Джоан Хол
Най-желаният мъж (9)

Девета глава

Странно променена от осъзнаването, че е влюбена в Ханк, Лора интуитивно усети разликата в него в понеделник следобед. Той не беше студен, а леко сдържан, не точно груб, но рязък и нетърпелив.

Когато Ханк влезе, тя работеше в трапезарията. Усмихна се колебливо, изненадана от изражението му. Той нито отвърна на усмивката й, нито си направи труда да я поздрави.

— Говори ли с Меган? — попита доста заповеднически.

Не й харесваше тонът му. Не й харесваше и да се чувства притисната.

— Първо кажи „здравей“.

Той не се впечатли.

— Каза ли й?

— Не! — сопна се Лора.

— Не?! — Ханк присви очи, приближи се бавно и се надвеси над нея с ръце на кръста. Пронизваше я с поглед. — Защо? Нали ми обеща, че ще говориш с нея?

Двете безкрайни нощи, прекарани в безплодни разсъждения и самоанализи, вместо в спокоен сън, напомниха за себе си. Търпението й започна да се изчерпва. Можеше да е достатъчно глупава, та да се влюби в този мъж, но положително не си бе загубила ума дотолкова, че да го остави да й се качи на главата. Та тя дори бе по-възрастна от него!

— Обещах, че ще избера подходящо време и място, за да говоря с Меган — отвърна тя отчетливо и смело посрещна горящия му поглед.

По стиснатите му челюсти трепна мускулче.

— Имаше два дни, за да намериш подходящо време и място. Имала си предостатъчно възможности.

— Два дни! — избухна Лора. — Имах събота вечерта и неделя — пое въздух, за да се успокои. — Освен това, ако си спомняш, ти казах, че в събота вечерта имахме уговорка да отидем у Брук и Дон — реши да не обяснява колко рано си тръгна от дома на дъщеря си и защо. — А колкото до вчера — продължи тя, — видях Меган за два часа, един сутринта, преди да излезе на среща с някакви приятели, и един — преди да си легне, когато се върна. Не бих нарекла това „предостатъчно възможности“ — завърши разгорещено, без повече да крие раздразнението си.

— Значи докато се появи подходящ момент, ще продължим да си играем на смяна на ролите — изръмжа Ханк. — Поправи ме, ако бъркам, но тези неща обикновено не са ли наопаки? Винаги съм мислил, че детето ходи тайно на срещи с любовника си, а не родителят.

Загубила търпение, може би защото той бе прав, Лора закрачи из стаята.

— Ханк, моля те, опитай се да разбереш моето положение. Знаеш как стоят нещата.

— Знам, че цялата ситуация е ненормална! И двамата с теб сме възрастни, а трябва да се крием като гимназисти, да се срещаме тайно, и всичко, защото едно деветнайсетгодишно хлапе си е въобразило, че е влюбено в мен!

— Това деветнайсетгодишно хлапе е моята дъщеря — в гласа й прозвуча предупреждение. Той бе събудил майчинския й инстинкт за защита.

Ханк я изгледа с чувство на безсилие, след това се обърна и тръгна към вратата.

— Добре, ще играя още малко тази глупава игра — спря на входа и се обърна да я погледне. — Но би ли ми направила една услуга?

— Стига да мога — съгласи се веднага Лора с облекчение, че кавгата изглежда е свършила.

Той огледа мрачно голата стая.

— Виж дали ще можеш по-бързо да обзаведеш тук. Ако трябва да се крием, поне да бъде в относително по-удобно място.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато ставаше дума за обзавеждане, пък било то и припряно, Лора се справяше много добре. Към края на седмицата къщата започна да изглежда като дом, всъщност като дома на Ханк. Защото, въпреки че бе принудена да се спре на готови мебели, вместо да ги поръча, както първоначално смяташе, изборът й винаги бе свързан с Ханк.

За съжаление, когато ставаше въпрос за поддържането на равновесие в отношенията мъж — жена, не бе толкова добър специалист.

Тя бе влюбена в Ханк! При това го обикваше все по-силно с всеки изминал ден. Но вместо да я кара да прелива от щастие, чувството я изпълваше с угризения и съмнения.

Разумно ли беше да се обвърже с мъж в този момент от живота си? Това бе основният въпрос. Имаше и безброй подобни на него, които я тормозеха по всяко време на денонощието. Например, беше ли постигнала достатъчно в кариерата си и като майка, за да промени живота си? И не й ли беше минало времето за голямата страст? Накрая — какво щеше да прави, когато тази връзка, без съмнение много пламенна, започне да изстива?

Съмненията й се отнасяха преди всичко до Ханк. Какво изпитваше той в действителност към нея? Казваше й, че е прекрасна, но никога не бе споменал и дума за обвързване. Вече се държеше напрегнато и сдържано. Не беше ли поведението му първият признак за угасващия му интерес?

Въпросите и съмненията се въртяха непрекъснато в главата й. Като резултат тя стана по-затворена и предпазлива, когато бе с него.

Измина седмица, после още една и още една. Лора и Ханк се срещаха веднъж на всеки два-три дни. Къщата бе топла и гостоприемна. Любовта им бе гореща и засищаща. Връзката им обаче сякаш отслабваше с всяка следваща среща. Започнаха да спорят — винаги за несъществени неща, като храната, дрехите, а през една бурна нощ — и за времето. В началото на май Лора започна да изпитва чувството, че се мъчи да се задържи върху подвижни пясъци. Това я изморяваше.

Ханк бе в състояние на вътрешен конфликт. Докато част от него настояваше да признае любовта си към Лора, друга малка част го съветваше да се въздържи.

Присъствието на Люк му напомняше колко измамни са жените. Макар че брат му не се върна повече на тази тема след избухването си първата нощ, само като го гледаше, Ханк не можеше да забрави какво значи една жена да те използва и да те изостави.

Ядът му се бе надигнал, докато държеше брат си в прегръдките си и се бе излял върху Лора следващия понеделник. След това се бе превърнал в клокочеща злоба малко под повърхността, готова да изригне при най-дребния повод.

А Лора все още не бе успяла да намери подходящия момент да говори с Меган. Нежеланието й подхранваше гнева му, а той вгорчаваше техните отношения. Ханк знаеше това и ставаше още по-гневен и недоверчив.

Нещата не можеха повече да продължават така. Лора неволно наливаше масло в огъня. След седмици потискано напрежение експлозията бе неизбежна.

Лора пристигна в къщата рано следобед. Времето бе станало необичайно топло и тя бе облечена в блуза без ръкави, тънка права пола и леки сандали, откриващи изящните й глезени. Блестящата тъмна коса падаше свободно върху раменете, а в ушите проблясваха златни обеци. Тази сутрин се бе облякла с ясното намерение да достави удоволствие на Ханк. Нарочно дойде по-рано, за да му приготви вечеря. Омръзнали й бяха сухата храна и постоянното напрежение. Надяваше се, че една хубава вечеря, последвана от спокоен, мил разговор ще сложат началото на разрешаването на техните проблеми.

Спря да се порадва на резултата от усилията си в антрето и хола и се насочи към кухнята. Направи крачка в трапезарията и спря ужасена при вида на разрухата, която се разкри пред очите й.

Стъклените врати бяха счупени. Скъпият килим беше посипан с натрошени стъкла, пръст от саксия и откършени клонки от голямата папрат, която бе стояла в стаята. Търкаляха се и два камъка, очевидно хвърлени през прозореца.

Притиснала ръка към устата си, Лора се вцепени при вида на опустошението. Не можеше да повярва на очите си. Чувстваше се лично засегната. Кой? Защо? Трябваше да намери Ханк незабавно! Втурна се навън.

Знаеше, че в момента покриват една от близките къщи. Веднага видя Ханк. Той работеше заедно с другите мъже на покрива. Гол до кръста, подреждаше керемиди. Изтича натам, без да обръща внимание на подсвиркванията и дюдюкането на работниците наоколо. Преди да успее да извика, той чу шума и се изправи да види какво става. Тя забеляза как очите му се разшириха, когато я видя, и чу ядосания му глас:

— Млъкнете, глупаци! — стоеше на самия край на покрива. Тя се уплаши, че ще падне. — Какво има, Лора? — попита по-спокойно, но гневът в гласа му не бе изчезнал.

Тя бе прекалено разтревожена, за да обърне внимание.

— Ханк! Трябва да ти кажа нещо. Някой се е вмъкнал в къщата!

— Господи! — вятърът довя звучната му ругатня. — Чакай там, идвам — спусна се ловко по стълбата и преди Лора да успокои дишането си, стигна до нея, хвана я за ръка и я повлече към прашния пикап. — Какво се е случило? — попита той и запали мотора. Пикапът излетя.

— Някой е хвърлил два големи камъка през стъклените врати — обясни тя. — Прозорците са счупени — замълча, защото пикапът рязко спря пред къщата. — Както и саксията. Цялата трапезария е обърната наопаки.

— Нещо друго да е счупено или да липсва? — попита Ханк и стремглаво влетя в къщата.

— Не съм разглеждала — задъхваше се по петите му Лора. — Веднага дойдох при теб.

— Добре — замръзна на прага на трапезарията. — По дяволите! На кой идиот му е притрябвало… — огледа парчетата на пода и се обърна толкова внезапно, че едва не се блъсна в нея. — Стой тук! — нареди кратко. — Аз ще проверя другите стаи.

Тя взе метла и лопата и започна да разчиства. Когато Ханк се върна, се бе навела и събираше в лопатата пръст и стъкла.

— Какво, по дяволите, правиш?! — избухна той.

— Чистя — отговори Лора и хвана едно нащърбено стъкло.

— Остави! — заповяда той рязко, измъкна стъклото от ръката й и го хвърли обратно на пода. — Утре сутринта ще пратя някой да оправи — сграбчи я за раменете и я изправи. — И какво, по дяволите, се опитваш да докажеш, като се разкарваш в този вид пред моите хора? — изсъска той.

— Какво? — погледна го с искрено недоумение.

— Трябват ти доказателства, че мъжете те харесват, така ли? — повиши заплашително тон. — Аз ще ти ги дам! — Хвана я с една ръка под кръста, вдигна я и я понесе по стълбите.

— Ханк! — извика тя потресена. Всичко бе толкова неочаквано, че й се зави свят. Сякаш в един момент бе коленичила в трапезарията, а в следващия бе хвърлена по гръб върху голямото легло в спалнята и примигваше стреснато от шумното затръшване на вратата. — Ханк! Какво правиш?

— Искаш да ти представя подробния план ли? — провлече той подигравателно и започна да разкопчава колана си.

Лора се чувстваше уплашена, развълнувана и съвсем объркана. С какво го бе ядосала? А той наистина бе ядосан. Направо беше вбесен. Гневът бе изписан върху изопнатите черти на лицето и гореше в очите му. Но защо? И защо направи тази обидна забележка, че се опитва да се хареса на работниците му? Никога не се бе старала да се хареса, на когото и да е… Освен на него! Смутена и озадачена от странното му поведение, тя не помръдваше.

— Ханк… — гласът й изневери, когато той се обърна с гръб и седна на ръба на леглото да събуе обувките си. — Нищо не разбирам! Ханк!?

Ханк се изправи. Хвърли й студен преценяващ поглед, смъкна панталона си и го изрита настрани.

— Лора?! — подигра се той на тона й. — Само един от нас се съблича — пъхна палците си под ластика на слиповете си и ги смъкна по стегнатите бедра. Вдигна вежди: — Или се надяваш, че аз ще ти помогна?

Просната на леглото, тя го гледаше как се приближава и се чудеше как е възможно един мъж да изглежда толкова заплашителен и в същото време — толкова привлекателен. Загорялото му тяло бе покрито с пот след работата на покрива. Към аромата на слънце и въздух се добавяше мускусната миризма на възбуден самец. Преглътна мъчително и запълзя назад.

— Аз… Не разбирам какво правиш.

— Много добре разбираш! — от усмивката му я полазиха тръпки. — Да си беше разкопчала полата — забеляза той сухо и се стовари върху нея. — Вече наполовина си се измъкнала от нея.

Лора се опря с две ръце на дюшека.

— Ако опитваш някакъв нов начин за любовна игра, той не ми харесва — гласът й прозвуча като дрезгав шепот.

Той се изсмя и се наведе над нея:

— Започвам да ставам нетърпелив — опитните му пръсти разкопчаха ципа. — Нека ти помогна — с едно движение смъкна полата, чорапогащника и копринените бикини. Запрати сандалите в другия край на стаята и хвърли дрехите след тях.

— Ханк! Спри! — изпика тя повече възбудена, отколкото изплашена. — Стига вече…

Устата му погълна протестите й, а тялото тежеше върху нейното. Ханк я целува, докато тя почти загуби съзнание. Когато устните им се разделиха, Лора вече тихо стенеше и нетърпеливо го подканяше между бедрата си, прегърнала го здраво през кръста. Ханк устояваше на усилията й, като се държеше вбесяващо далеч от нея.

— Правилно ли чух, че вече ти стига? — презрително я изгледа той. — Искаш ли да спра?

— Не! — горящите й очи красноречиво говореха, че ако не изпитваше такава болезнена нужда от него в този момент, с удоволствие би го зашлевила.

Той се усмихна с разбиране и продължи да я тормози:

— Искаш ли да продължа? — люшна се леко и се отърка в нея.

— Да!

— Така ли? — проникна в нея и веднага се отдръпна.

— Да! — какво правеше той? И защо?

— Желаеш ме, нали, Лора? — Ханк се наведе и започна да дразни зърното на гърдата й с трепкащия си език. — Само мен ли?

— Да! — странно защо, но тя вече не се страхуваше от него в този момент. — Ханк, моля те, аз не раз… — започна тя, но той вдигна глава и я прониза с горящите си кехлибарени очи:

— Кажи го! — гласът му бе мек, но желязно настойчив.

— Желая те… — не й бе трудно да произнесе думите, които той искаше да чуе, защото те бяха верни. — Желая те! — повтори по-силно. — Само теб.

— Ти си моя, Лора. Моя! Запомни го! — резкостта на гласа му бе смекчена от издайническия трепет, който премина по тялото му.

В този момент Лора би му дала нещо повече от потвърждение на физическата й нужда от него. Дори би му се обяснила пламенно в любов. Но точно тогава Ханк нахлу в нея с такава сила, както никога досега.

Част от съзнанието й отбеляза, че с това мощно обладаване Ханк сякаш заявяваше властта си над нея. Но след това мисълта изчезна, пометена от удоволствието, което той й даваше и изискваше от нея.

Седмици по-късно щеше да осъзнае, че на върха на страстното им любене е заченала дете от Ханк…

Когато всичко свърши, той остана да лежи до нея. Дълбокото му неравномерно дишане ехтеше в тихата стая. Завъртя глава на възглавницата да я погледне. Лора, изтощена, но и напълно задоволена, се насили да отвори очи.

— Обидих ли те? — чертите му бяха изопнати, устните — стиснати, а красивите очи — замъглени от преживяната страст. Говореше необичайно тихо и имаше стоическия вид на смел човек, който очаква всеки миг гилотината да падне на врата му.

Лора копнееше да изтрие това странно изражение от лицето му. Усмихна се и прошепна:

— Не, Ханк, не ме обиди.

Той не отвърна на усмивката й. Изражението му не се промени.

— Изплаших ли те?

— Да си ме изплашил ли? — повтори тя и се намръщи. Повдигна се на лакът и го погледна право в очите. — Не, Ханк, нито ме обиди, нито ме изплаши. Защо? Опитваше ли се?

— Не — той се извърна и стана от леглото. — Само се чудех.

Лъжеше! Лора бе толкова сигурна в това, както и че поради някаква необяснима причина всъщност бе искал да я накаже. От това дълбоко я заболя. Ханк бе искал да я обиди, изплаши и я излъга, като го отрече.

С премрежени от спуснатите мигли очи тя видя как той отвърна поглед от нея, събра дрехите си и влезе в банята.

Подсъзнателното чувство, което я тормозеше от седмици, се превърна в убеденост. Той вече не бе същият човек, с когото толкова скоро бе яла студено пиле и се бе смяла. Само за една нощ Ханк се бе превърнал от топлия засмян остроумен любовник, какъвто беше по-рано, в студен и отчужден непознат, който чувстваше нужда да я изплаши и обиди, за да измъкне от нея признание за страстта й към него.

Лора не можеше да си представи какво може да се е случило, така че за такова кратко време Ханк да се промени толкова много. Знаеше само, че това е променило и опънало докрай техните отношения.

Внезапно всичките й въпроси и съмнения от предишните седмици намериха отговор. Колкото и да обичаше Ханк, знаеше, че е невъзможно връзката им да продължи в тази атмосфера на напрежение и принуда.

Стана, събра дрехите си и бързо излезе от спалнята, за да се облече в другата баня.

— Какъв глупак си, Бренсън!

Самообвинението на Ханк се удави в струите вода плющящи по стените и вратата на банята. Пороят върху него си съперничеше с ударите, кънтящи в мозъка му. Главата го болеше. Но гузната съвест винаги му действаше така. Затвори крана и излезе изпод душа.

Какво правеше тя? Плачеше ли? От тази мисъл настръхна. Ако бе така, той бе виновен! Грабна червената си кърпа. Господи, дори ако тя не плачеше, той пак бе виновен! Лора…

Името й прозвуча в душата му като стон, който се откъсна от устните му. Той я обиди — нея, жената, която по безброй начини му бе дарила повече удоволствие, отколкото той се бе надявал да получи за цял живот. А той я обиди. Съзнателно!

Като ругаеше полугласно, Ханк се избърса и хвърли кърпата на пода. По дяволите! Той имаше причини да се държи така! Въздъхна уморено, вдигна кърпата и я закачи. Докато се обличаше, стисна решително зъби. Дължеше й извинение. Боже, дължеше й много повече! Но засега трябваше да се заеме с извинението.

Отвори вратата и влезе в спалнята. Лора я нямаше. Леглото бе оправено. Всичко бе оправено. А нея я нямаше… От свиването на сърцето си разбра, че я няма не само в стаята, а и в къщата, и в квартала. Беше безсмислено дори да отиде до прозореца, за да види дали колата й е пред къщата. Той прекоси стаята и хлътна на края на леглото.

Как бе успял да се озове в такова положение? Ярост… Бе проявил с години трупаната си ярост — предизвикана в действителност от една друга жена…

Погледна в очите нелицеприятните мисли и си даде сметка за още една причина за яростта си. Възпламенена от ревността, тя най-после се бе изляла днес следобед, когато усети безпогрешно как въздейства видът на Лора върху неговите работници…

Отгоре, от покрива, тя изглеждаше потресаващо красива, желана до бога, истинска жена.

В този момент той така отчаяно имаше нужда от нея и толкова се страхуваше от тази нужда, че му се прииска да я накаже за това, че го е накарала отново да чувства, отново да обича. Но това, което го накара да я принуди да признае, че има нужда от него, бе страхът да не я загуби.

И какво му даде внушителното изпълнение? Ханк отблъсна умореното си тяло от леглото, отиде до вратата и се обърна да огледа стаята, която тя бе обзавела за него.

Леглото беше празно. Стаята изглеждаше необитаема. Той се чувстваше опустошен… Лора си бе отишла!