Йежи Едигей
Азбучният убиец (3)

III.
Веригата на престъплението

Когато на следния ден майорът влезе в управлението, двете девойки — Зоша и поручик Шливинска, се бяха увлекли в разговор. Началникът не се спря да подслушва, но изкачвайки се по стълбите, дочу, че момичетата си говорят на малко име и, разбира се, си бъбрят за парцалки.

При вида на началника Шливинска отново застана мирно и поздрави по устав. Това донякъде омилостиви Зайончковски.

— Не е необходимо в бъдеще — махна с ръка той. — Тук не се придържаме така строго към устава, както в Ченстохова.

— Другарю майор, дали не размислихте по онзи въпрос? — попита момичето с безпокойство в гласа.

— Не се бойте.

— От вълнение половината нощ не съм спала.

— Ще прокълнете мига, в който за пръв път сте поели в ръка тези бумаги.

— Няма да се стигне дотам.

— Еее, не бъдете така сигурна. Сега ще ви връча досиетата. Можете да работите в съседство, в стаята на моя заместник, който е болен. Започнете с много внимателно проучване на документацията. Не бързайте. След като се запознаете с подробностите, ще поговорим какво да предприемем във връзка с този случай.

— Слушам!

Бяха четири дебели папки с досиета. Всяка старателно завързана. Барбара Шливинска, седнала в отделената й стая, започна да ги прелиства. Нямаха обща сигнатура. На всяка се четеше надпис с големи, леко наклонени букви: „Дело по убийството на…“, следваше име и фамилия, а отдолу дата. Папката с най-стара дата, 25 юни 1975 г., съдържаше данни за Винценти Адамяк.

Поручик Шливинска развърза шнурчето и се зае да изучава досиетата. В началото, както е прието, имаше кратко „сведение за престъплението“, написано от дежурния сержант Ян Лисовски.

То гласеше, че по време на дежурство на старши сержанта в дванадесет и тридесет и пет в управлението са се явили двама юноши: Януш Маляга и Ян Гавински. Те заявили, че като ловели риба край река Стружанка, забелязали човек, който лежал в храстите. Той не помръдвал, а когато двамата приближили, видели до него локва кръв. Уплашени, веднага хукнали към милицията. Изпратената на място група установила, че трупът в храстите е на млад човек, убит с остър предмет. Милиционерите от радиоколата без затруднение установили самоличността на убития. Бил добре познатият на забеговските улици хулиган Винценти Адамяк, чест гост на ареста в управлението. Самоличността му потвърдила и майка му, уведомена и доведена на местопроизшествието.

Освен това досието съдържаше протокол на следствената група и направените от фотографа на милицията снимки. На няколко от тях се виждаше шубрак, от който стърчаха крака на човек, легнал по корем. На други, в по-едър план, личеше, че на гърба, горе-долу на височината на сърцето, ризата е прокъсана и окървавена. Ясно се очертаваше немного голяма рана. Следваха снимки, изобразяващи лице на млад човек. В досието имаше и отпечатъци от пръстите на мъртвия.

Протоколът на следствието беше кратък. Гласеше, че тялото на убития е било завлечено в храстите. Потвърждавали го все още твърде явните следи от кръв по тревата. Убийството най-вероятно е било извършено край реката, откъм високия й бряг, на около десет метра от мястото, където лежеше трупът. На брега били намерени огризки от салам и трохи хляб върху хартия и две празни бутилки. Едната от прочутото плодово вино, наричано в Забегово „магията на ДЗС“, и втората от „пожарникарски ликьор“.

Любопитно бе, че върху двете бутилки не са били открити никакви папиларни отпечатъци, дори и отпечатъци от пръстите на жертвата. Дали бутилките не са били старателно избърсани от убиеца? Защо в такъв случай просто не ги е хвърлил в реката?

Заключението на лекарската експертиза и аутопсията гласеше, че смъртта е настъпила вероятно между дванадесет и един часа на двадесет и четвърти юни вследствие нараняване на лявата камера на сърцето и вътрешен кръвоизлив. Раната на гърба от лявата страна под лопатката е причинена от остър предмет с дължина най-малко 12 сантиметра, най-вероятно автоматичен нож. Кухненски или касапски нож би оставил по-голяма и по-широка рана. Смъртта е настъпила почти веднага, тъй като острото оръжие е засегнало сърцето.

При аутопсията на трупа е било потвърдено наличието на значително количество алкохол в кръвта на младежа, а също, че е бил зашеметен или на границата да загуби съзнание.

Разпитите на познатите на убития не донесли никакви изненади. Винценти Адамяк не е работил никъде. От време на време е помагал на майка си, която държала сергия на градския пазар. Завършил седми клас на основно училище, по-късно посещавал професионално училище, но бил изключен поради системно неявяване на занятия и сбивания.

Убитият бил на двадесет и три години. Не е отбивал военната си служба.

Установено било, че за последен път е бил видян около четири следобед при павилиона за бира на жп-гарата. Според показанията на другарите му по чашка още тогава Вицуш е бил здравата пийнал. След като изпил две или три халби бира, Адамяк нямал повече пари, за да продължи гуляе. Опитал се да уговори другарите си да го почерпят. Клоняло дори към сбиване, но навреме се намесил собственикът на павилиона Бернард Формановски, познат на поклонниците на бирата като човек с тежка ръка. Това усмирило невръстното хулиганче и то си тръгнало, като казало, че отива при майка си за пари.

За съжаление не се оказало възможно да се установи в колко часа е станало това. Щастливците с халба в ръка не гледат часовника и времето за тях минава бързо. И Формановски, увлечен в грижи да не се шуми много около павилиона, тъй като рискувал да му бъдат отнети правата, не обърнал внимание кога младият Адамяк се упътил към дома.

Майката на убития, Янина Адамякова, вдовица, издържа себе си и семейството си, в което освен Винценти има още двама по-малки синове и две дъщери, от търговия със зеленчуци на градския пазар. Тя бе дала показания, че е видяла сина си за последен път сутринта, когато й помогнал да превози стоката. За помощта измъкнал от майка си тридесет злоти. Следобед Винценти не се появил нито на пазара, нито вкъщи, което потвърдиха и по-малките му братя и сестри.

Най-вероятно по пътя към къщи Винценти е срещнал бъдещия си убиец. За негова сметка се снабдили с алкохол и гуляят продължил край реката.

По трупа не били открити никакви драскотини. А и следите по тревата не дали никакъв повод да се мисли, че между пиещите е възникнал спор, последван от сбиване, по време на което да е бил нанесен смъртоносният удар.

Милицията разпитала всички служители от търговските обекти, продаващи вино и водка. Забегово не е голям град. Наброява едва осем хиляди жители. В такова селище хората се познават един друг. Никой от продавачите не могъл да си спомни него ден Адамяк да е купувал алкохол. Както и никой не потвърдил да е продавал някому бутилка „Плодово“ заедно с бутилка водка.

От съпоставката на събраните факти милицията дошла до заключението, че това не е убийство при случайно сбиване или следствие от внезапно възникнала разпра, а предумишлено и хладнокръвно извършено престъпление. Адамяк е бил примамен край реката, а там, вече пийнал, е бил упоен с алкохол до безсъзнание и убит с нож в гърба. Тялото е било примъкнато в близките храсти. Убиецът дори не се е старал да прикрие престъплението си, както и да печели време до разкриването му. Ето защо не е взел бутилките, нито ги е хвърлил в реката, където не биха могли да бъдат открити толкова бързо.

Милицията не била кой знае колко затруднена и при установяването на личните връзки на убития, тъй като добре познавала младите безделници в града. Приятелчета, които също като Вицуш никога не цапали ръцете си с работа, няколко момичета, обслужващи сексуално тази компания, съседите от къщата, където живее Адамякова, които впрочем всячески избягвали младия размирник — с това всъщност се изчерпвал кръгът от свидетели.

Разпитан бил всеки поотделно. Приятелите на убития, задържани в управлението и за всеки случай затворени в отделни помещения, за да не се сговорят, не били ни най-малко единни, нито пък се съобразявали със старото християнско правило „de mortuis nil nisi bene“: за мъртвите — нищо или само добро. Тъкмо напротив — не особено ярката личност на Вицуш рисували изразително, без да пестят черните краски. Но за убийството не били в състояние да кажат нищо конкретно.

Младежите били учудени, дори порядъчно уплашени. Твърдели, че тази смърт ужасно ги изненадала. Всеки се стараел да представи пред милицията малко или повече правдоподобно алиби.

Показанията им до едно били най-старателно проверени. Установили се съществени пропуски и явни неистини, особено що се отнасяло до местонахождението на младежите по времето, когато Адамяк е бил край реката заедно със своя бъдещ убиец. Това обаче не било достатъчно, за да бъде обвинен в убийство който и да е от младите безделници.

Пък и какъв би могъл да бъде мотивът за убийството?

Навярно не грабеж, тъй като Адамяк не е имал у себе си нито грош. Не е носел часовник, защото отдавна го бил пропил. В компанията неведнъж се стигало до свади, спречквания и дори до кървави сбивания. Ала престъплението не е имало подобен характер. Било е извършено хладнокръвно и предумишлено.

Докато четеше лист по лист документите по този случай, поручик Барбара Шливинска високо оцени труда на колегите си от Забегово. Беше извършена бързо и вещо огромна работа, много хора — разпитани, показанията им проверени. Направени бяха много експертизи и огледи. И въпреки всичко следствието бе стигнало мъртва точка.

Докато милицията полагала усилия да намери отговор на загадката около смъртта на Винценти Адамяк, ново кърваво престъпление разтревожило обществеността.

В неделя, на осемнадесети юни, в управлението се втурнала Юстина Феликшакова, живееща на улица Шверчевски в Забегово, и уведомила, че почукала на вратата на съседката си Мария Боженцка, за да поиска чаша захар, но съседката не отвърнала на почукването и госпожа Феликшакова надзърнала през прозореца в стаята. Видяла страшна картина — сред локва кръв на пода лежала Боженцка.

Групата от патрулната кола, изпратена на улица Шверчевски, потвърдила сведението на Феликшакова. Следственият екип разбил вратата на малката къща, в която живеела самотната вдовица Мария Боженцка. Установено било, че жената е мъртва. Цялата задна част на главата й била смазана от удар с тъпата страна на брадва, намерена впрочем край трупа и принадлежаща, както било установено по-късно, на убитата.

И което е по-интересно, по дръжката на брадвата не били открити никакви отпечатъци от пръсти. Най-вероятно са били изтрити.

В малкото помещение, което обитавала Боженцка, не личали следи от борба. И това убийство не е имало за цел грабеж. В дървеното сандъче под леглото, заключено с доста примитивно катинарче, милицията открила над осемдесет хиляди злоти и три златни монети от по пет долара, увити в бяло парцалче.

Аутопсията потвърдила, че смъртта е настъпила вследствие счупване задната част на черепа и увреждане на мозъка. Съдебният лекар посочил събота като ден на смъртта, между осемнадесет и двадесет и три часа.

Мария Боженцка беше също стара познайница на милицията в Забегово. Вдовица на железничар, тя получаваше неголяма пенсия и си „докарваше“ допълнителен доход чрез незаконна търговия с водка. Всеки, който не успяваше да се снабди с алкохол в държавните магазини, можеше, подгонен от жаждата, по всяко време на деня и нощта да се сдобие с половинка при „леля“ Боженцка.

Милицията неведнъж „нахълтваше“ в малкия й дом на улица Шверчевски. Конфискуваше изцяло запасите от намерения там алкохол и предаваше делото на колегията или на съда. На Боженцка бяха налагани големи глоби, осъждана бе и на затвор. Глобите си плащаше, от затвора опитваше да се измъкне под предлог, че е в напреднала възраст и с разклатено здраве — страдаше от остра бронхиална астма. След това отново се захващаше с незаконна търговия. Дори в деня, когато „лелята“ беше намерена мъртва, милицията откри под дюшемето хитро измислен тайник с деветнадесет половинлитрови бутилки.

В Забегово за последен път убийство било извършено преди повече от седемнадесет години. Тогава някакъв младеж убил от ревност годеницата си, която го изоставила, а после се самоубил, като се обесил на един дъб в близката гора.

А сега в разстояние само на четири седмици — два трупа! Нищо чудно, че случаят предизвика голяма сензация и широки коментари в цялото воеводство.

Клиентелата на „леля“ Боженцка беше твърде многобройна. Забегово ни най-малко не спадаше към градчетата със сух режим. Напротив, в статистиките на воеводството по употреба на алкохол градът заемаше първо място. На това не пречеше дори задължителната забрана за продажба на алкохол в събота.

Такива услужливи „лелички“ като Боженцка в Забегово и района ги имаше твърде много.

Хората, които се ползуваха от услугите на „лелята“, не се хвалеха с това пред милицията. Но за щастие в малките градчета жените имат навика да прекарват следобедите по прозорците си, да наблюдават и одумват минувачите. Така е било и в паметната събота на улица Шверчевски. Съвсем не се оказало трудно да се състави списък на немалкото клиенти, посетили малката къща, та дори да се установи и редът, по който изчезвали зад гостоприемната врата на Мария Боженцка.

Последен излязъл с половинка от този дом Мариан Палицки. При разпита неохотно признал, че посетил Боженцка около осем и половина вечерта. Вече се мръквало. Твърдял, че оставил пенсионерката здрава и читава.

Милицията задържала Палицки за четиридесет и осем часа. Прокурорът не дал разпореждане за по-дълъг арест, тъй като по тялото и дрехите на задържания не били открити дори и най-малки следи от кръв, каквито, ако Палицки действително беше убиецът, би трябвало да са налице. По нищо не личало и костюмът му да е бил пран или чистен през последните дни. А липсвал и мотив за престъплението. Един пияница, постоянен клиент на „лелята“, да убие своя виночерпец?!

А по-късно, едва след Палицки, когато навън се спуснал мрак и съгледвачките затворили прозорците и се заели със задълженията си, някой се промъкнал в малката къщица и убил собственичката й. Трябва да е бил добър познат на Боженцка, щом го е пуснала да влезе без много увещания. Винаги била много предпазлива, на чужди не отваряла, спасявайки се не толкова от крадци, колкото от служителите на милицията, които така вгорчавали живота на старицата. Че изпитвала доверие към убиеца, говорел и начинът, по който било извършено убийството. Боженцка била обърната с гръб към нападателя си, който най-спокойно взел оставената както обикновено в ъгъла брадва и нанесъл с нея удара върху нищо неподозиращата жена.

Още едно заключение се натрапи на Шливинска, докато разглеждаше снимките. Тилът бе целият размазан от удар, нанесен с невероятна сила. Значи нанесъл го е мъж, и то силен мъж, който може би упражнява физическа работа и често използува брадва.

Върху скрина в жилището на Боженцка имало няколко червени банкноти от по сто злоти, по-дребни банкноти и няколко монети. Убиецът не е докоснал парите, макар че, съдейки по разположението на тялото на убитата, при нанасянето на удара престъпникът е стоял тъкмо до този шкаф.

Нищо не подсказвало убиецът да е бил обезпокоен от някого. Милицията не е могла да установи дали някой клиент на „лелята“ не се е опитвал напразно да посети дома й късно вечерта или през нощта. Убиецът е бил много сигурен в себе си. Спокойно заключил вратата с ключ от връзката, намерена в дома на жертвата, след което небрежно я захвърлил на двора, отделящ къщата от улицата. Милицията открила ключовете само на три метра от пътечката.

Проучвайки внимателно всички подробности, Шливинска прояви интерес към описанието на къщата. Неголяма, заедно с малкото дворче тя беше собственост на Мария Боженцка и се състоеше от две помещения: стая и кухня. Убийството било извършено в кухнята. Оттам се и влизаше. Кухнята имаше един прозорец, а стаята — два. Всички те бяха с решетки. Вратата, обкована отвътре с дебела ламарина, бе подсигурена с три ключалки, едната съвсем модерна, със сложен механизъм, която доста би затруднила дори специалист. Не би поддала на обикновен месингов шперц, нито на леко огъната стоманена тел, както става с повечето здрави наглед ключалки, непредставляващи на практика ни най-малко препятствие за крадеца. Всъщност за да проникнат вътре, служителите от милицията е трябвало да избият прозорците и с пила да прорежат решетката на прозореца. Едва тогава най-тънкият от милиционерите в Забегово се промушил в къщата и отворил вратата отвътре. Ключовете били намерени значително по-късно в тревата.

Тези солидни мерки за сигурност в скромната вехта къщурка на Мария Боженцка силно заинтригуваха поручик Шливинска.

Дали пък клетата вдовица не се е бояла от нападение и грабеж? А може би е имала смъртен враг, който е застрашавал не скромното й богатство, а живота й?

Трагичната смърт на възрастната жена като че ли напълно потвърждаваше тези опасения.

Кой обаче би могъл да има интерес от смъртта на старицата? В жилището й милицията открила общо над деветнадесет хиляди злоти. Барбара Шливинска от собствения си служебен опит знаеше, че неведнъж са били убивани хора за далеч по-дребни суми. Но този случай беше нещо по-различно, сега убиецът не бе взел нито грош.

Както се изясни, Мария Боженцка имала две деца. Син, който завършил Висшия минно-металургичен институт в Краков и работел в една от мините в Шльонск, и дъщеря. Дъщеря й завършила училището за медицински сестри във Вроцлав. В същия град няколко години работила във воеводската болница. По-късно се омъжила за млад лекар и двамата се преместили в Шчечин.

Органите на милицията, тъй като при този случай не допускали нищо неизяснено, проверили алибито на двамата, съответно и на съпругата, и на съпруга. Уведомени за смъртта на майката, децата на Боженцка пристигнали за погребението, поръчали надгробна плоча при градския каменоделец, възложили на адвокат да разреши наследството и да извърши продажбата на къщата и двора. Наследственото производство било в ход. В къщата не живеел никой. Служителите от милицията възстановили решетките, заключили и дори запечатали помещението. Семейството не взело нищо от жилището. Мебелите били много скромни, личните вещи на умрялата също не представлявали никаква ценност. Сумата, открита от милицията и депозирана в съда, била причислена към наследството. По всичко личало, че след приключване на юридическите формалности роднините ще престанат да се интересуват от покойната, погребана на гробището в Забегово.

„И все пак струва ми се, че е била оправна жена — помисли си Шливинска. — Овдовяла преди петнадесет години. Децата й били още малки, ученици в гимназията. И все пак успяла да им осигури образование. Сина си изучила за инженер, на дъщеря си осигурила добра професия. Не вярвам да й е било леко. И защо я е сполетял толкова трагичен край?“