Йежи Едигей
Внезапната смърт на кибика (3)

III.
Много тактичният млад поручик от гражданската милиция

Този път колите пристигнаха без звуков сигнал. На фиата нямаше никакъв надпис, който да подсказва, че колата е милиционерска. На линейката имаше само червен кръст. От фиата слязоха четирима цивилни мъже. От линейката, естествено, лекар в бяла престилка. Бързо влязоха в къщата на професор Войчеховски.

— Поручик Роман Межейевски — представи се един от младите хора. — От Столичното управление на милицията.

— Зигмунт Войчеховски, домакинът — ръкува се с офицера от милицията професорът. — Чакахме ви.

— Полковник Немирох ме уведоми за произшествието и ме информира, че сред присъствуващите е и адвокатът Потурицки. Кой от вас, господа?

— Аз. — Адвокатът също се ръкува с поручика.

— Другарят полковник ме увери, че вие ще ми дадете необходимите обяснения и ще ми помогнете. Какво е станало тук?

— Както виждате, господин поручик, играехме на карти. По-точно — играехме бридж. Доцент Станислав Лехнович внезапно получи инфаркт и почина, въпреки че сред нас се намира лекар и помощта беше подръка.

— А „Бърза помощ“ викахте ли? — попита лекарят от милицията.

— Да — потвърди Войчеховски. — Извикахме „Бърза помощ“, която пристигна незабавно. Впрочем доктор Витолд Яшенчак, който стои до мене, направи опит да даде първа помощ на болния.

— Извинете, докторе, не ви забелязах — оправда се лекарят, след като видя прочутия кардиолог, — не се загледах в живите. Мога ли да огледам трупа?

— Но моля ви…

— Един момент — прекъсна ги поручикът. — Доцентът там ли получи пристъпа — на дивана?

— Не — поясни адвокатът. — Загуби съзнание изведнъж. Хвана се за сърцето и се строполи на килима. Опитахме се да помогнем на болния, затова го пренесохме на дивана.

— Мъртъв ли е? — поиска да се увери Межейевски.

— Без съмнение.

— В такъв случай и нашият лекар няма да му помогне. Затова най-напред ще направим снимки.

Поручикът даде знак на хората си. За няколко минути фотографът засне цялата стая.

— Няма да вземаме дактилоскопични отпечатъци — реши поручикът. — А сега, докторе, заемете се със своя клиент.

Лекарят се наведе над покойника. Изследва го известно време, после се изправи.

— Мога да кажа само, че смъртта е настъпила преди около час. Най-много — преди два. По тялото няма следи от насилствена смърт. Разбира се, не подлагам на съмнение диагнозата на моя прочут колега, доктор Яшенчак, че причината за смъртта е инфаркт на сърцето, ала по-точно мнение ще мога да дам едва след аутопсията. Засега не виждам пречки да вземем трупа в просекториума.

— Съгласен съм — одобри решението му Межейевски. — Вземете го, докторе. И за вас — обърна се той към останалите членове на екипа — тук няма повече работа. Аз ще остана да поговоря с дамите и господата.

Лекарят повика хора, които веднага донесоха носилка, сложиха в нея починалия, покриха го с одеяло и мълчаливо излязоха от дома. Заедно с тях си отидоха и милиционерите от следствения екип. Поручикът извади бележник.

— Бих искал — поясни — да приключим възможно най-бързо с всички неприятни формалности. Работата е ясна, но трябва да действува ме съгласно разпоредбите. Разкажете ми как се случи това. Може би вие, господин адвокат?

Потурицки описа подробно кой на коя маса е играл и разказа, че при обявяването на голям шлем на пики, всъщност малко след това, при разиграването на същия шлем е възникнал спор между играчите и прекалено натрапчивия според тях кибик, който е бил именно доцент Лехнович. Адвокатът не скри, че сам е взел непосредствено участие в спречкването и че за малко не се е стигнало до сбиване между него и доцента.

— Но никой никого не удари, нали? — заинтересува се поручикът.

— Има си хас! — отсече адвокатът. — Чак дотам сигурно нямаше да се стигне, но за всеки случай домакинята се намеси и смекчи разправията. Седнахме по местата си, отпихме по глътка-две коняк и когато възнамерявахме да продължим прекъснатата игра, на Лехнович изведнъж му прилоша. Стоеше така ето тук — Потурицки показа къде се е намирал доцентът тогава — и неочаквано виждаме, че той отваря уста, мъчи се да си поеме дъх като риба на сухо, хваща се за сърцето и рухва на килима. Представяте ли си, господин поручик, как ни подействува това?

— Неприятно произшествие.

— Веднага се хвърлих на помощ — намеси се Яшенчак. — Поставихме болния на дивана. Разкопчах му ризата, слушам: сърдечна аритмия, пулсът едва се долавя. Болният издъхва. Нямах при себе си никакви лекарства. Затова тутакси се обадих в „Бърза помощ“ да изпратят реанимационна линейка. Пристигна много бързо. За съжаление, твърде късно за болния.

— Някой да има да добави нещо? — попита офицерът.

— Май не — отговори от името на всички професор Войчеховски.

Думата взе господин Лепато:

— Бих могъл да добавя, че когато пренасяхме доцента на дивана, неволно си погледнах часовника. Беше точно десет и седемнадесет. Този час би могъл да се приеме за времето, в което е настъпила смъртта.

— Да — съгласи се Яшенчак. — Лехнович почина най-късно една минута след това.

Поручикът записваше в бележника чутото.

— Покойният има ли семейство? Някой, когото трябва да уведомим за случилото се?

— Доколкото знам — поясни професор Войчеховски, — нямаше други близки освен присъствуващата тук негова годеница, госпожа Мариола Бовери.

— Решили бяхме да се оженим в началото на идния месец. — Красивата дама пак трябваше да си избърше очите.

— Вие или някой друг, който би искал да се заеме с погребението — обясни й поручикът, — трябва да получи позволение от прокурора. Само формалност е, но съм длъжен да ви напомня.

— Аз ще се заема с погребението — заяви професор Войчеховски. — Починалият беше мой ученик и приятел. Най-способният от всички ученици, които съм имал. Мислех, че той мене ще погребе и ще поеме работата ми. За съжаление, съдбата реши другояче.

— Ще ни разпитвате ли? — попита адвокатът.

— Няма да минем без разпити.

— Малко смешно е… От петнадесет години съм адвокат и нито веднъж не съм бил разпитван. Нито като свидетел, нито като заподозрян. Този път обаче не ще го избегнем.

— Едва ли, господин адвокат. Но в момента вие всички сте твърде възбудени от случилото се, твърде нервни, за да изпълним тези не особено приятни формалности. Според мене най-добре ще бъде, ако днес запиша имената и адресите на присъствуващите и се уговоря с всекиго за утре в Столичното управление. От девет до два часа следобед ще бъда там. С най-голямо удоволствие бих се отказал от тези разпити, но трябва да разполагам с необходимите мотиви, за да изпратя случая на прокурора, който единствен би могъл да го обяви за приключен. Обещавам да ви отнема не повече от петнадесетина минути.

— На ваше разположение сме, господин поручик — увери го Войчеховски. — Ако нямате нищо против, аз ще дойда в управлението утре в девет часа сутринта.

— Мога ли да дойда заедно със съпруга си? — попита госпожа Елжбета.

— Естествено.

— Аз имам утре две дела в съда. Едното е в девет, другото — в единадесет. Преди четиринадесет часа едва ли мога да се явя при вас — обясни Потурицки. — А ако второто се проточи, какво да направя?

— Елате в управлението вдругиден или утре, когато ви е удобно. Ще се обадите на дежурния офицер. Аз ще го предупредя за какво става дума и той ще състави кратък протокол за разпит на свидетел, тъй като всички вие ще бъдете разпитвани в качеството на свидетели.

Межейевски записа в бележника си имената и домашните адреси на участниците в бриджа, както и кой кога ще отиде в управлението. Затвори бележника, прибра го в джоба си и като се поклони на госпожа Войчеховска, каза:

— Моите съболезнования преди всичко на вас, госпожо професорша, като домакиня, в чийто дом се е случило това трагично събитие, а също и на вас, госпожо Бовери, като годеница на починалия. Моля да ме извините, че бях принуден да дойда тук, но това е мое задължение. Много съжалявам.

Изпратен от домакинята, офицерът от милицията напусна къщата.

— Колко симпатичен млад човек! — отбеляза Янина Потурицка, след като той излезе. — И колко тактичен!

— Трябва да призная с неудоволствие, че младите офицери от милицията бият по възпитание и тактичност младите лекари. Особено тези от „Бърза помощ“. — Доктор Яшенчак явно не можеше да прости на младия лекар от „Бърза помощ“ неговата неотстъпчивост.

— Мисля, че по едно хубаво, силно кафе ще ни се отрази добре — каза Войчеховска. — А може би сте гладни след всички тези страшни преживявания? Имам разкошен бигос, ей сега ще го притопля.

— Благодарим ти, Еля, но аз съм толкова нервна, че не бих могла да сложа залък в устата си — възрази Криша Яшенчакова. — Ние май ще си тръгваме.

— Така е, Еля — подкрепи я Янина Потурицка. — Колкото по-бързо се разотидем, толкова по-добре. Нали те виждам, едва стоиш на краката си. И професорът е пребледнял.

— Ами след такива преживявания — прибави Анджей Бадович. — И аз мисля, че всички се нуждаят от почивка. Утре пак ще се върнем към тежките събития от днешната вечер.

Домакините не настояха гостите да останат още. Само на Мариола Бовери предложиха да пренощува у тях. Но филмовата актриса отказа, а гостът от Англия предложи да я изпрати до дома й.

Разделиха се мълчаливо. Всеки продължаваше да преживява трагедията, разиграла се едва преди три часа. Само доктор Яшенчак, вече облякъл палтото си, възкликна в антрето в духа на черния хумор:

— Да му се не види макар! Веднъж в живота си да обявя голям шлем и да не мога да го разиграя.