Йежи Едигей
Азбучният убиец (6)

VI.
Заседанието на щаба

На четвъртия ден след убийството на Адам Делкот в Забегово пристигна командированата от Ченстохова поручик Барбара Шливинска. Още същия ден, когато се яви в управлението, тя се затвори в отделената й стая и се зае да проучва дебелите папки с досиетата.

Майор Станислав Зайончковски най-малко два пъти на ден се отбиваше в тази стая. И всеки път заварваше момичето зад бюрото, отрупано с книжа. А когато подхвърляше въпроса: „Как върви?“, получаваше отговор, че поручик Шливинска още няма мнение за цялостната обстановка около тайнствените убийства, които толкова бяха обезпокоили жителите на Забегово.

Началникът на управлението започна да проявява нетърпение и да се замисля какво всъщност би могла да свърши тази девойка, след като за четири дни не бе успяла да изчете няколкото папки с документи. Нещата всъщност бяха ясни. Единственият проблем беше как да бъде заловен онзи побъркан, преди да е извършил следващото престъпление.

— Толкова ли е глупава, или ги учи наизуст? — сподели Зайончковски с капитан Зигмунт Полешчук. — Съвсем на място са били лошите ми предчувствия, когато разбрах, че воеводството ни е увесило жена на шията.

— Да изчакаме нейното мнение. — Капитанът успокояваше твърде сприхавия си началник.

Най-сетне на петия ден Шливинска уведоми началника си, че е приключила с изчитането на досиетата. Майорът реши веднага да свика заседание на всички офицери. Нещата вървяха много зле. В Забегово бе настъпила истинска паника, а Воеводското управление, към което толкова пъти се обръщаха за помощ, не бързаше да я даде. Затова пък отправяше упреци по адрес на милицията в Забегово, че не е достатъчно оперативна: бе допуснала следващо убийство, макар да се предвиждаше, че жертва на убиеца ще стане човек, чието фамилно име започва с буквата „D“. Когато получи тези неприятни новини от Катовице, Зайончковски така се разлюти, че дори и Зоша се боеше да влезе в кабинета му.

Всички се събраха при началника. Зоша донесе кафе, остави чашка пред всеки офицер и тихо затвори вратата. Беше й наредено да не пуска никого под никакъв предлог.

— Другари — майорът откри заседанието на малката група, — няма да се спирам върху положението, което се е създало в града и в нашето управление, защото много добре го знаете. Длъжен съм да отбележа, че хората, които водят това дяволско следствие, направиха буквално всичко и дори повече, отколкото бе възможно. За съжаление без резултат. Разследването не се придвижи нито крачка напред, а труповете са вече четири. Казвайте какво да правим.

— Давай, Башка. — Капитан Полешчук подкани Шливинска. — Ти имаш свеж поглед върху нещата.

„Вече са се сдушили, вече са на «ти» — каза си майорът. Стори му се прекалено. — За Полешчук са достатъчни фуста и лице, което да изглежда малко по-добре от опушено гърне, за да пристъпи към действие. Ама че женкар! А тя пък кокетничи с него и му се усмихва.“

— Защо аз — възрази Шливинска. — Едва пети ден съм в Забегово. Нека се изкажат по-опитните от мене.

— Добре тогава, ще започна аз — реши Зайончковски. — Имаме насреща си някакъв побъркан, луд или изверг. Човек, овладян от мания да убива. Прави го без повод, като следи единствено азбучната поредност на фамилните имена на своите жертви. Именно ирационалното в тези убийства е най-голямата пречка за откриването на престъпника. Не сме в състояние да отговорим защо е убит точно Делкот, а не Дембницки или Дедерко. Този произволен избор на жертвите създава паниката в града. Признавам, че нашата роля — ролята на милицията — е много трудна. Действуваме пипнешком. Единственият начин да заловим убиеца е да го хванем на местопрестъплението. Но, както знаем, освен с останалите начини да убива, престъпникът разполага и с пистолет, от наша гледна точка поставени сме в крайно неизгодно положение. Дори най-правилно организираната засада може да доведе до смъртта на поредната жертва и не е изключено на някой от нашите хора.

— Въпреки това сме длъжни да вървим по този път. Не виждам друг начин. — Капитан Полешчук подкрепи доводите на началника на милицията.

— Разбира се. Който е постъпил на служба в Гражданската милиция, е длъжен да бъде готов за опасности, дори за смърт. Най-лошото е, че не можем да осигурим пълна безопасност на хората, застрашени да бъдат нападнати от този умопобъркан.

— На хората, чиито фамилни имена започват с „Е“ — довърши думите му подпоручик Жешотко.

— За щастие в Забегово живеят само седем души е такива имена — поясни капитан Полешчук. — А по съседните селища са не повече от единадесет. На тази шепа хора бихме могли да осигурим лична охрана и през деня, и през нощта.

— Не седем, а шест — поправи го Зайончковски. — Преди час ми се обади по телефона Емилянович, зъболекарят, че до изясняване на случая ще напусне Забегово. Добави, че наистина всеки трябва да умре някога, но той предпочита това да не е толкова скоро, и то поради некадърността на милицията. Кипна ми отвътре, но какво можех да му отвърна.

— Още по-добре, че са шест. Убиецът ще има по-малък избор.

— Да не се прехвърли на следващата буква? На „F“. Те сигурно са повече — замисли се подпоручик Жешотко. — Всъщност не е задължително да извършва убийствата си по азбучен ред.

— Разбира се, че така ще ги извършва — твърдо възрази майорът. — Налудничав тип като него не е способен да разсъждава хладнокръвно. Нещо му е скимнало, че трябва да бъде по азбучен ред, и ще се придържа към това. Докато ни падне.

— Де да беше така — въздъхна Жешотко.

— Излиза — намеси се капитан Полешчук, — че трябва като паяци да оплетем мрежите си и да чакаме мухата сама да попадне в някоя от тях. Вече трети ден наши хора неотклонно наблюдават всеки, който може да стане бъдеща жертва на този изверг. Хората ни са въоръжени и имат заповед да стрелят без предупреждение. За съжаление трябва да поемем този риск. Охраната на тия хора е така организирана, че никой освен заинтересованите да не знае за нея.

— Това е невъзможно — взе думата поручик Анджей Стефански, който отговаряше в управлението за контрола по автомобилния транспорт и до този момент мълчеше.

— Защо? — учуди се капитан Полешчук.

— Защото в Забегово всички се познават. Твърде малък е градът, за да се запази нещо в тайна. Хората ни, независимо дали ще са в униформи или дегизирани, веднага ще бъдат разпознати на улицата. Престъпникът е измежду жителите на нашия град. Навярно познава поне по външност всички офицери и подофицери. Тъй че ще си кротува, докато не снемем охраната. Все пак не бихме могли вечно да я държим. А на следния ден най-хладнокръвно ще убие поредната си жертва.

— Според вас — личеше, че майорът все повече се нервира — няма никакъв начин да прекратим тази поредица от убийства?

— Не съм казал такова нещо — възрази Стефански. — Твърдя само, че начинът, предложен от капитана, няма да даде никакъв резултат.

— И какво предлагате вместо това?

— Не зная. — Поручикът безпомощно вдигна рамене. — Наистина не зная.

— Дали да не доведем хора от други градове и от Воеводското управление? — предложи Жешотко. — Бихме могли демонстративно да си приберем служителите, а другите, непознати за никого, да поемат охраната и да я държат в тайна дори от най-заинтересованите. Това би заблудило престъпника, който ще се почувствува в безопасност и ще се опита да поднови заниманията си.

— Този начин може и да е добър, но е неизпълним. В сегашния момент положението както в другите градове, така и във Воеводското управление е такова, че можем да разчитаме само на собствените си сили. На по-голяма помощ бихме могли да се надяваме не по-рано от началото на октомври.

— Дотогава нашият Хикс — усмихна се капитан Полешчук — е в състояние да изпозастреля половината азбука.

— Няма да се стигне чак дотам — неочаквано се обади поручик Шливинска.

— Така ли мислиш, Башка? — Капитанът сякаш държеше да демонстрира приятелските си отношения с красивата девойка.

— Не мисля. Сигурна съм.

— Може би ще обясните по-добре. — Майорът се подразни от невъзмутимата увереност на младата жена.

— С удоволствие. — Шливинска от вълнение дори леко се изчерви. — Ще се постарая да бъда кратка.

— Имаме време чак до следващото убийство — измърмори Стефански.

— Моля да бъда извинена, задето се осмелявам да критикувам по-старшите по чин, години и опит от мене, но ми се струва, че в това дело е допусната основна грешка.

— Каква грешка? — настръхна майор Зайончковски, който основателно можеше да се чувствува засегнат от тия думи, защото водеше следствието от самото начало.

— Поддържа се мнението, че имаме работа с налудничав тип или с изверг и по тази линия са насочени всички усилия на милицията.

— А как иначе бихме могли да си обясним факта, че загиват хора по азбучен ред?

— Ако исках да убия майор Зайончковски — усмихна се девойката, — следствието щеше да тръгне по обичайния ред. Щеше да се търси отговор на въпроса кой би могъл да има полза от престъплението. Кой точно би могъл да държи на това началникът на милицията да бъде изключен от числото на живите? Но ако убия един след друг Уздовски, Войташек, Зайончковски и Жебровски^[1], никой няма да тръгне да се интересува от причините за убийството на Зайончковски, а всички ще се заемат да търсят невменяем луд.

— В това, което казва Башка, има много логика — подхвърли Стефански, а майорът разбра, че още един от офицерите му е успял да се сприятели с новата колежка. Така е с хубавите жени!

— Това твърдение не е обосновано — възпротиви се Полешчук.

— Вашето за налудничавия тип също не е подкрепено с доказателства.

— Доказателство са труповете. Цели четири.

— Същите са в подкрепа и на моето мнение. Прегледах всички книги по криминалистика, разбира се, на полски.

— Всичките две — засмя се Стефански.

— Малко повече са — възрази Шливинска. — И освен това изчетох всевъзможните „pitaval“^[2]-и, както и досиетата на местните „вампири“. Едно се повтаря навсякъде. Тези изверги или, както ги нарича капитан Полешчук, „луди“ при цялата си ловкост, която нерядко им дава възможността доста дълго да вършат злодеянията си, нямат въображение. Убиват по точно установена схема.

— Почти всеки професионален убиец има своя любима техника, с която най-често си служи. — Подпоручик Жешотко сметна за необходимо да подчертае, че и той разбира от тези неща.

— Така е — призна поручик Шливинска. — Обикновено постъпват така. Техниката на един касоразбивач лесно може да се различи от тази на друг. Но тук става дума за нещо съвсем различно. При четири убийства — три различни начина на осъществяване. Първо, остър нож или някакво острие, после — брадва и едва следващите две убийства са извършени с пистолет. Напълно обяснимо е защо.

— Защо? — повтори майорът.

— Обстоятелствата около последните две убийства са изисквали употребата именно на огнестрелно оръжие.

— Не разбирам — намеси се поручик Стефански.

— Моля, обърнете внимание на снимката, показваща лицето на Червономейски. Лицето му изразява огромен ужас, но и почуда. Този човек не би допуснал убиеца близо до себе си. Най-малкото би се отбранявал. Имал е все пак нож. Ако беше се отбранявал, щяха да останат следи в парника, както и вероятно по самия убиец. Огнестрелното оръжие внушава уплаха отдалеч.

— Но по Червономейски е стреляно отблизо — напомни Зайончковски. — Не повече от два и половина, три метра, както беше установено.

— Съвсем не пречи убиецът да е сплашил жертвата си още преди това и вече застрашавайки я с пистолет, да се е приближил на три метра, за да не рискува и да може да убие с един изстрел. Още по-явно е това, ако вникнем в обстоятелствата около смъртта на Делкот. Железничарят е работил сред движещи се вагони. Знаел е, че наоколо няма никого. Би следвало да е знаел и за „азбучния убиец“, както тук в Забегово са свикнали да го наричат. Името му е започвало с буквата „D“. Въпреки че като жител на съседно селище Делкот може и да не се е чувствувал толкова изложен на опасност, като хората в Забегово, чиито имена започват със същата буква, все пак положително не би допуснал чужд човек близо до себе си в тази пустош.

— Може и да не е бил чужд, а много добре познат човек.

— Присъствието дори и на най-близък познат в полунощ на гарата всекиму би се сторило подозрително. Още повече, когато целият град е обзет от паника. Съвсем различно е да стреляш иззад вагон по нищо неподозиращия железничар и да избягаш през полето към града. Пистолетът е давал на престъпника чувство за стопроцентова сигурност. В своята версия приемам, че Червономейски и Делкот са били убити с едно и също оръжие и от ръцете на един и същи човек, защото, теоретично погледнато, е могло да бъде и по съвсем друг начин — някой трети, под прикритието на търсения от нас убиец, е могъл да уреди собствените си сметки на негов гръб.

— Оръжието е едно и също — изясни майорът. — Днес от Катовице пристигнаха резултатите от експертизата. Още не съм ги прибавил към протоколите от следствието.

— Бях напълно сигурна, че си имаме работа с един и същи престъпник.

— В крайна сметка до какво заключение стигаш, Башка? — попита капитанът.

— Смятам, че престъпникът, в желанието си да остане извън подозрение и да насочи следствието по грешен път, е убил трима напълно случайни, избрани без предумисъл хора, и четвъртия, когото е искал да очисти.

— Делкот?

— Не е задължително. Във всеки случай един от четиримата.

— А защо не измежду шестима или деветима? — Майор Зайончковски не успяваше да овладее гнева си, породен от твърдението на момичето и невъзмутимата му увереност.

— Не измежду деветима, защото престъпникът отлично си дава сметка, че с всеки изминал миг рискът става по-голям. Четири жертви за него са най-изгодни. Първото престъпление буди недоумение. Второто все още никой не свързва с първото. При третото хората започват да се замислят дали пък нямат работа с някой луд. Четвъртото уверява в това не само общественото мнение в Забегово, но и цялата страна, дори служителите от милицията. Престъпникът е постигнал целта си при възможно най-малък риск. За какво са му повече трупове?

— Според вас излиза, че след тези четири убийства в Забегово ще настъпи спокойствие.

— Напълно съм убедена в това. Още повече, че престъпникът има идеален повод да прекрати заниманието си.

— И какъв е той?

— Тъкмо този, че стигна до буквата „Е“, фамилните имена, започващи с тази буква, в града са няколко и всички с такива имена са под наблюдението на милицията. Обществеността ще се задоволи с обяснението, че престъпникът е попритихнал, защото се е уплашил и, поне засега, се е укротил. Докато един расов налудничав тип, за какъвто дори хората в тази стая смятат престъпника, няма да опетни честта си, като пропусне дори само една буква от азбуката.

— Вие сте на мнение — злъчно процеди началникът, — че всички мерки за безопасност, които съм предприел, са напълно безсмислени, така ли?

Поручик Барбара Шливинска се смути.

— Всъщност не съм казала подобно нещо…

— Но то ясно произтича от думите ви, че повече убийства няма да има. Не е ли така?

— Убедена съм, че няма да има — призна момичето. — Но в случаи като този никога не е излишно човек да бъде по-предпазлив. Затова също смятам, че предприетото от вас, другарю майор, е правилно и трябва да остане в сила…

— Добре, че поне това ни признавате — прекъсна я Зайончковски.

— … но — Шливинска довърши мисълта си — тези мерки няма да помогнат да бъде заловен престъпникът.

— И какво по ваше мнение трябва да се направи, за да бъде заловен той?

— Само едно много грижливо и точно осъществено следствие. Разследване на всяко престъпление поотделно, както и на четирите, взети заедно. Това е единственият начин да хванем края на нишката, която ще ни доведе до целта.

— Според вас следствието не е водено както трябва? — Майорът чак се задъхваше от раздразнение.

— За съжаление, да. — Момичето тъжно наведе глава. — Или може би не толкова лошо, колкото твърде повърхностно. Имам предвид най-вече първите два нещастни случая, защото грешките в останалите два са логично следствие от неверните предположения, че престъпленията са дело на луд човек.

— И какви грешки сме допуснали? — Капитан Полешчук също се засегна от острата критика на момичето от Ченстохова.

— Наистина следствието е невероятно трудно — поручик Шливинска повече от явно се стараеше да уталожи възникналото напрежение — и все пак разследването е извършено твърде отгоре-отгоре. При нито едно от четирите нещастия не е направен опит да се отговори на основния въпрос, познат още от римското право: „is facit, cui prodest“, или извършителят е този, който има полза от това действие. Какво знаем за първите две жертви? Почти нищо. Младо хулиганче, водещо живот, който всеки миг би го вкарал в затвора, и старица, която търгува с алкохол или с чиста виборова. Установени са някои от връзките на тези хора. И нищо повече. Не знаем нито миналото им, нито какви са всъщност. Средата им е едва проучена при беглия разпит, проведен при това с единствената цел да бъде открит някой, върху когото да бъде хвърлено подозрението, че е извършил убийството. Вярно е, че при повечето обикновени престъпления това е достатъчно. Но не и в такъв сложен случай.

— Ама че ни подредиха — разсмя се капитан Полешчук, комуто допаднаха въодушевлението и искреността на поручик Шливинска. Тя не се поколеба в присъствието на началниците си да изложи мислите си за тях и тяхната работа. — Бива си те, Башка!

— Никой не е прокопсал от галене с перо — каза момичето. — Не го ли знаеш?

— Продължавайте. — Майорът се опитваше да запази позицията на безпристрастен председател на щабно заседание.

— По мое мнение трябва да се започне отначало. Както се казва, от „А“.

— Точно така. От Адамяк. — Поручик Стефански беше всъщност най-малко заинтересован от „азбучния убиец“, ето защо нито се нервираше, нито пък си разваляше доброто настроение.

— Именно от Адамяк, без да пренебрегваме трите последвали го жертви. Можем да сложим кръст на всичко в тези папки и да започнем следствието от нулата. Трябва основно да проучим хората, миналото им, характерите им, да разгадаем и най-малките им тайни.

— И каква ще ни е ползата? Не пишем психологически роман, а водим следствие по убийството на четирима души.

— Не съм забравила това нито за миг. Когато проучим основно жертвите, поне в една от тези съдби ще открием някаква следа. Нещо, което да стане изходна точка за по-нататъшните ни търсения на престъпника и на причината за престъпленията. Необходимо е също да се помисли върху психиката на убиеца. От фактите още сега можем да направим някои изводи относно личността му.

— Любопитен съм да ги чуя — каза майорът.

— Ще ги изложа, другарю майор. — Шливинска не допусна да бъде объркана. — Бих характеризирала престъпника като студен и безогледен човек, който не се колебае да мине през трупове, за да постигне целта си. За да премахне един, е убил хладнокръвно още трима съвсем случайни. Сигурна съм, че не за пръв път посяга на човешки живот. Той е рецидивист.

— Браво! — Стефански се усмихна доброжелателно на колежката си.

— Освен това положително е преживял голяма обида, истинска или въображаема, от една от жертвите. И като човек отмъстителен, е кътал в душата си желанието за възмездие с години. Моля да обърнете внимание: в нито едно от престъпленията престъпникът не се е опитал да остави впечатление, че мотивът е грабеж или материална изгода. Тъй че със сигурност за нас като единствен остава мотивът отмъщение.

— Или любов — обади се подпоручик Жешотко.

— Любовта би могла да бъде мотив, ако не беше фактът, че една от жертвите е седемдесетгодишна старица.

— Любовта е непознаваема — вмъкна поручик Стефански. — Може да става дума за някой отблъснат преди години ухажор.

Всички се разсмяха. Поручик Шливинска бе постигнала целта си. Дори майорът леко се усмихна.

— Страхувам се — каза той, — че следствие, за каквото говори новата ни колежка, при нашите условия е много трудно, всъщност неизпълнимо. Имаме твърде малко хора и на никаква помощ не можем да се надяваме.

— Разбира се, на вас, мъжете, работещи в милицията, подобно следствие не ви е по силите. Не ви достига интелект, нямате интуиция. Тук се искат внимателен подход и женски усет. За да бъде разграничена истината от лъжата, доброжелателството от лошите намерения и опитите за въвличане в заблуда. Мъжът е твърде дебелокож, за да вникне в някои ситуации, да ги проумее и да направи конкретни изводи.

— Ето сега вече ни подреди! — Стефански се забавляваше все повече.

Останалите членове на комисията не знаеха да вземат ли сериозно думите на момичето и да се обидят, или също да ги приемат за шега и да отвърнат с усмивка. Най-сетне избраха второто.

— Колкото до помощта — Шливинска се палеше все повече, — не е необходимо да обръщате погледи към Катовице или към Главното управление на Гражданската милиция във Варшава, а да я потърсите тук, на място, в Забегово.

— Доброволните отряди?

— Не. Никакви отряди. Просто сред местните хора.

— Благодаря — уплаши се Полешчук. — Получихме над осемстотин писма и телефонни обаждания. С най-различна информация. Изпотрепахме се от работа, докато проверим цялата тази плява. И нищо. Направо нищо.

— Вие, от своя страна, сте заблудили обществеността. Затова нищо чудно, че сте получавали грешна информация.

— Как така сме я заблудили? — възропта майорът.

— Дирили сте ненормален. А е трябвало да се проучи миналото на убитите и да се търси убиецът сред нормалните хора. Убедена съм, че обществеността ще ни помогне. По-добре от цял легион най-опитни разузнавачи.

— Какво предлагате по същество? — сухо попита началникът.

— Да се разшири обсегът на следствието. Подробно да се проучи какво минало са имали жертвите на тайнствения убиец.

— Кой ще се заеме с това?

— Аз — кратко отвърна Шливинска.

— Сама?

— Не. С помощта на обществеността в Забегово.

— Поемате голяма отговорност.

— Давам си сметка за това, но не бягам от отговорност.

— Прекрасно. Приемаме предложението. За всеки случай не отменям предишните си разпореждания, а и разследването ще продължи в предишната посока.

— Както сметнете за добре, другарю майор — съгласи се момичето.

— Разбира се, ще ви помоля да ме държите в течение за хода на своята работа — застрахова се Зайончковски. — А можете да разчитате и на помощ от всички нас. Тук не става дума за лични амбиции, нито за постигане на бляскав успех, а за залавянето на опасен престъпник, убиец на четирима души.

— Тъй вярно, другарю майор.

След заседанието всички се разотидоха по работните си места. В стаята останаха майорът и капитанът.

— Какво ще кажеш? — попита Зайончковски приятеля си.

— Бива си я малката. И колко е сигурна в себе си.

— По-скоро бих казал — глупава, самозабравила се гъска! — Майорът не успя да прикрие факта, че критиката на момичето дълбоко го е засегнала. — И колко е безочлива! Как само се изразява за мъжете. Сякаш не виждам, че кокетничи с вас и прави мили очички.