Джоан Хол
Най-желаният мъж (5)

Пета глава

По-късно е, отколкото мислиш. Ханк тихо се засмя при тази мисъл. Той стоеше на вратата на типовата къща, примижал срещу залеза и гледаше облака прах след колата на Лора.

Лора… От вълнението, което почувства само като произнесе наум името й, смехът му секна. Обърна се рязко и влезе в къщата. Потръпна при вида на изпомачкания брезент в средата на хола. Толкова се бе старал да го опъне върху дъските, а двамата с Лора го измачкаха… двамата!

В паметта му нахлуха спомени и огънят на страстта отново се разгоря в кръвта му. Пръстите му пламнаха, устата пресъхна. С тези пръсти бе докосвал кадифената й кожа. Тези устни бяха целували нейните. Цялото му тяло се напрегна, заболя го от желание…

Чу собственото си конвулсивно дишане и откъсна очи от брезента. Обгърна с поглед просторната стая. Дори след като си бе отишла, той чувстваше присъствието й около себе си. Колкото и невероятно да звучеше, за няколкото часа, докато беше тук тя сякаш бе оставила част от себе си между тези стени. Ноздрите му трепнаха. Ханк пое дълбоко въздух, за да вдъхне аромата й, който още се долавяше в неподвижния въздух — нейния влудяващ аромат, който сякаш прониза сърцето му.

По-късно е, отколкото мислиш. Този път същата мисъл придоби съвсем друго значение. Той току-що бе срещнал Лора, почти не я познаваше, но имаше странното чувство, че я е познавал цял живот и в същото време — че е чакал единствено нея.

Чувството бе не само странно. Ханк никога не беше изпитвал нещо подобно и сега не бе сигурен какво да прави. Той присви очи и отново се огледа, поглъщайки неуловимия аромат с кожата си, със сетивата, с чувствата. Тя си бе отишла, но той все още я виждате, усещаше я.

Потръпването на свитите му от напрежение мускули го отърси от вцепенението. Той се наведе, събра брезента и излезе от стаята. Имаше работа, а вече бе загубил достатъчно време. Не можеше да продължава да се мотае с фантазии за една жена.

Все пак спря на вратата и погледна през рамо към хола. Лора бе казала, че къщата е негово отражение. А сега сякаш и призракът на тази невероятна жена витаеше тук.

Ханк тръсна нетърпеливо глава и отвори рязко вратата. Или полудяваше, или вече се бе обвързал повече, отколкото възнамеряваше…

Затвори външната врата на къщата и тръгна към мръсния пикал.

— Спокойно, Бренсън — каза си той на глас. — Иначе може да затънеш много дълбоко.

Но въпреки това предупреждение вече знаеше, че никога няма да продаде типовата къща. Душата му се бунтуваше при самата мисъл, че непознати могат да живеят, да се смеят, да се любят в нея. Сега мислеше за нея като за тяхното място — на двамата им с Лора.

В главата му отново изплува същата мисъл: По-късно е, отколкото мислиш. Но този път не се засмя, а изруга и помисли, че е крайно време да се върне на земята. Включи на скорост и потегли.

Когато влезе в новостроящата се къща, се сблъска с проблем. Хората му опитваха да се справят с бъркотията, оставена от водопроводчиците. От вратата го посрещнаха с оплаквания. Той толкова се ядоса, че забрави за всичко друго. С ругатни, достатъчно цветисти, за да впечатлят стар морски вълк, Ханк влетя в къщата и се зае да въдворява ред. Докато свърши, навън отдавна се бе стъмнило.

След като се прибра, събу тежките работни обувки в коридора на ергенския си апартамент и по пътя към банята започна да сваля прашните дрехи. Трябваше му горещ душ, голяма пържола и осем часа здрав сън…

Когато телефонът иззвъня, бе излязъл от банята и довършваше пържолата. Понечи да вдигне слушалката, но размисли, сви рамене и реши да остави телефонния секретар да отговори. Чу гласа на брат си. Вилицата с парчето месо спря по средата между чинията и устата му.

„Здравей, Ханк. Люк се обажда. Връщам се вкъщи. Надявам се, че ще ме приемеш, докато намеря къде да се настаня. Пристигам в събота. Тогава ще поговорим.“

Да, това бе Люк — кратък и точен, както винаги, помисли Ханк, разсеяно дъвчейки бързо изстиващото месо. Реши, че му трябва една бира. Занесе чинията си в умивалника, изплакна я и отвори хладилника. Отпи от ледената течност, като разсъждаваше за последствията от съобщението на брат си.

След осем години Люк се връщаше… Завинаги. Прекрасно, помисли Ханк и въздъхна. Люк бе точно това, което му трябваше в този момент от живота и при създадените с Лора отношения. Брат му бе язвителен и откровен.

Не че не обичаше по-малкия си брат. Напротив. Не само го обичаше, а и му се възхищаваше. Според неговото лично и професионално мнение Люк бе един от най-добрите архитекти в страната, ако не и в света. Когато Ханк преживяваше своя труден период, Люк му помогна много — и практически, и морално. И макар да не се бяха виждали повече от пет години, би било приятно да се срещнат или поне би трябвало да е приятно… Но… Но Ханк бе почти полудял заради една жена. А Люк изпитваше горчивина и ожесточение към жените. Страхотно, няма що!

Отпи още една глътка бира, намръщи се и остави чашата в умивалника. Всъщност не му се пиеше. Дори не му се мислеше. Люк пристигаше. Това беше положението. Сви рамене. Щеше да мисли в събота. А дотогава трябваше да се наспи. Лора щеше да отиде в къщата по някое време на другия ден.

Вдигна ръце над главата си и с удоволствие се протегна. Утре! Тръгна бавно към спалнята, като се наслаждаваше на радостното предчувствие. Веднага щом си легна, клепачите му натежаха от умора. Последната мисъл, преди да се унесе в сън, бе: Събота е далеч. А Лора ще дойде утре.

 

 

— Вече щях да звъня на полицията и да те обявя за издирване — очите на Джини издаваха, че наистина е разтревожена, независимо от веселата усмивка. — Бях започнала да се страхувам, че този човек ти е причинил някаква телесна повреда.

„На прав път си“, помисли Лора и се усмихна, за да прикрие вътрешния трепет.

— Както виждаш, аз съм съвсем добре.

— Хм — отвърна Джини неопределено. — Е, как мина?

Благодарна за по-безопасната тема, Лора се впусна във възторжени обяснения:

— Къщата е страхотна! Ще бъде истинско удоволствие да работя по нея!

— А мъжът? — попита Джини замислено. — И той ли е страхотен?

Мъжът! Лора трепна. Приятелката й забеляза и се усмихна.

— Твоят господин Бренсън изглежда много сладък — отбеляза тя.

— Той не е мой!

— Да — съгласи се Джини. — Но като си спомня колко настояваше днес да се срещне лично с теб, мисля, че лесно може да стане.

— Не! — тръсна Лора глава, за да подчертае несъгласието си. — Ханк не търси сериозна връзка.

— Че кой търси? Да не би ти?

Лора пребледня, а после страните й порозовяха от смущение.

— Не! — каза тя безсилно. — Знаеш, че не е така.

Джини се усмихна със съчувствие.

— Проблемът е, че връзката понякога ни намира, независимо дали я търсим, или не.

— Вероятно — отвърна Лора не съвсем уверено. — Но пък моят проблем е, че досега никога не ме е намирала.

Помощничката й се засмя и отблъсна стола си от бюрото.

— Не се ли шегуваш? — наведе се да вземе куфарчето и чантата си. — Не беше ли влюбена в съпруга си?

— Бях, разбира се! — беше потресена. — Но това не е същото… Ох, знаеш какво искам да кажа.

— Разбира се, че зная — облече сакото си и тръгна към вратата. — Но, казано между нас, мисля, че една връзка би била най-доброто нещо за теб.

— Защо?

Без да спира, Джини подхвърли през рамо:

— Защото мисля, че е крайно време някой да пораздруса уютната ти клетка.

В първия момент Лора бе прекалено изненадана, за да отговори. След това вече бе късно. Малката камбанка на входната врата звънна след Джини.

Докато заключваше вратата и караше към вкъщи, Лора размишляваше над думите й. Наистина ли живееше в уютна клетка? Първата й реакция бе да отхвърли това като абсолютно невярно. Та нали сама бе избрала начина си на живот? И — да, чувстваше се удобно. Децата й бяха здрави и щастливи. Бизнесът й процъфтяваше. И не на последно място, беше платежоспособна, с внушителна банкова сметка и прилични инвестиции. Така че действително й бе удобно и уютно.

Усмихна се самодоволно. Имаше всичко, което една жена би могла да желае, и не разбираше защо Джини нарече живота й „клетка“ и защо, според нея, Лора има нужда от „раздрусване“. А какво би могла да каже за вътрешния си емоционален живот? Този въпрос изведнъж застана пред нея с безпощадна яснота, сякаш изплува от дълбочините на страстта, която бе изпитала днес следобед. Разтърси я толкова силно желание, че не можеше да помръдне. Защитена от двойната броня на колата и гаража в задния двор на красивата си къща, Лора трепереше, заслушана в безмълвните послания на тялото си. Тя искаше, искаше…

Пое дълбоко въздух и се опита да заглуши посланията. Винаги бе успявала да контролира чувствата си. Дори на млади години, когато умът й диктуваше, че трябва да обича мъжа си. И тя го обичаше с цялото си сърце! Но този път чувствата се изплъзваха от контрола й, пробиваха си път, възпламеняваха сетивата. Бе живяла толкова години без успокоителната прегръдка на силни ръце, без мъжка ласка, без обожанието на гладни устни, без тежестта на мъжко тяло…

Тя желаеше Ханк Бренсън. Болката, пронизала съществото й, я накара да се отърси от вцепенението и я върна към реалността. Погледна недоумяващо към ръцете си, които стискаха конвулсивно волана, въздъхна и го пусна.

Какво щеше да прави? Отвори вратата и излезе от колата. Решението й да избягва Ханк Бренсън бе вече неприложимо. Не само бе приела предложението да обзаведе типовата му къща, а и буквално се бе търкаляла по пода с него! Беше отвръщала на целувките, на ласките, на страстта му… И искаше още! Всъщност копнееше до болка да го притежава изцяло!

Лицето й пламна от смущение. Забави се, преди да посегне към дръжката на вратата към кухнята. Пое дълбоко въздух, за да успокои неравните удари на сърцето си. Трябваше да изглежда спокойна. Вече бе късно и най-вероятно Меган се бе прибрала. Изправи рамене, отвори вратата и влезе в кухнята. Дъщеря й стоеше до умивалника и режеше маруля за салата. Усмивката, с която посрещна майка си, прободе сърцето на Лора.

— Здравей, мамо. Закъсня — Меган изсипа нарязаните листа в салатиерата и се протегна да й налее кафе.

— Благодаря — Лора остави чантата и куфарчето си и пое чашата. — Къде е Рут? — попита тя и с одобрение вдъхна миризмата на печено пиле.

— В пералнята — Меган се усмихна по-широко. — Тя предложи да ми изглади блузата, ако аз направя салатата — вгледа се внимателно в майка си и усмивката й изчезна. — Изглеждаш много уморена. Тежък ден ли си имала?

Пред очите на Лора се заредиха картини — Джини, млада и красива, излиза да се срещне с Ханк; той, прашен и решителен, идва в офиса да вземе Лора; типовата къща, която изглежда точно такава, за каквато винаги бе мечтала; и най-красивата картина — споменът за импровизирания им „пикник“ на пода в хола…

Тежък ден ли? Потисна стенанието и се усмихна насила.

— Не тежък — отвърна накрая, — но доста вълнуващ.

— Така ли? — дъщеря й бе заинтригувана. — Защо?

Лора отпи от димящото кафе, за да спечели малко време. Днес бе сряда. Меган работеше при Ханк в четвъртък и петък следобед и цял ден в събота. Трябваше да й каже, че се е съгласила да обзаведе типовата къща, защото Меган все едно щеше да разбере и да се чуди, че майка й не е споменала нищо. Тя се поколеба и се впусна в обяснения.

— Днес получих предложение, което би могло значително да разшири бизнеса ми.

— Чудесно! Но не съм мислила, че бизнесът ти има нужда от разширяване.

— Всеки бизнес има нужда от разширяване — забеляза Лора поучително и внимателно остави чашата на масата.

— Както кажеш — сви рамене Меган. — Е, кого успя да уловиш в мрежата си?

Майка й облиза пресъхналите си устни.

— Строителна компания „Бренсън“ — произнесе отчетливо.

— Строителна компания „Бренсън“?! — Меган се намръщи. — Че за какво му е на Ханк специалист по вътрешно обзавеждане?

Не знаеше ли тя защо му е на Ханк специалист по вътрешно обзавеждане? Работеше при него вече осем месеца! Не се ли беше случвало през това време да завърши някоя къща?

— За типовата къща в новия комплекс, разбира се. За какво друго?

— Това ме убива. Доколкото знам, той никога не е обзавеждал типовите си къщи.

При тези думи Лора настръхна. Специалист ли търсеше Ханк, или…

— О, здравей, не знаех, че си тук — Рут се втурна в кухнята с една закачалка, на която висеше пъстра блуза. — Меган даде ли ти кафе?

— Да — посочи Лора чашката и мрачно помисли колко е предсказуема — дори дотам, че в мига, в който влизаше вкъщи, вече й предлагаха кафе. — Вечерята ухае много вкусно.

— Почти е готова. Имаш време да вземеш душ и да се преоблечеш, ако искаш.

Благодарна на възможността да се спаси от по-нататъшните въпроси на дъщеря си. Лора взе чашата и тръгна към вратата.

— Искам. Ще се върна след петнайсетина минути.

Докато топлите струи се стичаха по умореното й тяло и отмиваха вътрешното напрежение, тя се замисли за значението на това, което Меган неволно й бе съобщила за Ханк и за възможните причини да я потърси… Доколкото дъщеря й знаеше, той никога досега нито бе наемал специалист, нито си бе правил труда сам да обзаведе някоя от типовите си къщи. Но въпреки това сега я повика за тази работа. Хм… Лора замислено спря душа и се избърса. Потискайки треперенето, което предизвикваха тези размишления, тя хвърли влажната кърпа в белия кош в ъгъла, отвори шишенцето с ароматизиран лосион и започна старателно да го втрива в меката си кожа.

Наистина ли Ханк търсеше специалист, който да обзаведе типовата му къща, за да повиши цената й, или просто искаше… Бавно се обърна да погледне отражението си в голямото огледало на вратата на банята.

Нея ли искаше Ханк? Образът на жената в огледалото по нейно мнение напълно съответстваше на наближаващия й четиридесети рожден ден. Освен това изглеждаше отчайващо обикновена. Фигурата й не беше зле, но леко слаба. Винаги се бе отчайвала от гърдите си, които не бяха достатъчно големи, въпреки че бяха добре оформени и все още изненадващо твърди, стегнати и високи. За нейния ръст и тегло талията бе добре — нито прекалено тънка, нито дебела. Ханшът е приличен, реши тя, като проследи плавната извивка от кръста до бедрата. С въздишка стигна до едва забележимата заобленост на корема, която никакви упражнения не бяха успели да загладят след раждането на Меган. Съзнателно прескочи малките бледи белези — доказателство, че е родила две деца.

Ни най-малко не бе очарована от видяното и се изкушаваше да обърне гръб на отражението, което обикновено избягваше. Но сега не помръдна. Бе решила да си обясни какво точно разпалва интереса на Ханк. Трябваше честно да си признае, че краката й съвсем не са лоши. Освен това имаше хубави глезени. Прекрасно, помисли тя и критично проследи дългите си стройни бедра от коленете до заобления ханш.

Спря замислените си очи на лицето. Според нея и то не беше нещо особено. Чертите й бяха правилни, но не и впечатляващи. Очите имаха светлокафяв цвят. Като малка съжаляваше, че не са загадъчно зелени. И какво би могъл да каже човек за косата й, освен че е кестенява? Е, да, косата й бе гъста и мека, но кестенява — нито махагонова, нито червеникава, нито дори пепелява…

Но кожата й бе гладка. Лора присви очи и остана доволна. Всъщност бе изключителна и тя го знаеше. Старателно поддържаше копринената си полупрозрачна кожа, заради която изглеждаше значително по-млада. Миглите й бяха дълги, естествено извити нагоре и нямаха нужда от спирала.

Страхотно! Отвърна се от огледалото с убеждението, че изглежда доста обикновено. По собствената й преценка решително не бе умопомрачителна красавица като например Джини Девлън. И въпреки това Ханк се бе отказал от възможността да се запознае с Джини, за да бъде с Лора.

Защо? Защо, след като очевидно се харесваше на жени от всякакви възрасти и вероятно можеше да има, която пожелае, красивият трийсет и шест годишен и много привлекателен Ханк Бренсън се бе спрял на Лора Сийтън, вдовица, майка на две деца и неприятно близо до четиридесетте?

Беше обяснил причината много лесно — трябвал му специалист по вътрешно обзавеждане, а след като Меган работела при него, естествено се сетил първо за майка й. Не, ако се съди по поведението му днес следобед, той сякаш се интересуваше от Лора повече лично, отколкото професионално.

Ала Меган твърдеше, че той никога досега не е обзавеждал типовите си къщи… Лора си спомни колко бе разстроен от съобщението, че ще трябва да чака отговор до утре. Усети как в гърдите й се надига вълнение. Беше ли възможно той да използва къщата само като повод да се свърже с нея? Действително ли желаеше тя да обзаведе къщата? Или искаше…

— Майко, Рут слага вечерята — гласът на Меган прекъсна трепетното й вълнение.

— Идвам!

Без да мисли, Лора захвана косата си с шнола и бързо излезе. Разсъжденията нямаше да я доведат доникъде. Докато слизаше по стълбите, си спомни последния разговор с Ханк. Преди да стигне до кухнята, вече бе решила да каже на Рут утре да не я чака за вечеря. Беше обещала на Ханк да отиде следобед в къщата и искаше да прекара известно време с него. Ако имаше малко ум в главата, трябваше направо да го попита защо точно я е наел…

Мисълта, че ще поиска от него обяснение за намеренията му я изпълваше с очаквания цялата вечер и целия следващ ден. На сутринта трябваше да се насили, за да погълне леката закуска от чашка грейпфрутов сок и препечена филийка черен хляб. Трябваше да се съсредоточи, за да разговаря свързано с няколкото клиенти по телефона, да се бори с непрекъснатото желание да поглежда часовника и да понася многозначителните погледи, които Джини й хвърляше от време на време.

Бе почти три, когато каза на Джини, че отива на среща с клиент и днес няма да се върне. Докато излизаше, изглеждаше спокойна и сдържана, както винаги. Вътрешно обаче се чувстваше напълно изчерпана.

Типовата къща бе разположена в покрайнините на жилищния квартал. Докато караше натам, й се стори, че сградата прилича на диамант, сияещ върху безупречния пейзаж.

Излезе от колата, огледа замислено местността и поздрави наум Ханк за чувството му за симетрия и предвидливо планиране. С усмивка реши, че още щом строителството и околното пространство бъдат завършени, фирмата ще бъде обсадена от нетърпеливи купувачи… Ако не и преди това.

Пристъпи към необикновената входна врата, боядисана във весел син цвят. Усмивката й угасна. Ами ако вратата е заключена? Ханк не се сети да й даде ключ. Протегна ръка и натисна старомодната дръжка. Вратата се отвори.

Имаше чувството, че се връща у дома. Тази мисъл я потресе в момента, в който прекрачи прага. Стъпките й отекнаха по плочките в антрето. Рязко спря на входа на хола. Взря се в дъсчения под и дъхът й секна. Представи си две тела, безчувствени към твърдостта на пода и остатъците от импровизирания пикник. Усети отново топлите устни на Ханк върху своите, силното му тяло, натежало върху нейното… Стисна дръжката на куфарчето. Първоначално смяташе да продължи с хола, но сега реши да започне със стаите — те поне не бяха свързани с никакви спомени. Обърна се и изтича по стълбите.

Веднага загуби представа за времето. Нямаше идея дали Ханк иска да обзаведе само една стая или всичките, но след като започна, нищо не можеше да я спре. Идеите се раждаха в главата й по-бързо, отколкото успяваше да ги скицира. Виждаше как точно трябва да изглежда всяка стая и баня. Остави спалнята за най-накрая. Тя бе огромна. Състоеше се от голяма стая, просторна гардеробна и баня. Мина й през ум, че тук спокойно може да живее тричленно семейство.

Колкото и да се мъчеше да измисли някакви идеи за привлекателни, но безлични мебели, непокорният й ум упорито предлагаше решения, отразяващи личността на определен човек. В съзнанието й това бе стаята на Ханк Бренсън. Не можеше да си представи тук никой, освен него. Застанала със затворени очи в средата на спалнята, тя виждаше как той се отпуска в горещата вана, как си избира дрехи, как се просва на…

— Плаче за едно огромно легло…

Лора се стресна и отвори очи. Ханк се бе облегнал на вратата в същата поза, в която го бе видяла вчера в нейния офис. Но днес изглеждаше съвсем различно. Вместо прашните работни дрехи и обувки сега той носеше тъмнокафяви панталони, светлокафяво спортно сако, светлосиня копринена риза и лъснати до блясък островърхи обувки. Лора изтърси първото, което й хрумна:

— Ти си облечен!

— Предпочиташ да не съм ли? — устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Не! Да! Исках да кажа… — вече и тя не бе сигурна какво е искала да каже. — Ох, много добре ме разбра!

— Хм — кимна той дълбокомислено. — Искаше да кажеш, че тази вечер изглеждам чист и представителен.

— Тази вечер ли? — погледна през прозореца. Хоризонтът пламтеше в отблясъците на залеза. — Колко е часът?

Ханк демонстративно се взря в часовника си.

— Точно шест и четиридесет и девет. Време за едно питие преди вечеря.

— Питие ли? — повтори Лора.

— Да — отвърна той.

— Преди вечеря?

— Да.

— Ще вечеряме заедно?

— Позна.

Тя пое дълбоко въздух. Искаше да отиде с него копнееше да бъде с него, но…

— Ханк, нали ти обясних за Меган.

— Зная — в очите му проблеснаха весели пламъчета. — Там, където отиваме, никой няма да ни види.

— Къде отиваме? — попита Лора, въпреки че вече знаеше. Усмивката му отново я омагьоса.

— В моя апартамент.