Сан Антонио
Ал Капоте (5)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

5.
Опасни развръзки[1]

 

В присъщата ми дълбококонсервирана мъдрост си казвам, че щом великата Норма Кейн живее в къща, то очевидно все още не е дегенерирала до състоянието на попова лъжичка във формалинов разтвор, тъй като в противен случай би се намирала в някой санаториум за богати идиоти. Това, първо!

След това продължавам да си казвам, този път с любезното участие на Ксавие Матиас, че версията, според която някоя ревнива съперница е решила да й види сметката чрез наемен убиец, е толкова незадоволителна, че не би довела до полюция дори Робинзон Крузо. Това, второ!

Вярно, намираме се в Щатите, страната на неограничените щуротии, но все пак ми се струва по-скоро невероятно някаква си ревнива кикимора да хукне да наема професионален убиец, за да анулира акта за раждане на друга подобна ряпа. Да й маскираш физиономията на лунен пейзаж с витриол — разбирам, още повече че това е обичайна разменна монета в далаверите между две конкуриращи се пачаври. Но виж, да я гътнеш най-хладнокръвно, това е вече съвсем друг филм, както би казал Алфред Хичкок, който ги е гледал какви ли не.

— Знаеш ли за какво си мисля? — пита ме човекът с коса с цвят „а ла лятно екологично бедствие в кратера на Нгоро-Нгоро“.

— Естествено — отговарям, — тъй като и аз си мисля за същото.

— Сенаторът Дела Бранла е загинал при „злополука“ в края на шейсет и трета година.

— А Кенеди е бил убит на двайсет и втори ноември същата година. Което ще рече, семе Шерлокхолмсово, че мътиш в манерката си следната хипотеза. Ами ако сенаторът Деламайнатаму е бил замесен в заговор срещу президента J.F.K.? И ако, бидейки безусловно кавалер и любовчия, е подшушнал дума, че и две на хуЙбавата си Норма? И ако тя е доверила тайната на доктор Гардън? И ако нейде по върховете, разбирайки за изтичането на информация, са решили да проведат санитарен полуден, като чисто и просто ликвидират трите компрометирали се тъй особи?

— Прав си — кимва Матиас. — Мислите ми текат именно в тази посока, но опират до едно крещящо несъответствие?

— И какво крещи то?

— Как Норма Кейн би могла да снесе каквото и да било на Гардън при положение, че когато е станала любовница на сенатора, докторът се е намирал вече в пандиза?

 

 

Озоваваме се отново на улицата пред дългата черна лимузина с продължаващия да кърти в нея Берю. Нанси е обзавела ушите си със слушалки и се наслаждава на неизвестен вид музика. Леката каска е посмачкала фасона на ситно къдравата й коса. Усмихва ми се, облегнала се на предния десен калник на бронетранспортьора си. Времето е чудесно. На върха на хълма огромни бели букви изписват на фона на небето думата „Холивуд“.

— Къде отиваме? — информира се скъпата чернилка.

— В дома на мис Норма Кейн, някъде на Булеварда на залеза. Възможно ли е по бордовия телефон да поискате от справочната служба точния й адрес?

Тя сваля слушалките и се напъхва в подвижния апартамент. Луксът от американска гледна точка е нещо наистина видиотяващо, бога ми! Берюрие се е свлякъл от седалката, коленичил е на пода с подложени под главата ръце и хърка като за световно авиационно изложение. Поизбутваме го и на свой ред се настаняваме във возилото.

— Сведения може да ни даде един-единствен човек заявява Матиас.

— Знам — казвам. — Лейтенант Куин. Само че да го накараш такъв да проговори!…

Ръждивоглавия се потупва по джоба.

— Не забравяй моето несесерче. Видя ли как оня разбойник се кротна и пропя само след една инжекцийка?

— Едва ли обаче ще ти се удаде да надупчиш толкова лесно човек от ранга на Куин. От шейсет и трета насам трябва да е колекционирал доста нашивки.

— Или да е излязъл в пенсия, което е по-вероятно, а това значително би улеснило достъпа до него.

Прелиствам жалкото си бележниче, останало ми в наследство от баща ми. Черна мушамена подвързия, пожълтели линирани страници с червено поле. Тъй де, отпреди войната! На тавана още се търкалят купища такива на пакети от по петдесет парчета; вече съм ти казвал, че бележниците бяха манията на баща ми. Трябва да си отидат още сперматозоид знае колко поколения, докато му се види краят на този боклук!

— Преди да тръгнем насам, взех номера на резидентурата към посолството ни във Вашингтон.

Дръпвам междинното стъкло, моля мис Капучино да набере номера и тя за нула време ме свързва с някакъв субект, чийто дар-слово е неизлечимо белязан от чаровния акцент на Южна Франция. Да говориш на езика на янките при подобно заболяване си е чиста проба цирк вследствие на умопомрачаващата попара, която се получава при освежаването на американския гъгнеж с жизнерадостната средиземноморска фонограма.

Представям се и съобщавам секретния си кодов номер, след което излагам тормозещия ме проблем, включващ издирването на адреса на някой си лейтенант Куин, за когото се предполага, че в началото на шейсетте години се е трудил за ЦРУ. Моят сътелефонник ме моли да му се обадя отново след час.

 

 

Къщите, нанизали се по протежение на Булеварда на залеза, са, общо взето, разкошни, а често и суперлуксозни, но почти без изключение белязани от типичния за американските новобогаташи инфантилизъм, включващ вапцани войници в гренадирски униформи по терасите, нацвъкани с герои от Дисни-митологията морави, китайски мостове над изкуствени рекички със затворен цикъл и още рояк дивотии от този род! С една дума — жалкият фолклор на хора, които, бидейки лишени от минало, отчаяно се опитват да си изфабрикуват най-долнокачествено настояще. Виждат се постройки в андалуски стил, други в неоготически такъв, куп трети в този на нормандски гълъбарник, четвърти биха накарали гилдията на факирите да обяви доживотна стачка, като се срещат дори, ама даже и няколко чисто калифорнийски бараки!

Домът на Норма Кейн е измежду най-скромните: осемстотин квадратни метра ливада с изтъпанила се насред нея бяла кубическа сграда, която, ако беше малко по-голяма, като нищо би могла да мине за обществена кухня на Армията на спасението.

Един булдог със също толкова приветливо изражение, каквото е имал и блаженопочившият Адолф Хитлер, когато са го измъчвали хемороидите му, се нахвърля срещу бялата порта, на което позвъняваме. Явно е от песовете, при които лаят е чисто факултативно явление, докато първата им специалност е съдирането на задници.

След известно време отнякъде се пръква чернокожо създание от женски пол, което поне на външен вид няма нищо общо с прислужниците, тъй като е облечено с червен платнен панталон и с дебел, широк с най-малко пет мерки в повече пуловер в морскосиньо, върху който в помощ на далтонистите е избродирана огромна котва. Явлението спипва милото животинче за нашийника и с мъчително буксуване го издърпва назад, за да ни позволи да влезем.

— Вие ли сте новите? — интересува се тя.

Отговаряме утвърдително, без при това да оставаме с впечатлението, че лъжем. Естествено, че сме нови, щом досега кракът ни никога не е стъпвал тук.

Гореизложената ни въвежда във всекидневна, каквато не ми се е случвало да видя от времето, когато съседката ни мадам Помпакур удари резето на повече или по-малко незаконния си бардак.

В нея се намират две особи. Първата е чудовищно дебела жена с най-малко триста фута нето тегло, опакована в бяла, разкопчана поради невъзможност да побере шкембето й манта, която се е проснала в едно кресло, заобиколено от празни бирени бутилки. Тлъстугата е закрепила поредната от тях, наполовина пълна, върху единия подлакътник и въодушевено се тъпче с пържени картофи, които загребва от огромна прозрачна книжна кесия. Идентифицирам я като медицинската сестра, за която ми бе споменато. Тя е бяла и дори руса, с неистово алени и толкова дебели бузи, щото оставаш с впечатлението, че постоянно надува спуканата монголфиера на братя Монголфие.

От второто присъстващо лице виждам само тура-то, тъй като седи пред телевизора с гръб към нас. Единственото заключение, до което успяваме да стигнем, е че това е жена и че тази жена е облечена във вечерна рокля с бяло визонено болеро на раменете.

Цивилната камериерка ни посочва един навит до стената килим и пояснява:

— Този път ще се поизпотите. Разля върху него червено вино и лак за нокти.

Едва тогава стоплям, че ни взема за килимочистачи; оттам увирам до извода, че в този дом очевидно често прибягват до услугите им, който пък прекипява в убеждението, че домакинята ги осира по всяко време, с всичко възможно и по всички известни начини.

На свой ред пояснявам, че е налице недоразумение и че сме френски журналисти, подготвящи репортаж за бившите холивудски величия, между които, естествено, е и мис Норма Кейн, незабравимата изпълнителка на главната роля в „Принцеса Индиго“.

Следва контрапояснение от страна на годзилата, маскирана като среден медицински кадър:

— Напразно сте били път, момчета. Мис Кейн не е в състояние да ви отговори.

— Не се знае — упорствам аз, заобикаляйки ужасяващите й, панорамно разчепени бутове, за да се приближа до телевизора.

О, Данте! О, Алигиери! О, адско видение! О… Стига де! Напълно обезобразена, кинозвездолината! На мястото на десния й лампион е назначена на щат голяма черна дупка. Куршумът е рендосал скулата на нула, след което нежно е изчовъркал окото, поразходил се е на воля из главата и е излязъл през лявата буза, оставяйки дълбок грапав белег.

С действащото си око Норма Кейн следи развоя на гу-гу-взаимоотношенията на някаква двойка. В сериалите made in U.S.A.-въображението явно е цензурирано — всичко се развива във възможно най-едър план! Неизменно ти сервират млади, стари или средновъзрастни двойки в комбинация „само с теб сме, други няма“, които или се ругаят, или си досаждат взаимно с признания в любов. „Династия“, „Санта Барбара“, „Ела ме ритни, за да не съм капо“ — все един боклук. Приличат на изкуствените поточета в луксозните имения, където водопадчетата, вирчетата и шадраванчетата се обслужват от една и съща вода. Предварително сдъвкани и дори предварително смлени истории! Да колабираш от скука!

— Хелоу, мис Кейн! — приветствам любезно домакинята.

Бившата хубавица и настоящ амбулантен кошмар ми хвърля едноок, унил и напълно безизразен поглед и отговаря:

— Хелоу.

— Интересно ли е това, което гледате?

Чутовно дебелата и страдаща от булимия медицинска сестра се опитва да изтръгне телесата си от обятията на креслото, но апокалиптичният й задник се е заклещил неспасяемо в него. Да не говорим, че везувийовидният й анус е засмукал кожата като вентуза, ако разбираш за какво намеквам. Тъй че колкото и да подмята необхватните си кълки, запъвайки лакти в страничните облегалки, осмозата между нея и креслото остава научно доказан факт.

— Оставете мис Кейн на мира или ще извикам полицията — пропищява тя. — Това е накърняване на неприкосновеността на дома!

— Затваряй си човката, гугутко моя снежнобяла! — поетизира природосъобразно в същия миг интервенцията си материализиралият се на местопроизшествието Берюрие[2].

Веднъж събудил се, Дебелия напира да се включи в купона. Ако ще и като статист, ако ще и недотам уместно, но да участва и толкоз! Така де, ergo sum!

— Булдогът не ти ли създаде проблеми? — любопитства Матиас.

Негово величество многозначително се подсмихва и заявява.

— Не ’нам дъл’ го знайш, ил’ не го знайш, но ако не го знайш, шъ ти го кажа, за да го знайш: в казармата съм изучавал де що има бойни изкуфства! Тъй щото караМАНЬОЛтето, джиХуЙджицото и кенЕФдото нямат тайни за моя милост. Помиярът дори не сколаса да ми се усмихне за „добре дошъл“, когат’ му приложих един „са-му-рай-цу-на-ми-ку-ра-ма-мо“ в такт две втори и му вързах езика на горделив възел[3].

Неподражаемият се приближава до необятната медицинска служителка и надзърта между колосалните й бедра.

— Виж, тук моята Берти губи по точки! — признава този всепризнат дисидент в областта на куРлтурата. — В такъв хангар за керестета и на цепеницата на граф Цепелин[4] ще й бъде широко! Само дет’ покрай толкоз сланина в чистилището човек не мож’ види ни рая, ни даж’ брадата на Свети Петър! Не че се натискам кой знае колко, ама на драго сърце бих дегустирал г’жата, колкото да видя дали ще успея да намеря пътя през тия меса Тилилейски! Редно е да с’ отбележи все пак, че дордет’ стигне до целта, човек кат’ нищо мож’ да сбърка и да еякуРлира в някоя гънка!

Медсестрището му подава лапичка, за да й помогне да се измъкне от държащата я в плен мебел. Винаги галантен, дори и с китообразните, Мамута я спипва за китката и дръпва с всички сили — а те са значителни, — в резултат на което тя буквално катапултира от креслото и се приземява на физиономията му. Дори и в най-добрите филми на Лаурел и Харди не си виждал подобно нещо: чудовищното създание поваля Неповторимия и се сгромолясва отгоре му, погребвайки го под същинско цунами от граниви месища. Гледката е феерична! Задгробнобледият, лишен от кюлоти задник на весталката навява волни асоциации за алпийски зимен пейзаж.

Изненадан от връхлетялата го жива лавина, Берюрие започва да се задушава! Ще трябва да се изпратят специално обучени кучета, за да го открият! Да се повикат спешно влекачи, снегорини и спелеолози, да се мобилизира армията! Ксавие се възползва от суматохата, за да надупчи Норма с нежна дружеска инжекцийка, преди бдящата над нея ламя да успее да си даде сметка за това.

Проявявайки завиден героизъм, чернокожата камериерка храбро се хвърля в мелето, за да се опита да спаси онова, което все още може да бъде спасено. Навежда се над безформената купчина и изравя от нея едната ръка на болногледачката. Правейки това обаче, прелестните й подкръстни заоблености щедро напомнят за себе си и тозчас друга ръка — познай чия! — се измъква от клоакалната маса и решително се напъхва между краката на милото тъмнолико (и не само лико) създание. Въпреки крайно неудобната поза и поставената си под въпрос белодробна дейност, Берю, забелязвайки светлината в края на тунела и осъзнавайки ползата, която може да извлече, незабавно подхваща на езика на глухонемите прословутата си ария „Ето ме и мен, кюлоти девствени и непорочни“.

Камериерката изпищява и пуска медицинската сестра, за да падне на колене и да ухапе до кръв този тъй великодушен крайник, при все че същият не й желае нищо друго, освен най-хуЙбавото!

Александър-Беноа на свой ред надава страдалчески вой, след което се разнася негодуващият му, приглушен по напълно разбираеми причини глас:

— Ама к’во ги прифаща тия посрани брикети, че да си позволяват тъй да бият дузпата на един бял!?… Навремето е имало едно време, когато са линчували неграта само заради един поглед към бяла жена, а ей ти че днес черноликите хапят бледоликите, които им правят честта да се поинтересуват от тях! На човек му иде да фане секирата, да си го клъцне и да го препарира!…

Тъй или иначе, нещата постепенно си идват на мястото. Привеждам се към злочестата обезобразена актриса. Жива трагедия, бога ми! Във вечерната си рокля от зелено ламе тя напомня русалка, флиртувала с корабно витло. А на всичко отгоре е и стара! Очевидно боядисват косата й веднъж на петилетка, така че оставям на теб грижата да си представиш нюансите.

— Мис Норма — дарявам аз ушните й миди с неподражаемото великолепие на моя баритон, — аз съм един от вашите най-ревностни почитатели. Би ли ви било приятно, ако двамцата с вас вземем да си поприпомним това-онова от славното минало?

Тя се вслушва в като че ли идващи от небето гласове, за миг се замисля и утвърдително поклаща катастрофиралата си шишарка.

Медицинската сестра, която междувременно се е изправила — ако може да се каже, че топката стои права, разбира се, — незабавно се изтърколва до нас и възмутено изгрухтява:

— Да, ама не!

След което ме изхвърля от кадър с такъв мощен бодичек, от който главната порта на „Парижката Света Богородица“ — колкото и средновековна да е, както си я знам! — едва ли би се съвзела.

Ядосан, крясвам на Берю на съвместния ни роден език, за който се предполага, че е неразбираем за дамското олицетворение на японския национален отбор по сумо (ведно с резервите):

— Мамут, отърви ни за четвърт час от тази фабрика за лайна, за да можем да си побъбрим на спокойствие със старата!

— Забранявам ти да ме наричаш Мамут в присъствието на г’жата! — прихва Подпухналия. — В сравнение с нея се чувствам като газела!

Ала безспорно вживял се вече във възложената му мисия, той със сърцераздирателни степания се хваща с две ръце за кутията със семейните бижута и прохълцва:

— Найс литъл ма’ам! Ай ам вери коуфти! Ю усук-кен май мъдури енд трансформейтид ги ту дъ кайма! Скив, плийз! Оу-ле-ле! Оу-ла-ла! Оуххх!…

И като пуска лявата си топка, хваща не по-малко лявата ръка на мис Робинсън (току-що съм открил името й в бележника си) и я придърпва към мнимо бедстващата зона от анатомията си. Медицинската сестра опипва, мигновено диагностицира наличието на тройно мастодонтизиран тестикулит — професионализмът преди всичко! — и го замъква в съседстващата с всекидневната и свързана с нея с барплот гише чисто американска кухня[5].

Последната подробност ни предоставя възможността да продължим да се любуваме на надпъпната част на двойката, включително и на тази на пуловеризираната камериерка. По жестовете се досещаме, че Умопомрачаващия сваля панталоните си, и предположението ни тутакси се потвърждава от сащисаното „0h, my God!“, изсулило се от хобота на слоницата в бяла манта.

Бързам да продължа разпита на Норма Кейн:

— Кажете, мис, спомняте ли си сенатора Дела Бранла, който навремето е бил тъй благосклонен към вас?

Живото въплъщение на поствезувиен Помпей далдисва в размисъл веднага, щом й се зададе някакъв въпрос, тъй като й е необходимо доста време, за да го осмисли.

— Бинго — произнася най-сетне тя толкова мъчително, колкото се изразяват и някои бавноразвиващи се деца.

— Как така, Бието?… — сащисвам се аз.

— Може би е някакъв интимен прякор — предполага Ксавие, който е далеч не толкова глупав, колкото рижав.

— Бинго ли го наричахте? — питам веднага Норма.

Тя кимва утвърдително.

Жал ми е за тази нещастница. Няма нищо по-страшно от една обезобразена мадама, особено когато са прибягнали за това към подхода „а ла боздуган“.

— Мил човек ли беше Бинго?

Тя йес-йесира с глава.

— Бил е луд по вас, нали?

За миг нещо като проектоусмивка съживява вперения в „оттатъшното“ поглед.

В US-кухнето става нещо. Разнася се трясък на счупена чиния (или поднос), последван от квиченето на свинеобразната медицинска сестра. Надявам се, че ВиртХуЙозния не й разиграва любимия си водевил „Ела с мен мавзолея, Ленин е на съботник“! Така де, след венецианския сеанс с пуерториканската гладиаторка подобно театро би могло да му коства сериозни рекламации от страна на излъганата в надеждите си путБЛИка! Но след като се вглеждам по-внимателно през гишето, проумявам, че в действителност Неутолимия е навървил чернокожестата прислужница! Като музикален съпровод на пируетите на Маестрото долавям обиденото грухтене на милосърдното чудо, което твърди, че това било възмутително, че щяла да извика полиция, че как можело тъй някакви си трима чужденци да се вмъкват тук с взлом и не само да малтретират една злощастна болница, но и да дискриминират сексуално камериерката й с подобна библейска паламарка!? Да, ама не, мистър!…

— Иди да успокоиш топката! — нареждам на Матиас. Сега само това ни липсва — да си докараме десант на местните заптиета и да ни окошарят за изнасилване!

Мигновена евакуация от страна на Безценния, за когото изпълнението на всяка заповед е въпрос най-често на принцип и значително по-рядко на чест.

Привеждам се отново към Норма Кейн и вземам ръката й в шепи, за да я стопля и да се опитам да я предразположа, макар че вече би трябвало да е окончателно „настроена“ на вълната на откровенията. Единственото нещо, затрудняващо този доста странен разпит, е нейното ярко изявено умствено разстройство[6].

— Когато сте били в леглото, е споделял всичко с вас, нали? Бил е от мъжете, които изпитват нуждата да доверяват и най-съкровените си тайни на жената, носеща им ХуЙдовлетворение.

Светът на мълчанието — Жак-скИв КуКУсто! Фразата е несъмнено прекалено сложна за мозък, чиито сиви клетки открай време си играят на жмичка.

Продължавам:

— Говорил ли ви е за президента Кенеди?

Името явно я заинтригува.

— Президентът Кенеди, когото убиха в Далас, спомняте ли си? — настоявам.

В обреченото й на доживотна самота око припламва странна искрица и тя едва чуто промълвя:

— Джон?

— Точно така — Джон Кенеди. Споменавал ли ви е Дела Бранла за онова, което се е готвело срещу него?

— Срещу него?

— Нали знаете, че е бил застрелян с пушка?

Пълен мрак и покой по линията. Безспорен, категоричен, надлежно прошнурован! Повече от ясно е, че Норма изобщо не загрява за какво става въпрос. Като че ли й говориш не за убийството в Далас, а за мъглявината Андромеда! Спомня си за президента, но не и за трагичната му смърт.

Излишно е да ме убеждаваш, че от нея и думица няма да изкопча. Нищо чудно всъщност, като се има предвид, че мозъкът й от трийсет години насам кара на джанти.

Пускам ръката й. Отчаяна въздишка на знаменития Сан Антонио. Толкова напъване — и то защо? За да се посерем! И то къде? В собствените си гащи! Решавам да дам на войските си заповед за генерално отстъпление и се насочвам към кухнята, за да я доведа до знанието на наличния състав. И какво, мислиш, виждам там? Сам ли ще се досетиш, или аз да ти светна? Какво каза? Не си от досетливите? Е, от мен да мине тогава, ще ти включа шалтера! Берю, представи си, е предприел дълбок сондаж в задния двор на неуниформената камериерка[7]. НаГОМОРчил я е като за второ пришествие, СОДОМитът му тлъст! Не стига, дето влачи между краката си гаубица, в сравнение с която Дебелата Берта прилича на тапешник, ами и все гледа да задръсти с нея движението в де що му падне еднопосочна улица, мръсникът! Развратник и три четвърти, близо два, ти казвам!

Но голямата изненада не идва единствено от неговото изпълнение. Матиас също ме поставя в цайтнот. Шишкавелата му е хвърлила око и похотливо опипва пакета му през панталона. Аленоглавия е онемял, но дали от изумление, дали от срамежливост или от позорна сласт не е ясно. Камериерката, естествено, вие на умряло. Деветият кръг на ада в живи картинки! При това в кухничка с размери два на три метра и с четирима главни изпълнители, между които една бяла слоница.

Връщам се огорчен при умствено дерайлиралата о.з. кинозвезда. Поглеждам я укорително. Сърдя й се заради неспособността й да се изповяда. Засрамвам се. Така де. Щом не знае как да го направи, клетата, значи мен не ме бива за кюре!

Но най-неочаквано… Знаеш ли какво? Ами такова, че Норма Кейн проговаря. И ако взема да ти повторя думите й, Венериният ти хълм ще се капичне, брат’чедке!

Съвсем тихичко тя ми задава следния въпрос:

— Джон умря ли?

Включваш ли? Спомня си за Кенеди, но не знае за смъртта му!

И momentalmente (както казват в Уагадугу) в тъй благородната ми иначе глава настъпва просветление: Норма е била револверизирана ПРЕДИ убийството на президента, тъй че, намирайки се в кома по време на даласката патаклама и продължавайки да се плакне повече или по-малко във все същата саламура, НЕ Е РАЗБРАЛА НИЩО ЗА СЪБИТИЕТО!

„Дважди по дяволите!“, както възкликва по повод и без повод кундурджията, при когото подменям гумите на колата си. По дяволите на куб! Но това променя изцяло хода на нашия разговор!

В чест на събитието придърпвам един стол до креслото й и отнемам образа на телевизора, който започва да ми действа на хипофизата с платиненорусите си сексбомби, които или непрекъснато циврят, или обсипват с всевъзможни птичи имена разни типове, красиви като чекмеджета и почти толкова умни.

— Точно така, скъпо мое киносъзвездие, Джони умря.

— Как?

Сега, драги, ще видиш какво значи неотразим финт! И истински шедьовър!

— Както е бил предвидил вашият любим Дела Бранла, мис Кейн — отговарям…

Взирам се в опустошеното й лице. Иска ми се да пъхна една сламка в надупчената й глава и независимо от недотам привлекателния й вид да изсмуча онова, което може би се мъти в нея.

Пълен мрак и покой! Като че ли е прекратила всякакъв вид мозъчна дейност.

— Спомняте си Томас Гардън, естествено?

Все същото разминаване по всички линии, напомнящо препускаща по наклонената плоскост на електрически билярд никелирана топка, която най-често заобикаля предполагаемите цели.

Ще отговори? Няма да отговори? Ще стопли? Няма да стопли? Въпросът ми предизвиква ексцентрични кръгове в отдавна пресеклия се чорбалак под темето й.

И ненадейно, подобно на пукнал се на повърхността на блато мехур, от устата й избълбуква следната дума:

— Възхитителен!

— Томас е възхитителен? — настоятелно ре-въпросирам аз, като предвидливо използвам сегашно време, тъй като кака Норма очевидно се е телепортирала трийсет години назад.

Блажена усмивка.

— Да.

Трябва да й е обръщал маншона с хастара наопаки, Доктора!

— Добре ли се любеше?

— Възхитително!

Какво ти казах? Мис-та явно храни към медика-мошеник признателността на майсторски каращисваната слива към градинаря!

— Кога го видяхте за последен път? — поемам аз пореден риск.

— Вчера, струва ми се, или завчера…

— В затвора в Каламити Бийч?

Известно време съзнанието й се упражнява в безмоторно летене, после тя утвърдително кимва.

— Споменахте ли му нещо за аферата Кенеди?

Мозъкът й предприема нова серия от лупинги, след което изведнъж, споходена сякаш от озарение свише, Норма трепва и артикулира:

— В сладкиша!

— Какъв сладкиш. Норма?

— В сладкиша!

— Изпратили сте му в затвора сладкиш, така ли?

— В сладкиша!

И ето ти, че най-неочаквано ми спретва фантастична нервна криза, лелката! При това толкова прилежно, че се изсулва от креслото и започва да се мята на пода. Напълно в тон единственото й око се забелва, решавайки да види какво става под черупката й, а на устните й избива пяна. Пръстите й конвулсивно се сгърчват, а индивидуалната й hi-fi уредба се прехласна в дивашки вопли. Хипопотаместата милорсърдница зарязва какалашката на Ксавие и се изтърколва на сцената като самоходен космически модул. Вижда пациентката си в партер и изпада в законнопрофесионален гняв:

— Какво й казахте, негоднико!

След това призовава камериерката на помощ с категоричен и нетърпящ рекламации тон, в резултат на което траурноцветната девойка се пръква с все така КУРдисания в газовата й камера тирбушон на Берю! Да не ти говоря за осъвместената им походка, на която би завидял мъртвопиян юнга по време на тайфун!

Медицинската сестра подхваща Норма за раменете. Камериерката се опитва да се приведе малко повече (тя и без това е в позата на ъгломер), за да я хване за краката, ала наложеният й по кАНАЛЕН ред страховит член-кУреспондент, изпълняващ ролята на временна вътрешна арматура, решително се противопоставя на проектонамеренията й. Замествам я аз, въпреки че болногледачката се опитва да ми направи отвод, подобно на адвокат, който не приема даден съдебен заседател, защото имал гадна физиономия.

В крайна сметка обаче й се налага да се подчини на също толкова крайната необходимост.

— Да я отнесем в спалнята! — путканя (Берю dixit) ме тя.

Речено-сторено. Огромен розов креват, розов мокет, розова тапицерия, розови мебели, розови бонбони в компотиера от розов опал — чиста проба гнезденце на U.S. кинозвезда!

Просваме злочестата мис върху кревата. Тя мигом се кротва и изпада в тотална неподвижност.

— Страда ли от сърце? — питам сланинестата грамада.

— И още как! Да не сте я ядосали нещо?

— Ни най-малко, просто се опитах да подхвана дума за кариерата й.

Монументът в бяло поклаща глава и измъква от джоба си стетоскоп. Монтира го в ушите си и притиска никелирания му край към гърдите на Норма Кейн.

Подпухналите й очи се разширяват. Второто нещо, което при подобни свръхтлъсти създания се забелязва най-трудно след „……“ е погледът (а не „онаковата“, както би се изразил някой недотакован естет!). Така де, при толкова гривнички, гънки и лой!

И ей я, че започва да врещи:

— Всемогъщи боже! Но тя е мъртва!

О!… Да си виждал някъде много, ама много попарено мушкато?

— Убили сте я! — изревава обречената на безработица болногледачка. — Вие и само вие сте я убили! Полиция!…

След което с пределна скорост се предислоцира до телефона (също розов) и вдига слушалката.

Успявам да я догоня тъкмо навреме, за да предотвратя нецелесъобразната комуникация.

— Оставете ме да се обадя, убиец такъв, или ще викам за помощ!

И тъй като очевидно държи на обещанията си, започва да нарежда „Help!“ след „Help!“, за щастие подчертано астматични. Подхождам към проблема по възможно най-екстрен начин, като изваждам полицейската си карта, с която по ефикасност — ще си позволя подобно мнение — би могла да се мери вероятно само кредитната карта на Джаки Онасис.

Дебеланата се вцепенява и сащисано се вторачва в седемте очарователни букви, изографисани на фона на добре познатия ти трибагреник.

— Хайде, мис, съвземете се! — отсичам аз властно. Ние не сме убийци, а полицаи, като при това действаме съвместно с ЦРУ. Зададох на тази жена само няколко най-безобидни въпроса. Не е изключено, разбира се, именно те да са причината за сърдечната й криза, но означава ли това, че съм убиец? Помислете си какви биха били последствията, ако тук дойде лосанджелиската полиция? За вас, която тъй нежно галехте члена на моя първи помощник! За камериерката, която тъй отзивчиво предостави задника си на моя втори помощник! От тази гледна точка показанията ми биха били катастрофални за вас! И тогава цялата преса би ви взела на присмех, тъй като няма да мога да потуля скандала!

Тези премъдри слова й въздействат също толкова убедително, колкото и служебната ми карта.

— Ще си тръгнем веднага, щом сътрудникът ми отдупи камериерката, след което ще повикате домашния лекар на мис Кейн. От взаимен интерес е да не споменавате нищо за посещението ни.

Налага се обаче да изчакаме десетина минути, преди непредсказуемият в попълГЪзновенията си сластолюбец Берюрие да възвърне свободата си на действие.

Докато същият се опитва да наруши сцеплението между себе си и своята партньорка, казвам на Матиас:

— Я кажи. Червена главо, сигурен ли си, че твоят сироп за поощряване на ораторското изкуство не е противопоказен за тежко болни от сърце?

Суперначетения свива рамене и признава:

— Не мога да ти кажа нищо по този въпрос, тъй като на практика е съвсем нов и нямах възможността да извърша по-сериозни тестове.

— От което стигам до убеждението, че е трябвало да се позабавляваш с него и в извънработно време, приятелю.

По характерния звук, съпровождащ отварянето на бутилка шампанско, разбираме, че Берю е пресякъл финиша на поредния етап от сладострастния си маратон.

Бележки

[1] Глава, посветена на Шодерло дьо Лакло.

[2] Изрази го с думи прости, както е казал Аинщайн в теорията си за относителността. С.А.

[3] Берю вероятно иска да каже „Гордиев възел“. Б.пр.

[4] Издателството изказва плахото предположение, че Берюрие прави алюзия за цепелина на граф Цепелин. Бел. на контр. ред.

[5] Уф! Двайсет думи без запетая — това не означава, че се меря с Пруст, но все пак. С.А.

[6] Дали пък не би било по-уместно да се каже умствен запек? Б.пр.

[7] „Айн, цвайн, драйн — дрън!“ — както е казал класикът. Бел. на Председателя на Българския футболен съюз в оставка.