Сан Антонио
Ал Капоте (8)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

8.
Нощен ерзац[1]

 

Излишно е да те уверявам, че увереността е нещо, в което е хубаво да си уверен, особено ако си уверен, че онова, в което си уверен[2], е от ясно по-ясно, както казваше един ясновидец. Та тя, непоколебимата увереност, се просмуква все по-дълбоко и по-дълбоко в нашето под-, над-, околовръстно, частично и въобще съзнание — недвусмислена и бистра като изворна вода! И колкото повече си я повтарям и преговарям и колкото повече чувам Матиас да я потвърждава и препотвърждава, толкова повече се убеждавам в нейната целесъобразност и всичкоустойчивост, както казваше един склонен към радикални обобщения парапсихолог. Увереността се гради като къщата. Започва с общ план, продължава с габаритите, издига се тухла по тухла и т.н. все в този дух. Колкото до мен и моята[3], то ние сме почти на фазата „предаване до ключ“, ще рече — на боята, завесите, луксозната кенефарматура и климатичната инсталация.

Отново и за последно ти излагам нашата версия относно Kennedy-загадката: заговор (днес вече никой не се съмнява в това), в който е участвал Дела Бранла. Той се е доверил на любовницата си, която от своя страна е снесла чутото на експлатоничната си и посттъпкаческа връзка в лицето на доктор Гардън. Най-вероятно му го е предала писмено върху картонената подложка на сладкишите си, за да може информацията да премине безпрепятствено през контролните пунктове в затвора. Според артистичното й въображение подобна тайна е щяла да позволи на Доктора да спазари освобождаването си. И стигна ли до този момент, неизменно задавам на Ръждивокосия следния въпрос:

— Защо се е опитал да избяга от Каламити Бийч по насилствен начин, щом е разполагал с такава разменна монета?

И всеки път Алената ряпа, това амбулантно олицетворение на здравия разум, невъзмутимо ми отговаря така:

— Защото е било прекалено рано, за да я използва.

— Достатъчно е било да изчака! — продължавам аз да се инатя.

При което Непробиваемия тутакси ми го затапва:

— Забравяш, че Гардън е бил наркоман. Несъмнено е действал импулсивно, смятайки, че му се е удал удобен случай.

И все пак по мое мнение (а то е първокачествено) точно тук е слабото място на иначе пращящия ни от здраве роман[4]. Но да вървим нататък, както казваше един керванджия, който поради липса на камили завеждаше общинския кучкарник[5]. Опитът на Гардън да избяга се оказва неуспешен. Класифицират го като крайно опасен и го преместват в „Алкатраз“, където той отнася и тайната си — доказателство, че същата е била в състояние да понесе безболезнено и най-щателното претърсване.

В „Алкатраз“ се сприятелява с Алфред Констаман и му доверява, че нещото е скрито на сигурно място в килията му. И какво, мислиш, си казваме тогава? Че преди всичко трябва да установим материалното естество на тайната. Ако се касае за вокална информация, то той е щял да се задоволи да я научи наизуст — паметта е способна да излезе наглава с почти всеки вид разследване. Ако става дума за писмен текст, това вече е друг модел презерватив[6]! Кой извика „спукан!“? О, много остроумно! Можеш да бъдеш горд с чувството си за хумор! Та казвах, че ако става дума за писмен текст, то той трябва да е скрит по наистина гениален начин. В НЕГОВАТА КИЛИЯ! Именно на това се крепи и мотивировката ни. Бидейки заклан от Болански, Гардън не е имал време да прибере „нещото“. А от тук е лесно да се заключи, че то може би все още се намира там! Не особено тъпо като разсъждение от наша страна, ммм?

 

 

Небето е синьо, морето е сиво и прелива в ясписенолайнени оттенъци, сякаш анонимен дрейфиращ танкер току-що се е издрайфИРал в него. Корабчето ухае синхронно на прегрято масло, старо желязо и препържен чипс. Облакътени на фалшборда откъм носовата му част, ние наблюдаваме носещия се насреща ни плосък като задник на пенсиониран писар остров с нацвъкани върху него куп мрачни сгради с плоски покриви, над които се извисява грамадата на затвора. Погледнат от Сан Франциско, островът ти се струва съвсем близък и първоначално човек трудно може да си обясни защо е било почти невъзможно да се избяга от него. Но в диплянката, закупена едновременно с билетите за транспортиращата ни пирога, подробно се излагат причините за това: водите на залива са студени (най-много 10° по Целзий); в същите се мотаят изключително силни течения; решетките на килиите са неуязвими за всякакъв вид инструменти; загражденията от бодлива тел и детекторите за метал са подсилвали още повече ефикасността на шестте наблюдателни кули; надзирателите са били значително повече, отколкото в останалите заведения от този тип (по един на всеки трима затворници); последните били преброявани няколко пъти дневно; надзирателите, маневриращи сред „курортистите“, не са били въоръжени, но за сметка на това, екипирани като походни арсенали техни колеги циркулирали над главите им по така наречените gun-галерии, недостъпни за пандизчиите; и накрая, таваните били оборудвани с отвори, през които в спешни случаи можело да се пусне газ. От същата брошура научаваме, че през цялата история на прословутата пандела от нея са опитали да духнат само трийсет и шест души; двама успели, но за да бъдат заловени след не повече от час, а петима изчезнали безследно. Не открили никакви следи от телата им и налагащата се версия е, че или са се удавили, или са били окачествени като хуманитарна по помощ от акулите, с каквито заливът е пренаселен.

Отвъд зловещия остров се вижда фамозният, безсрамно разчепен над залива „Голдън Гейт“, който ослепително блести под утринното слънце, докато носещите се по него коли напомнят детски играчки, както не биха пропуснали да уточнят лауреатизираните с наградата „Фемина“ писатели, за мнозинството от които обратната резба е същина не само на творческото, но и на извънтворческото им житие-битие.

Корабчето приближава острова. Отдалеч успявам да разчета текста върху огромна табела, издигаща се на самия бряг, току под фара, която е надживяла закриването на пандиза:

ВНИМАНИЕ!

Всички лица, прикрили или подпомогнали бягството на затворник, подлежат на подвеждане под съдебна отговорност и задържане.

Това е то да умееш да създадеш веднага необходимото настроение!

До затвора води криволичещ, изкормен и покрит с неравен паваж и вкопани в пръстта железарии път, терасиран тук-там с тънещи в бурени стъпала. Рояк униформени ентусиасти осигуряват пълноценното посещение на острова за сметка на „Национални паркове ООД“. Ние обаче като достойни чада на Великата ни революция[7], а оттам и закърмени още в яйцеклетъчно състояние с постулатите на независимостта, гласуваме единодушно в полза на самоинициативата и още с влизането си в килийния сектор наемаме уокман с обяснителна касетка и слушалки, за да установим контакт с най-страшния затвор, съществувал някога в Съединенощатска Америка.

Макар и вече преквалифициран в музей, затворът „Алкатраз“ все така навява ужас. И в него завинаги ще продължи да тегне онази трагична атмосфера, представляваща прост аритметичен сбор от складираните с години в огромната сграда чувства на страх, омраза и отчаяние.

Забрадени със слушалките, които продухват Евстахиевите ни тръби с крайно увлекателна информация, двамата предприемаме кротка разходка из коридорите, докато слушаме надзиратели и затворници да се прехласнат един подир друг по този „по-“ от всички „най-“ затвори, по властвалата между стените му железобетонна дисциплина и по достойнствата на акостиралите в това тихо пристанище най-сериозни „клиенти“ като Ал Капоне, Робърт Страуд, Джордж Кели „Картечницата“, Томас Лимърик, Сам Шокли, Ръфъс Маккейн, Марвин Ф. Хъбард и куп други лауреати на „Ху из ху“[8] в престъпния свят.

Изведнъж се намръщвам.

— Пълен цайтнот по линията, Матиас. Изпразнили са всички килии с изключение на две, които служат за нагледно пособие!

На посетителите се предоставя възможността да влязат в същите, за да се опитат да си създадат представа за приблизителното естество на мислите, изпълвали всекидневието на един затворник. Мебелировката включва тясно легло, прикрепени към стената сгъваеми маса и стол, порцеланова кенефна чиния, умивалник, закачалка и две етажерки, предназначени за книги и лични вещи.

Изчакваме любопитните да задоволят любопитството си, след което двамата си избираме по една килия и прекрачваме прага й, задавайки си идентичния въпрос: ако трябва да скрия една секретна записка в тази зооклетка за хора, къде ли бих я заврял?

В леглото? То е неизменно най-щателно проучваният елемент в случай на обиск. Да я пъхна между две страници на книга и след това да ги залепя? Всеки момент могат да ти конфискуват четивото. Да я прикрепя към долната част на стола или масата? В никакъв случай не би й се разминало при един извършен по правилата „тараш“. Тогава? Остава възможността да я залепя за гърба на някоя лична снимка, но и това е крайно несигурно и уязвимо като скривалище.

В килията нахълтва нова партида посетители и аз се присъединявам към Матиас в коридора.

— Да те е осенило случайно някакво просветление? — питам.

Кимва утвърдително.

— Да, но не по отношение на скривалището. Не открих вътре нито едно подходящо място, което би могло да послужи за такова.

— Тогава към какво се съотнася озарението ти?

— Мисля, че разбрах защо Гардън не е използвал документа, за да духне оттук.

— …? — не го оставям аз на мира.

— Защото се е страхувал, брато.

Америка явно развива у Ръждивоглавия склонност към фамилиарничене.

— И от какво по-точно, брат’чед?

— Да не го сатърдисат, ако огласи съдържанието му. Да не го очистят, както са очистили сенатора Дела Бранла. Както са се опитали да видят сметката на красавицата Норма Кейн. Осъзнал е, че не може да им сервира прословутото си доказателство преди атентата срещу Кенеди!

И тъй като се въздържам от коментар, притеснено измърморва:

— Смятащ, че греша, така ли?

— Матиас, обзалагам се на една дупка в паметта, класирана от Алцхаймер, срещу анална такава, обезсмъртена от Бернардо Педалето, че безспорно си разрешил въпроса с откачването на този висящ досега проблем.

Продължаваме разходката си. Попадаме на килията на Ал Капоне, намираща се на първия етаж на сектор „Б“.

Но тази историческа забележителност, изглежда, не прави ни най-малко впечатление на Матиас, който с натопорчен като Гайгеров брояч[9] нос, хуква да обикаля коридорите с маршовата стъпка на алпийски стрелец. Познавайки го като съдържанието на слиповете си[10], веднага съобразявам, че тази припряност не е случайна и съответства на напълно съзнателна дейност (както би казал Дарвин, ако видеше Кинг-Конг да блъска злобарки в компанията на Мерилин Монро). Затова без възражения тръгвам по петите му, които ме отвеждат в сектор „Д“, резервиран за пандизчиите, подлежащи на строг тъмничен режим.

Той изучава номерата на килиите, спира се почти в края на коридора, точно пред вратата, която води към библиотеката, и поглежда нагоре, отстъпвайки преди това максимално назад.

Чакам обясненията му.

И те идват.

Посочва ми една килия на първия етаж, където достъпът за посетители е забранен.

— Чувал ли си за един от най-популярните пансионери на „Алкатраз“, известен с прякора „Птичаря“?

— Разбира се!

— Обитавал е килия 594, там, горе. Бил е изключително опасна фигура с невероятно богато досие[11]. Преди да го преместят тук, отглеждал канарчета в затвора „Левънуърт“, но в „Алкатраз“ никога не се опитал да го прави. Съседната килия, сиреч 593-та, е заемал доктор Гардън.

Втрещявам се от изумление.

— Но откъде знаеш това?

— Преди да тръгнем насам, отидох в компанията на майка ти да интервюирам стария Констаман.

— И да не ми кажете нищо — нито ти, нито тя! — давам аз воля на негодуванието си, тъй като не понасям потайностите (дори и парижките).

— Беше прекалено зает с подготовката за пътуването — извинява се сурогатът на Залязващото слънце.

Оглеждам килиите на първия етаж, долният край на чиито решетки се вижда едва-едва в мъждивата светлина.

— Нищо обнадеждаващо — въздъхвам. — Ще ни се вземе здравето, докато успеем да претършуваме покоите на Доктора.

— Имаш ли някакъв план?

— Големите началници винаги имат такъв — помпозирам аз.

Матиас се усмихва.

— А може ли да узнаем какъв?

— Всички брави са от един и същи модел, със секретна ключалка. Ще вземеш отпечатъци на няколко от тях и ще изработим ключовете. Следобед ще се върнем тук с последния рейс за деня. Тогава вече ще разполагам с необходимото оборудване и ще направя така, че да остана в затвора, а през нощта с помощта на наличните ключове и съответния висококвалифициран инструментариум ще се намъкна в килия 593. Почти съм убеден, че няма да открия нищо, но искам да съм наясно със съвестта си. А на сутринта ще се присъединя незабелязано към първите посетители и ще се върна с тях.

Слънчогледоглавия ме изслушва мълчаливо със зареян дявол знае къде поглед, след което изсумтява:

— Още от самото начало си знаех, че нещата ще се развият точно така. И къде съм аз в целия този цирк?

— Следобед ще дойдеш с мен, ще заминеш обратно с последните туристи и на сутринта отново ще цъфнеш тук.

— И защо не искаш да участвам в нощната операция?

— Защото нещо ми подсказва, че можеш да ми бъдеш много по-полезен отвън, отколкото вътре.

Макар и все така категорично недоумяващ, Рижавият е човек, който умее да се прекланя пред волята на висшестоящите, въпреки всичките си висши образования.

— А сега, синко, вземи отпечатъците, за които ставаше дума.

— Вече ги имаш — потупва той десния си джоб. — Знаех, че ще поискаш това от мен, още повече че мероприятието се налагаше от само себе си.

— Уникум! — прошепвам с възхищение. — Този тип е наистина уникален! И какви гинекологично ловки пръсти, бога ми! Нищичко не забелязах.

Надигам се на пръсти и през един от високите прозорци хвърлям поглед към „Голдън Гейт“ и щъкащите по него лилипути. Представи си какви Танталови мъки са изживявали при тази гледка някогашните пандизчии!

 

 

Сан Франциско е сглобен от множество струпани на куп гигантски къртичини, по които прословутите му трамваи, произведени в символ на града, се катерят и спускат с главозамайваща скорост, транспортирайки висящите на гроздове по стъпалата им граждани. Автомобилите, кръстосващи този алпийски пейзаж, като че ли до един са се пръкнали от римейк на „Булит“ и човек започва да се пита, виждайки ги постоянно да подрипват по бабуните, дали амортисьорите им са стандартен модел, или са произведени от специално създадена за тях конвейерна линия в Детройт.

Двамата се катерим по посока на базовия лагер (тоест на нашия хотел), натоварени с покупки, по-скоро странни за почтени шерпи (пардон, туристи!), дошли да посетят един от „най-атрактивните“ made in U.S.A.-градове.

Във Фриско преобладават азиатците, при все че като цяло градът представлява огромен тиган, в който са забъркани всички раси на планетата. Човекоединиците изглеждат приблизително щастливи и погледите, които забърсваме мимоходом, са преобладаващо доброжелателни.

И всеки път, когато се разминавам с някое красиво чернокожо девойче, сърцето ми се свива при спомена за Нанси, която умееше не само толкова добре да шофира лимузини, но и така виртуозно да паркира специфични чужди тела в най-съкровената си анатомия.

 

 

Най-сетне се озоваваме в нашия апартамент и незабавно разопаковаме пакетите и пакетчетата, закупени в централноградския cynep-big-магазин „Мейси“, след което Матиас се заема да подготви екипировката ми, подобно на инструктор по парашутизъм, помагащ на ученика си да сгъне парашута, като подхожда особено научно спрямо ключовете.

— Както сам виждаш — отбелязва той, — те са практически идентични. Ключарят ме изгледа доста странно и Промърмори „Алкатраз?“, но тъй като панделата е закрита преди трийсет години, се въздържа от по-нататъшни коментари.

— Дали пък не бих могъл да отключа само с помощта на моя „Сезам, отвори се“?

— Едва ли. Този вид ключалки са с изключително тясно езиче и шперцът ти не е подходящ за тях. Купих няколко много фини пилички от иридиева сплав, които могат да се справят и с най-неподатливия метал. Преди да изпробваш ключовете, вземи отпечатък от 593-та, което ще ти позволи да видиш какво точно трябва да правиш, без да си губиш времето в излишно налучкване.

Моравоцефалестия продължава инструктажа си и аз — сиреч човекът, който те кара да онаноргазмираш дори по време на изповед — паметизирам най-прилежно гениалните му наставления, защото, както ще ти се закълнат и моите придворни дами: „Сан Антонио има СЪЩО ТОЛКОВА слонска памет!“

Накрая си даваме кратък отдих, следейки по телевизора перипетиите на възхитителен анимационен филм, в който се разказва за един жираф, който си напъхал шията в един фабричен комин, което довело до еди-какво си и т.н. и пр. и въобще все в този дух. Добре! Ужасно интересно!

Няма нищо по-досадно от очакването на един ден „Х“, още повече на един час „Y“, а да не говорим за един момент „Z“. Все едно, че любеницата под краката ти е спряла да се върти и горната половина на пясъчния ти часовник е обявила безсрочна гладноефективна стачка поради запек на свързващото я с колежката звено.

След края на така вълнуващия филм решаваме да слезем до пристана и да обърнем някоя и друга чашка в съседстващия го „Фишерман“ в очакване на последния рейс на корабчето. Около нас цари същинско стълпотворение от хранително-(но не задължително) вкусови сергии, излагащи на показ де що плаващо и дънопълзящо има на тоя свят под формата на риби и ракообразни, натъпкани в казани, които навяват не особено приятни Алигиериеви асоциации. Смърди на граниво олио и на свръхконсумиран и фино рафиниран фекалий. Тежки мазни миризми просмукват дрехите ти! Призивите на търговските кадри те карат да се чувстваш едва ли не неловко! Някои буквално ти заповядват да си купиш от гнусотиите им, други на колене те умоляват да сториш все същото. Struggle for life[12]!

— Ще изпратя в къщи пощенска картичка! — решава Матиас.

Избира една, която изобразява залез над залива и учудващо сполучливо напомня негова силно осветена паспортна снимка, надрасква на гърба й съответната туристическа формулировка и ме моли да съподпиша. Спретвам услужливо в постскриптум: „Фантастично пътешествие! Мацките са страхотни и безкрайно отзивчиви!“, след което бързам да поверя този удар под кръста на калифорнийската поща, преди Рижавия да е успял да го прочете. Чудесно е, когато човек има за какво да се разговори с жена си след командировка, нали?

Колкото до мен, купувам за Тоанет един масивен кожен колан, чиято тока представлява накокошинена до краен предел индианска глава. Така де, никога не е късно да приучиш децата на добър вкус.

 

 

Ето ни отново на тантурестото корабче с неговото звездно-звездно, та чак раирано знаме, с неговата ръжда и с товара от дебелаци, тъпчещи се до побъркване с попкорн, банички, чипс и сандвичи, осигурявайки пълноценно занимание на ченето си през няколкоминутния преход. Америка е страната, облагодетелствана с най-голямата концентрация на уроди на квадратна миля.

Не стига, че са огромни, добилите им с дебили, ами се и кипрят в умопомрачаващи парцалаци във възможно най-делириумни разцветки. При вида им хамелеоните буквално се взривяват от завист, а се намират и не особено прозорливи хора, които директно ослепяват, когато се опитат да прозрат по-отблизо що за чудо имат пред себе си. Very-very опасна страна са туй, Щатите, без да говорим за ядрените им дивотии, които започват да сдават багажа досущ като тези на юнаците от Сибирско! Колкото и да се правим на еколози, предчувствам, че скоро такъв ще ни го подадат, че няма да ни остане време да умуваме нито къде, нито как да го поемем. Още малко и с тая дупка в озона и с полюцията „земя-вода“ ще разиграем такава масовка в стил „Планетата на мумиите“, че Брадатия там, горе, ще започне да си говори сам. За никого няма да има прошка, братлета. Само тук-там ще остане по някой и друг алпинист и спелеолог, намирали се „в положение“ в момента на голямото страшно „бум“, които ще се видят принудени да се опъват взаимно в старанието си да продължат човешкия род.

И не е да кажеш, че не сме били предупредени!

Така че аз, който съм си мечтал още от предучилищна възраст да оставя след себе си и от себе си купчинка плодороден хумус, мога преспокойно да си напъхам средния пръст в окото до лакътя и да си пожелая лека нощ.

— Мислиш ли, че Берю все още спи? — прекъсва размислите ми Матиас.

— Опитай се да му завъртиш една шайба, след като се върнеш от острова.

При друсащото ме в момента нервно напрежение, Дебелия ми е наистина последна грижа. Под шлифера си съм навлякъл топлоизолиращ комбинезон, тъй като въпреки всичко се опасявам, че ме очаква влажна и не особено забавна нощ.

В колосалния стерилизиран зандан цари определено неприятна прохлада. Питам се дали го държат под наблюдение и нощем? И за какъв дявол, по дяволите? Едно, че няма никой за пазене, и второ, няма нищо за вземане! Но от толкова шашав народ като янките може всичко да се очаква! Искаш ли да се обзаложим, че са го обзавели със свръхмодерна алармена инсталация, и то само заради спорта?

Споделям съмненията си с Ксавие.

— Не се притеснявай — успокоява ме той. — Доста обстойно се озъртах, но не видях нищо обезпокояващо в това отношение. Все пак отново ще огледам вратите.

И едва-що затваря уста, когато се получава нещо не кой знае какво, но затова пък пренеприятно. И то по моя вина! Моя е вината, моя е вината, моя е най-голямата вина[13]!

Междувременно бях изтегнал карачките си, особено едната, която проявява самоинициатива и барикадира пешеходната пътека между седалките и ето ти, че най-ненадейно някаква отдавна отървала се от зрението си старица се препъва в любимия ми пищял. Въпреки че се е вкопчила в ръката на внучката си, руината рухва, увличайки в падението си своето прапотомство!

Бабиерата гръмва бонбониерата си в ръба на срещуположната скамейка и писва, призовавайки на помощ майка си! Даваш ли си сметка? Майка си! И то след като самата е вече прапрабаба по линия на най-близкия приятел на покойния си съпруг.

В резултат на инцидента дъртото се обзавежда синхронно с внушителни синини по душата, надочието, капачката на коляното, дясната скула и лявата кълка; в допълнение последният й зъб се просва в нокаут на палубата, а от лабиринта на фустите й се изсулва китка прошарени кактусовидни Венерини космалаци. Внучка й, изящно русокосо създание с почти зелени очи и категорично червен костюм, се втурва да приведе в стартово положение аварийно приземилата се антика, подпомагана от неотразимия рицар Сан Антонио, който, окатастрофил бабендъра най-неволно, сега повече от доброволно се включва в кракополагането й. Настаняваме я да седне, дундуркаме я, изтриваме я, разтриваме я, облаговоняваме я, утешаваме я и изобщо преповиваме изцяло попиканата й старост с памперсите[14] на нашата нежност.

Изброените мероприятия ми позволяват — щом сме стигнали дотам да си казваме всичко! — да онюхам с пълни гърди разкошното блондинесто създание, да помилвам пръстите му, да докосна с устни косата му, накратко: да му изиграя онзи омайващ танц на намеците, с чието изпълнение удостоявам особите от отсрещния пол, предизвикали у мен директно и подлежащо на незабавна консумация вълнение.

Но забелязва ли го тя? Вероятно, тъй като недвусмислено ме разстрелва с такива слънчеви усмивки, че през следващата петилетка преспокойно бих могъл да си спестя ваканциите на Ривиерата. Веднъж реставрирали изкопаемото на сух док и пуснали го на вода (в случая ролята на бутилката шампанско успешно изиграва чаша сух бърбън), подхождам по същество към приказното същество, върху което — чувствам това! — моят чар и френският ми акцент оказват същото въздействие, каквото оказва прясната фъшкия върху хронично недояждала си муха.

Съкровището ме уведомява, че двете — баба и Червена шапчица — пристигат от Вагинстон[15]. Родом от Фриско, дъртофелницата поискала да се убеди, че все някъде се е раждала, преди да отиде да развъжда червеи за сметка на анатомията си в чернозема на околия Колумбия. Поради което и настоящото пътешествие. Първият съпруг на прапрародителката бил секретар на един от директорите на затвора „Алкатраз“ и дамите дошли да посетят прословутото заведение.

Оказва се, че са отседнали в хотел „The (Deo) Profundis Clitoris Hall“, който се намира точно срещу нашия, носещ гордото название „The Great Penis Hotel“. Екзалтирам се подобаващо по повод на щастливото съвпадение и бързам да се информирам кога приспиват старците в Калифорния. Разкошотията ме осведомява, че крайният срок за операцията е 21.00.00 часа, което ще ни позволи да вечеряме тет-а-тет утре, тъй като за тази вечер имам вече ангажимент. Следващия ще го поемем (или подадем) tomorrow, o’key? Поканата ми е приета с единодушно „yes“ в индивидуалната й изборна секция. Определяме си среща в 9.30 часа в моя хотел. Колкото до мен, то аз вече виждам кюлотите й в едър план — е, не чак в мащабите на президентски портрет в бананова република, но поне в тези на бебешка пелена — и решавам, че ако са дори само относително бели, ще я помоля да ми ги подари, за да ги използвам като кърпичка за смокинга си.

 

 

Оказва се, че двигателната система на бабиерата е дефектирала в резултат на сполетялата я злополука, така че я оставяме на гардероб в бунгалото на охраната до пристана и вече в намален състав предприемаме щурма на затвора. Матиас е мрачен като негърски дирник в тунел, смятайки, очевидно, че точно сега ми предстоят къде-къде по-съществени дела от рутенето на първата срещната мацка. Но нали познаваш моя милост, първороден, единствен и любим син на Фелиси? Халоса ли ме хормонът, бЛедна ти е фантазията (както би казал Берю). Тогава всеки що-годе прилично оформен дамски задник минава на първо място в личната ми топкласация, ползвайки се с абсолютно предимство.

Снасям ти в резюме тъй деликатните си и целомъдрени (за начало) маневри за сближаване на вагоните, а сетне и окончателното композиране на експреса „Сан Антонио-Сан Антонио“, включващ в маршрута си туристическа обиколка на Седмото небе с индивидуален гид с червена фуражка. Първо прихващам нежно пръстенцата й, уж за да й помогна в изкачването, сетне мило експроприирам останалата част от ръката й, а накрая откровено я заприходявам през кръста. Ку-ку, познай кой е! Маркираме, сякаш на кръстопът, първата пауза и аз се обръщам към нея, избутвайки в искрен смях — възхитително олицетворение на желязно здраве и стоманена самоувереност, — така че осезаемо да се почувства непоколебимата решимост на мъжкаря, неговите неизтощими физически ресурси и подчертаната му слабост към волната казашка езда. А да не ти говоря за почти реалното, едва сдържано опиянение и за щъкащите в стратосферата лудешки обещания! Тя вече е наясно, че body-fitness-ът, който й се готви, няма нищо общо с измъчените подрипвания по телевизията и че „след онова“ ще й се наложи да се добира до бидето с походка, на която не би завидял и сакат пингвин.

Второто зърно от тази тъй очарователна броеница се явява рискован от мен (и за мен) дързък целофан. Принцесата го инкасира повече от благосклонно, вследствие на което й извъртам втори такъв, значително по-храбър и нюансиран до съвършенство в езиково отношение, който свидетелства надълго, нашироко, по диагонал и в дълбочина за капацитета на гръдния ми кош.

Нещата се хързулват като за световно по бобслей. Ако в „Алкатраз“ даваха стаи под наем, веднага бих им станал клиент. За миг дори (ако не вярваш, върви да блъскаш злобарки!), та за миг дори, казвам, в горната ми камара се заформя проекторезолюция да гътна Мери (защото тя се казва така, а от непорочното зачатие насам аз съм просто луд по това име) върху нара на изложбената килия, като помоля Ръждивоглавия да бди над страстите ни; би било наистина чудесно, още повече че този последен за деня тур не се радва на особена посещаемост. За зла чест един Nikon-иран и Kodak-иран до зъби японец се е заел да навърти многосериен документален филм, увековечавайки кривокраката си и палачинколика половинка, приседнала на края на нара.

Заснема я през решетките, Хепатитния, което, естествено, е много по-лесно, отколкото да заснема решетките през нея, въпреки че от самурайчестите може всичко да се очаква. И тъй, по технически съображения се отказвам от плана си и бъди убеден, че го правя с най-искрено съжаление, тъй като обожавам да опъвам заслужаващите това производни от реброто Адамово в места с повишени рискови параметри. А да уважиш подобаващо една дама с либидото си именно в „Алкатраз“ според мен би представлявало наистина легендарен сексуален подвиг.

Ксавие става все по-мрачен, което при сияйна манерка като неговата е равносилно на пълно слънчево затъмнение.

— Ама и ти имаш едни маниери да се подготвяш за деликатни операции, да лудне човек! — изсумтява той.

— Не се безпокой.

— Как смяташ да го направиш?

— Като за себе си!

— След като посетителите си тръгнат, задължително би трябвало да правят обиколка, за да проверят дали някой не продължава да се мотае из заведението.

— Да, твърде е вероятно.

— Имаш ли предвид място, където можеш да се скриеш?

— Да.

— Къде?

— В бръснарницата, до която се стига по една вита стълба. Преди края на посещението ще се изкача по нея, така че да не могат да ме видят. Проверката явно не включва първия етаж, тъй като той е затворен за посетители.

— А мацето?

— Какво?

— Ще й се стори доста странно, че я зарязваш точно в този момент и не се прибираш с последния кораб!

Има право, знам. Дори в излишък. Ще се наложи да спретна някакъв финт. Хм, лесно е да се каже… Правим отново пълна обиколка на терена: столовата, библиотеката, сектора със строг тъмничен режим, разхождаме се по „Бродуей“… И ето че по някое време Червената шапчица заявява, че трябва да отиде при баба си, която сигурно са я хванали щурите. Очаква да я последваме, но аз заявявам, че преди да отлепим окончателно, трябва да изпратя няколко пощенски картички (такива, както и всевъзможни брошури и безбожно тъпи сувенири продават близо до залата за свиждане).

Тъй че, леко разочарована, тя продължава сама. Предпазливо се предислоцирам в района на бръснарницата.

Няма жива душа, ама наистина nobody.

Предприемам пробно изкачване по стълбата, която вибрира под стъпките ми. Всичко ми изглежда повече от спокойно. Присъединявам се към Матиас за кратък, но трогателен сеанс на сбогуване.

— А сега, Ксавие, бягай при мацето и бабишкерата! Кажи й, че продавачът на картички се е оказал мой стар приятел, с когото не сме се виждали сума време, и че ще се прибера с катера на охраната и персонала.

Той кимва.

— Е, тогава merde[16], господин директор.

Чувал съм, че в подобни случаи никога не трябва да се благодари — носело нещастие.

И най-безразсъдно му благодаря.

Бележки

[1] Глава, посветена на Робърт Пен Уорън.

[2] Повторението било майка на знанието, ако не знаеш. Така че или си прави сметката, или се ограмотявай, докато е още време! С.А.

[3] Знаеш какво, така че няма да се повтарям. — С.А.

[4] Пак не му липсва самочувствие на графомана Сан А. — Бел. на УС на Клуба на свободните литератори бутафорковци.

[5] Други завеждат цели общини и пак не се оплакват. — Бел. на признателния електорат.

[6] Неизвестно защо наричан от французите „английски капот“. — Бел. на отдела за опазване на франкофонската чистота или, ако щете, на чистотата на франкофоните.

[7] Френската, а не оная, другата, да се разберем! — С.А.

[8] Нищо нямаше да ми попречи да добавя някоя и друга буква, ама благопристойното ми възпитание надделя. — Бел. на деж. ред.

[9] Знам, че ще ме питаш къде оставям Мюлер, но кои беше казал: „Събери двама шваби и Аншлусът ти е в кърпа вързан“? Повече отговорност пред света, драги! Повече съзнание! — Апел на преводача.

[10] А то е… Ооо! — Бел. на авторитетното дамско жури на конкурса „Мистър мокър слип“.

[11] Къде ще си чувал, ти, нещастно френско ченге, за досиетата на българските политици? — Бел. на комисията по парла-ментарна дискретност.

[12] Или „Борба за живот!“ за сведение на онези, които не знаят, че в Щатите се борят предимно на английски, и то без да имат понятие от гаражно-вкусова икономика. — Бел. на „Юнайтед гараджис и син ООД“. Виж шедьовъра „На зла кучка зъл прът“.

[13] Мога да ти го изрецитирам и на латински, но щом са го обявили за мртъв, редно е да зачитаме покойниците. Мир на неправилните му глаголи! С.А.

[14] Нима все пак вашето бебе и моето Янче не заслужават суха и гладка кожа? — Бел. на „Пампърс Ийст Уест Бългерия Интернешънъл“. Виж и бел. на стр. 56.

[15] Май така се транскрибираше на френски Вашингтон, или бъркам? — Б.пр.

[16] Че означава и „лайно“, означава. Но мислиш ли, че ако го преведа дословно, ще ти стане по-весело при инфлацията, която ни друса? Б.пр.