Джоан Хол
Най-желаният мъж (3)

Трета глава

— Като начало да ме наричаш Ханк, Лора — настоятелният му глас отново събуди трепетното й предчувствие. Тя се насили да прозвучи леко нетърпеливо:

— Добре. С какво мога да ти бъда полезна… Ханк?

— Хм, тази пролет е мноого студено — провлече той. — Гласът на секретарката ти беше почти леден.

— Това е моята помощничка — поправи го Лора.

— Каквато и да е — тонът му показваше, че изобщо не се интересува от Джини. — Обаждам се да ти определя среща.

— За какво? — попита тя объркано.

— С какво се занимаваш? — отговори той на въпроса с въпрос.

— Да не би да ти е необходим специалист по вътрешно обзавеждане?

— Позна. Искам да обзаведа къщата си, преди да поканя гости — обясни той. — И нали Меган работи при мен, естествено, първо се сетих за теб. Интересува ли те предложението?

Дали я интересуваше? Прехапа устни. Интересуваше я, естествено, и то — твърде много! Първата й мисъл бе да му откаже под предлог, че графикът й е прекалено натоварен. Но търговският усет й подсказваше да не отминава възможността да се изяви в една нова за нея област.

— Да, разбира се, че ме интересува — отговори накрая.

— Добре… Но има един малък проблем.

— Какъв е той? — въздъхна Лора.

— Сроковете ни притискат. Възможно ли е да приключиш до края на месеца?

— Не — отсече Лора без колебание.

— Харесвам решителните жени — засмя се той и по гърба й полазиха тръпки. — А можеш ли да ми кажеш поне ориентировъчно колко време ще ти отнеме?

— Не преди да видя проекта и да преценя обема на работата — смехът му отново я накара да потръпне.

— Добре. Имаш ли свободно време утре, за да огледаш къщата?

Утре! Тя усети как в нея се надига паника. Сама се изненада от спокойния си тон.

— Един момент, ще проверя графика си.

— Разбира се.

Почти не чу отговора на Ханк. Бе прекалено заета с въпроса дали тази сутрин не е забравила ума си в леглото. Преди по-малко от двайсет и четири часа бе решила, че ще бъде най-добре да не го вижда повече. Нямаше нужда от усложненията, свързани с мъж, в когото дъщеря й бе влюбена. И въпреки това сега търсеше пролука в графика си, за да се срещне с него! Поклати учудено глава и се огледа, сякаш търсеше къде да се скрие. В момента, в който забеляза любопитството в погледа на помощничката си, лукава усмивка изтри напрежението от лицето й. Почувства как паниката отстъпва.

— Какво имаш за утре? — попита тихо с ръка на слушалката.

Джини не си направи труда да погледне в бележника.

— Имам среща с Джени Добинс в един часа. Защо, искаш да отида при господин Бренсън вместо теб ли?

— Да — Лора свали ръка от слушалката. — Ще бъде ли удобно в десет и половина, Ханк? — вдигна въпросително вежди към Джени, която кимна в знак на съгласие.

— В единайсет и половина ще ми е по-удобно.

— Единайсет и половина ли? — повтори тя на глас. Джени отново кимна. — Да, може.

— Добре — Ханк продължи с обяснения как се стига до къщата, които Лора старателно записа. Накрая завърши: — Ще се видим там, нали?

— Да. Дочуване, Ханк.

Но задоволството, че е успяла толкова умно хем да поеме работата, хем да стои на разстояние от този смущаващ мъж, не продължи дълго. Когато дългият следобед премина в още по-дълга вечер, удовлетворението й потъна в усещане за досадна празнота. Но тя нямаше желание да се задълбочава в това чувство, а още по-малко да го назове. Затова се зарови в планини от цифри — както в канцеларията през целия следобед, така и в малкия си кабинет у дома по-късно същата вечер. Когато през нощта си легна изтощена, не само всичките й сметки бяха готови за предаване на счетоводителката, но и главата й бе толкова задръстена с числа, че веднага потъна в дълбок сън, несмущаван от видения за един висок мъж със съблазнителен глас…

Решението й да избягва всякакви контакти с Ханк бе подложено на жестоко изпитание при първия поглед към Джини следващата сутрин. Времето, до вчера влажно и студено, капризно се бе променило. Меката слънчева светлина изливаше топлината си върху сгърчената от зимата земя, а във въздуха се носеше опияняващ аромат. Облечена за сезона, Джини приличаше на нежен пролетен цвят. Със смътно раздразнение Лора огледа одобрително младата жена. Гъстата й червеникава коса падаше свободно на вълни до средата на гърба, където най-неочаквано се оказваше, че червените кичури прекрасно хармонират с яркорозовия жакет на костюма й. Силно вталената по-бледорозова копринена блуза само подчертаваше женствените й форми. Лачените обувки с високи токове допълваха дългите стройни крака с изящни глезени. Зеленината на екзотичните й очи изпъкваше от майсторски поставения грим.

Макар Лора винаги да се обличаше безупречно, днес определено се почувства потисната от сравнението. Когато точно в единадесет часа помощничката й излезе от канцеларията, Лора едва сдържа една въздишка. Представи си какво впечатление ще направи фантастичната Джини на този мъжествен клиент. И поне още петнайсет минути имаше чувството, че ще се удави в аромата на възбуждащия й парфюм.

Малкото звънче на входа на приемната съобщи за присъствието посетител. Лора стана, отвори вратата и позна една от най-капризните си клиентки. Погледна бързо към часовника. След няколко минути Джини трябваше да се срещне с Ханк. Преглътна мъчително и разтегна устни в топла усмивка. Предстоеше й един много дълъг ден…

Телефонът в колата иззвъня в момента, в който Ханк отваряше вратата. Той седна зад кормилото, взе слушалката и хвърли поглед към часовника на таблото. Единайсет и двайсет и осем. Явно Лора бе не само решителна, но и точна. Усмихна се одобрително и натисна бутона.

— Бренсън слуша.

— Ханк, една жена иска да те види — долетя гласът на бригадира. — Чака в типовата къща.

Ханк завъртя ключа на стартера.

— Добре, идвам. Предложи на дамата кафе.

— Готово.

Първото, което забеляза, когато влезе в къщата, бе яркорозовият й костюм. Леко се усмихна. След това видя блестящата червена коса. Стисна устни. Жената чу тежките стъпки на работните му обувки по дъсчения под и се обърна. Устните й се разтегнаха в професионална усмивка.

— Господин Бренсън? — тя тръгна към него, протегнала изящната си ръка.

Ханк стисна меките й пръсти и присви очи. Без съмнение, това бе поразително красива жена… Но друга! В гърдите му се надигна гняв. Успя да го прикрие.

— Госпожо…? — вдигна той въпросително черните си вежди.

— Девлън — подсказа му тя с тих дълбок глас, който той познаваше от телефонния разговор вчера. — Джини Девлън. Аз съм помощничката на Лора.

— Ясно — Ханк пусна ръката й и бързо я огледа — от буйната червена коса до върховете на лачените обувки. Като истински мъж не можеше да не я оцени: в ярките си пролетни дрехи тя въплъщаваше представата на всеки мъжкар за прекрасна съблазън. На всеки, но не и на Ханк. Него тя не го интересуваше. Безцеремонният му тон ясно показваше, че тази жена не му е направила никакво впечатление.

— Очаквах вашата началничка.

— Да, знам, но… — започна Джини. Той рязко я прекъсна:

— Защо тогава я няма?

— Лора е много заета в момента — обясни Джини, без да се смущава, поне външно, от грубостта му. — Тя реши, че ще мога да поема тази задача вместо нея.

— Сбъркала е — сопна се Ханк. — Не искам да ви обиждам, госпожо Девлън, но аз също съм много зает — с пресилена усмивка я изпрати до вратата. — Моля да ме извините. Имам спешна работа.

Изражението й вече открито издаваше недоумение.

— Но, господин Бренсън… Ами…

Но Ханк вече се бе качил в пикала и след секунда колата се отдалечи от къщата, оставила зад себе си само облак прах.

— Жени! — Ханк дори не усети, че възкликна на глас. Бе ужасно ядосан. А като си спомни трескавото очакване, откакто си определи среща с Лора, се ядоса още повече.

Преследван от спомена за прекрасното й лице, мекия глас, светлокафявите очи и стройното тяло, но с онази прелестна закръгленост, която само зряла жена може да притежава, той снощи почти не бе спал. Неспокойното му съзнание тормозеше тялото с толкова еротични образи, че той се мята часове наред, облян в пот. На разсъмване вече тръпнеше от очакване. Копнееше да я докосне, да я притисне в прегръдките си, да я целуне. Но знаеше, че това удоволствие ще му бъде отказано, и се утешаваше поне да я види и да поговори с нея…

А Лора изпрати Джини Девлън! Ханк стисна зъби от безсилен гняв. Чувстваше се измамен и това чувство не му харесваше.

Как посмя да си насрочи среща и да му изпрати помощничката си? Той изруга на глас и стисна волана с такава злоба, сякаш най-голямото удоволствие в живота му би било да го изтръгне. Дали тя не го мислеше за някое измъчвано от хормони хлапе, привлечено от хубавото й лице? Превключи нервно скоростите. Е, като за трийсет и девет годишна жена, отгоре на това и баба, Лора не се бе научила да познава мъжете като цяло… А Ханк Бренсън — в частност. Щеше да й даде добър урок!

Мелодичният глас на камбанката даде сигнал, че вечно недоволната клиентка най-после си тръгва. Тази високомерна жена бе стояла в приемната поне половин час. Лора успя да се държи външно спокойно и приветливо, но имаше чувството, че ще се взриви от напрежение. Когато вдигна слушалката на звънящия телефон, не бе в най-доброто възможно настроение. Гласът й трепна в края на професионалното представяне:

— „Нов дизайн“, добър ден. С какво мога да ви бъда полезна? — докато говореше, усети как по гърба й пролазва странна тръпка — сякаш някой я гледаше настойчиво. Намръщи се и понечи да се обърне, но замръзна при гневния звук на обикновено спокойния и тих глас на помощничката си:

— Лора, сблъсках се със стена!

Представи си лъскавата кола на Джини смачкана като хармоника в някаква стена и я обзе паника.

— Господи, Джини, добре ли си?

— О, аз съм съвсем наред… Ако не се броят няколкото драскотини по самочувствието ми.

Самочувствието й? Лора примигна объркано.

— Джини — започна тя успокоително, — къде се случи това?

— Случи се в типовата къща. А стената се нарича Бренсън.

— Ханк ли?

— Да.

Стресната от мрачния глас зад гърба си, Лора изпусна слушалката и бързо се обърна. Занемя от учудване при вида на високия мъж на входа. Обхвана я нещо средно между смътен страх и възбуда. Облечен в светлокафяви памучни панталони и риза с навити ръкави, покрит с прах, с изцапано лице, той продължаваше да е най-привлекателният мъж, когото бе имала нещастието да срещне. Ханк Бренсън стоеше, облегнат на вратата, преметнал небрежно крак върху крак, и със скръстени на гърдите ръце. Но само един поглед към очите му бе достатъчен, за да разсее илюзията за спокойствие и непринуденост, което се излъчваше от позата му. Ханк я пронизваше с поглед.

— К-какво? — гърлото й пресъхна. Бе толкова смутена, че не чуваше приглушените звуци от слушалката, която все още стискаше, докато Ханк не кимна към нея:

— Кажи „дочуване“ на госпожа Девлън — говореше тихо, но това без съмнение бе заповед.

Джини! Лора взе слушалката.

— Извинявай — каза разкаяно.

— Какво става там? Мъжки глас ли се чува?

Лора облиза пресъхналите си устни и едва се въздържа да не потрепери от втренчения поглед, с който той проследи върха на езика й.

— Да… Ами… Сега не мога да говоря — поразена от собственото си мънкане, тя потисна напиращия нервен смях. — Господин Бренсън е тук. Ще ти обясня по-късно.

— Ханк Бренсън е в канцеларията с теб?! — възкликна Джини. — Сега?

— Да, аз…

— Кажи „дочуване“, Лора — този път в гласа му се доловиха стоманени нотки.

Тя благоразумно реши да не подлага търпението му на изпитание, въпреки че се изкушаваше. Погледна го изпепеляващо, но се подчини.

— Трябва да свършваме, Джини. Ще поговорим следобед.

— Не обещавай — измърмори Ханк.

— Но… — опита се да възрази Джини.

Лора внимателно остави слушалката, вдигна глава и го погледна.

— И така, в какво се състои вашето оплакване, господин Бренсън?

Ханк вдигна вежди.

— Ние — имам предвид аз и ти — имахме уговорена среща за тази сутрин. Ти не изпълни уговорката. Затова дойдох да те взема.

Да я вземе ли? Крехкото й тяло се разтресе от гняв. Нямаше да позволи на никого да се държи с нея като със залисало се дете, което трябва да бъде „взето“. Трябваше да призове на помощ цялото си достойнство, за да не му закрещи.

— Ти искаше да получиш мнение от специалист по вътрешно обзавеждане. Изпратих ти един от най-добрите.

— Аз искам теб.

Лора замръзна, безсилна пред разливащата се в тялото й топлина. Каза си, че Ханк се интересува от способностите й като специалист, а не лично от нея, но това не й помогна особено. В съзнанието започнаха да се редуват образи — мимолетни, но безпощадно точни в своята еротика — тя и Ханк, голите им тела, преплетени в неудържима чувственост… От един особено ясен образ по гърба й полазиха студени тръпки и сърцето й се разтуптя лудешки — полуотворените устни на Ханк, гладно обхождащи голата й плът. Обзета от неочаквана страст, по-силна от всичко изпитвано или дори мечтано досега, Лора не бе в състояние да каже или направи каквото и да е. Само го гледаше безмълвно.

Когато Ханк се отблъсна от вратата и тръгна към нея, гърлото й се сви и от устните не можеше да излезе нито звук. Той вдигна ръка с привидно лениво безразличие. Зави й се свят от възбудата на предчувствието. Хипнотизирана от силата на привличане, която чувстваше и от преднамерено бавните му движения, тя не бе подготвена за това, което се случи. Преди да е разбрала какво става, Ханк свали от закачалката сакото й, грабна от бюрото ръчната й чанта и куфарчето, хвана я за ръка и я повлече навън.

— Къде… Защо… Ханк! — Лора заби токчета в пода на две крачки от входната врата. — Какво правиш? — опита се да го погледне, но успя само да изохка, когато той разтвори рязко вратата и я избута през нея.

— Бързам да те заведа на срещата ти — Ханк погледна изразително ръчния си часовник. — Вече си закъсняла повече от половин час — безгрижно отмина несвързаните й опити да протестира и бутна вратата: — Няма ли да заключиш?

— Искам да извикам полицията да заключи теб! — избухна тя. — Не можеш така да нахълташ в моя офис и да ме отмъкнеш!

Устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Да се обзаложим ли?

Лора знаеше, че по никакъв начин не може да спечели. Имаше две възможности, но нито една от тях не й харесваше — или да се предаде и да тръгне с него, или да продължи да се кара пред хората и да стане за смях. С въздишка на раздразнение избра да се предаде.

Но когато Ханк отвори вратата на прашния си пикал и тя погледна вътре, поклати глава и отстъпи назад:

— Няма да вляза!

Ханк незабавно доказа, че схваща бързо.

— Разбирам — каза той, местейки поглед от мръсната седалка към трептящите й от чистота тъмносиня пола и бяла копринена блуза. След това намръщено огледа собствения си прашен костюм. — И ако не ме пуснеш да седна в твоята кола, няма да ти се сърдя.

— О, моля ти се — възкликна Лора нетърпеливо. — Нямам нищо против да седнеш в моята кола. Въпросът е, че ако пътуваш с мен, после ще трябва да се връщаш за пикала. По-добре да карам след теб.

Колебанието му бе кратко, но изразително.

— Мога ли да ти вярвам, че ще ме следваш? — прикова я той с кехлибарения си поглед.

До края на света — бе първата й мисъл. Спонтанният отговор прониза цялото й тяло. За момент забрави всичко останало.

— Лора? — обади се подозрително Ханк.

— Какво? — заекна тя. — А… Да, разбира се, ще те следвам.

— Хм — не изглеждаше сигурен.

Лора си каза, че трябва да се държи като възрастен човек и се овладя.

— Казах, че ще карам след теб.

Недоверчивото му изражение изчезна.

— Къде е колата ти?

— Паркирал си пред нея — махна тя към един тъмночервен буик.

— Хубава е — огледа той одобрително лъскавия автомобил.

— Благодаря.

— Няма защо. Сега може ли да тръгваме?

Лора го погледна лукаво:

— А аз може ли да си получа сакото, чантата и куфарчето, или ще ги държиш като залог?

Ханк й ги подаде със смях.

— Не ми трябва залог. Вярвам ти. Надявам се, че колкото пъти погледна в огледалото, ще виждам красивата ти кола.

През целия път Лора внимаваше да поддържа дистанция от трийсетина метра зад пикапа.

Тя очакваше да види обичайните еднакви постройки, подредени върху миниатюрни парцели, но бе приятно изненадана от уникалната архитектура и градоустройство. Всяка къщичка бе не само различна, но и съвсем оригинална, пространствата между тях бяха обширни и, макар все още строежът да бе в груб вид, тя можеше да си представи колко привлекателен ще стане кварталът, когато проектът бъде завършен, а теренът — оформен.

Влюби се в типовата къща в момента, в който влезе в просторното антре. Чувството се засили, докато Ханк я развеждаше бавно от стая в стая. Имаше всичко, за което Лора бе мечтала в собствения си дом. Многобройните интересно разположени прозорци създаваха илюзия за истински простор. Огромният хол се извисяваше към покрив от стъклени панели. Широката открита стълба се извиваше величествено към втория етаж. Огромната спалня имаше баня и стаичка за преобличане — и двете само малко по-тесни от спалнята на Лора.

— Е, какво мислиш? — попита Ханк, докато слизаха по стълбите. — Искаш ли да се заемеш с обзавеждането?

— Бих се борила със зъби и нокти, за да я обзаведа — призна тя без колебание.

Ханк спря и се обърна. Беше с едно стъпало по-ниско, но въпреки това Лора трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Кога можеш да започнеш? — в ъгълчетата на очите му бавно засия усмивка, която си проби път до устните му и стигна право до сърцето й.

— Започнах в мига, в който прекрачих прага — засмя се тя и внимателно опря ръка на топлите му твърди гърди. Замая се от неочаквано връхлетялата я възбуда.

— Ако ми направиш път, бих искала да започна — промълви несигурно.

— Трябва ли? — попита той тихо.

— Моля? — прошепна почти нечуто Лора.

— Да се дръпна.

— Защо?

— Не искам.

— Защо?

— Харесва ми да стоя близо до теб.

— Така ли? — зави й се свят.

— Може ли да те целуна? — Ханк бавно се наведе към нея.

— Трябва ли?

— Мисля, че да — дъхът му докосна устните й.

— Тогава по-добре го направи — затвори очи.

— Искаш ли?

— О, да!

На стълбите в празната къща Лора получи целувка, каквато никога по-рано не бе получавала. Устните му бяха твърди и нежни, настойчиви и умоляващи, топли от нежност и горещи от страст. Ръцете му се обвиха около нея и я привлякоха към силното му тяло. Чувства, усещания, впечатления я увлякоха в невероятен водовъртеж. Копнееше за Ханк! Но всичко бе твърде вълнуващо и се случваше прекалено скоро. Тя тихо простена и леко допря върховете на пръстите си до гърдите му. Това бе достатъчно, за да сложи край на целувката.

Ханк откъсни устни от нейните и я погледна в очите, като дишаше тежко. Допря устни до челото й. Очите му бяха затворени, но лицето — напрегнато. Когато заговори, в гласа му се долавяше невероятно страхопочитание и благоговеене:

— Спокойно. Корабът потъва нормално.

Нямаше нужда от повече обяснения. Лора го разбра прекрасно. Тя изпитваше същото чувство за потъване. В ушите й отекваха оглушителните удари на сърцето. Смътно осъзна, че трябва да каже нещо.

— Докъде бяхме стигнали? — попита разсеяно.

— Ами… Не знам. — Ханк отново притисна устни към челото й.

— Не ми помагаш много.

Той се засмя и я прегърна по-силно. Притисната към него, Лора го усети как заговори, преди да чуе думите:

— Много е трудно да помогнеш на други, когато нямаш представа как да спасиш самия себе си.

— Горкичкият! — и тя се бе развеселила. — Изпитваш ли нужда да бъдеш спасен?

Той отслаби прегръдката си и отдръпна глава, за да се взре в очите й. На красивите му устни заигра усмивка.

— Спасен? Не — в очите му затанцуваха закачливи пламъчета. — Бих ти казал точно от какво чувствам нужда, но ме е страх да не те изплаша…

Веселието й отстъпи на смущаващо вълнение. И макар че не се бе изчервявала поне от двайсет години, усети как пламва.

— Ханк, аз… — не можа да продължи.

— Знам — покорно я пусна и слезе две стъпала надолу. — Всичко това се случва прекалено бързо за теб, нали?

Колкото и малко да бе разстоянието между тях, поне й позволяваше да диша нормално.

— Да — призна тя. — Ние всъщност изобщо не се познаваме.

— Може би. Но и двамата знаем нещо много важно.

Пулсиращото й тяло само по себе си бе отговор, но тя все пак зададе въпроса:

— И какво е то?

— Че се подлудяваме взаимно. Не е ли вярно?

Изведнъж Лора се почувства млада, недодялана и непокорна. Толкова много години бяха минали от последния път, когато бе усещала искриците на огъня, който Ханк сега разпали в нея без никакви усилия! Не знаеше какво да отговори. Сведе поглед безмълвно.

— Лора? — настойчивият му глас я накара да го погледни.

— Да?

— Накарах те да се чувстваш неудобно ли?

— Да — прошепна тя.

— Искаш ли да изчезна за малко?

От неговата чувствителност и съобразяване огънят се изтегли от страните и, спусна се надолу и обхвана сърцето. Гърлото й пресъхна, ала очите се навлажниха.

— Аз… Наистина трябва да се заема с работата, за която ме доведе тук.

— Добре — с няколко крачки се озова до вратата и я отвори. Но преди да прекрачи прага, се обърна и я предупреди с лукава усмивка: — Ще се върна!