Джоан Хол
Най-желаният мъж (10)

Десета глава

Лора очакваше Деня на падналите във войните без никакво въодушевление. Беше горещо. Беше влажно. Тя беше бременна.

Тъй като топлото време бе нещо нормално, то не я безпокоеше. Но бременността я тревожеше. Такова нещо не й се бе случвало от двайсет години. Отдавна бе забравила какво значи сутрешно гадене. Сега си го припомняше всяка сутрин с уморителна точност.

В петък следобед седеше зад бюрото си, вперила поглед в празното пространство. Знаеше, че би трябвало да определи деня като успешен и да си отиде. Пред нея лежеше списъкът с нещата, които трябваше да приготви за традиционната първа за сезона закуска на открито. Списъкът изглеждаше безкраен, а перспективата за събирането — ужасяваща. Лора се чувстваше изтощена.

— Добре ли си?

Като чу загрижения глас на Джини, вдигна поглед и се насили да се усмихне.

— Отлично — излъга с лекота, придобита по необходимост през последните три седмици, когато всеки член на семейството й, с изключение на бебето Хедър, поне веднъж й бе задавал същия въпрос.

— Не ми изглеждаш много добре. Всъщност имаш изморен вид.

Лора сви рамене.

— През последните седмици бяхме много заети.

— Искаш да кажеш, че ти беше заета — поправи я Джини. — Ти поемаше работа за трима.

— Желязото се кове, докато е горещо — оправда Лора трескавата си дейност напоследък.

— Хм — помощничката й не изглеждаше убедена.

— А какво се случи с онзи страхотен мъж, който настояваше ти лично да обзаведеш типовата му къща? — лицето й беше безизразно, но в зелените очи се четеше любопитство.

Този път Лора се постара да си придаде вид на пълна незаинтересованост и безгрижие.

— Нищо не му се е случило — отвърна тя с трудно постигнато равнодушие. — Свърших работата предсрочно и той изпрати чек, заедно с една доста щедра премия — не добави, че бе скъсала чека за премията.

— Странно — измърмори Джини.

— Че е изпратил чек ли?

— Не — усмихна се червенокосата й приятелка.

— Странно е, че оттогава не се е появявал. Бях готова да се закълна, че се интересува от теб… Като от жена.

— Изобщо не е странно — с всички сили се опитваше да запази самообладание. — Доколкото разбирам, Ханк Бренсън се страхува от жените заради някаква несполучлива връзка в миналото — за резултатите, от която аз съм наказана, помисли Лора. Този разговор я напрягаше. Време бе да си ходи. — Хайде да прибираме — каза бодро и отвори долното чекмедже, за да вземе чантата си. — Всичко може да почака до вторник.

— Отлично предложение — стана Джини. — Защо не ми беше дошло наум?

След няколко минути Лора вече заключваше вратата.

— Ела вкъщи по някое време в понеделник — усмихна се тя. Като правило Джини прекарваше всички празници със семейството си. Но този път роднините й се събираха някъде далеч на запад и тя бе решила да си спести пътуването и да отсъства. Когато Лора разбра, че тя ще е сама по празниците, веднага я покани, а Джини незабавно прие.

— Сутринта ли?

— По някое време следобед.

— Какво да донеса?

— Само себе си.

В мига, в който се скри от погледа на Джини, усмивката на Лора угасна. От устните й се отрони дълга въздишка. Бе изморена, много изморена. И макар да й се искаше да вярва, че тази умора е предизвикана от състоянието й, дълбоко в себе си знаеше, че ранните признаци на бременността са само част от причините.

Копнееше за Ханк… Усети напиращите в очите си сълзи. Трите седмици, изминали откакто си тръгна от спалнята, къщата му и от него самия, бяха най-дългите през живота й.

Ханк й се бе обадил веднъж, същата онази вечер. Лора още чуваше разкаянието в гласа му, когато я молеше да му прости и настояваше да се срещнат следващия ден в къщата. Още чуваше и собствения си глас, мекотата, с която прие извинението, и тъгата, когато му каза, че всичко е свършило.

По това време бе убедена, че е взела единственото възможно и правилно решение. Оттогава всяка минута — насън и наяве — се питаше доколко разумно е постъпила.

Когато за пръв път се усъмни, че е бременна, не бе на себе си от радост. Щеше да има дете от Ханк! Не можеше да чака времето да покаже дали е права. Трябваше да разбере незабавно! Веднага отиде на изследвания. Щом остави слушалката на телефона, след като пекарят бе потвърдил подозренията, в главата й нахлуха объркани мисли.

Дете! Тя бе на трийсет и девет години и щеше да има дете! И то бе от Ханк!

Отново посегна ликуваща към телефона. Нямаше търпение да му съобщи. Той никога не се бе женил. Никога не бе имал дете. Щеше да е на седмото небе. Щеше да е във възторг! Щеше… Внезапно тя изтрезня. Много добре знаеше как ще се почувства Ханк. Щеше да бъде убеден, че още една жена го е използвала. И въпреки това, доколкото го познаваше, щеше да настоява веднага да се оженят.

Без да забелязва стичащите се по лицето й сълзи, Лора се провираше ловко през натовареното движение и отново преживяваше емоционалния конфликт, от който страдаше през последните дни.

Първата й реакция на мисълта, че Ханк най-вероятно ще настоява за брак, бе решението да не му казва за детето. Та това си бе нейно дете! То бе в нейното тяло. Кой имаше нужда от него? Тя, разбира се, но не ставаше въпрос за това. „Но Ханк има право да знае“, сгълча се тя. Правата му върху това дете бяха равни на нейните. И макар да мечтаеше двамата да сключат брак, Лора не искаше Ханк да се ожени за нея по принуда. А бе сигурна, че той ще го приеме като принуждение. Накрая, последното нещо, което тя искаше, беше да се обади или да отиде при него като хлапачка, която има неприятности.

Нямаше неприятности! Спокойно можеше да си позволи да отгледа едно дете сама. И не беше хлапачка. Бе зряла трийсет и девет годишна жена, преуспяла в кариерата си. А една преуспяла трийсет и девет годишна жена нямаше нужда да се омъжва!

Но Ханк имаше право да знае. Лора разбираше, че ще трябва да му каже, и то скоро. Щеше да му съобщи след празниците.

Паркира пред гаража. Избърса нетърпеливо сълзите си и напудри издайнически зачервеното си лице. Меган можеше да е вкъщи, а тя не пропускаше нищо.

Усмихна се тъжно. От емоционална гледна точка единствената печалба от скъсването с Ханк бе, че от плещите й падна товарът на задължението да каже на Меган за връзката им.

 

 

— Тя не заслужава!

— Кой не заслужава? — попита тихо Ханк.

Люк бе опънал дългото си мършаво тяло във фотьойла.

— Която и да е тази, по която въздишаш от почти месец! — иронична усмивка изкриви иначе красивите му устни. — На света няма жена, която да заслужава един мъж да въздиша пет минути по нея, а какво остава цял месец!

Не беше цял месец. Бяха точно три седмици. Ханк педантично броеше дните и всяка минута от всеки ден се обвиняваше, че е глупак.

Лора… Преглътна мъчително, извърна се от изпитото лице на брат си и впери невиждащ поглед в дръвчетата, които Лора бе поръчала от разсадника.

Беше болезнено дори да мисли за нея. Но Ханк освободи апартамента си в града и се пренесе в къщата, която тя бе обзавела за него. Направи го съзнателно. Искаше да е тук, защото в тази къща се чувстваше по-близо до Лора.

Не беше жаден, но надигна халбата с бира. Като погледнеше назад, единственото, което бе правил, откакто тя го напусна, бе непрекъснато да работи. Дните бяха дълги, а нощите — направо безкрайни! Изпитваше неописуема болка…

— Не искаш да говориш за това, нали? — обади се Люк изненадващо живо от фотьойла.

— С теб ли? — погледна го накриво Ханк.

Брат му отпи от своята бира.

— Прав си. Ако става дума за жени, не съм много отзивчив.

— Да… На тема жени си отзивчив колкото пън.

— Нали знаеш: „Парен каша духа“ — сви рамене Люк. — И ти си се парил. Заради моментната топлина не си струва да изтърпиш болката от изгарянето.

Три невъобразимо дълги седмици Ханк бе размишлявал върху теорията, прегърната от брат му, и беше стигнал до свои собствени изводи.

— От страх да не се опари, човек може да замръзне.

Люк го изгледа дълго и мрачно, после поклати отчаяно глава:

— Ти май си решил да се хвърлиш отново в огъня.

— Аз я обичам, Люк — за първи път произнесе тези думи на глас. Реши, че му харесва как звучат и повтори: — Обичам я.

— А тя обича ли те?

— Така мислех. Така мисля. Има само е… едно недоразумение.

— И какво ще правиш сега?

Ханк дълго бе разсъждавал върху това. Идеята да й се обади по телефона не му се струваше задоволителна, още повече, че бе опитал, ала това не помогна. Трябваше да я види и да говори с нея. Имаше една идея… В този момент се реши.

— Какво ще правя ли? — отвърна най-после. — Ами ще проведа дълъг разговор с едно деветнайсетгодишно момиче…

 

 

С ослепително белите си шорти, ярката оранжева блуза без ръкави и ниските сандали Лора изглеждаше поне десет години по-млада. Движеше се грациозно, усмивката не слизаше от лицето й и съвсем нямаше вид на изморена или бременна. Но бодростта й бе престорена.

Навсякъде имаше хора — в къщата, в двора, на алеята, в гаража… Най-вече в гаража, защото там бе подреден барът.

Беше тръгнала от кухнята към дървените маси под дърветата в края на двора, когато пред нея изникна Меган.

— Майко, надявам се, няма да имаш нищо против, но аз поканих още двама гости на тържеството.

— Какво значение имат двама повече или по-малко в тази навалица? — засмя се Лора и потисна една уморена въздишка.

— Благодаря — Меган изненадващо я целуна по бузата. — Няма да съжаляваш — обърна се и изтича към приятелите си във вътрешния двор.

Да съжалява ли? Лора се намръщи. Едва ли щеше дори да забележи новопристигналите. Сви рамене и продължи към масите, където Брук и Джини помагаха на Рут да сервира.

— Няма ли храната да остане? — присви очи Джини и посочи към огъващите се маси.

— Ти идваш за първи път — отбеляза дълбокомислено Рут. — Почакай малко и ще видиш колко бързо ще изчезне всичко.

— Ами да — намеси се Брук. — Може дори да се наложи по-късно да купуваме пици.

Ведро усмихната, Лора ги слушаше и подреждаше подносите. Миг по-късно едва не ги изпусна, като чу възклицанието на Брук:

— Я виж ти! Не ми каза, че си поканила Ханк Бренсън.

Ханк?! За един сякаш безкраен миг Лора спря да диша. Меган! Името на дъщеря й веднага изплува в съзнанието.

— Не съм аз — успя да каже Лора най-после — сестра ти го е поканила. — „И направо ще й отрежа главата“, помисли вбесена.

— Кой е този мъж с господин Бренсън? — прошепна Джини с неочакван интерес. — Малко е слаб, но пък е мургав и невероятно красив!

Мъж ли? Досега Лора дори не бе забелязала мъжа, който идваше към тях заедно с Ханк. Спря за миг очи върху него, но веднага върна поглед върху Ханк. Той изглеждаше почернял, силен, неотразим и Лора почти го мразеше, защото самата тя се чувстваше зле.

— Госпожо Милър, госпожо Девлън, добър вечер. Здравей, Брук — Ханк се усмихна, кимна на трите жени и насочи вниманието си към домакинята. — Лора — погледна я той право в очите, — благодаря, че ни покани — обърна се към другия мъж. — Запознай се с брат ми, Люк Бренсън.

Устните на другия мъж се раздвижиха, тя чу приветствието, но виждаше само Ханк. Бе вцепенена и пропусна думите, които той й каза, след като запознанството приключи.

— Моля? — примигна Лора.

Ханк присви очи.

— Питах дали можеш да ми отделиш малко време за личен разговор.

Сърцето й замря, а след това заби бясно.

— Личен разговор ли? — огледа тълпящите се около масите хора. — Тук?

— Не, разбира се! — той пое дълбоко въздух и продължи по-спокойно: — Ще дойдеш ли с мен? — подаде й ръка.

Дланта й изтръпна от нуждата да го докосне.

— Не мога — отново се огледа. — Трябва да се грижа за гостите.

— Глупости! — намръщи се Рут. — Тръгвай. Мога и сама да се справя с тази гладна глутница.

— Аз ще помогна на Рут — обади се Брук. — Почини си малко, мамо, ти заслужаваш.

— А аз с удоволствие ще помогна на господин Люк Бренсън да се запознае с всички — предложи Джини и смело посрещна ироничната му усмивка.

— Е, в такъв случай…

Лора подаде ръка на Ханк. Той тръгна напред, проправяйки път. Докато минаваха през вътрешния двор, тя хвърли трескав поглед към Меган и въздъхна с облекчение, когато момичето се засмя и размаха свитите си в юмрук ръце с вдигнати палци като пожелание за успех.

Гостите се бяха насочили към храната и алеята бе празна, така че минаха оттам много по-бързо. Докато стигнат до колата, Лора вече се задъхваше.

— Забеляза ли Меган, когато се измъквахме? — попита Ханк.

— Да. Имаш ли представа какво се опитваше да ми каже?

— Че одобрява — отговори той загадъчно, запали мотора и бързо потегли.

— Какво одобрява?

— Връзката ни.

Лора се вцепени от изумление.

— Тя откъде знае?

— Аз й казах — усмихна се Ханк.

— Не я ли засегна? — настоя тя нетърпеливо.

— Имаше ли вид на засегната?

Лора малко се поуспокои.

— Не, но…

— Няма „но“, Лора — тръсна глава той. — Дъщеря ти беше изненадана, задето още смяташ, че е влюбена в мен — усмихна се тъжно. — Каза, че й е минало още седмицата след Великден, когато съм изкрещял някаква заповед към нея.

Лора се засмя. Би трябвало да се досети. Защо не бе разбрала? При тази мисъл смехът й секна и по устните й пропълзя печална усмивка. Сега, когато опитваше да си спомни, всички признаци за поредната безгрижна промяна на настроението на Меган бяха налице. Изведнъж се сети, че напоследък дъщеря й непрекъснато говореше за някакъв младеж, чието име убягваше на Лора. Джейсън? Джудсън? Джъстин? Няма значение, скоро щеше да разбере.

Основното бе, че беше проявила безотговорна немарливост към емоционалното състояние на дъщеря си. Това бе много по-важно от конкретното име на младежа…

Изведнъж се стресна от връхлетялата я мисъл — толкова силно бе влюбена в Ханк, че бе сляпа за всичко и всички около себе си, дори за своето семейство!

За миг се почувства смазана от вина. След това здравият разум взе връх и потисна това чувство. Дъщерите й вече бяха големи и нито имаха нужда, нито искаха постоянно да ги води за ръка. Тя имаше право на свой живот!

Погледна крадешком към Ханк. В гърлото й заседна буца. Бе й казал, че Меган одобрява връзката им. Значеше ли това, че той има намерение да останат заедно? В нея се зародиха оптимизъм, очакване и копнеж. Обичаше го толкова силно, че изпитваше страх!

Обърна се към прозореца. Бе сигурна, че ако Ханк случайно я погледне, положително ще прочете страстта в очите й. Първото нещо, което видя, бе една позната табела.

— Къде отиваме? — попита тя, въпреки че знаеше отговора.

— У дома.

— Ханк…

— Ще говорим, когато стигнем там — прекъсна я той меко. — Крайно време е.

— Да — отвърна тя. — Трябва да ти кажа нещо.

Ханк я погледна особено, но не каза нищо, преди да стигнат до къщата. Когато колата спря, сърцето й се сви. Къщата винаги й се бе струвала красива. А сега, когато всичко наоколо бе завършено, изглеждаше прекрасна. Завари мебелите в нея така, както бяха последния път. Ханк не бе променил нищо, освен мястото на един фотьойл. Лора тръгна бавно от стая в стая. Обичаше къщата, обичаше Ханк! Когато забеляза възстановената трапезария, на устните й се появи тъжна усмивка. Бе разчиствала счупените стъкла в момента, в който…

— Лора, чуй ме… — започна Ханк нетърпеливо, хвана я внимателно за раменете и я обърна с гръб към мястото на разрухата и на техния скандал.

— Ти ме излъга — прекъсна го тя. — Наистина искаше да ме събудиш и да ме изплашиш.

Ханк я погледна право в очите.

— Да, излъгах те. Съзнателно се опитвах да те обидя и да те изплаша.

— Но защо?! — извика тя. — Какво ти бях сторила?

— Какво ли? — през лицето му премина спазъм на разкаяние. — Само най-лошото нещо, което една жена би могла да ми причини — той се усмихна и тръсна смутено глава. — Ти ме накара да обикна отново — изсмя се рязко. — О, аз се борех срещу любовта! До онзи ден… Когато чух подвикванията на моите работници и те видях там, толкова дяволски красива, нещо избухна в мен. Това, Лора, беше ревност и страх. Смъртоносно съчетание — замълча, за да преодолее божата от спомена. — Ревнувах от всеки мъж, който те погледне, който се възхищава от теб, който те пожелае. И така ужасно се страхувах, че ще те загубя заради някой мъж…

„Ти си моя, Лора. Моя! Запомни го!“ — отекна ехото от думите му в сърцето й.

— О, Ханк! — без да се срамува от стичащите се по страните й сълзи, Лора вдигна ръка и го погали. — О, любов моя! Нямаше нужда да ме обиждаш или да ме плашиш, за да ме задържиш. Аз бях твоя още от самото начало…

По тялото му премина тръпка на тържество. Ханк затвори очи и притисна устни към дланта й. Когато ги отвори, по миглите му блестяха сълзи.

— Обичам те, Лора! — гласът му бе дълбок и дрезгав. — Никога не съм мислил, че отново ще изрека тези думи. Никога не съм искал — усмихна се смутено: — Сега те моля да ми разрешиш да ти ги казвам до края на живота си.

Може би беше най-голямата глупачка на света, но това не я интересуваше — хвърли се в прегръдките на Ханк. Стори й се, че в един момент стоеше в трапезарията и плачеше, а в следващия лежеше по гръб на огромното легло в спалнята и притискаше своя любим към гърдите си.

— Кажи го! — този път Ханк не настояваше. Той молеше.

— Обичам те, Ханк!

— О, Лора, пак ми го кажи, и още веднъж, и още…

И Лора мълвеше думите, останала без дъх, тръпнеща и стенеща през цялото време, докато се любеха…

— Брат ти тук ли ще живее?

— Да.

Лора потрепери сладострастно от допира на нежните му устни и ласката на ръцете.

— А ще остане ли да живее тук, след като се оженим?

Устните му неохотно се отделиха от гърдите й.

— Само за няколко месеца, докато се премести в Поконо — вдигна глава да я погледне. — Имаш ли нещо против?

— Не — Лора прекара пръст по ребрата му. — Притеснявах се, че бебето може да го дразни, като плаче — обясни тя и затаи дъх.

— Като плаче ли? — погледна я Ханк недоумяващо.

Изведнъж проумя какво иска да му каже тя и извика:

— Бебе! Лора! Ти си бременна?!

— Ако си спомняш, споменах, че искам да ти кажа нещо…

— Дете… — Ханк все още не бе дошъл на себе си.

— Ние ще имаме дете! — той я прегръщаше, целуваше, смееше се, а от очите му се стичаха сълзи. — Нашето дете! Господи, благодаря ти! О, Лора, обичам те!

Тя също плачеше.

— И аз те обичам, любими…