Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (17)

XVII.
Всичко започна и свърши с бридж

В събота всички дойдоха навреме. Дори няколко минути преди пет. Причината беше не само в предупреждението, отпечатано върху милиционерските „покани за бридж“, както определи тези призовки полковник Немирох, но и в обикновеното човешко любопитство.

Поручик Межейевски играеше ролята на домакин. Той посрещаше и въвеждаше гостите в библиотеката, където ги чакаха семейство Войчеховски и полковникът. Тук гостите заемаха местата около приготвената за игра масичка или до бюрото. Немирох предложи:

— Сега ние с професора ще ви оставим за малко, за да подготвим съседната стая така, както е изглеждала по време на бриджа.

— Аз какво да правя? — попита професорът.

— Ще помоля за онова барче на колелца, чаши, кръглите разноцветни подложки, на които тогава са стояли чашите, и може би малко чай, който да имитира коняк.

— У нас питиетата не се имитират. Ще се намери и истински коняк.

— Къде стоеше барчето? — запита поручикът, който докара барчето от кухнята, където беше постоянното му място.

— Ето тук — обясни Войчеховски, след което донесе чашите и подложките.

Межейевски подреди чашите, наля във всяка по няколко капки коняк. През това време професорът подреди фотьойлите около масичката за бридж и остави върху зеленото сукно две колоди карти.

— Някои дами пиеха ликьор, а Елжбета червено вино.

— И без ликьор ще минем. Дамите са били в съседната стая — напомни полковникът. — Затова пък ще ви помоля за чаша вино.

— Защо да онеправдаваме нашите мили дами? — Войчеховски наля в две високи чаши ликьор от две различни марки. А голямата чаша напълни с червено вино. Постави всички чаши на барчето.

— Заповядайте тук. — Поручикът разтвори портала, разделящ двете помещения. — Заповядайте. Полковник Немирох ще замести отсъствуващия професор Лепато.

Четворката седна на масичката. Доктор Яшенчак машинално започна да бърка колодата пред себе си.

— Сега — започна Межейевски — ще възстановим възможно най-точно протичането на събитията от момента, в който професор Войчеховски се е намесил, за да предотврати изострянето на скандала. Аз замествам покойния Лехнович. Той тук ли беше застанал?

— Не — поправи го Мариола Бовери. — Малко по-наляво. Между мене и полковника. Тоест тогава между мене и професор Лепато.

Межейевски се премести съгласно указанието.

— А къде беше госпожа Войчеховска? — попита полковникът.

— Стоях зад доктора, но не обелих нито дума.

— Хайде тогава — предложи поручикът. — И сега застанете там.

Елжбета се приближи до доктор Яшенчак.

— А сега кулминационният момент от разправията. Адвокатът скача от мястото си, аз — Лехнович тръгвам към него със стиснати юмруци. Така ли беше?

— Да! — извикаха в един глас Мариола и Елжбета.

— Господин професор, започвайте акцията си — предложи полковникът.

— Успокойте се, господа. Действително се държите като дванадесетгодишни хлапаци. Ясно беше като бял ден, че големият шлем можеше да се реализира и един великолепен играч като доктора не би могъл да провали тази възможност. А на тебе, Стах, наистина ти се чудя. Винаги си успявал да си овладяваш нервите…

— Стах — поде своята реплика госпожа Бовери — не се чувствува добре в последно време. Колко пъти го съветвах да заминем някъде да си почине, та макар и за кратко.

— А ти що за адвокат си — пое пак ролята си Войчеховски, — щом една забележка на кибика те изкарва от равновесие? Сядай си на мястото.

Адвокатът Потурицки седна на мястото си.

— Много се извинявам за забележката си — взе думата Лепато — полковникът. — Моля за извинение.

— Сега ще ви дам по чаша коняк за успокоение на нервите — каза професорът. — Какви цветове имате?

— Аз червен — каза доктор Яшенчак.

— Аз както винаги зелен — обади се Потурицки.

— Аз бял и помня, че на господин Лепато е кафяв — съобщи госпожа Бовери.

Както в онази трагична събота Войчеховски отиваше до барчето и подаваше на седналите чаши с коняк.

— А твоят цвят, Стах? — включи се в играта съгласно ролята си Елжбета Войчеховска.

— Син — отговори с категоричен тон поручикът.

Домакинята отиде до барчето и след миг се върна с две чаши. В едната ръка държеше виното, а в другата коняка. Подаде го на Межейевски.

— Стоп — извика поручикът.

Всички насочиха въпросителни погледи към Немирох.

— Моля ви, елате при барчето, за да проверим.

Деветимата се събраха около барчето. Първа се ориентира Мариола.

— Та тук изобщо няма синя подложка! — извика тя удивена. — Има две розови. А тогава, сигурна съм, на барчето имаше синя подложка.

— Браво! — похвали момичето полковникът.

— Не разбирам — рече адвокатът.

— Госпожо Елжбета — започна полковникът, — много съжалявам, но съм принуден да разкрия вашата тайна. Госпожа Войчеховска е далтонистка. Редки са случаите на далтонизъм у жена, която различава основните цветове — жълт, зелен, син, червен, — но не различава близките помежду си цветове, в случая с госпожа Елжбета — син и розов. Проведохме два пъти един и същ експеримент и двата пъти той доказа частичния далтонизъм на госпожа професоршата. Ако са еднакво интензивни, тя възприема синия и розовия като един и същ цвят.

— Зеления и червения също — разсмя се Янина Потурицка. — Спомням си какъв ужасен скандал избухна веднъж в училище в час по рисуване. Тогава учителят за първи път ни заведе навън, в градината, и ни каза да нарисуваме цъфналите лалета. Еля беше направила листата червени, а цветовете зелени. Учителят реши, че тя му се подиграва, и я изпрати при директора. Чак тогава се разбра, че при рисуване Елжбета винаги обръща кръгчето боя и прочита надписа на него. В градината рисувахме с палитри и тя беше забравила къде стоят червената и зелената боя. Голям смях падна. Както с Еля, така и с учителя, че толкова дълго беше успявала да го заблуждава.

— Но тук вече шега няма, всичко е завършило трагично за Лехнович, комуто госпожа Войчеховска е дала по погрешка чашата, предназначена не за него.

— Не за него ли? — възкликна Войчеховска.

— На снимката се вижда, а и господин Потурицки също е забелязал, че като не различава цветовете, госпожа Елжбета е подала на доцента чашата, стояща на друга подложка. Чашата на Лехнович, която е била на синя подложка, е останала непокътната. За щастие на снимките се вижда върху кои подложки няма чаши. От тях разбрахме, че Лехнович е изпил коняка с розова подложка.

— Моята подложка беше розова. — Войчеховски беше силно изненадан и уплашен.

— Зигмунт! — Елжбета едва сега разбра всичко. Инстинктивно се притисна до съпруга си, като че ли за да се убеди, че е още жив.

— Дължа ви обяснения, дами и господа, както за моето понякога направо невъзпитано държание, така и за протичането на цялото разследване. Но понеже това е дълга история — предложи полковникът, — няма ли да е по-добре да седнем?

Домакинът се погрижи да напълни чашите на всички с предпочитаното питие. Знаеше вкусовете на приятелите си. Полковникът се намести удобно във фотьойла в центъра на кръга, които останалите образуваха, и започна разказа си:

— Произшествието изглеждаше загадъчно още от самото начало. Не защото беше извършено престъпление в „доброто общество“, тъй като и това се случва. Затова пък мотивите за него ни се струваха или незначителни, или неактуални. Всъщност подозренията падаха върху двама господа.

— Върху мене — заяви Потурицки.

— И върху мене — добави доктор Яшенчак.

— Но те биха рискували много, ако бяха решили да си отмъстят за причиненото им преди години зло. Наистина и двамата са демонстрирали враждебно отношение към Лехнович, ала то е било само фасон, „за да запазят лице“. Защото и двамата са знаели, че Лехнович ще бъде у Войчеховски, и двамата са приели да дойдат тук. Да допуснем, че убиецът е дошъл, за да извърши престъплението. Но защо е дошъл другият? Също и мотивите на професор Бадович, по-скоро от материално естество, ми изглеждаха без особено значение, маловажни, за да склонят към риск този учен с перспективи за добра кариера. С една дума, имахме труп и деветима невинни. Но ако обърнехме картината и предположехме, че убиец е Лехнович, всичко идваше на мястото си.

— Невероятно! — прошепна Елжбета, която все още държеше ръката на съпруга си.

— Лесно беше да набележим пет евентуални жертви сред компанията, събрала се на бридж. Трима от тях можехме веднага да изключим, понеже убиецът би бил принуден да отрови тримата наведнъж, а групови инфаркти рядко се случват.

— Кои? — попита Янина Потурицка.

— Бадович, Потурицки и Яшенчак, Лехнович е очаквал напролет да получи професура. Може би се е опасявал, че ако онези две стари истории и тази, по-новата с Бадович, излязат на бял свят, това ще попречи на мечтаното повишение? Но след като размислихме, преценихме, че тези съображения са дребни, още повече, че господата Потурицки и Яшенчак предпочитат да не ровят в далечното минало. Що се отнася до Бадович той е настоявал само за професионално удовлетворение. Притиснат до стената, Лехнович би измислил някаква формулировка, която да задоволи претенциите на професора, а на него самия да позволи да излезе от аферата без ущърб.

— Не знаех, че е имало история и с Бадович — забеляза професор Войчеховски.

— Доцентът „пратил на кино“ Бадович при някаква съвместна разработка. Взел сам предназначената за двата колектива сума и хвърлил сянка върху репутацията на учения от Шльонск. Бадович не държеше особено на парите. Настояваше преди всичко за реабилитиране в научните среди — поясни поручикът.

— При последното претегляне на фактите — продължи полковникът — ни останаха двама кандидати за покойници. Двама професори. Единият от Англия, от Кеймбридж, а другият — от Варшавската политехника.

— Хенрик Лепато и Зигмунт? — възкликна Кристина Яшенчакова.

— Точно те! — потвърди полковникът.

— Защо англичанинът? — попита адвокатът.

— Защо Зигмунт? Откъде накъде? — Елжбета не можеше да приеме мисълта, че съпругът й е бил в смъртна опасност, и то — от ръката на любимия му ученик.

— Всъщност и в двата случая причината е една. Незадоволена амбиция и стремеж към кариера и богатство. На всяка цена — подчерта Немирох. — Дори с цената на нечий живот. Англичанинът е можел да умре, защото случайно е научил прекалено много. Професор Войчеховски — защото Лехнович е имал интерес работата върху новата пластмаса да се забави или прекъсне. Освен това смъртта на господин Войчеховски е отваряла пътя на Лехнович към катедрата в политехниката. Доцентът е смятал, че така с един куршум ще убие два заека.

— А какво общо е имало между Лепато и Лехнович? — попита Потурицка. — Нали те се преструваха, че не се познават, а не беше така. Сама се убедих.

— Познавали са се, и то добре. През окупацията са били членове на „Сивите редици“. В групата им настъпил провал. Почти всички били арестувани. Повечето младежи били застреляни, други намерили смъртта си в концентрационните лагери. Оцелели единици. Сред тях Хенрик Лепато и Станислав Лехнович. Той единствен не дошъл тогава на явката, откъдето гестапо арестувало цялата група.

— Нима? — попита Яшенчак.

— Попадналите в хитлеристкия затвор младежи били убедени, че именно Лехнович ги е предал. Изпратили дори шифровано съобщение от затвора „Павяк“. Подозрението се оказало неоснователно. Лехнович бил попаднал на хайка и затова не дошъл на явката, което го спасило. Предателят бил застрелян наскоро след това с присъда от полската съпротива.

— Поне това не е извършил — въздъхна Криша.

— Господин Лепато, а всъщност Хенрик Лепатович, тъй като тогава се е наричал така — продължи полковникът, — не знаел как се е разрешил въпросът с предателството. Бил изпратен в Маутхаузен. След войната попаднал в Англия и там направил научна кариера. Не се става лесно професор по физика в Кеймбридж, още повече когато си чужденец.

— Голям успех. Името на професор Лепато действително е известно сред физиците в цял свят — допълни Войчеховски.

— И към този известен физик преди няколко месеца се обърнал един авиационен концерн от Съединените щати. На професор Лепато бил предаден образец от нова пластмаса. Помолили го да изследва физичните му свойства. Както ни каза англичанинът, на Запад подобни поръчки са нещо обикновено. Вероятно концернът е искал да свери своите резултати с получените в Кеймбридж. Било изяснено също, че пластмасата е изобретение на младия полски учен Станислав Лехнович.

— Лъжа! — подскочи Елжбета, но съпругът й я укроти, като стисна деликатно ръката й.

— По този начин Лепато научил, че човекът, когото той смятал за агент на гестапо, не само е жив, но и е направил кариера като химик. Трябва да добавя, че резултатите от изследванията били положителни и концернът решил да купи изобретението. Когато в рамките на обмяната на научни кадри пред англичанина се отворила възможност да дойде в Полша, Лепато се възползувал от нея. Преди всичко искал да се информира за Лехнович.

— Упорито ме разпитваше за него — каза Войчеховски, — обаче не отвори изобщо дума нито за историята от окупацията, нито за изобретението.

— Естествено. Лепато е искал най-напред да се убеди дали доцент Лехнович и някогашният член на „Сивите редици“ са едно и също лице. А въпросът с изобретението не го е засягал особено. Свършил си бил работата, дал бил консултацията. Получил за нея добри пари. Чувствувал се англичанин и не бил заинтересувам изобретението да остане в Полша. Не виждал и защо трябва да разгласява, че доцентът се пазари с американска фирма относно продажбата на изобретението. Тогава Лепато още не знаел, че Лехнович не е направил никакво откритие, а си присвоява изобретението на професор Войчеховски. И че с него търгува с американците.

— Винаги съм бил на мнение, че той е изключителен подлец — измърмори Потурицки.

— Лехнович разбрал, че англичанинът проявява интерес към неговата особа. Досетил се защо. Нямал основания да предполага, че Лепато е посветен в неговите пазарлъци с американската фирма. Смятал, че става дума само за събитията от окупацията. Затова, изпреварвайки срещата на бридж, доцентът се обадил по телефона в „Бристол“ и поканил физика на обяд. Преди да си замине от Полша, господин Лепато даде подробни показания, до голяма степен достоверни. Премълча една подробност и навярно никога няма да разбере, че е бил на крачка от смъртта. Лехнович се опасявал, че Войчеховски, който придружавал англичанина из Полша като представител на политехниката, ще му спомене за изобретението си, а Лепато ще каже за това в Англия, разкривайки името на истинския изобретател. Това би могло да стигне и до концерна. Така или иначе, англичанинът е представлявал сериозна опасност за Лехнович. Не знаем и никога няма да узнаем за какво са разговаряли Лепато и Лехнович в хотел „Бристол“. Англичанинът каза, че Лехнович му е разкрил истината за онзи провал. Обяснил на своя бивш боен другар, че във Военното историческо бюро се съхраняват документи, които доказват невинността на Лешояда. С такъв псевдоним си служел той тогава. Дали са говорили и за пластмасата? Не знаем. На Лехнович оставало само да се отърве от професор Войчеховски, за да може безнаказано да си присвои изобретението.

— Пластмасата е едва в пробен стадий. Моята смърт би преустановила работата. И Лехнович не би могъл да я продължи, тъй като я познаваше само в най-общи линии.

— Пак грешите, господин професор. Без вашето знание, използувайки лековерието на някои хора от политехниката, от няколко месеца Лехнович е контролирал как напредват вашите експерименти и сам е извършвал някои опити. Без съмнение, като познаваме способностите на доцента, можем да предполагаме, че той напълно се е ориентирал в изследванията ви. Дали не е напреднал дори повече от учителя си?

— Какъв мръсник! — повтори Потурицки.

— Сега целта му е била на всяка цена да забави работата върху новото откритие. Лехнович е искал да спечели време, докато си уреди да замине в Съединените щати уж на практика или със стипендия. Като разполага там със специализирана лаборатория и необходимите помощници, би довършил бързо работата. Може би след това би се върнал в Полша, за да поеме катедрата? А може би в САЩ щяха да му направят предложение, отговарящо на неговите неимоверно големи амбиции? Най-сигурен начин работата в лабораторията на политехниката да спре е била смъртта на професор Войчеховски.

— Не мога да повярвам!

— Но е така. Лехнович вече е бил започнал да подготвя хората. За да не бъдат изненадани от тази смърт. Започнал да се оплаква от сърце и да внушава на професора и околните, че и професорът също не е добре със сърцето.

— Дори аз му бях повярвал донякъде — призна Войчеховски.

— Ако онази събота беше умрял не Лехнович, а професор Войчеховски, вероятно нямаше да има следствие.

— Защо? — попита госпожа Елжбета.

— Просто лекарят от „Бърза помощ“ нямаше да бъде задължен да уведоми милицията. Болният е умрял в собствения си дом в присъствието на прочут кардиолог, който е констатирал сърдечен инфаркт. „Бърза помощ“ нямаше да има подозрения и не би оспорила диагнозата. Лекарят би подписал смъртния акт без колебание. У никого не биха възникнали подозрения, понеже и на вечерята се е обсъждало, че професорът не се чувствува добре.

— Аз не съм го казвал — възрази Войчеховски.

— Никой нямаше да обърне внимание на това. Но да се върнем към събитията от тогава — каза полковникът. — Всичко е станало така. Още преди вечерята Лехнович е поставил цианкалий в чашата, оставена върху розовата подложка. Разчитал е, че професорът ще изпие смъртоносното питие веднага след вечерята. Положително не е рискувал да се снабди с отровата от шкафчето на професора, защото не е бил сигурен дали този цианкалий не е окислен и дали ще подействува светкавично. Налагало се да се съобразява и с това, че господин Войчеховски няма да обърне чашата на екс, а ще отпие малка глътка. Затова трябвало отровата да бъде прясна и в много висока концентрация. Но часовете минавали, а професорът не посягал към чашата си. Лехнович все повече и повече се притеснявал. Десет часът вечерта наближавало, след час бриджът щял да свърши, а чашата си стояла пълна. Доцентът умишлено предизвикал скандал с лесно избухващия адвокат. Разчитал, че всеки ще посегне към чашата си. А професорът трябвало да умре възможно най-скоро, тъй като се бил случил нов инцидент с господин Лепато.

— Какъв? — попита Войчеховска.

— Както винаги вие сте показали дома си на гостите. Лехнович забелязал огромния интерес на англичанина към масата за опити. Опитвал плота с нож и угасил на него цигарата си. Някой от останалите обърнал внимание на този факт, но не му било ясно защо го прави. Затова пък Лехнович не се е съмнявал. Разбрал, че Лепато знае за изобретението и се учудва, че се сблъсква в жилището на Войчеховски с пластмасата, която уж той сам е изобретил.

— Когато слязох за лед — допълни госпожа Бовери, — англичанинът тръгна подире ми. Мислех, че иска да пофлиртува с мене. А той дори не направи опит да ме целуне. Блещеше се като омагьосан в тая маса. Не ми помогна и да сложа леда в съдинката.

— Скандалът се е развивал по начертания план. Но Лехнович не е успял да овладее нервите си. Не е бил професионален убиец. Сигурно е бил изключително напрегнат, когато е чул думите на професора: „Сега ще ви дам коняк да си успокоите нервите.“ Разочаровал се е обаче. Професорът черпел гостите, по своята чаша не взел. Затова не е чудно, че когато госпожа Елжбета подала коняка на доцента, ръцете му така треперели, че няколко капки се разлели. Лехнович се помъчил да скрие възбудата си. Прекарал подметката си по разлетия алкохол и изгълтал остатъка на екс. Навярно не е разбрал какво става с него чак докато не е загубил съзнание. Не знаел, че госпожа Елжбета е далтонистка. Цианкалият му не го подвел — подействувал мигновено.

— Така му се пада — забеляза адвокатът.

— Правилно — потвърди доктор Яшенчак. — Сам попадна в примката, която е приготвил за другиго.

Госпожа Криша тихичко въздъхна. Елжбета стискаше силно ръката на съпруга си.

— Разбира се — добави Немирох, — цялата история можеше да се обясни и по друг начин. Например, че госпожа Елжбета Войчеховска е приготвила смъртоносното питие и възползувайки се от удобния случай, го е подала на доцента вместо неговата чаша на синята подложка. За невинността на госпожа Войчеховска обаче говореха два факта. Първо, ако беше отровителка, тя положително би преместила чашата на доцента, та върху синята подложка да няма нищо. Второто доказателство беше нашата снимка. На нея се виждаше, че чашата коняк си стои върху синята подложка, а доцентът лежи мъртъв на дивана. Можеше също да се види, че на барчето стои розова подложка без чаша. Това ме накара да се усъмня, че госпожа професоршата може би е далтонистка. Извиках я в управлението и й дадох да подпише няколко разноцветни страници. Казах й да подпише само сините. А там имаше само една синя страница. И три розови. Без да се поколебае, госпожа Елжбета подписа и четирите. Разбира се, преди да приключим разследването по този нещастен случай, ще ви поканим, госпожо, да бъдете изследвана от офталмолог. Сега обаче това е само формалност.

— А аз се чудех що за идиотщини са тези нововъведения! — усмихна се домакинята. — Нямам възражения против такъв преглед.

— Днешният експеримент потвърди предишния. Господин професорът подреди чашите правилно, но когато той се обърна, поручик Межейевски смени синята подложка с розова.

— Синята е в джоба ми — призна поручикът и я извади.

— Зигмунт, трябва да я запазиш за спомен.

— Не държа на такива спомени.

— Още веднъж се потвърди вредата от алкохола — пошегува се адвокатът. — Особено когато ти го сервира твой наследник. Защото Лехнович се смяташе за научен наследник на Зигмунт.

— Господин полковник, вие представихте неоспорими факти, но на мене ми е трудно да повярвам в тях — призна с тъга Войчеховски. — Лехнович? Моят любим ученик? Бъдещата гордост на полската химия?

— Освен способности човек трябва да има и морал — отбеляза адвокатът.

— Аз загубих най-много — засмя се докторът. — Сигурно никога повече през живота си няма да обявя голям шлем.

— Нищо не е загубено — поде темата домакинът. — Деветима сме, тъкмо за две масички. Малко чай „Улунг“ все ще се намери в тоя дом. И хляб с маргарин за вечеря. Защо да не поиграем?

— Аз първа ще бъда излизаща — предупреди госпожа Елжбета.

— А после аз ще ти помогна да измием съдовете — каза Кристина. И добави: — Само че не вярвам много-много в този чай и този маргарин.

Госпожа Бовери малко се превземаше, твърдейки, че трябва да се върне у дома. Но когато представителният поручик й предложи да я изпрати след бриджа, не поднови отказа си.

Доктор Яшенчак ентусиазирано започна да разбърква картите. Навярно разчиташе на следващ голям шлем.