Джоан Хол
Най-желаният мъж (7)

Седма глава

Нещото, което Ханк бе измислил, се оказа огромно легло с черна лакирана табла.

Лора пристигна в типовата къща късно следобед. За разлика от вчера, сега не се спря да се възхити на комплекса и да се замисли колко усилия са били нужни за създаването му. Валеше проливен дъжд. Тя разтвори чадъра и се затича към входната врата, молейки се наум и днес да не е заключена. Така и беше. Лора остави чадъра да съхне в антрето, закачи шлифера на парапета и, като се подчини на импулсивното желание да започне от спалнята, се изкачи по стълбите.

Спря като закована до вратата. Но учудването й бе предизвикано не толкова от леглото, което сякаш бе паднало от небето, колкото от странния факт, че то бе копие на леглото, което видя в един мебелен магазин днес сутринта. Още тогава реши, че то прекрасно ще подхожда и на къщата, и на Ханк. И въпреки че цената я шокира, смяташе днес да посъветва Ханк да го купи.

Невероятно! Къде ли бе намерил той същото легло? Лора влезе бавно в стаята и се приближи с изражение на слисване и недоверие. Върху матрака и възглавниците бе простряна предизвикателна червена завивка. Тя протегна колебливо ръка, дръпна я и ахна. Отдолу леглото бе застлано с копринени чаршафи. Изпусна завивката, сякаш се бе опарила и притисна ръка към устата си, за да потисне надигащия се смях. Завивките бяха толкова крещящи, толкова недвусмислени, толкова… възбуждащи!

— Смешната болест ли те е хванала?

Лора рязко се обърна. Не смееше да отвори уста, преди да заглуши смеха си, затова само кимна. Ханк се отблъсна от обичайното си място на вратата и приближи към нея.

— Жалко. Нямах желание да те лекувам точно от това — веселият блясък в очите му напълно опровергаваше разочарованието в гласа му.

— Къде… — трябваше да спре, за да се овладее. — Къде го намери?

Очите й се разшириха от изненада — Ханк назова същия магазин, в който тя бе ходила сутринта.

— Не можах да се въздържа — добави той. — Представих си го точно в тази стая.

— Аз също! — възкликна Лора. — Сякаш името ти беше написано на него.

— Хм… Значи мислиш, че съм черен, с червени дрехи и съм… възбуждащ?

— Доколкото си спомням, леглото в магазина беше със завивки в пастелен цвят — благоразумно премълча, че бе помислила колко неподходящи са светлите цветове за това легло и че наистина си го бе представяла с червено.

— Вярно. Но ми се сториха глупави и скучни — на лицето му се изписа изкусителна усмивка. — Искаш ли да го опитаме?

— Ханк! — бе изненаданата в същото време — очарована и развълнувана. — Посред бял ден ли?

— А защо не? — прегърна я през кръста и я привлече към себе си. — Откакто докараха леглото, цял ден си те представям изтегната гола върху него на ярка слънчева светлина. Направо полудях!

Тя пък полудяваше от устните му. Възбудата бързо взе връх над смущението и дори над чувството й за благоприличие. Бе дошла тук, за да работи. Дрехите му бяха покрити с прах. Работният ден не бе свършил и неговите хора бяха още някъде в комплекса. Изведнъж всичко това престана да има значение. Тя изгаряше от плам и само устните му бяха в състояние да потушат този пожар. Лора хвана с две ръце главата му, вдигна се на пръсти и притисна полуотворените си устни към неговите. Но вместо да угаси огъня, целувката само го разпали още повече. Тя загуби контрол над себе си.

— Господи, Лора! — простена Ханк и я вдигна на ръце. — Не мога да повярвам, че след снощи те желая, и то по-силно!

Ръцете й се обвиха около врата му. Цялата се разтрепери от осъзнатото чувство, че също има нужда от него. Но някакъв гласец й нашепваше, че поведението им не е разумно.

— Наистина мисля, че трябва да почакаме, докато…

— Не помня някога да съм желал жена така, както желая теб сега, тук… Непрекъснато!

Това признание победи съмненията, възраженията и малкото останала й съпротива. Не я интересуваше, че не работи. Не я интересуваше, че превъзбудените й сетива усещат всяка прашинка по дрехите и тялото му. Не я интересуваше, че неговите работници са наблизо. Знаеше само, че иска да бъде с Ханк, да не го пуска, да сподели с него най-интимната прегръдка.

— Не! — запротестира тя, когато той я постави върху леглото. Несъзнателно се вкопчи във врата му. — Не си отивай!

— Никъде няма да ходя — успокои я Ханк, хвана я за раменете и я обърна.

— Какво правиш? — опита да се извърти, но той я държеше здраво.

— Направи ми това удоволствие — помоли той и вдигна ръце към кока й. — Искам да те видя цялата на дневна светлина, с разпусната коса, разпиляна по възглавницата. — Докато говореше, измъкна фибите.

Лора трепна. Снощи, въпреки че кокът се бе разхлабил и няколко непокорни кичура бяха паднали по врата, все пак косата си остана здраво прибрана на тила й от фибите. Сега се спусна до раменете. По някаква неясна причина мисълта за коса, разпиляна по леглото, й се струваше връх на невъздържаността.

— Така е по-добре — Ханк зарови пръсти в дългите гъсти къдрици и отново я обърна към себе си. Очите му блестяха. — Всъщност е фантастично! — пръстите му бавно се плъзнаха по косата й. — Красота! — прошепна той. — От мига, в който влязох у вас и те видях, ми се иска да милвам косата ти.

От изражението му дъхът й замря. Изведнъж реши, че невъздържаността е страшно привлекателно нещо. С натежали ръце посегна към ризата му.

— И ти искаш да ме видиш на дневна светлина, нали? — усмихна се Ханк. Пръстите му бавно се насочиха към най-горното копче на блузата й.

— Да — прошепна Лора едва чуто.

След това настъпи тишина. Двамата се изправиха до леглото и се съсредоточиха върху малките копченца на копринената й блуза и по-големите копчета на работния му памучен костюм. Треперещите ръце на Лора откриха широките му загорели плещи, а Ханк внимателно разтвори копринения плат над малките й гърди, едва скрити под тънката дантела на сутиена. Тя облиза пресъхналите си устни.

— Твоите хора още са тук. Ами ако някой дойде?

Ханк измъкна блузата й от полата.

— Никой няма да посмее — усмивката смекчи резкия му глас.

Думите още не бяха заглъхнали, когато откъм антрето се разнесе вик:

— Ей, Ханк! Там ли си?

— Ще го убия! — изръмжа той и изкрещя: — Тук съм, Дейв, какво има?

Магията бе разрушена. Лора припряно започна да закопчава блузата си.

— Тук е младо семейство, което иска да говори с теб за купуване на къщата.

Дори през разстоянието, което ги разделяше, Лора усети как Ханк се стегна, сякаш в отговор на напрежението, което внезапно я обзе. Да купят къщата? Тази къща? Къщата на Ханк? Нашата къща! Мислите се блъскаха в съзнанието й, докато накрая изкристализираха в един-единствен безмълвен вик: Не!

— Добре, кажи им, че веднага идвам — отговорът на Ханк й подейства като удар с камшик.

Тя се почувства разбита. Обзе я безкрайна умора. Изправи рамене, срещна искрящия му поглед и се помоли гласът да не й изневери.

— Е — произнесе спокойно, — аз може много скоро да се окажа излишна.

Ханк бе тръгнал към вратата, като закопчаваше в движение ризата си. Спря насред път и погледна намръщено през рамо.

— За какво говориш?

— Младоженците, които искат да говорят с теб — обясни тя. — Ако решат да купят къщата, със сигурност няма да ти трябва специалист по вътрешно обзавеждане.

— Те няма да купят къщата.

— Откъде знаеш?

Ханк дозакопча ризата и се обърна към нея с ръце на кръста.

— Защото не могат да купят къща, която не се продава — отговори той отчетливо. — А тя не се продава.

— Така ли? — Лора почувства, че от раменете й се свлича огромен товар. — Защо?

— Защо ли? — той погледна към леглото, после към нея и се усмихна. — Защото тя е наша… Само наша!

Лора засия. Ханк пристъпи към нея, но тя вдигна ръка:

— Чакат те, върви.

Колебанието му бе най-добрият комплимент. Няколко секунди я гледа неподвижно. Накрая въздъхна тъжно.

— Да, трябва — запъти се към вратата, сякаш се страхуваше, че ако не се махне веднага, няма да може да помръдне. Но преди да излезе, отново спря и й се усмихна. — Наистина ми харесваш с разпусната коса.

Смехът й прозвуча съвсем по младежки. Този мъж бе истински дявол… Един прекрасен дявол! Наведе се да събере разпилените по пода фиби, взе тоалетната си чантичка и се запъти към банята.

Отвори вратата на банята и се закова — точно както по-рано на прага на спалнята. Зениците й се разшириха от учудване. Банята бе хубава, макар и прекалено строга. Сега обаче изглеждаше обитаема. На закачалките до огледалото върху стената от черен мрамор със златисти жилки висяха червено-черни кърпи. До ваната с душа бяха поставени малки червени рогозки, за да пазят пухкавия черно-бял килим, покриващ целия под. Приборите за бръснене на Ханк бяха сложени от едната страна на двойния меден умивалник. От другата страна имаше само четка за зъби с черна дръжка. Но най-изненадваща беше голямата кошница с папрат, висяща от тавана до широкия прозорец с матови стъкла.

— Обитаема и интимна… — обобщи на глас Лора и отново се засмя. Сложи фибите на поставката до умивалника, отвори чантичката си и извади грима и една малка четка. Среса непокорните си къдрици, опъна ги назад и ги сви в класически кок. Посегна да вземе една фиба и хвърли поглед към огледалото. Едва позна жената, която я гледаше оттам. Жената изглеждаше по-млада, по-малко уморена и съвсем не толкова напрегната, колкото бе свикнала да се вижда. Можеше ли една нощ, по-точно половин нощ с Ханк да доведе до такава очевидна промяна? Въпросът бе риторичен. Лора чувстваше вътрешна промяна. След такава нощ би трябвало да е изтощена. Вместо това за първи път от години насам се чувстваше много по-жизнена.

За щастие тази сутрин Меган много бързаше, а Рут бе прекалено заета, за да я разпитват, когато им съобщи, че цяла нощ няма да се прибере, защото има работа.

— Нов клиент ли имаш? — попита Меган разсеяно между две глътки сок, поглеждайки часовника си.

— Да — Лора мразеше лъжата и се зарадва, че може да каже нещо вярно. Защото Ханк бе всъщност нов клиент. Още по-голямо облекчение изпита, когато Меган прие отговора без повече въпроси.

— Да се обадя ли на Брук и Дон и да им кажа, че утре вечер няма да можем да отидем на бридж?

— Не, разбира се — поклати глава Лора. Съвсем бе забравила за тази уговорка. — Дотогава отдавна ще съм се прибрала.

— Добре, ще се видим утре. Чао!

Рут се намръщи, когато й подаваше вареното яйце и филийката черен хляб, но единственият й коментар беше:

— Малко необичайно за теб, нали?

— Да — съгласи се Лора над чашата с кафе. Разбира се, не се чувстваше длъжна да споменава каквото и да е пред Джини. Но през целия ден в офиса забелязваше, че приятелката й я наблюдава замислено.

Сега, докато се взираше в огледалото, разбра странното изражение на Джини. Лора действително изглеждаше съвсем различно! И със сигурност се чувстваше по-различно! Но как точно се чувстваше? Лицето, което й се намръщи от огледалото, определено бе на Лора Сийтън. Но това бе друга Лора Сийтън. Как обаче се бе променила?

Примигна, потресена от отговора, който незабавно блесна пред нея. Изглеждаше щастлива! Поклати глава и се извърна от огледалото. По дяволите! Досега дори не бе осъзнала, че не е била щастлива! Засмя се тихо и си каза, че трябва да излезе от банята и да се захване за работа…

Ханк продължаваше да стои под дъжда, дълго след като явно разочарованото семейство си отиде. В сравнение с мислите и чувствата, в които се мъчеше да се ориентира, просмуканите от дъжда дрехи имаха много малко значение.

Спонтанното решение да не продава къщата не го безпокоеше, вероятно защото всъщност изобщо не бе спонтанно. Подсъзнателно чувстваше, че от момента, в който Лора прекрачи прага на типовата къща, е разбрал, че никога няма да може да я продаде. Само преди два дни ли беше? Отношенията им се развиха прекалено бързо и Ханк бе объркан и несигурен. Чувството не му харесваше.

От друга страна, не му се искаше да забавя нещата. Разумът му подсказваше да запази известно разстояние между себе си и нея, но чувствата го караха да бъде колкото може по-близо. От самата мисъл, че може да я загуби, ако предложи да си дадат малко време за осъзнаване, по гърба му полазиха студени тръпки.

И ето, сега стоеше под пролетния дъжд и се чувстваше в капан. Последното нещо, което му трябваше, бе да се обвързва. Това се случи в неделя, а днес беше петък. Не можеше да изгради къща за пет дни. Наистина ли бе възможно за толкова кратко време да изгради отношенията помежду им?

Още колко пъти трябваше да се опари, за да научи, че трябва да се пази от огъня? Не се ли смяташе за разумен и интелигентен човек? Той бе не само опарен. Бе изгорен до дъното на душата си от една жена. А по-младият му брат бе изпепелен от друга. Докато въглените все още бяха живи, Ханк се бе заклел никога повече да не се пари. И въпреки това сега стоеше под дъжда и разумът му се бореше с чувствата заради жена.

Усмихна се кисело. Ако имаше поне малко ум в главата, трябваше да избяга на безопасно разстояние от огъня, преди да се е събудил някоя сутрин със съзнанието, че е опустошен. Но пламъкът на име Лора го омагьосваше. Зад него Ханк виждаше рая. Стисна зъби. Нямаше да бяга, нямаше да забавя нещата, нямаше да спира. Искаше Лора, копнееше да бъде с нея и да я люби. По дяволите! Добре разбираше на какъв риск се излага, но заради нея бе готов да го понесе.

Обърна се и дълго гледа къщата, в която се намираше Лора. Строгото му изражение се смекчи от усмивка. Взе още едно спонтанно решение. Щеше да я заведе на танци! Но първо трябваше да смени мокрите си дрехи. Тръгна към пикала. Щом се бе хванал на хорото, щеше да го играе докрай. Подсвирквайки си тихо, завъртя ключа.

Къде беше Ханк? Лора си задаваше този въпрос през часовете, които й се струваха безкрайни, откакто той излезе. Бе започнала да се страхува от отговора. Дали не беше променил мнението си за продажбата на къщата? Може би сега се занимаваше с подробностите около прехвърлянето на собствеността… За да се спаси от мислите си, тя бе използвала пълноценно тези часове. Въпреки че въпросите и съмненията не й даваха мира, бележникът бе пълен със записки — от мебелите до цветята в саксии, подходящи за всяка стая.

Бе работила много и сега бе гладна. И така, къде беше Ханк? Лора затвори нетърпеливо куфарчето си и тръгна по стълбите. Бе стигнала до средата, когато входната врата се отвори и влезе Ханк. Един поглед й бе достатъчен, за да спре.

Той изглеждаше чудесен в прашните си работни дрехи. Но в този кафяв костюм и бледожълта риза бе направо потресаващ.

— Преоблякъл си се — изведнъж осъзна, че съобщава нещо очевидно и се намръщи: — Защо се преоблече?

Ханк прекоси антрето и тръгна по стълбите към нея.

— Защото бях мръсен и мокър — обясни той. — Но най-вече защото искам да те заведа на вечеря и после на танци.

— На танци?! — възкликна Лора със смях. — От години не съм танцувала.

— Значи е крайно време да…

— О, Ханк, не мога… — прекъсна го тя. — Знаеш, че не можем.

Блясъкът на очакването в очите му изгасна.

— Меган — заключи той безизразно.

Лора се чувстваше толкова зле, както когато трябваше да откаже на дъщерите си отдавна мечтано удоволствие.

— Да. Съжалявам.

— Аха — без нито дума повече се обърна и тръгна надолу по стълбите.

Обзе я тревога.

— Къде отиваш? — спря го викът й до вратата. Ханк я погледна през рамо.

— Да вечерям, къде другаде — изведнъж очите му светнаха. — Само че този път вместо на твърдия под, пикникът ще бъде на леглото — той се усмихна и вдигна вежди: — Някакви забележки?

Тя го изгледа строго и после се усмихна изкусително.

— Не. Не вземай нищо ронливо.

Успя да сдържи смеха си, докато вратата се затвори след него. След това й хрумна една идея. Остави куфарчето си на стъпалото и се втурна навън. След няколко минути се върна тичешком с чантата си за през нощта. Взе набързо душ и облече халата, който бе купила през обедната почивка. Гримира се съвсем леко, но дълго четка косата си, докато заблестя. Когато чу Ханк да спира отвън, вече слагаше парфюм на китките си и между гърдите. Докато стъпките му кънтяха по стълбите, затвори вратата на банята. Застана да го чака до леглото. Слисаното му изражение бе достойна награда за всичките й усилия, а двете думи, които прошепна, бяха достатъчни да разсеят цялата й несигурност.

— Господи, Лора!

— Не се ли сърдиш, че не можем да излезем да вечеряме и да потанцуваме?

— Не, разбира се! — остави двата плика с храна, свали сакото си и тръгна към нея.

Като се взираше в очите му, Лора усети как в нея се надига трепетно предчувствие. Небрежността, с която той хвърли сакото си на леглото, не оставяше съмнения относно намеренията му. Смутена и развълнувана, тя каза първото нещо, което й дойде наум:

— Вечерята ще изстине.

— Няма — измърка Ханк. — А колкото до танците — продължи той и я привлече към себе си, — имам наум едно много по-добро физическо упражнение — зарови пръсти в къдриците на тила и притегли лицето й към устните си.

Вечерята бе забравена, засенчена от по-силен глад. Всеки лакомо се засищаше с другия. Действителността избледня и отстъпи място на друг свят — свят на еротиката.

Първата целувка премина във втора, после в трета, докато Лора се изпълни с нарастващото удоволствие, което я завладяваше. Накрая тя вече не можеше и не искаше да мисли. Когато целувките свършиха и Ханк откъсна устните си от нейните, Лора бе негова и той го знаеше с такава сигурност, с каквато и тя знаеше, че той е неин.

— Това е чудесно, но… — каза той задъхано и посочи тънкия халат. — Хайде да го махнем.

Лора не се смути. Дори нямаше търпение да се подчини ръцете му го смъкнаха от раменете й. Тя се изправи гордо, без страх и свян, докато Ханк поглъщаше красотата на голото й тяло. Когато потъмнелият му от страст поглед се върна към очите, Лора повдигна вежди.

— Мисля, че един от нас е ужасно навлечен.

Ханк първо се усмихна, после отметна глава и се заля в смях. Грабна я в прегръдките си и силно я прегърна.

— Ти си чудесна — целуна я той.

— А ти все още си облечен — отвърна Лора.

— Не за дълго — обеща Ханк, засмя се отново, вдигна я на ръце и я занесе на леглото. — Сега внимавай — предупреди той и започна да разкопчава ризата си. — Да не изпуснеш нещо.

Седнала на колене, Лора наистина внимаваше. С неподправена чувственост овлажни с език устните си, които ставаха все по-сухи с всяка следваща свалена дреха. Когато най-после застана пред нея, великолепен в своята голота, тя вдигна подканващо и умолително ръце към него.

— Ако продължаваш да ме гледаш така — изстена Ханк, скочи на леглото и я грабна в обятията си, — няма да вечеряме чак до сутринта…

До сутринта! Тази дума включи сигнала за тревога в замаяното й съзнание.

— До сутринта! — възкликна тя и го спря с жест. — Твоите хора ще работят ли утре сутринта?

— Да, но не се безпокой — промърмори той и плъзна ръце по тялото й. — Те ще са само до обяд. Наредил съм никой да не влиза в тази къща.

— Но… — започна Лора. — О! — ръцете му стигнаха до гърдите й. — Ти не разбираш! Паркирах колата си пред къщата. Някой ще я познае!

— Не, любов моя — пропя той. — Когато се връщах от ресторанта с вечерята, я прибрах в гаража.

Лора примигна от изненада и въздъхна в отговор на вълнението, което възбуждаха дълбоко в нея пръстите му.

— Как го направи?

— Кое? — засмя се Ханк. — Това ли? — върхът на пръста му погали втвърденото зърно.

Клепачите й бяха прекалено натежали, за да останат отворени. Дишането й стана неравномерно.

— Не — успя да прошепне. — Как успя да преместиш колата без ключове?

— Не питай — посъветва я той.

Лора го послуша. А и вече не я интересуваше. Той беше тук и я любеше. Тя обви ръце около врата му.