Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfabetyczny morderca, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Йежи Едигей. Смъртта дебне под прозореца

Три криминални романа

 

Смъртта дебне под прозореца

Внезапната смърт на кибика

Азбучният убиец

 

Превод: Лина Василева, Олга Веселинова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Пенчо Пенчев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Радослава Маринович, Грета Петрова

ДИ „Народна култура“, София, 1990 г.

ДП „Димитър Благоев“, София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

XVIII.
Винаги съм бил почтен човек

— Кога ще го задържите? — попита майор Зайончковски своята подчинена, поручик Барбара Шливинска.

— Днес. Към дванадесет на обяд.

— Внимавайте, той има оръжие и няма какво да губи.

— Ще се справим — отвърна Шливинска, изпълнена с оптимизъм.

— Знаете ли, че зад работилницата има второ помещение с врата към двора, оттатък самостоятелната пристройка — малка градинка, оградена с нисък плет от съседната. — В плета има голяма дупка. През нея спокойно може да се мине и да се излезе на улица Мария Конопницка.

Барбара учудено погледна шефа си. Мислеше си, че само тя знае тайната за „азбучния убиец“. А се оказа, че началникът знаеше кой е този човек и освен това познаваше терена. По-добре от нея.

— Нима сте разбрали?

Зайончковски се разсмя.

— Всички млади офицери правят една и съща основна грешка: склонни са да приемат началниците си за по-глупави от себе си. Но това се изживява. С прослужените години и увеличаването на броя на звездичките върху пагоните. И на вас ще ви мине.

— Моля да ме извините — каза Шливинска, — но наистина никога не съм си мислила подобно нещо. Смятах, че този път нищо не сте забелязали.

— Признавам, че не се сещах до момента, когато оставихте на бюрото ми досието, където се намираше документът от аутопсията на Винценти Адамяк. Когато му дойде времето, здравата ще издърпам ушите на доктор Нивински. Негов дълг е било да отбележи, че от формата на раната, нанесена отляво под лопатката чак до сърцето, е съвсем очевидно, че престъпникът е левак. Такъв удар не може да се нанесе с дясната ръка. Разбира се, това с нищо не оправдава нашето невнимание. Преди всичко моето.

— И моето също. Толкова пъти препрочетох протоколите и нищо не забелязах.

— След като насочихте вниманието ми към тази подробност, останалото беше детска работа. Не съм толкова добре запознат с всички детайли по следствието като вас, но в края на краищата и сляпата кокошка понякога намира зърното.

— Не бъдете толкова скромен. Наистина ви се възхищавам. Всъщност аз само оставих папката на бюрото ви. Изобщо не съм казвала, че трябва да намерите в нея протокола за аутопсията. Папката стоя на бюрото ми два месеца и нищо не открих в нея. Докато изведнъж прозрях истината, без отново да се ровя в документите.

— Гениално прозрение — усмихна се началникът.

— Отново ме поднасяте с тази гениалност. — Шливинска изобщо не се разсърди на този чудесен комплимент. Напротив, стана й приятно, че го получи от Зайончковски — човека, който с такова нежелание я беше приел в Забегово.

— Още веднъж ви предупреждавам, внимавайте. Има пистолет, с който е застрелял двама мъже. Това, че е левак, никак не му пречи.

— Сам ще дойде при мене.

— Разбирам, но и тук ще е необходима съответната осигуровка. Позволете аз да се заема с това.

— Слушам! — Момичето, едва удържайки смеха си, застана мирно.

Този ден, противно на навиците си, началникът държеше вратата на своя кабинет към секретарската стая не леко притворена, а широко отворена. А в кабинета му, така че да се забелязват от съседното помещение, седяха сержант Шчигелски и капрал Воншиковски.

В дванадесет без петнадесет в стаята на секретарката влезе Юзеф Кунерт с пакет, увит във вестник.

— Идвам при поручик Шливинска.

— Заповядайте. Онази врата. — Зоша посочи стаята на Шливинска. — Баша с нетърпение очаква тези обувки.

Обущарят тръгна в указаната му посока, а майорът и двамата му подчинени след него.

Кунерт отвори вратата. Шливинска беше сама в стаята си. Седеше зад бюрото, отрупано с документи.

— Добър ден. Донесох обувчиците.

— Много ви благодаря, господин Бунерло. Заповядайте, седнете.

Пакетът се изплъзна от ръцете на обущаря. Стоеше в средата на стаята като ударен от гръм. Дори не забеляза, че веднага след него в стаята се бяха вмъкнали Зайончковски и двама милиционери. За всеки случай Воншиковски държеше пистолет в ръка.

— Вие знаете? — успя да промълви старият обущар.

— Да, знам.

— Как се добрахте до това? — Кунерт вече се беше овладял.

Двамата милиционери се приближиха до обущаря. Сръчно го претърсиха.

— Не нося оръжие. — Кунерт опита да се усмихне.

— Заповядайте, седнете. — Шливинска повторно посочи стола пред бюрото. — Играта свърши. Загубихте, господин Бунерло.

— Аз загубих преди двадесет и осем години, сега вече ми е все едно. Но как вие се досетихте?

— Не беше така лесно. Все пак няма напълно съвършени престъпления. Отначало бяхте извън всяко подозрение. Кой би се усъмнил в кроткия обущар? В стария човек, който по цял ден седи край прозореца на работилничката си и усърдно поправя обувки. Но се досетих, че престъпленията не са дело на налудничав тип, а ловко прикритие на едно убийство. Проучих данните за четиримата убити. Нямаха минало на светци. Но една от съдбите се открояваше сред другите. Престъпник, убиец на двама души, жестоко измъчвал жертвите си, за да изтръгне от тях тайната за притежаваното злато. И след това станал издайник на своите съучастници, за да може сам да се измъкне с цялата плячка. Отпечатъците от пръстите, които се пазят в досието на онзи отминал случай, и свалените от трупа на градинаря не оставиха и капка съмнение кого е искал да убие преди всичко „азбучният убиец“. Двадесет и осем години е носил в сърцето си жаждата за отмъщение.

— Той заслужаваше десетократно по-жестока смърт.

— Нито аз, още по-малко вие, господин Бунерло, сме съдии — сурово отвърна Шливинска. — След като разкрих Владислав Червономейски и разбрах кой е бил в действителност, лесно си отговорих на следния въпрос: кой преди всичко е бил заинтересован да убие този човек? Пътуването ми до Вроцлав и проучването на протоколите от убийството на Хайнрих и Еме Ротвалд дадоха отговора. Две имена: Влоджимеж Ковалевски и Юзеф Бунерло. Разбира се, в сметката можеше да влиза и някой от роднините, но беше наложително колкото може по-бързо да открия тези двамата. Установихме, че и двамата са прекарали дълги години по затворите. Единият в Равич, другият във Вронки. И двамата са били освободени. С амнистия доживотната им присъда е била заменена с петнадесет години затвор. Ковалевски е лежал с една година по-малко, защото му е била опростена част от присъдата за добро поведение. Проследихме по-нататъшната съдба на тези хора. Бунерло се опитал да се върне към професията си на строителен техник, но все се натъквал на неприятности. Често сменял работата си, най-сетне през 1969 година се самоубил. Край Висла били намерени дрехите му, документи, писма до семейството и милицията, в които обяснявал своята отчаяна постъпка.

Седящият на стола отсреща се усмихна, но не каза нищо.

— Остана ни Ковалевски. Открихме го, и то съвсем наблизо, в Ниса. И той беше сменил професията си. Върнал се към кормилото. Но му провървяло повече.

— Беше по-млад. Това е много. По-лесно е да издържиш — вметна обущарят.

— Може би — призна поручик Шливинска. — Намерил си момиче, което въпреки миналото го обикнало и се омъжило за него. Имат две деца, хубаво жилище в новия комплекс на Ниса. Ковалевски работи като шофьор в обединение „Сполем“. Най-малко веднъж или два пъти седмично навестява Забегово със стока за нашите магазини.

— Така ли? Никога не съм го виждал.

— Само защото не сте го търсили така, както Владислав Червономейски. Към Ковалевски не сте имали никакви претенции. Дори напротив, по време на процеса сте се опитвали да го защитите.

— Беше по-млад и още по-глупав от мене. Искаше ми се поне той да остане жив. На себе си още тогава бях сложил кръст. Наистина се учудих, когато ми съобщиха в затвора, че Върховният съд е заменил смъртните ни присъди с доживотен затвор. Преди това ме измъчваше нетърпение, че толкова дълго не се изпълнява присъдата. Очакването ми се струваше по-мъчително от самата екзекуция.

— Отначало — продължи да обяснява Шливинска — главно и единствено Ковалевски беше обект на нашите подозрения. И нас, и него от грешка и големи неприятности ни спаси открояващият го сред другите ръст. Над метър и деветдесет. Балистичната експертиза доказа, че по Червономейски е стрелял много по-нисък човек. Не по-висок от метър и седемдесет. А и у Ковалевски не намерихме пистолет.

— И у мене няма да намерите. Освен ако сам ви кажа.

— Ние ще го намерим. Ниската маса, на която работите, има доста дебела табла, за да няма в нея скривалище. Любопитна съм какво друго освен пистолета се крие вътре?

— Вие знаете всичко, поручик Шливинска — не без възхищение призна Кунерт.

— Не всичко и невинаги. В случая с вас също допуснах грешки, между които една съществена. Но за това после. Факт е, че бяхме принудени да задраскаме Ковалевски от списъка на заподозрените. Вие поправяте обувките ни. И като ви наблюдавам постоянно от прозореца, забелязах, че сте левак. Винаги държите обувката в дясната ръка, а чукчето — в лявата. Но от вниманието ми беше убягнало, че Винценти Адамяк също е бил убит от левак. Установих този допуснат при разследването пропуск едва преди три дни. Тогава насочих вниманието си към вас. От Вроцлав бях донесла копие от отпечатъците на пръстите на Юзеф Бунерло и можех да проверя дали съвпадат с тези на Юзеф Кунерт. Нали поправихте обувките на майора? По тях оставихте отпечатъци от пръстите си.

— Разбирам — сети се обущарят, — затова не ме оставихте да лъсна тези обувки. Изтръгнахте ги от ръцете ми, като казахте, че майорът съвсем е изгубил търпение.

— То се знае. Ако ги бяхте изтрили с кърпа, щяхте да заличите отпечатъците. Донесох в управлението обувките и дактилоскопистът веднага сне отпечатъците. Сравнихме ги с вроцлавските. Съвпадаха. Но това все още не ми стигаше. Изпратих няколко телеграми. До Вронки и до Варшава. Вчера дойдоха отговорите. Във Вронки помнят затворника Бунерло. Помнят, че дълги години е работил в местната фабрика за обувки и е бил особено добър в занаята. Варшава отговори, че трупът на самоубиеца така и не е бил намерен. През онзи август страната ни е била сполетяна от страшно наводнение и Висла е била много дълбока. Течението й — бързо и буйно. Кръгът на следствието се затвори, но вие останахте в центъра му.

Шливинска малко се поумори от дългото обяснение. Съвсем неочаквано майорът взе думата:

— Допуснали сте още една грешка, Бунерло.

— Каква?

— След като сте инсценирали самоубийство, е трябвало да фалшифицирате документите си: личен паспорт и евентуално свидетелство за раждане. Направили сте това, което правят всички при подобни случаи: с най-малко промени в достоверния текст да постигнете възможно най-голяма промяна. Малкото си име сте запазили. И всички останали данни, като дата и място на раждане, дори и името на баща си и майка си, както и моминската й фамилия. Щяло е да коства твърде много труд. Можело е да направи впечатление на всеки чиновник от службата за регистрация. Освен това фалшификаторите често забравят тези данни. Когато не ги променят, се изключва възможността да направят кардинални грешки. И вие сте се ограничили само с промяна на фамилията си Бунерло.

Обущарят отново се усмихна. Сигурно вече се беше примирил със съдбата си, защото нищо не отвръщаше на доводите на Зайончковски.

— Фамилията Бунерло лесно може да се преобрази — отбеляза майорът. — Достатъчно е леко да се поизтрият чертичката и кръгчето на „Б“-то, за да стане то на „К“. Шестата буква „л“ не представлява никакъв проблем. Латиницата позволява съвсем лесно да се преобрази в „т“. С последното „о“ не може нищо друго да се направи, освен да се махне изобщо. И така, в сръчните ръце на строителния техник, който отлично умее да чертае и да поправя грешки в техническите чертежи, от БУНЕРЛО става КУНЕРТ.

Барбара Шливинска възторжено погледна майора. Това не беше й дошло наум. Изобщо не се беше замисляла как обущарят се беше сдобил с новите си документи за самоличност.

— По документите ви — продължи Зайончковски — има много печати. Твърде често сте сменяли местожителството си, господин Кунерт. Това също е стар и познат начин да заличиш следите си. Риск има само при първото регистриране. Следващите са потвърждение на предишните. После, достатъчно е да заявиш в милицията, че са ти откраднали портфейлът с парите и личният паспорт, за да получиш нов, вече без следи от поправки и изтривания. Така ли е?

Обущарят кимна с глава.

— Случаят е изяснен — добави поручик Шливинска. — Вие сте задържан и сте на разположение на органите за сигурност. Утре ще бъдете разпитан официално от мене, след като ви представим доказателствата за престъпленията.

— Бих искал да изясня нещо.

— Ще ви бъде дадена тази възможност по време на официалния разпит.

Бунерло не обърна внимание на отказа.

— Поручик Шливинска, бяхте така любезна да ми обясните как сте се добрали до мене. Бих искал да обогатя информацията ви, и то веднага, както се казва, докато нещата са още горещи. Не става дума за протокола. Просто ми се иска да знаете как беше в действителност. Само вие, а не съдиите и прокурорът. Те не ме интересуват.

— Говорете, моля — съгласи се майорът.

— Преди всичко ви се възхищавам, поручик Шливинска. Успяхте да откриете и да съедините всички парченца, за да получите едно цяло. Признавам, че не очаквах да бъда някога изобличен. Моята най-дълбока почит. — Бунерло каза тези думи, сякаш не беше задържан преди малко с обвинение в четири убийства, а води приятелски разговор с познати. — Наистина всичко стана в общи линии така, както вие и майорът го описахте.

Въпреки сериозността на ситуацията Шливинска не беше в състояние да сдържи смеха си. Рядко се случва престъпникът да прави комплименти на водещия следствието.

— Но трябва да изразя решителния си протест — продължи обущарят, — задето ме наричате убиец. Не съм извършил никакво престъпление. Кого съм убил всъщност? Един злодей, който избягна правосъдието и спокойно се възползува от плодовете на своето престъпление. Огромната къща, оранжерията и всичко останало Червономейски е купил със златото и брилянтите на семейство Ротвалд. Нали бях с него и знам, че ги уби за свое удоволствие. Нямаше ни най-малък повод да иска смъртта на тези двама възрастни хора. Никого от нас не познаваха и никого не биха познали, защото лицата ни бяха скрити под черни чорапи. Това сигурно не сте знаели, поручик Шливинска, то не е отбелязано в документите. Но той ги уби хладнокръвно само защото това даваше възможност по-късно ние да бъдем съдени за грабеж и за убийство. И такъв човек спокойно кръстосваше Забегово и на всичко отгоре всеки му се кланяше доземи. Не стига това, но дори и от началото да бяхте знаели кой е той и какво е извършил, нищо лошо не можеше да го сполети.

— Случаят имаше давност — намеси се майорът.

— За мене няма давност. Измъчвах се не само в затвора. Където и да започнех работа, а съм добър професионалист и се стараех много, винаги ме преследваше думата „престъпник“. Винаги съм бил почтен човек. Дори по време на окупацията, когато понятията за добро и зло бяха объркани, не съм направил нищо, за което да се срамувам по-късно. Във Вроцлав попаднах през първите дни на свободата. Тогава богатствата се въргаляха по улицата. Достатъчно беше да се наведеш, и можеше да ги притежаваш. Не взех нито топлийка. Ходех със скъсани обувки, макар че складовете за обувки, неохранявани от никого, бяха пред мене. Тогава срещнах Владислав Червономейски. Биваше го в приказките. Какви прекрасни перспективи за интересен живот на Запад чертаеше той пред мене и Ковалевски! Пътешествия из екзотични страни, чудно красиви жени. Всичко, което душата ти възмечтае. И толкова лесно е да го притежаваш! Достатъчен е един взлом в дома на лекаря. Там, в огнеупорната каса, има брилянти с големината на грахово зърно. Те са ключът към вълшебното бъдеще. Дълго се противих, накрая се поддадох. Заплатих за това още по-висока цена, отколкото ако съдът беше изпълнил първоначалната присъда — смъртната.

Без да иска разрешение, Бунерло запали цигара и след кратка пауза отново заразказва:

— Писмата, които милицията е намерила край Висла във Варшава, не са мистификация. Написах ги, защото наистина бях решил да сложа край на живота си. Не исках да продължавам да се мъча. Тъкмо бях принуден за пореден път да сменям работата си. Нямах сили още веднъж да започвам всичко отначало. Простих се със света и реших през нощта да отида на реката и да се самоубия. Когато минавах по улица Краковске Пшедмешче, видях човек, който се качваше в красива кола. Веднага го познах. Нито годините, нито разкошното облекло, нито френската кола можеха да го променят в очите ми. Винаги бих го познал, дори и в пъкъла. Затичах се към колата, но тя бързо потегли. Не успях да видя номера й, защото през цялото време се взирах в шофьора. Запомних само, че номерът беше шльонски.

— „SX“ ли? — попита капрал Воншиковски, който работеше в забеговския отдел на КАТ.

— Запомних само „S“. Другата буква не съм забелязал. Същия ден отидох при познат адвокат. Той ми каза за двадесетгодишната давност и ми обясни, че няма какво да създавам главоболия на милицията с тази работа. Косъм от оплешивяващата му глава не можел да падне. Същата нощ подхвърлих на брега на Висла стария си костюм и писмата и заминах за Шльонск да търся този човек. Тогава подправих документите си точно така, както го описа господин майорът. Но едно грешите, не съм променял местожителството си, за да събирам печати в паспорта си. Чисто и просто пътувах из цялото воеводство и търсех тоя злодей. Изучил бях обущарския занаят в затвора и реших, че това е най-подходящата професия, която дава възможност да научиш нещо за хората. Нали не знаех истинското име на убиеца на Ротвалдови. До този момент той за мене си беше Станислав Тополевски. Установявах се в някой град, поправях обувки, завързвах познанства, особено с милицията, оглеждах внимателно и в съседните селища. Така попаднах в Забегово и на градинаря.

Бунерло изтри потта от челото си с пъстра носна кърпа.

— Почти две години наблюдавах Червономейски. Но беше се променил много. Не беше преживял толкова, колкото ние. За него бяха розите, за нас останаха тръните. Понаучих много и за отношенията между хората в града. Всеки разменяше по някоя и друга дума с обущаря, докато чакаше да му се закове подметката. Тогава реших, че трябва да очистя не само убиеца на Хайнрих и Еме Ротвалд, но и неколцина по-дребни негодници, сигурни, че ще избягнат наказанието и спокойно безчинствуващи в Забегово. По странна случайност фамилните им имена съвпадаха с реда на азбуката. Наричате ме „азбучния убиец“. А аз убих един хулиган и насилник, който рано или късно щеше да свърши в затвора или на бесилката. Избавих града от страха. Никоя жена не се решаваше да мине по тъмно през парка. Самият аз веднъж спасих една от тези вагабонти. А Боженцка? Лихварка и изнудвачка. Сигурен съм, че това не ви е известно. Даваше на хората пари на заем с десет процента лихва месечно и ако разбереше, че отиват за покриване на липси в касата или за някакви тъмни сделки, успяваше след това здраво да изцежда жертвите си. Живееше и действуваше под носа на милицията и въпроси това нищо не можехте да й направите. Също както и на Адам Делкот. Големи пари крадяха. Хвърляха железниците в огромни загуби. Действуваха повече от три години. Бандата бяха организирали още преди аз да дойда в Забегово. И какво? Щяха да продължат да си крадат, ако не бях аз. Не съм престъпник, извърших добро дело. Спасих града от зараза. Признавам си, че правех всичко възможно да не се доберете до мене. Поне докато не привърша с Червономейски. Той беше за мене най-важният. Но разбра от чии ръце умира. Когато влязох в парника, не ме позна веднага. Все пак му обясних кой съм. Разбра какво го чака. Искаше да ми даде всичко, обещаваше и повече, отколкото можеше да изпълни. Ако само бях поискал, можеше да пълзи пред мене и да ми целува обувките. Прекрасен миг беше оня, в който натиснах спусъка на пистолета. Мечтаех за него дълги години — от момента, когато бях видял този тип да се качва в колата си във Варшава. Сега ми е все едно, свърших своето. Справедливостта възтържествува.

— Грешите, Бунерло — отвърна Зайончковски. — Никой не ви е упълномощавал да раздавате правосъдие. Дори ако става дума за Червономейски, това не е било въпрос на справедливост, а отмъщение. Правосъдие раздава държавата и само държавата. Не хората, дори не съдиите, защото те произнасят присъдите от името на Полската народна република. Много говорихте за своето нещастие. За петнадесетте години затвор, за това как хората са ви преследвали, след като сте излежали присъдата. Но никога не сте се замисляли върху това, че сте си заслужили този затвор. Червономейски ви е увещал да участвувате в грабежа. Това е истина. Но вие не сте били деца. Отишли сте сами, по собствено желание. За злато и брилянти. Заради онзи привлекателен живот на Запад. А на местопрестъплението спокойно сте наблюдавали как вашият главатар малтретира старите хора, а после ги убива. Никой от вас не се е опитал да защити Ротвалдови. И двамата напълно заслужено сте си получили присъдата.

— Червономейски също си е заслужил смъртта.

— Държавата раздава правосъдие, но не отмъщава. Ако Червономейски е бил заловен тогава, така както вие двамата, би получил смъртна присъда. Било е възможно да се изпълни тази присъда. Но държавата, като наказва, дава възможност на човека и да се поправи, да се върне в правия път. В изключителни случаи се налага най-тежката присъда — смъртната. Шанс да се поправи човек дава и давността. Дори да си извършил убийство, ако по-късно, незасегнат от правосъдието, водиш почтен живот в продължение на двадесет години, старите грехове ти се опрощават. Защото правосъдието включва и умението да простиш. По това то се различава от отмъщението. Споменахте, че сте били принуден да напуснете работата си, че постоянно ви съпровождало прозвището „бандит“. Това положително е било непоносимо. Но потърсили ли сте помощ и закрила?

— Къде трябваше да я потърся?

— От профкомитета, от партията, дори от нас, от милицията. Със сигурност бихме ви протегнали доброжелателно ръка, както я протягаме на хиляди други, които, като излизат от затвора и искат да заживеят почтено, се озовават в същото положение. Дори промяна на името си сте могли да направите легално, а не с помощта на туш и ножче за бръснене. Но не сте пожелали да видите този път.

Обущарят мълчеше.

— Изпитвате радост и се гордеете с убийството на Адамяк, Боженцка и Делкот. Подигравате се на милицията, че престъпниците вилнеели под носа ни, а ние не сме знаели това. И то е вярно. Но защо не сме знаели? Защото такива като вас са мълчали и са прикривали тия бандити, крадци и лихвари. Милицията не е всезнаеща. За да действува, трябва да знае, че е извършено престъпление. От кого трябва да научи например за някое изнасилване, когато обществеността солидарно мълчи? Боженцка е шантажирала? Възможно е. Но никой не е дошъл при нас да ни обърне внимание върху дейността на тая „леля“. Дори по-лошо, защото, когато отивахме там, за да търсим нелегално продаваната водка, винаги се опитваха да я предупредят. Или Делкот и неговата банда. Достатъчна беше една дума пред поручик Шливинска, за да се ликвидира цялата банда за десет дни. Но вие казахте тази дума едва след убийството на Делкот, а можехте и бяхте длъжен да я кажете преди три години. При осем хиляди жители на града и най-малко две хиляди приходящи ние, милиционерите, сме по-малко от тридесет. Как бихме могли да знаем всичко и успешно да се борим с престъпността, когато обществеността не желае да ни помага?

— Какво би помогнало, ако бях дошъл да ви кажа, че Адамяк и неговите приятелчета са изнасилили в гората момиче от съседното село? И на него нищо нямаше да му направите, защото момичето предпочита да мълчи, отколкото да стане за присмех на целия град.

— Именно вие — прекъсна го Шливинска, — вие самият и другите жители на Забегово създавате такъв климат, че изнасилената се страхува да дойде при нас. Вместо да порицавате престъпниците, вие се надсмивате над жертвите им.

— Освен това, господин Бунерло, вие сте се причислили към хората, борещи се с престъпността, само за да избегнете ръката на правосъдието за убийството на Червономейски. Допускали сте, че ще се поддадем на внушението за азбучния ред и ще търсим някакъв луд или вампир, сеещ смърт без причина. Ако не бяхте открили престъпници, щяхте да посегнете на невинни хора, както искахте да постъпите с доктор Емилянович.

— Не! — енергично отрече обущарят. — Ако не знаех за тия отрепки, нямаше да убия нито един невинен. Щях да се справя другояче, но нямаше да му се размине на градинаря заради злината, която ми причини. Не споменах зъболекаря, защото това беше моята малка шега. Исках да се позабавлявам и да ви отворя работа. Всъщност отлично знаете, че не съм стрелял, за да го убия. Сам се учудих, че от такова разстояние съм успял да улуча големия прозорец. Колкото за това, че ми се искаше да заблудя милицията, то си има своето частично оправдание. Наистина малко ви подведох, но не защото съм искал да избягна наказанието. То не ме плаши. Затова и сега, седейки на този стол, съм спокоен.

— Но все пак не избягнахте ръката на правосъдието, толкова осмивано от вас.

— Ще я избягна, ще я избягна. Вече от години усещам болки в стомаха. Лекувах се. Предписваха ми прахчета и други лекарства ту за черния дроб, ту за жлъчката. Нищо не помагаше. Преди осем месеца лекарите ме уговаряха да се съглася на операция. Съгласих се. Като че ли беше сполучлива, но след три месеца болките се възобновиха. Тогава ми стана ясно, че няма дълго да изкарам. Аз съм силен човек. Не се боя от смъртта, страхувах се единствено да не би да не успея да си разчистя сметките. Затова и помолих лекаря да ми каже цялата истина.