Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (16)

XVI.
Разноцветните страници на протокола

— Другарю поручик — заговори с официален тон полковник Адам Немирох, — след малко ще доведете тук Елжбета Войчеховска. Ще бъдете свидетел на разговора ми с нея. Моля ви само да не задавате никакви въпроси. Нито на мене, нито на съпругата на професора. И никакви физиономии. Ще седите и ще слушате.

— Без да водя бележки и без протокол ли?

— Точно така. Госпожа Войчеховска ще бъде отдясно на вас, а аз ще седна, както обикновено, зад бюрото.

— Слушам, другарю полковник! — Роман Межейевски не разбираше странните нареждания на началника си, но предпочете да не задава въпроси. — Какво да правя сега?

Немирох погледна часовника си. До десет оставаха пет минути.

— Слезте долу. Войчеховска обикновено е много точна. Би трябвало вече да е в чакалнята или всеки миг ще се появи там. Доведете я.

— Трябва ли да предупредя пропуска, че Войчеховска ще бъде задържана?

— Не. Има време за това.

Поручикът излезе и след малко се върна заедно със съпругата на професора. Елжбета явно не предчувствуваше какво я очаква. Усмихваше се спокойно и приятелски. Поздрави полковника без капка страх или притеснение.

Зае посоченото й място.

— Какво стана с онази страшна история? Не мога да я забравя. Понякога всичко ми се струва кошмарен сън, от който трябва ей сега да се събудя. За съжаление, събуждането не настъпва. Това е тъжната действителност.

— Да — потвърди полковникът. — Случилото се беше тежко преживяване за вашето семейство. За щастие, надявам се разследването бързо да приключи.

— Знаете ли вече кой е убил Лехнович? Може би ще стане още по-лошо. Чака ни нов удар. Ще научим ужасната истина, че един от нашите приятели е убиец. Но кой?

— Съжалявам, госпожо, в настоящия момент съм обвързан от служебна тайна. Най-късно в събота истината ще бъде разкрита. Разбирам, дължа ви обяснение.

— Ох, да не говорим за това. Бих предпочела изобщо да не я знам.

— Възможно е да помолим вас и съпруга ви за съдействие.

— Естествено. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем справедливостта да възтържествува. Както аз, така и съпругът ми сме на ваше разположение, господин полковник.

— По този въпрос ще поговорим после. Сега — продължи полковникът — бих искал да ви обясня защо ви извикахме днес.

— Моля ви, дребна работа.

— Миналия път ви разпитвах, като полуофициално си говорехме за събитията от онази страшна събота. Но законът си е закон. В документите на разследването трябва да фигурира също и протокол за разпита на Елжбета Войчеховска.

— Няма нищо. Моля ви, задавайте въпросите си и записвайте. Знам, че най-напред трябва да съобщя личните си данни.

— Бихме искали да ви спестим време. Затова аз подготвих въз основа на нашия разговор кратък протокол. Ако обичате, прочетете го и се подпишете, госпожо. Ако прецените, че съм записал нещо погрешно, нанесете поправка и евентуално допълнете, ако има пропуски. Това не само е позволено, но и желателно.

С тези думи полковникът извади от чекмеджето няколко листа с машинописен текст. Прибави:

— Изпробваме интересно нововъведение. Надявам се да се приеме в нашето управление, пък защо не и в цяла Полша? Пишем протоколите в много екземпляри на хартия с различен цвят. Веднага да се знае, че белият е за съда, а червеният за прокурора. По традиция зеленият е за адвокатите. Синият остава за служебно ползуване. Жълтият отива в архива. Оказа се много практично.

— Но по този начин се изразходва повече хартия. — Елжбета Войчеховска беше практична жена.

— Да — призна полковникът, — права сте. Наистина се употребява повече хартия. Но за всичко се плаща. За икономията на време — нашето, на съдиите, прокурора и адвокатите — плащаме със съответно по-голямо количество хартия. Но, общо взето, реализираме печалба, защото този начин е значително по-оперативен. А знаете ли как ми хрумна?

— Как?

— Отдавна на съдебните папки на обвиняемите, които са арестувани, се залепва червена ивичка с надпис „арест“. Хрумна ми, че това маркиране може да се разшири и с други цветове, предназначени за целия апарат на правораздаването.

— Интересно… — Тонът на професоршата говореше, че всъщност това нововъведение ни най-малко не я интересува.

— Заповядайте. — Полковникът подаде на жената купчинката разноцветни листа. — Прочетете внимателно и се подпишете. Но не на всичките. Подпишете само сините екземпляри. Тези за служебно ползуване.

Войчеховска прочете внимателно протокола.

— Нямам възражения — каза.

— Чудесно. А аз се боях, че трябва да го преписваме или още по-лошо — да провеждаме отново целия разпит.

— Нямаше да е болка за умиране.

— Тогава, щом приемате текста, подпишете сините екземпляри. Ето, заповядайте химикалка.

— Благодаря, имам. Свикнала съм с моята химикалка и не мога да пиша с друга. — Войчеховска посегна към чантата на коленете си и след кратко търсене извади красива химикалка със сребърна капачка.

— Но четливо — предупреди полковникът. — С малко и фамилно име.

Войчеховска изпълни формалностите. Подписа листовете и ги подаде на полковника.

Немирох прибра документа в папката, а нея в чекмеджето на бюрото.

— Сърдечно ви благодаря, госпожо — каза, — и още веднъж моля да ме извините, че ви накарах да дойдете.

— Господин полковник, споменахте нещо за съдействие от наша страна.

— Именно. Имам гореща молба към вас и съпруга ви.

— За какво става дума? По тона ви разбирам, че е много важно.

— За нас е от първостепенно значение — обясни полковникът. — Досегашното разследване се натъкна на известни трудности. Относно последните минути на съботния бридж. Протичането на скандала и моментът на смъртта на Лехнович. Показанията на очевидците свидетели се различават съществено в подробностите. Затова бих ви помолил да проведем възпроизвеждане на мястото на престъплението.

— Само това ли? — Войчеховска явно си отдъхна. — Мислех, че е бог знае какво! Разбира се, съгласни сме. Как си представяте това възпроизвеждане?

— Просто ще съберем всички в онази стая и ще възстановяваме протичането на трагедията секунда по секунда.

— Но нали господин Лепато замина за Англия. И професор Бадович го няма. За съжаление, и Лехнович отсъствува.

— Поручик Межейевски ще замести Лехнович. Има почти същата фигура. Нищо, че е малко по-нисък. А аз ще се опитам да заместя професор Лепато. Бадович е играел в съседната стая по време на разправията и смъртта на Лехнович. Не е чул много, още по-малко е видял, така че можем да минем и без него.

— Както прецените — съгласи се Войчеховска.

— Остава да уточним кога да го проведем.

— Вие кажете.

— Бихме искали да е в ден, когато няма да объркаме работата на господин професора. Знаем колко е зает.

— Може би в събота? Тогава лекциите на съпруга ми са сутринта. Следобед лабораторията не работи. Затова ние организираме събиранията у нас в събота. В неделя съпругът ми произвежда своите дяволски бои или се занимава с научната си работа.

— Събота е удобен ден и за нас. А часът?

— В пет, да речем?

— Чудесно. Значи в събота в пет часа следобед.

— Да уведомя ли останалите бриджори?

— Не. Благодаря ви. За този бридж ние ще разпратим поканите, защото на нас никой няма да откаже.

— Това ли е всичко?

— Да. Още веднъж ви благодаря.

— В такъв случай — до събота.

— Поручик, изпратете госпожа професоршата.

— Благодаря, сама ще се оправя. Вече знам пътя. — Войчеховска се сбогува с двамата офицери и излезе от кабинета.

— Мадама от класа — установи Межейевски. — Фантастично се владееше. Сигурно и ръката й не е трепнала, когато е изпращала Лехнович на оня свят. Ако не знаех какво каза Потурицки и не бях видял със собствените си очи снимките, щях да се закълна, че тя е олицетворение на невинността.

— Такива са жените — потвърди полковникът.

— Но с едно нещо се издаде.

— С какво?

— Външно беше хладна като лед. Но вътрешно навярно е треперела цялата. Успя с всичко друго, докато не стигна до подписването на цветните страници. Беше разкошен трик от ваша страна, другарю полковник. В притеснението си Войчеховска подписа не само синята, но и трите розови страници.