Йежи Едигей
Азбучният убиец (10)

X.
Джиджа-Перник

Улица Шверчевски е най-дългата и най-голямата улица в Забегово. Започва от главния площад и се влива в катовицкото шосе. В началото на улица Шверчевски се издигат най-представителните къщи на Забегово. Пак там е съсредоточен целият търговски живот на града. Колкото по на юг се отива, толкова по-нарядко са постройките, къщите са по-ниски, заобиколени с градинки. В една от тези къщички на края на улицата е живяла и умряла Мария Боженцка, пенсионерка, вдовица на железничар.

На улица Шверчевски се намира също и гордостта и славата на града — най-големият от трите магазина на самообслужване. Помещава се в специално построен павилион, малко по-навътре от улицата. Всички го наричат, преувеличавайки донякъде, Суперсам и казват, че е по-добре снабден от този в Катовице. В последното твърдение има голяма доза истина. Често щандовете на забеговския магазин са заредени с такива стоки, които са рядкост в Катовице, като например бонбониерите „Ведел“ или „Гоплана“ или консервите със сок от грейпфрути.

Управителката на Суперсама беше една от най-известните личности не само в града, но и в цялата околност. Много причини имаше за това. Преди всичко всеки жител на Забегово поне веднъж седмично посещаваше магазина. Не можеше също така да не се признае, че управителката много енергично ръководеше повереното й предприятие. Магазинът наистина беше отлично зареден, а персоналът винаги любезен. Дори когато се стигаше до конфликт между купувачи и продавачи.

Най-сетне третата причина за популярността на Данута Бишевска в Забегово беше нейното прозвище Джиджа-Перник^[1]. Тази отдавна прехвърлила четиридесет и петте години жена, изглежда, си го беше заслужила. Но все още не можеше да се примири с факта, че с течение на времето годините й се трупаха, а не намаляваха. Но госпожа Данута смяташе, че времето за нея е спряло, когато е навършила осемнадесет. А и държанието й, и начинът на обличане съответствуваха на осемнадесетте.

Някой, като наблюдавал разхождащата се из магазина стройна, закръглена и вече в напреднала възраст жена, облечена според младежките модели на госпожа Хоф от списание „Пшекруй“, с държание на невръстно момиче, я нарекъл язвително Джиджа-Перник.

Това й прозвище се възприе начаса. След няколко дни всички в Забегово казваха: „Отивам да пазарувам при Джиджа-Перник“, или: „Какво се продава днес при Джиджа-Перник.“ Казват, но това вече сигурно е злостна клюка, че на едно от заседанията на народния съвет, когато обсъждали въпроса да бъдат заменени такива сухи наименования като „Сполем“ или „НСС“ с някакви други, по-благозвучни за ухото, един от съветниците предложил големият червен неонов надпис над Суперсам — „Повшехна спулджелня споживцув“ — да се замени просто с „Джиджа-Перник“.

Данута Бишевска положително знаеше какво прозвище са й лепнали, но не се трогна от това и не промени нито стила на облеклото си, нито поведението си. Продължи с желязна ръка да държи своите подчинени и да се грижи за магазина, сякаш беше не негова управителка, а собственичка. В града я познаваха, малко й се надсмиваха, но я уважаваха. Тя също познаваше всички и с удоволствие даваше ухо на клюките, които й носеха от целия град.

Затова и поручик Шливинска, която търсеше информатори, не можеше да не насочи вниманието си към тази толкова популярна в града личност. Неведнъж още преди това Барбара бе посещавала магазина, но сега, когато шайката на железничарите беше разкрита и ликвидирана, тя беше станала интересна и популярна в целия град личност и да завърже познанство с Данута Бишевска, не представляваше за нея ни най-малко затруднение.

Точно обратното, именно управителката на магазина направи първата крачка, за да се запознае с известната на всички милиционерка. Докато Баша с кошничка в ръка се разхождаше между щандовете, Бишевска се приближи до нея и я осведоми:

— Днес на щанда за колбаси имаме прясна шунка. Истински разкош. Горещо ви я препоръчвам.

Разбира се, Шливинска се възползува от случая. Купи си шунка и сърдечно благодари на Джиджа-Перник за проявената загриженост.

— Няма за какво, поручик Шливинска. Длъжни сме да помагаме на нашата храбра милиция. Особено на един неин представител с толкова заслуги. Сигурно е вълнуващо да се бориш с престъпници. Бих умряла от страх. Представям си колко страхотии сте преживели. Не е като скучния живот в магазина.

— Страхувам се, госпожа…

— Наричайте ме Данута.

— Страхувам се, Данута, че ще останете малко разочарована. Нашата работа е съвкупност от много дейности, лишени от всякаква сензация. В днешно време следствието се подпомага от научните постижения в областта на криминалистиката. Много по-малко в него е гениалната интуиция на Шерлок Холмс или на автентичните американски детективи братя Пинкертон. Разбира се, и на мене ми се е случвало да имам в работата си разни интересни преживявания.

— Трябва да е очарователно. С какво удоволствие бих чула нещичко…

— Няма нищо по-лесно. Стига да си уговорим някой ден среща на чашка кафе.

— Ще ви бъда много признателна, поручик Шливинска.

— Наричайте ме Баша.

— Не зная как да ви благодаря. Не бих била истинска жена, ако не бях любопитна. Но кога?

— Някой следобед, когато разполагате със свободно време.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно. В колко?

— Когато на вас ви е удобно.

— За мене е все едно. Свършвам работа в четири следобед.

— Тогава в пет?

— И така, уговаряме се за пет. Къде? В „Гвяздечка“?

— Би предпочела да не бъде там. Познават ви, ще има да ни зяпат и да ни пречат. Няма да можем спокойно да поговорим. — Управителката на магазина имаше основание.

— Съгласна съм с вас.

— Може би у дома? Живея наблизо. Няколко къщи по-нататък. Също на улица Шверчевски. Много ви моля. И мъжът ми ще се зарадва. Той с такова възхищение говори за вас. А кафенцето положително няма да бъде по-лошо от това в „Гвяздечка“.

— Не се съмнявам — засмя се Барбара. — Добре, Дануша, в пет. Ще бъда точна.

Разбира се, „кафенцето“ се оказа разкошен прием. Съпругът на Джиджа-Перник, дребен човечец, напълно в сянката на своята по-добра половинка, почти не говореше. Всъщност кога би могъл? Госпожа Бишевска, макар че прояви такова любопитство по отношение на милиционерските приключения, в продължение на час и половина не даде възможност на гостенката си да продума. Затова пък успя да разкаже на Баша целия си живот и куп клюки, които се носеха из града.

Най-сетне Чеслав Бишевски успя да се включи в разговора:

— Баша беше обещала да ни разкаже за своите приключения.

— Точно така — подхвана управителката на Суперсам. — Ние чакаме, чакаме, а Башенка мълчи. Може ли така? Отворихте ни апетит, а сега — нищо.

Шливинска тактично премълча, че до този момент домакинята не бе дала никому да си отвори устата, и в отговор на молбата на домакина разказа два-три случая от практиката си в Ченстохова.

— А онзи вампир от Катовице? — полюбопитствува Данута.

Сега милиционерката трябваше да си спомни как тя и двадесетина други хубави момичета, събрани от цялото воеводство, трябваше да обикалят нощем пустите улици на онези предградия, където върлуваше страшният изверг. Под баретите или шапчиците си носеха стоманени предпазители за главата, защото този налудничав тип най-често нападаше жертвите си изотзад, като им нанасяше удар по черепа.

— Дълго ли обикаляхте така?

— Акцията продължи няколко седмици. Но без резултат. Престъпникът беше хванат при съвсем други обстоятелства. В хода на много продължително и тежко следствие беше разкрит кръгът от хора, които са укривали „вампира“. Беше задържан, когато обикаляше в търсене на нова жертва. У него намериха и предмета, с който е нанасял удар на жертвите си.

— Дали ще успеете да хванете и нашия вампир по същия начин? Аз съм вече в безопасност. Колко е хубаво, че съм се омъжила за Чеслав и нося фамилия Бишевска. Но тези, чиито имена започват с буквите „Е“ или „F“, умират от страх. Боженцка и Бишевска не са много далеч в регистрационния списък. Дори живеехме на една и съща улица. Но е избрал нея. Било му е по-удобно — малка къщичка с градинка, а ние сме в нов голям блок с тридесет семейства.

— Вие добре ли я познавахте?

— Добре, или не, но познавах тази стара лихварка.

„Лихварка“! Тази едничка дума бе достатъчна за Барбара. Сега разбра. Докато проучваше досиетата по делото, се чудеше как е възможно? Синът на Мария Боженцка, едва-що завършил млад инженер, строи красива вила на стойност най-малко седемдесет хиляди злоти. Наистина събраните сведения показваха, че нито Мечислав Боженцки, нито съпругата му са се срамували от мистрията и лопатата и много са работили на този строеж. Въпреки това… В гаража стоеше нов вартбург. Наистина заплащането в мините е по-високо от това в другите отрасли на промишлеността, но все пак не чак толкова високо, че да могат хора, които едва са напуснали аудиториите на Минно-геоложкия институт, така добре да си уредят живота.

А и Мечислав не се беше оженил за девойка с имот, нито си я беше подбрал от средата на частниците. Чисто и просто си беше намерил хубаво и мило момиче, служителка в същата мина, дъщеря на обикновен миньор.

А и младото семейство на лекаря, което се беше преместило да живее в Шчечинска околия, минаваше за заможно в своя град. Наистина нямаха собствена къща, защото лекарят в провинцията и без това получава хубаво жилище, но това, което им бе дадено, бяха обзавели твърде прилично, дори луксозно. И полския фиат не бяха купили на изплащане.

Както бяха отбелязали служителите на милицията, децата на Мария Боженцка изобщо не скриваха, че майка им много им е помогнала, за да се устроят. Тогава този факт е убягнал от вниманието на водещия следствието, ала сега трябваше да се помисли върху него.

— Била е много предприемчива старица — през смях каза поручик Шливинска. — Търгувала е тайно с водка и по този начин е подпомагала ДСК. Добре е припечелвала.

— Така е — призна Чеслав Бишевски.

— Беше истинска пиявица — добави жена му. — Аз самата…

— Такива лихварки… — Барбара си даде вид, че не е обърнала внимание на това, че Джиджа-Перник прекъсна изречението си по средата — такива лихвари умеят да се възползуват от тежкото положение на човек, изпаднал в затруднение. Уж му се притичват на помощ, но срещу солидно заплащане. Често при пет процента месечно.

— Какво говорите, пет! Тя взимаше по десет и повече. Колкото можеше да изскубне.

— А сама нищо не е рискувала. Дори е настоявала да й се дава злато в залог. — Шливинска реши да рискува. Беше сигурна, че не греши. Лихварите винаги се подсигуряват по този начин.

— Дори златни годежни пръстени приемаше — добави Данута.

— Седите си в магазина и всичко знаете. Просто ви се възхищавам.

— Хората са приказливи. Аз само слушам. Сами си разправят. Не е необходимо да ги разпитваш.

— А що се отнася до Боженцка, тази „леля“ я знаеше целият град, — добави мъжът й.

— Толкова сте ми симпатична, че ще ви кажа цялата истина. Само че, миличка, да си остане между нас. Не ми се иска отново да се разравя тази работа. Няма да можем главите си да вдигнем от срам.

— Разбира се. Седим и пием превъзходно кафе и ей така си бъбрим. Не съм дошла по служба — усмихна се Барбара.

— Така е — потвърди Бишевски.

— Знаете ли — управителката сниши гласа си до конспиративен шепот, — преди две години в магазина ми бяха установени липси.

— Големи ли?

— Над четиридесет хиляди. Представете си само. Четиридесет и три хиляди над лимита.

— Това е ужасно! — със съчувствие каза милиционерката.

— Бях взела две момичета в магазина. Изглеждаха порядъчни. И родителите им познавах. Не знаех, че са се сдушили с онази банда нехранимайковци. Докато се усетя, че нещата не вървят на добре и успея да ги изхвърля и двете, стана много късно. Те заедно с приятелчетата си изпод носа ми бяха изнесли вино и водка на такава стойност.

— Разбира се, не се размина без неприятности — подхвърли Чеслав, — аз предупреждавах. Казах й: „Внимавай, Данка.“ Но вие знаете, кой ли мъж го слушат?

— Познавах родителите им. Толкова порядъчни хора. Откъде да предположа?!

— Днес никому не можеш вяра да имаш.

— Това е света истина, Башка.

— Дълго ли работеха при вас?

— Около седем месеца. А аз, сляпата, нищо не забелязвах. Те и ухажорите им всеки ден са изнасяли от магазина по няколко бутилки вино или водка. Едва когато на няколко пъти ги видях вечер на градус и в компанията на бандата на Адамяк и Палуха, очите ми се отвориха. На следния ден, като излизаха от магазина, им казвам: „Момичета, отваряйте чантичките.“ Като се почнаха едни истерии и ревове: „За какви ни мислите.“ А аз настоявам: „Изваждайте всичко от чантите, или ще извикам милиция.“ Едната беше взела две бутилки соплица, другата — шише егри бикаверен и половинка шунка.

— Отбрани напитки и добро мезе. Предадохте ли ги на милицията?

— Не. После неведнъж съм съжалявала за това. Но тогава ме досрамя, че съм била толкова глупава. А и жал ми беше за родителите им. Мислех, че нещо се е случило, че станалото е случайно. А те така да ме подведат.

— Когато Данушка установи загубите, мислех, че ще се поболее. Боях се инфаркт да не направи.

— Малко оставаше. Така се разстроих, а от дете съм с крехко здраве…

„Сигурно е в състояние да пренесе петдесет килограма брашно на раменете си на три километра“ — помисли си Шливинска, а на глас каза:

— Имате късмет, че всичко е свършило добре.

— Права сте, Баша. С четиридесет хиляди вътре! Можеше да се стигне до прокурор и съд. Цяло щастие е, че ме познават и уважават в дирекцията. Шестнадесет години работя в Забегово. Отначало държах един магазин на пазара, докато Суперсама още го нямаше. А от пет години съм на Шверчевски. Никога не съм влизала, нито с грош. Пък и когато се случи това нещастие, директорът ми каза: „Госпожа Бишевска, вярвам ви, че двете момичета са ви подвели. Но не можем да го минем като брак. Трябва бързо да възстановите сумата.“ Лесно е да се каже: „Бързо да възстановите сумата“, но откъде да взема толкова пари?

— Боженцка ли ви услужи?

— Бях принудена да прибягна до тази лихварка. Представете си, поиска ми десет процента месечно, а и ден не минаваше, без да се отбие в магазина. Ту за водка, ту за нещо друго. Винаги казваше, че уж не тя давала парите, а някакъв непознат от Гливице, той вземал такъв процент. А тя от добро сърце посредничила на приятели. Хората се правеха, че й вярват. Какво можеха да сторят?

— Удавникът за сламка се хваща.

— И аз бях принудена да се уловя за такава сламка. Разпореди се полици да й дам за четиридесет и осем хиляди злоти. С процент за два месеца напред, защото само при такъв срок се съгласи да ми ги заеме, и злато в залог трябваше да й дам. Предупреди ме, че ако не ги изплатя в срок, златото ще загубя, а полиците ще отидат при съдебния изпълнител.

— Добре, че сте имали някое и друго бижу да дадете в залог.

— Точно там е работата, че нямах. Двете ни халки и няколко пръстенчета, единия Чеслав ми беше подарил още преди сватбата, малко й бяха. Разтичах се по роднини и приятели. На просия го ударих някой за два месеца да ми услужи.

— А родителите на двете служителки?

— Хората са ужасни. На всичко отгоре бяха обидени, че хвърлям безпочвени обвинения върху горките, невинни деца. Изобщо не искаха да разговарят с мене. Едва тогава разбрах колко глупаво съм постъпила. Трябвало е веднага да уведомя милицията и да изискам ревизия. А сега трябваше сама да плащам вместо крадлите.

— Винаги е така. Укриването на малките провинения води по-късно до големи престъпления.

— Все пак се намериха добри хора да помогнат. Един ми даде пръстен, друг — брошка с камък и накрая взех парите от Боженцка. За два месеца изплатих всичко до последния грош. Всичките четиридесет и осем хиляди злоти. Трябва да си призная, че и потребителната кооперация постъпи много етично. Като възстанових липсите, ми отпусна голям заем. И от взаимоспомагателната каса добавиха нещичко. А и от службата на мъжа ми ни помогнаха. Иначе не бихме могли да се измъкнем.

— Боженцка върна ли ви полиците и златото?

— Принудена беше. Но по лицето й разбрах, че беше много недоволна. Разчиташе, че или ще измъкне повече, като проточа изплащането, или ще си присвои бижутата. Беше сурова жена. Безмилостна. Трепереше на всеки грош. Сякаш й беше малко това, което припечелваше от водката. А и пенсия имаше. Железничарска, значи не съвсем малка.

— Вероятно някой отчаян неин длъжник я е съсякъл с брадвата?

— Какъвто животът, такава и смъртта. Живееше като пиявица, умря като свиня в кланица, която зашеметяват с тъпата страна на брадвата, преди да я заколят. Макар и да не е по християнски, изобщо не я съжалявам.

— Какво правеше с парите си?

— Всичко пращеше на децата си. Много често казваше: „Аз на младини съм се мъчила, нека те имат това, което на мене ми е липсвало.“

— А децата вероятно са се срамували от майка си?

— То се знае. Щом се измъкнаха от къщи по училищата, дори за ваканциите не искаха да се прибират. А по-късно изобщо не се и мярваха. Когато дойдоха за погребението, мислеха единствено как най-бързо да привърши този обред. Метек не отиде да види готовата плоча, макар че със собствената си кола би могъл да стигне до Забегово за не повече от час.

Стана вече късно и макар че гостоприемните домакини я задържаха, Барбара реши, че е време да си тръгва. Сведенията, които получи от всезнаещата управителка на Суперсам, щяха да дадат нова насока на следствието. Шливинска искаше да обмисли информацията на спокойствие, преди да докладва на утрешното заседание.

Но беше принудена да признае, че колкото повече размишлява, толкова повече се отдалечава от разгадаването на тайнствените убийства. Бяха убити хора, които в по-малка, като например Боженцка, или в по-голяма степен, като Делкот и Адамяк, бяха нарушавали Наказателния кодекс. Не един гражданин би могъл искрено да желае смъртта им. Но от обикновеното желание до хващането на брадвата или натискането на спусъка на пистолета пътят е дълъг. Колкото и да се вниква в действията на лихварката или на крадеца от железниците, не можеше да се направят каквито и да било изводи за убиеца. Смъртта на Адамяк можеше да бъде резултат на отмъщение. Но хитростта на престъпника, хладнокръвието, с което убиваше една подир друга жертвите си, по-скоро изключваше възможността да е човек, отмъщаващ за изнасилването на своя любима или дъщеря.

На същото мнение бяха всички офицери. Внимателно изслушаха неочакваните разкрития на колежката си за тъмните страни от живота на Мария Боженцка. Особено майор Станислав Зайончковски беше неприятно изненадан. Живееше с мисълта, че за другите както и да е, но той като началник на Градското управление отлично знае какво става в поверения му район. А ето че идва съвсем чужд човек, който не познава обстановката, и в продължение на няколко седмици разкрива толкова местни тайни.

— За липсите при Джиджа-Перник — каза той — знаех. Целият град се занимаваше с този въпрос. Дори дирекцията на потребителната кооперация се допита до мене дали не би следвало да бъде отнесен в съда. Разговарях с прокуратурата и дойдохме до извода, че трябва да дадем на тази жена шанс. Бяхме уверени, че не тя е откраднала. Жалко само за това, че на двете момичета тогава им се размина.

— Моята версия за тайнствената „черна ръка“ още веднъж се потвърди — забеляза поручик Анджей Стефански. — Първо е загинал извършител на изнасилване, после лихварка и крадец. Интересно до какво ли ще се докопаш при Червономейски?

— Тук работата е значително по-трудна. Богат човек, преместил се да живее тук отскоро — разсъждаваше Зигмунт Полешчук. — Известни са ни големите му доходи. Парите си е печелил по честен начин. Знаем също, че никога не се е съгласявал на каквито и да е машинации с управителите на държавните магазини, които са изкупували от него зеленчуците и плодовете му.

— Възможно е в биографията му да има някои тъмни страни от периода, когато е живял във Франция — намеси се в разговора подпоручик Жешотко.

— Щели са да го убият там, а не в Забегово.

— Убиецът може да го е последвал.

— Убиецът положително е жител на нашия град. Човек, който познава обстановката по-добре от нас. — Барбара отстояваше своето. — Наистина липсват основателни мотиви за убийството на Делкот и Боженцка. Трудно ги откривам също и в случая с Адамяк. Остана последният от четворката. Владислав Червономейски. Имам вътрешното убеждение, че в живота и смъртта на градинаря се крие развръзката на нашата загадка или най-малкото на половината от нея.

— Как така? — учуди се Жешотко.

— Защото не е достатъчно да се намери отговор на въпроса: защо? Трябва да се знае и: КОЙ?

— Необходимо ли е да охраняваме и занапред всички с буквата „Е“? — попита капитан Полешчук. — Какво мислиш по този въпрос, Баша?

— Сега това ми се струва особено важно — отговори девойката.

Майорът, доволен, кимна в знак на потвърждение. Като че ли за пръв път двамата постигнаха съгласие за нещо.

— Защо? — Подпоручикът беше известен с вечните си въпроси. Стефански някога го беше нарекъл „Защотко“.

— Защото — обясни майорът — нашият престъпник добре знае какво става в Забегово. Известни са му успехите на нашата колежка. Наясно е, че е разкрила най-тъмните страни от живота на Адамяк, Боженцка и Делкот. Няма да му бъде никак трудно да се досети, че сега Шливинска ще се заеме с Червономейски. Човек, който не се е поколебал да извърши четири убийства, е хладнокръвен и има железни нерви. Но и те могат в края на краищата да му изневерят. Та нали и той вижда, че възможността да бъде разкрит се приближава с всяка минута. Може да му хрумне, че трябва да посегне на следваща жертва. Вече на човек съвсем невинен, с безупречно минало. Дори само за да ни създаде работа, а самият да печели време. И да утвърждава както у гражданите, така и у милицията впечатлението, че престъпленията са дело на невменяем луд.

Барбара признателно погледна началника си. До този момент явно беше подценявала майора. Сега се убеждаваше, че е интелигентен, опитен офицер. И преди всичко човек, който умее да признава собствените си грешки и да се отказва от неправилни оценки.

— Поддържам мнението на другаря началник — каза тя. — Страхувам се за тези хора.

— А аз се страхувам и за вас. Престъпникът има два пътя — или да се опита да продължи азбучните си убийства, или да премахне този, който му ходи по петите. Затова още веднъж ви предупреждавам: бъдете нащрек.

— Надявам се, че до такава степен се чувствува спокоен и сигурен, че наказанието ще му се размине, та ще си кротува, докато Башка го пипне — каза капитан Полешчук, за да успокои колегите си.