внезапно сте били обзет от такава страст по киното, по същото това време е бил убит Винценти Адамяк.

Ковалевски се засмя.

— Вероятно сте се побъркали. За какъв дявол ми е трябвало да убивам този нехранимайко?! Изобщо не го познавам.

— Но го наричате нехранимайко. Странно.

— Всички така го наричаха. Дори милиционерите, които го намериха край реката.

— И това ли знаете?

— Как да не знам? Вестниците писаха и целия град го тресеше след това убийство.

— Имали ли сте пререкания с Адамяк?

— Никакви. Веднъж някакво хулиганче се опита да открадне бутилка от колата, а дори и цяла каса водка. Хванах го, като се вмъкваше в камиона. Получи си един по мутрата и изчезна. Едва по-късно някой ми каза, че това бил Адамяк.

— Познавахте ли Мария Боженцка?

— Не.

— Владислав Червономейски?

— Също не.

— Адам Делкот?

Ковалевски отново се разсмя.

— Какво ви е хрумнало? Мислите, че аз съм „азбучният убиец“? Избийте си го от главата.

— А вие, Ковалевски, престанете да лъжете.

— Не лъжа.

— На втори август сте били в Забегово.

— Може и да съм бил. Вие по-добре знаете.

— Знаем. Сутринта сте докарали стока и сте си заминали обратно след дванадесет. Така е отбелязано в пътния ви лист.

— Възможно е.

— По странно стечение същия ден е бил убит Владислав Червономейски.

— Вече казах, че не съм го познавал и очите му никога не съм виждал.

— Ами?!

— Мога да се закълна.

— По-добре не го правете. И Станислав Тополевски ли не познавате?

Върху спокойното лице на шофьора легна сянка.

— Тоя мошеник го познавах. Всъщност знаете, че той ме предума тогава във Вроцлав. А после съобщи на милицията. Но това беше преди двадесет и осем години.

— Дълго сте чакали случай да си отмъстите. Най-сетне го дочакахте.

— Не разбирам.

— Слушайте, Ковалевски, не ни правете на гламави. Знаем всичко. Във вашето положение най-добре ще е да признаете всичко. Съдът винаги взима под внимание това. Има смекчаващи вината обстоятелства. Сам ги виждам. Заради този човек не само сте лежали четиринадесет години в затвора, но и след това сте страдали. А другите… — Майорът прекъсна, за да не каже повече, отколкото е необходимо. — Наистина ми е жал за вас. Спасявайте кожата си!

— За какво говорите?

— Не отричайте, че знаете.

— Какво трябва да знаем? Не си играйте на сляпа баба с мен.

— Не сте ли знаели, че Станислав Тополевски е всъщност Червономейски?

Безкрайно учудване се изписа върху лицето на разпитвания. Но след миг той осъзна в какво положение беше изпаднал. Загорялото му лице взе да пребледнява. Върху челото му избиха капки пот.

— Заклевам се във всичко най-свято, в живота на децата си, не знаех това.

— В тази стая много хора са се клели. И са лъгали.

— Казвам истината. Не съм го убил аз. Но ако знаех, че това е той, не бих могъл да отговарям за постъпките си. Заслужил си е десетократно смъртта. Как е станало така, че си е живял тук спокойно и милицията не го е хванала?

— Случилото се има двадесет години давност. Нищо не го е застрашавало. Едва след този срок се е върнал от чужбина.

— Не съм го убил аз. — Гласът на едрия мъж отново прозвуча нормално. Имаше железни нерви. Ако пък се преструваше, правеше го гениално.

Зайончковски извади от бюрото си снимките, направени в парника. На няколко от тях бе запечатан ликът на застреляния градинар, а на една — главата му в едър план. Ковалевски разглеждаше снимките, без да трепне.

— Да — потвърди, — същият е. Наистина много се е променил през тези двадесет и осем години. Оплешивял е, слепоочията му са побелели. Някога беше с кестенява къдрава коса. На „черния пазар“ го наричаха Каракула. Сега очите му са някак хлътнали, а лицето — издължено. И колко изплашен изглежда! Знаел е, че след миг ще умре. Пада му се. И за семейство Ротвалд, и заради нас двамата. Толкова се е променил, че на улицата сигурно не бих го познал. Нямам визуална памет.

Спокойно събра пръснатите върху бюрото снимки и ги върна на офицера от милицията.

— Пада му се на тоя мръсник — повтори, — но не аз съм убиецът му.

— Взимали ли сте на заем пари от Мария Боженцка?

— Твърдя — каза отчетливо Ковалевски, — че не познавам никаква Мария Боженцка. Разбира се, знам, че жена с такова име е била убита в Забегово, но нямам нищо общо с това престъпление.

— Къде сте били на осемнадесети юли?

— Не помня. Проверете по пътния ми лист.

— На листа нищо не е отбелязано.

— Сетих се. Бях си взел свободен ден. Ходих на риба в Отмухов. Пазачът на кея ме познава добре. Често съм вземал лодката му.

— През нощта не сте ловили риба.

— Разбира се, че не съм.

— Боженцка е била убита след десет вечерта. Имали сте достатъчно време на връщане от Отмухов да се отбиете в нашия град и да я убиете.

— Защо? Не съм луд, за да убивам непознати. Изобщо никого не съм убивал. Дори тогава във Вроцлав. Сам знаете това. Съдът ни призна за невинни по отношение на убийството. Бяхме осъдени само за съучастничество в грабеж. Тополевски извърши убийството.

— Известен ли ви е градът Страсбург?

— Да. На Рейн е. Оттам винаги влизахме във Франция, когато работех в ДАП на международните линии. Случвало се е да товарим в този град.

— А в Лион ходили ли сте?

— Да, на път за Марсилия. В Лион неведнъж сме товарили коприна.

— Къде за пръв път се срещнахте с Червономейски? В Страсбург или в Лион? През коя година?

— Изобщо не сме се срещали. Дори тук, в Забегово.

Разпитът се проточваше. На всеки въпрос Влоджимеж Ковалевски отговаряше бързо, без да се замисля, кратко и точно. Не се остави да го вкарат в капан. Категорично отричаше да е участвувал в забеговските престъпления.

Милиционерите претърсиха основно колата, но не откриха нищо подозрително. От град Ниса също се обадиха, че продължилият няколко часа обиск в жилището на шофьора е бил безрезултатен. Пистолетът, на който така разчиташе майор Зайончковски, не беше намерен.

— Адам Делкот, откъде го познавахте?

— Изобщо не съм го познавал.

— Може би ще кажете, че изобщо не сте чували за него?

— Да съм чувал, чувал съм. Някой го застрелял на железопътната линия.

— Какво сте правили през онзи ден и онази нощ?

— Кога?

— Не се правете, че не знаете. На петнадесети август.

— Вях на почивка в Закопане. От четиринадесети до двадесет и осми август. Бях в отпуск тогава. Бях отседнал в почивния дом „Скалница“. На улица Петнадесети декември. Вероятно картата за почивка е все още в портфейла ми. — Ковалевски бръкна в джоба, извади портфейла си и наистина намери документа там. Остави го на бюрото пред майор Зайончковски. Усмихна се. — Много лесно е да се провери. Ще имам петдесет свидетели. В Закопане пристигнах на четиринадесети август по обяд. Бях настанен в стая с още двама. Вкъщи имам адресите и телефоните им, защото взаимно си правихме снимки и си обещахме да си ги разменим.

— Ще проверим — каза Зайончковски и прекрати разпита.

Ковалевски бе придружен до долния етаж.

— Какво ще кажете за този тип? — Началникът се обърна към Шливинска.

— Провал — отвърна тя кратко.

— Имахте право. Малко избързах със задържането му. Трябваше по-старателно да се подготвим. А сега ни се изплъзна. Ама като поседи зад решетките няколко дни, ще омекне. Хитро го скалъпи това със Закопане, но няма много да му помогне. Делкот е бил убит след един през нощта. Достатъчно е било да излезе от почивния дом в девет и да тръгне за Забегово под някакъв предлог. За добър шофьор по пусто шосе това е въпрос на два часа.

— С този стар трабант на Ковалевски?

— Трабантите си ги бива! Като нищо вдигат стоте. В три през нощта може вече да си бъдеш обратно в леглото в почивния дом. Нека този Ковалевски да не е чак толкова уверен.

— Уверен е, защото е невинен. Нищо не можем да му направим. Ударихме на камък, другаде трябваше да търсим.

— Така ли мислите?

— Напълно съм убедена. От първия момент, в който видях този човек.

— Защо?

— Изглежда, сте забравили за балистичната експертиза. Нали тя потвърди, че Червономейски е бил застрелян от човек, значително по-нисък от него. Това ясно личеше от посоката на заседналия в тялото куршум. Специалистите отбелязват в протокола, че престъпникът е висок метър и шестдесет и пет до метър и седемдесет. Градинарят е бил висок човек, но не колкото Ковалевски. Шофьорът е най-малко метър и деветдесет. И при убийството на Адам Делкот, наистина вече не толкова категорично, но също се предполага, че е стрелял човек не особено висок на ръст.

— Могъл е да стреля „от хълбок“.

— Могъл е — съгласи се Барбара, — но по-вероятно е, че не го е направил. Както Червономейски, така и Адам Делкот са загинали само от един куршум. Престъпникът не е рискувал да стреля многократно. Натискал е спусъка от не повече от два и половина метра. Стрелбата „от хълбок“ никога не е така точна. Само каубоите от уестърните си позволяват подобни неща.

— Може би имате право. — Майорът се почувствува угнетен от развоя на нещата.

— Не разполагаме с никакви доказателства срещу Ковалевски в този момент. Хипотезата за нощното пътуване с трабанта от Закопане до Забегово, макар и правдоподобна, следва да бъде потвърдена. Наложително е да се направи. Пистолетът също не беше намерен. Можем да задържим шофьора за четиридесет и осем часа, но не виждам на какво основание бихме могли да убедим прокурора да даде съгласието си за по-продължителен арест. А ако Ковалевски рече да направи оплакване за неоснователното си задържане в милиционерския арест, ще трябва да даваме обяснения. Фактът, че преди двадесет и осем години същият човек е участвувал в престъпен обир заедно с Владислав Червономейски, тоест Станислав Тополевски, и че не е имал основание да изпитва приятелски чувства към своя някогашен главатар, за съжаление, не е аргумент за прокуратурата.

— Така че вие смятате…

— Смятам, че трябва да проверим алибито на Ковалевски, но сега не ни остава нищо друго, освен колкото може по-бързо да го освободим.

— Постъпете както искате. Вие водите следствието.

Поручик Шливинска с усилие се овладя. Навреме се въздържа да не се разсмее.

Когато майорът кроеше хитроумни планове как най-ефектно да „сгащи“ Ковалевски, дори не му и мина през ум, че следствието води тъкмо тя. Сега, когато провалът стана ясен за всички, Зайончковски се измъкна, защото всъщност Шливинска „води този случай“. Какво й оставаше да направи? Извика високо:

— Воншиковски!

Милиционерът се появи на вратата на стаята.

— Освободете шофьора! — заповяда тя.

— Слушам!

— И му кажете — майорът спасяваше положението си — че ако само продума пред някого нещо във връзка с какво е бил разпитван, по-добре вече да не се мярка в Забегово. Да казва, че му е правена проверка на спирачките.