Сан Антонио
Ал Капоте (15)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

15.
Ментаморфоза[1]

 

 

Palace или бунгало, Silver или тенеке, казанчетата на тоалетните навсякъде имат една обща черта: вдигат страхотен шум. Могат да се качат на луната, могат да миниатюризират до побъркване какви ли не щуротии, но да си изчистят безшумно лайната, виж, до това все още не са узрели. Откога го дъвчат (и миришат) този проблем, но така и не могат да го преглътнат. То е, за да ти кажа как насред най-дълбокия, най-интензивния момент на мъртвешкия ми сън съдържанието на едно тоалетно казанче помита виденията ми по комбинирания метод „Ниагара-Виктория“. Излишно е да ти описвам кошмара, който предизвиква в подсъзнанието ми въпросната дандания. Не го правя по две причини: първо, защото това изобщо не те интересува, и второ, защото вече го забравих.

Мъчително отлепвам глава от възглавницата. Следват пет секунди на автопилот в мъглявината Андромеда, последвани на свой ред от бруталния и тревожен въпрос: „Къде съм?“ Тези копринени чаршафи, този нацвъкан с фалшиви гербове балдахин в стил „Арсеник в ректума и стари дантели“, ме изпълват до темето с най-висококачествено недоумение.

След това действителността постепенно се превръща в реалност (както би написал Берю, ако знаеше от коя страна се държи писалката): „Silver Palace“, суперлуксозният апартамент на прелестната китайка, която — за разнообразие — без съмнение — ми спести през изминалата нощ фатално неприятни неприятности.

Трябва да си наистина чичко-паричко, за да си позволиш бивак на такова (надморско) равнище. С цената само на една нощувка като нищо изпращам домочадието ти на целосезонна почивка на Бахамските острови, бъди сигурен! Така или иначе, блага душа се оказа жълтурчестата. Такъв подход към един непознат — не само й свалям шапка, но все гологлав ще си ходя! Три думи и един разсъбличащ поглед в асансьора, и ето ти я мой съюзник! От което следва — и то без да имам ни най-малко желанието да се правя на гладиатор, — че истинският мъжки чар не подлежи на девалвация и действа безотказно върху жените по всички географски ширини.

Пренастанявам се възможно най-удобно в огромния креват. Той е от онези, върху които можеш да практикуваш фигово пързаляне на двойки (тройки, четворки и по взводно) както надлъж, така и нашир. Когато ми се случи (о, колко рядко!) да спя сам, обичам да лягам на дясната страна, под формата на кроасан и с глава върху лакътя. Това е идеалната поза, позволяваща преди заспиване да осигуриш на въображението си подходящ материал в облика на първокласен палав дамски задник, докато хуЙсарят ти прави маневри върху чаршафа в очакване на нови завоевания.

Но сънят отказва да се върне, въпреки класираната ми като истЕрически паметник умора. Междувременно събудилият се по урин(фек)ални причини манипулатор на кенефното казанче от съседния апартамент бива осенен от безспорно перверзни идеи и напъва да опъва[2] другарката си по одър. Но въпросната явно отхвърля добронамерените му предложения, тъй като съседът се ядосва. Същият е надарен със забележително плътен глас, който неочаквано оказва върху мен ефекта на електрически шок! Човек би казал, че е на…!!!

Светкавично се привеждам във вертикално положение и измъквам от джоба си моето безценно швейцарско ножче с широк спектър на действие. Отново прибягвам до услугите на шилото. Забивам го в стената и го задействам в мощен троен тулуп, в резултат на което върху кадифения абажур на нощната ми лампа се посипва първо гипсов, а след това и тухлен прах.

След кратък, но разгорещен дуел успешно дефлорирам the wall (както се пее в химна на тухларите). Palace или не, днешните здания до едно се строят така, че да изкарат най-много десет години. След този период са вече толкова амортизирани, че се налага да ги разбулдозеряваш и да издигаш на тяхно място други, още по-паянтови от първите. Така де, ако продължавахме да строим солидно както някога, днес щяхме да имаме десет пъти повече безработни. Забележи обаче, че за сметка на това се захванаха да удължават човешкия живот. Но съвестта вече започва да ги гризе и отвън, и отвътре, и in vitro, ако загряваш какво искам да кажа. Защото ако има област, в която нещата трябва да се разглеждат от напълно противоположна позиция в стил „еднодневка“, то това е именно сферата на Homo Sapiens. И без това сме плъпнали навсякъде! Виждаш ли опашките? Дори пред крематориумите е навалица. Навсякъде, ти казвам: в училищата, в болниците, в писоарите… Списъци, номерца! Всички на опашката, а ако някой не иска, да ми яде какалашката! Следващият! Така пееше навремето великият Брел[3]! Е, когато отида при него, ще му светна, че от тази гледна точка въпросът е все така под въпрос.

Натискайки, изведнъж доста неприятно натъртвам кокалчетата на пръстите си поради простата причина, че шилото е пробило стената. Долепвам най-доброто от всичките си уши до новородилата се „Silver Palace“ -ова дупка.

Сърцето ми изпълнява двойно салтомортале (без предпазна мрежа). Разбира се, че това е мощният Берюриев орган, чието нечленоразделно децибелоизявление приветствам с наслада и любов (но без фанфари, които биха заглушили тъй скъпия на отделителната ми система глас). И като си помисля, че има тиквеници, които твърдят, че не вярват в Брадатия! Слушай, ама те къде се намират, тия езичници!? Я ги дай насам да си пофилософствам с тях! Да търся Шишкавия под щат и над щат през де що има Америки, а той да се окаже на три метра по Целзий от мястото, където съм се озовал по силата на невероятно стечение на обстоятелствата! Да не би да смяташ, че подобно чудо би могло да се случи, без в околностите да се мотае поне един пръст божи (бил той и среден)? Защото ако е така, можеш да си го забучиш… знаеш къде!

Опитвам се да надникна през дупчицата. Колко малко е необходимо, наистина, за да си осигуриш поглед върху сума неща. Можеш например да наблюдаваш Бруклинския мост през иглено ухо! Или това още не сте го учили, глупако? Със същия ефект можеш се любуваш и на произволна мида през първата срещната ключалка! Въпрос на елементарна оптическа адаптация.

О, не виждам нищо особено, ако се изключи луничавия задник на неизвестна червенокоса дама, кротнал се в огромна мъжка десница с размерите на морска костенурка.

Затова предпочитам да слушам.

И какво, мислиш, чувам?

Дебелия:

— Слушай, my Lady такава, с извинение, не ми казвай, че ш’ трябва да маневрирам до сутринта с туй зенитно оръдие под пъпа, по дяволите! Ти к’во, кукло, да н’ си въобразяйваш, че здрав, прав и курав мъж като мен мож’ мигна, спрягайки по чаршафлъка такава глаголическа форма! Let me да ти го вдяна ей тъй, по приятелски; както се е наклал, горкият, само след три-четири плонжа ще си изплюе и бащиното мляко.

Лейди Кекет:

— Вече казала на вас, my dear: no без french капоут!

Имплозия на Негово величество:

— Да ти се спаружи сливата дано! Докога ш’ ти доказателствам, краво рижава, че от наличната конфекция не ми става ни един!? Прекалено твърде съм членуван, коет’ прочее е и очарованието на чара ми. Скоро ще станат три дни и най-вече три нощи, откак’ си другаруваме. Изръшнах де що имаше апУтеки и дръгИсториИ, изкормих всички автомати в околията, но тъй и не попаднах на перверзатив, дето да успея да си го нанижа! Не ми разправяй, че ще транзиСтираш покрай най-епохалната паламарка на епохата под пертекст, че те е страх да не пипнеш СПИН! Да го сиЗИфилис тръшне дано! Я ме look, майлейдито ми, приличам ли ти на човек, който е чел СПИНоза?

— Излишно е да ми се настоявате, darling — инати се дамата. — Ако трябва, поръчам да ушият на вас french капоут at your мярка, но never съвокупление before!

— И не искаш даж’ да ми продухаш базуката, за да успокоиш топките, тъй ли щото, lady Мъдона?

— Същото важи и за whith the уста — категоризира лейди Кекет. — Only с french капоут!

— Тъй да бъде — капитулира Свръхнадървения, — ще опитам с още един. Хич не загрявам обаче, как могат да побират по два литра вода, че и да ги надуваш дотогаз’ дордет’ заприличат на дирНиКжабли, а кинконгът ми да ги пръсва от раз! Туй категорично го недоХуЙмявам, бога ми! Що не вземеш да с’ пробваш да ми го наденеш личноръчно, а, с’кровище? Мож’ би е по-вероятно най-възможно да не е съвсем изключено твоите нежни пръстенца да успеят там, к’дет’ моя милост изтърпя тотаЛИТарен провал, както е рекъл Напольон при Уотърлоо!

Лейдито го уверява, че идеята е very good. После уточнява, че предварително ще намаже годзилата с вазелин и ще посипе с талк вътрешността на „капоута“ въобще ще вземе всички предпазни мерки, съдържащи дори и милиграм здрав смисъл.

Следващите няколко минути са изпълнени с натопорчена тишина, разтопорчвана спорадично от лаконични констатации и съвети, емитирани с напрегнат до онемяване глас:

— Внимавай с маневрите, women! Н’вивай, ма! Н’вивай, кат’ ти казвам! По-кротко! Нахлузиш ли му веднъж ушанката, работата е в капут вързана.

Атмосферата се нажежава до червено. Вече долавям единствено усиленото пъхтене на главните актьори.

След малко се разнася шепотът на лейди Кекет, която явно все още не смее да се израдва пълноценно:

— Good! It’s right! He шавайте, my love! Very внимателно!…

— Голяма майтапчийка си била, душко, няма що! Че ти направо му сплеска слепоочията! Просто дъх не мо’а д’си поема оттам! Нещо много го стегна яката, макроц’фала! А на всичко отгоре чувствам и чувството, че ми мас’жираш пурата с голи ръце.

— Slowly, my biggest boy! — увещава го богатата women. — Много скоро му се види the end. Ето, глава вече в торба! Хип-хип уррра!

И в същия миг се разнася рязък сух трясък, наподобяващ отварянето на буталка шампанско, последван от сърцераздирателни вопли.

— Казах ти аз, фиго затлачена, че е нев’можно да ми наденеш туй биб’ронче на м’нумента! — беснее Мамута. Виж, ако някой ден почнат да фабрикуват спермобрани за м’гарета, тогава може и на моята улица да ме огрее слънце! Живея в общ’ство, дет’ нищо не ми е по мярката. Няма място за мен в лайното на нациите[4], все едно дъл’става дума за мойта интел’гентност ил’ за чепа ми!

— Sorry! Sorry! — нарежда покъртително благородната англичанка. — А била съвсем близо до цел!

— Хич не те знам къде си била, знам само, че сега има да си го влача под мишница, дорде ми експлоНдират the тоупките! — вайка се злочестият ми приятел.

Казвам си, че точно сега би било уместно да разсея безпросветния мрак на физическото му отчаяние със светлия лъч на присъствието си, и експедитивно се въвеждам първо в слипа, а след това и в панталоните, за да си осигуря необходимата за компанията на една английска аристократка представителност.

 

 

Стаята ми има врата, която позволява директен достъп до коридора, но тя е заключена и ключът се намира най-вероятно на рецепцията, така че се виждам принуден да изляза през хола. Той е тъмен като задника на бял мисионер, седнал в катран[5], и почти веднага се препъвам в невидимо за мен препятствие. Опитвайки се да възстановя равновесие, неволно се опирам с ръка на нещо меко, при чийто контакт ме побиват тръпки. То е студено като ръката на змия[6]. Решавам да идентифицирам „нещото“ и се насочвам към силуета на една настолна лампа. След краткотрайно опипване, при което я събличам[7], намирам и натискам ключа. Светлина!

И ето ти, че съдбата ми организира поредния плонж в четвъртото измерение.

Представи си, миличка, че някакъв мъж в смокинг се е гушнал в покровителствените обятия на едно огромно кожено кресло. Главата му е опряна на облегалката, а дългите му карачки са проснати в далечна перспектива върху килима, оказвайки се така в основата на почти случилата ми се преди малко случка.

Въпросният тип е около шейсетгодишен, с прошарена коса и безспорно приятна мутра с фини аристократични черти. Две съществени подробности, засягащи го косвено и пряко: първата се съотнася към калъфа за цигулка, поставен върху съседстващата с креслото ниска масичка, а втората към факта, че симпатягата е изключително мъртъв. Кошмарно мъртъв, бих добавил, тъй като са му прерязали гърлото като на коледно прасе, забивайки неопределен, но за сметка на това определено остър метален предмет в сънната му артерия. От раната е изтекла много кръв, която първо се е просмукала в колосания му нагръдник, а след това е продължила пътя си към пода, използвайки левия му крак като улук. Дяволски дълго време трябва да е умирал, горкият! Но как така нищо не съм чул? Вероятно първо са го гръмнали по манерката с гумена палка, за да не оставят следи.

Часовникът ми претендира, че часът е 5.40 и нямам никакво основание да се съмнявам в твърденията му. Спринтирам към апартамента на китайката и чукам на вратата. Първи път, втори път, трети път. Продадено! Отварям. Стаята е празна, леглото е непокътнато. За успокоение на съвестта хвърлям по едно око в тоалетната и банята. Nobody! Апропо, знаеш ли, че авиокомпанията „Катар Еър“ ще си сменя името? Вече ще се казва „Трипер Еър“ в чест на най-модното заболяване в харема на емира.

Та какво ти разправях? А, да — нито следа от китайката! Налице са само „китаизмите“, които ми е надробила за сърбане, тъй като не се и съмняваш, предполагам, че току-що съм прозрял вдън дълбоката мотивировка на нейния алтруизъм. Мръсницата се е възползвала от удалия й се тъй удобен в мое лице случай, за да гътне мъжлето си. Веднага е констатирала, че бягам бог знае от какво и накъдето ми видят очите. Мечтата на нейното кристално детство! Прекрасна възможност, да ми лепне убийството на своя благоверен. Да не пропусна да ти кажа, преди да съм забравил: почти със сигурност разпознавам покойния, и то благодарение на инструмента му. Става дума за виртуоза от унгарски произход Ейбрахам-Джон-Гюла Кьотук, един от четиримата или петима най-големи съвременни цигулари.

Приближавам се до трупа, за да се уверя, че не бъркам. И знаеш ли какво установявам, след като същото веднъж е убягнало на вниманието ми покрай данданията около запознанството ни с мистър Кьотук? Че острият предмет, с който са му перфорирали гушката, е чисто и просто моят любим шперц. Притискайки се до мен в таксито, Хепатитчестата го е секвестирала без каквито и да било затруднения (и угризения). Да й се не надяваш, бога ми! Каква решителност! Какво автообладание, както би казал Шумахер!

Предполагам, че Жълтата перла си има любовник с моралните задръжки на развалена спирачка, с когото са решили да заличат маестрото от списъка на културните паметници, за да прилапат огромното му състояние. Девойчето с дръпнатите очета пресича жизнения ми път в особено деликатен за моя милост момент. Възползва се от случая и ме домъква тук, осигурявайки си преди това чрез майсторско преджобване моя „Сезам отвори се“ в качеството му на напълно прилично оръжие (и доказателството е налице). Изпраща ме да нанкам и вдига под тревога своя тъпкач. Казановата цъфва и се спотайва в апартамента, докато тя демонстративно напуска хотела, за да се появи също толкова демонстративно в някой night-клуб. Алиби!

Съпругът се прибира след поредния, проточил се до късна нощ гастрол. Любовчията му вижда сметката и се омита, завещавайки ми ведно с непрежалимите тленни останки и перспективата да се оправям както намеря за добре, когато се събудя! Очарователно! Просто като фасул и ефикасно като клизма! Върви, че се измъквай от такава каша!

А, та като споменах за измъкване…

Потискайки отвращението си, измъквам безценния си инструмент от гръкляна на виртуоза и го измивам обилно с вряла вода в умивалника на маоцзедунчестата Катерина Медичи. После събирам до копче наличния си гардероб и се изнизвам в коридора. Той е все още безлюден, но към хора на тоалетните казанчета се присъединяват все нови и нови гласове. Изхвърляйте на воля, о, пилори и пикочни мехури! Зората с пръстите златисти да ви изстиска е дошла! Изпразнете, за да има къде да тъпчете през настъпващия ден.

 

 

Натискам звънеца с отчаянието на енергията[8], но след нощните си терзания двойката кърти като за батальон спящи красавици… Ща, не ща, накрая прибягвам до юмруците си, треперейки от страх да не ме засече някой ранобудник от персонала. Най-сетне вратата се открехва и през процепа примигва огромното око на една рижа крава.

— Какво ви е прихванало? — измучава възмутено чифтокопитното.

— Милейди — пояснявам, — аз съм приятел на мъжа с голямата паламарка и трябва спешно да разговарям с него. Позволете ми да ви поднеса най-пламенните си почитания! Приятелят ми има изключителен вкус и просто изгарям от нетърпение да го поздравя с възхитителното завоевание.

Дамата не устоява на реториката ми и престава да се прави на Раймонда Диен, пропускайки ме да мина. Разкошната им стая ухае едновременно на зверилник, на кланица през август и на стачка на кенефочистачите в африкански бидонвил.

Моят Берю си отдъхва съвършено гол — сякаш чудовищен Исус. Има си строго индивидуален, и то доста особен метод на спане, милият Александър-Беноа. Прави го задължително на колене, предоставяйки колосалния си задник на попълзновенията на всички заинтересовани, със завряна в свивката на лакътя физиономия, на чието равнище величествено се мандахерца неговият невероятно рунтав — както при всички примати прочее! — търбух в тандем със също тъй щедро брадясалия му пакет, докато самият той се прехласва в страховито хъркане и възторжени пръдни, доказвайки безапелационно, че адската му машина действа безпогрешно.

— Hello! Baby darling! — отправя влюбен зов към униката благодушната англичанка.

Въпросната особа — просто си давам сметка, че не съм ти наговорил достатъчно дивотии по неин адрес — е много висока и по-скоро хилавичка над кръста (гърдите й несъмнено си играят на Великата армада в супата, когато й се случи да седне гола на масата), но затова пък южният й сектор страда от остра форма на елефантиазис и дирникът й спокойно би могъл да задръсти канализацията на Монако. Кожата й е толкова бяла, че трябва да си Берюрие или сляп плъх, за да не се издрайфаш при вида й, а косата й има доста странен червеникав оттенък — не бляскав, а мътноват и някак кравешки рижав, което и моментално предизвика у мен маркираната по-горе асоциация. Очи с цвета на похабена еднодоларова банкнота, щедро нацвъкани по цялата анатомия бенки и почти плешива мушмула за сметка явно на богато окосмения район около устата. Накратко: достойна поданица на Нейно величество, която беше такава прелест навремето, когато отлагаше аудиенциите си, за да яхне Единбургския принц.

Бидейки благовъзпитана, дамата е загърнала телесата си в очарователно пищималче, което започва под виметата и свършва в подножието на Венериния хълм…

Следват нови подмилкващи призиви и Мастодонта най-сетне излиза от кома. Примлясква няколко пъти и надава продължителна пръдня, наподобяваща сирената на влизащ в пристанище кораб. След това нарушава тъй благочестивата си поза, предразполагаща както към молитва, така и към задна прашка, и оглежда покритите със спукани презервативи околности. И тъй като погледът му извършва онова панорамно движение, което кинооператорите наричат „врътка на 190°“ (по Целзий), в крайна сметка логично попадам в полезрението му.

 

 

 

 

Дебелия наистина не подлежи на никаква класация. Всеки друг на негово място би скочил като ужилен, би хлъцнал, би се разкрещял, накратко — би изразил по някакъв начин изумлението си, че ме вижда тук. Но не и той. Чиста проба животно, бога ми! Покажи на един помияр снимката на Льо Пен или на Тапи и бъди сигурен, че няма и да помръдне. Е, та същото е и с Берюрие.

— Колко е часът? — задоволява се просто да попита той.

— Наближава шест — го информирам.

— Аха… Би ли погледнал дали е останало нещичко в бутилката совиньон, дето е връз масата?

Като по чудо е. Необятния моментално засмуква до атом скъпоценната течност.

— И к’во, значи? — оригва се той, докато ауспухът му се прехласва в нов истеричен вопъл в стил „мъгла над Босфора“.

— Такова — отговарям, — че поумувах над вашия проблем с презервативите и смятам, че мога да го разреша.

Лампионите му светват като за градинско увеселение в резерват за светулки.

— Чу ли го, муци? — подхвърля неосъществилият се дон Жуан по адрес на неизконсумираната си партньорка. — Можел да м’ снабди с инглиш капут по мярка! И ш’знаеш, че туй ама хич не ме учудва от негова страна. Под вола теле ти намира моят Сана, много е печен! Прави к’вот’ ш’ пра’иш, синко, щот’ взех да хвърлям материал и през ушите, откак съм се вързал с тая гъба! Досега още не ми се е уредил куесчънът да й пръсна мичето, тъй кат’ я гони шубето да не й телеграфирам СПИН! Така се превзема, че почвам да се питам дали е искрена. Щото пък инак в момента, в койт’ го докарам на параметЪри, ма’ам пощръклява като Фидел Кастро на митинг и хуква да си укротява ХеЙмоциите с изкуРственяци. Да н’ ти обаждам к’ва колекция влачи в куфара си: то порцеланови, то гумени, то дървени, то кожени ли не щеш! Че и от всички Деметри[9]! Има едни мижави кат’ куРтре, дет’ с тях си тропосва (к)аналния илик, но й се намират и по-целесъобразностни, формат „патладжан“, с коит’ заформя страхотни купони на Венерическия си хълм. Изглежда, щото целият тоз инструм’тариум бил фамилиална реликва; има даже един златен, с който уж се била драпала куйинта Виктория! И заоре ли веднъж в интимния сектор, майлейдито, смятай, че целият арсенал учавства в парада! А аз седя, гледам я д’ ми прожектОРира хиксовата си порнодукция и ми текат лигите кат’ на дебЕЛБил. Вярвай, просто буквално курнкретно изгарям от нетърпение да й забъркам от сливата такъв ошав, че да не помисли повече за самоНАдейност! Мож’ би си мислиш, че вероятно евентуално би склонила поне да м’ измлати една куикли злобарка в стил „благодарността на автостоп’джийката“? Да, ама не! Знай, че инглиш пипълта си е живо въплъТщение на егоцентрАЛизма! Нямам право даже една шпакла да й ударя, щот’ и от слюнката се страхува, тая кляфка! И кога, мислиш, ш’ мога да си пакетирам пакета?

— След малко, друже.

Мръщи се, обзет от безпокойство.

— Да не искаш да кажеш, че ти ш’ ми монтЕКираш моя капуЛЕт?

— Yes, сър, и то по мярка! Никаква конфекция, подчертавам, а по твоите (о, колко не)реални размери!

— И как смяташ да подИЗходиш към въпроса?

— Като към яйцето на Христофор Колумб, момко! Ще използвам два и дори три капута, ако се наложи. Ще ги разрежа на четири по дължина и ще залепя едно за друго толкова парчета, колкото са необходими, за да облека от глава до мъде гладиатора ти, скъпи приятелю. Известно ти е качеството на изобретеното от Матиас лепило: с една-единствена капка можеш да хербаризираш на тавана слон. Да не говорим, че изцвъкаш ли също толкова в нечий задник, собственикът му ще се види принуден да си прокарва нова канализационна система, за да предотврати доживотния запек. Хайде, драги, дай насам балоните си!

И ето как аз, преследваният по цялата съединенощатска територия на Америка директор на парижката съдебна полиция, се заемам да изработя върху тоалетката на лейди Кекет първия в световната история капут за мамут. Двойката ме наблюдава с напрегнато внимание. Междувременно, все така свещенодействайки с прецизните жестове на бижутер, въвеждам Негово величество в течение на случилото се от момента, в който го изоставихме клинично пиян върху леглото му в хотел „Бевърли Хилс“. И когато приключвам, той заключАва:

 

 

 

 

— Накратко, уредил си с’ гоненица не само с всички нюйоркски фуражки, но и с бат’льон (голо)главорези, коит’ искат на всяка цена да сложат ръка връз шибания ти документ, така ли?

— Именно!

— И виждаш ли някакъв начин да с’ измъкнеш от лайната, дет’ си ги забъркал?

— Предвиждам. Ако твоята милейди се съгласи да ми помогне, има голяма вероятност да се отърва само с миризмата.

— Разбира се, че ш’ ти помогне, особено след като когат’ й погъд’личкам сливиците с моя капут по поръчка. На ръце ш’ те носи, бъди сигурен!

— В такъв случай ето какъв е моят план: ще отидеш да купиш необходимото, за да променя външността си. После ще наемем кола и ще минем в Канада. Стигнем ли веднъж там, няма да имам никакви затруднения да се прибера в Париж с помощта на френското посолство.

— Става — съгласява се Необозримия. — Веднага щом ми скроиш шлифера, разигравам на ма’ам Голямата лотария, за да я спечеля за кЛаузата, и се организираме.

— Слушай, а как всъщност се запозна с твоята рижа прелест?

— Не аз, а тя се запозна с мен, брат’чед. Бях се гътнал на леглото по организъм и тъкмо къртех кат’ за конкурс, когат’ тая ряпа взе, че сбърка стаята. Аз бях в бунгало номер 79, а тя в същото, но 89. Та влиза кифлата и к’во вижда, мислиш? Моичкият, и то в сезон на пълна ХеЙрекция! Ще трябва да съм сънувал НеВротични сънища, тъй кат’ малкият ми Александър почти през цялото време се правеше на велик македонец. Мож’ си представи емоцията на майлейдито при вида на подобна историческа личност! Приближава се тя значи, за да се убеди не само на око, но и на ръка, че е автеТАнУСтичен, го констатира и решава, че туй великолепие е детската мечта на нейната мушмула. Предприема да ме събуди и аз се, след което почва нежно да ми гука и ми нагугуква куп обещания в стил „съкровищата на бабата на Али и четирийсетте пещерняци“, убеждавайки ме, че била червива с мангизи и щяла да ми уреди живот кат’ за хиляда и втората приказка на Шекерзадна. Оказа се, че нейният майлорд ритнал кофата преди петнайсетина месеца при сафАВарийна злополука в КенЕФия. Гръмнал го ор’женосецът му, прескачайки някакъв мравуЙняк. Анулирал го с един изстрел в шишарката, канибалът! Не бил затворил затвора на карабината си, алтафини! Все тъй самонадеяни кат’ англичани, тия бритиш, дето драпат кат’ щури да завладяват Африката и околния свят! Бам — in the middle-та на канчето! Блиндиран деветмил’метров куршум и — благодаря и сбогом, докторе!

— И ти последва дамата?

— При условие, че се снесем в Ню Йорк, откъдет’ беше програмирал да минем. И утре, а следователно значи вече днес, щях да развъртя шайбата по всички големи хотели, за да оставя съобщение за теб.

Усмихвам се.

— Е, приятелю, почти приключвам, така че няма да е зле да направим една проба.

Лейди Кекет пърха с глътка (и трътка) от възхищение, признателност и блажени предчувствия. Най-сетне!… Най-сетне ще може да поеме тъй огромния, тъй щедрия Берюриев дар! Настъпи славният миг или мигът на славата, все едно! Без ни най-малко да се смущава, Александьр-Беноа измъква мечкоубиеца си и му отпуска няколко характерни ласки, за да възстанови функционалните му параметри. Звярът се отзовава послушно на оказаното му внимание и за нула време приема размери, които биха направили за смях прословутите салами рекордьори от топ-класацията на Гинес.

— Ще провериш ли дали всичко е точно, Мамутини?

Той взема шедьовъра ми, нахлузва го на сарфаладата си и поклаща глава:

— Би м’ бил по-удобен, ако му донадиш един ревер в повече, синко. Тия дивотии са кат’ балтоните: стягат ли те под мишниците, губиш си своб’дата на действие.

Незабавно добавям парче гума по собствено усмотрение, в резултат на което се получава нещо, наподобяващо относително симетричен цирков купол… но какво от това, по дяволите!? Както спонтанно заявява по този повод заинтересованият: „Няма да ходя с него на ауТдиенция, я!“.

 

 

Не че искам да си вдигам акциите, но мистър ФалОстаф изглежда наистина чудесно в МОЯ капут! Съмнявайки се в достойнствата на херметизацията му, милейди напълва произведението ми с вода, но тутакси се отърсва от страховете си, установявайки, че мехурът не пропуска никаква влага. След което Огромния напъхва гордия си инструмент в предпазния калъф с достойнството, с което възпитаниците на „Сен Сир“ са навличали белите си ръкавици при Вердюн преди атака. Целомъдрено се оттеглям в банята, за да взема един душ, тъй като се чувствам опустошен след тази безумна, тъй богата на перипетии нощ.

И докато подлагам телеса на хладната живителна струя, решавам за известно време да се дистанцирам от реалността. Едно яко проветряване на мозъчната ципа винаги е добре дошло, случи ли ти се прекалено много да се вживееш в професионалните си грижи. В такива моменти лично аз си избирам колкото се може по-отдалечен от проблемите ми сюжет и го „третирам“ възможно най-задълбочено. Ето че този път просвам на умствения си тепих лицето Жан дьо Лафонтен… Определено симпатична перука с безспорни заслуги в областта най-вече на занимателната литература. Добре де, но защо принуждават децата да я изучават? В действителност всичко е толкова зловещо, толкова безнравствено и нелогично! Невинните, независимо дали са агънца или магарета, биват неизменно изяждани без остатък, а от това следва, че на преден план се поставя неправдата! Чаплата прекарва лисицата, което популяризира понятието за отмъщение! Разливайки млякото, тъпанарката Перет губи всички шансове да се уреди с крава; но откъде тогава е дошло въпросното мляко, ако не от ВЕЧЕ ПРИНАДЛЕЖАЩА й крава! Въпиещ пример за непоследователност! Костенурката прецаква заека въпреки мудността си, което само по себе си е пълно отрицание на бързината, а оттам и на прогреса!…

Неистово радостни крясъци ме изтръгват от размислите ми (пристрастни, признавам). Вопли на ощастливена плът! Феерия на възприятията! Апотеоз на дупките! Калас и Шаляпин в дует! Прословутата ария „ХуЙбаво ми е ма, мамо!“, изпълнявана едновременно на английски и южнонормандски. Оркестърът зарязва симфонията и набляга на духовия аспект. Флейтата? Първата цигулка? Обоят? На кино! Арфата? За нея и дума не може да става. Не-о-пи-су-е-мо, дори и от такъв Алигиери като чичо ти Данте! Консонансът напомня квиченето на агонизиращо прасе, което се прощава с хемоглобина си под звуците на Вагнерова музика. Като съвкупЛЕността е щедро подправена с диво ръмжене, звучни оригни и оглушителни пръдни. Ужасяваща гали-, която може да се сравни единствено със своята -матия! Ами леглото, а? Чуваш ли го как жално стене, клетото, под ударите на бурята? Но пък от друга страна жалните песни са и най-хубавите. Лейди Кекет е на края на всички известни предели и току нарежда „God“ след „good“ и „good“ след „God“, забравяйки в суматохата, че все някой трябва да save the Queen! Ликвидиран повторно postmortem и завинаги, старият лорд е зачеркнат скоропостижно от алманаха „Гота“[10], духът му ведно с фантомите на прадедите му е оплют до 999 коляно, а неговата мизерна (чу)чурчица, използвана по съвместителство от лейдито му като клечка за зъби, е хвърлена за ордьовър на черните лешоядни гарвани на забравата!

И ненадейно осъзнавам, че подобен финал в никакъв случай не е за изпускане. Без да е необходимо да притежава темперамента на гледачка (на карти, на боб, на хемороиди и през ключалка), човек е (а)морално задължен да присъства на заключителен водо(и прочие)свет от такъв мащаб! Та това си е чиста проба свещенодействие, бога ми! И ти си вътре, цял-целеничък и до дупка! Просто нямаш право да го игнорираш, тъй като това би било престъпление срещу единственото човешко у човечеството, би било светотатство и непростимо кощунство! Така че спешно завивам един пешкир около кръста си и се изнасям в стаята.

Пристигам точно за последното действие — мигът, в който Несравнимия довършва в тил и в такт десет удара в секунда запъналата се с две ръце в тоалетката милейди. Мамута е превключил на такъв скоростен бод, че движенията на совалката му са невидими с просто (а дори и с интелигентно като моето) око. Би трябвало да се заснемат в забавен каданс, както се практикува при проследяването на траекторията на куршум. Всичко се тресе! Вони на изгоряла гума! Дамата се е трансформирала в жива (все още) и невероятно гласовита торпила, докато тоалетката бързо приема формата на безформена цепеница от каучуково дърво и палисандър.

Хипопотаместия епилогира. Ритъмът на подпъпния му модул придобива ускорение, което би могло да бъде засечено единствено със свръхмодерна радарна техника. И ето че в един — върховния, предполагам — момент, надавайки вой, в сравнение с който фонограмата на Jurassic Park наподобява котешко мяукане, моят колега Слона увенчава нагона си с такъв апокалиптичен удар на таза, че превръща тоалетката в подпалки.

Лейди Кекет се солидаризира с мебелта и рухва безжизнена сред съчките и шишенцата.

Колкото до Берю, той остава прав, пухтейки като маневрен локомотив, с безволно отпуснати ръце и буквално не на себе си (и на когото и да било другиго всъщност) след този безумен по своето напрежение пол(пот)ов акт.

— Върхът! — прошепвам аз зад гърба му с въодушевлението на откровената искреност. — Това е един от най-сублимните текове измежду всички чифтосвания, които ми се е случвало да наблюдавам. Какво говоря — най-сублимният! Бога ми, дори не предполагах, че някой е способен на такава чувствена енергия, на толкова еротичен плам, на подобен сладострастен бяс! Ти окончателно заслужи мястото си в плеядата на гигантите на чепа, Александър-Беноа. Ако някой ден се обзаведа с деца, непременно ще им разкажа легендата за този паметен калъп, на чиято разработка имах честта да бъда свидетел.

Берю се обръща към мен.

Очаквам да сияе: той е мрачен.

— Мда — промърморва, — само дет’ няма д’ можеш им я доразказа до края.

— Защо?

— Благодарско за смоГкинга по поръчка, брат’чед, ама знай, че по си т’ бива за ченге, отколкот’ за шивач! — И като ми показва отрудената си, морно полюшваща се паламарка — отекла, охлузена, наситено морава и следователно ГОЛА — добавя: — Попрек’лил си с хастара, приятел, и перверзативът ти остана у ма’ам майлейди!

 

 

Виждаш ли, мога да приказвам каквото си искам за англичаните, но в критични ситуации те неизменно се барикадират на висотата на положението.

Изравяме о(с)тровната аристократка от камарата (на лордовете) трески и стъкълца, отнасяме я на леглото и Берюрие й докладва за техническата авария, на която двамата са станали жертва: непоправимото е налице, семето Берюриево триумфално шества под пъп и над пъп, като на всичко отгоре й се налага самосиндикално и по спешност да измъкне от недрата си „нещото“. Лорд Кекетовата вдовица за секунда склопва очи, после ги отклопва и въздъхва:

Амин! Да бъде волята Божия! Но държа да заявя, че ако за зла участ бъда поразена от ужасната болест, то ще я понеса храбро, без нито за миг да съжалявам за уникалните усещания, които имах щастието да позная в обятията ви, Алегзандър-Биг-Бендоа.

Отдаваме дължимото на безстрашието й, след което й се заклевам в честта си, че приятелят ми е по-безвирусен от стерилизирана краставичка и по-безбактериен от дестилирана вода. Уверявам я, че през целия си живот се е „друсал“ единствено с домашна шльокавица, че няма афинитет (или инфинитив, за да цитирам Дебелия) към педалите (а да не говорим към колоезденето!) и че никога не е имал вземане, а още по-малко даване с проститутки поради простата причина, че твърде много почтени жени със завидна страст се домогват до благоволението му, за да плаща на проявяващи далеч по-бедно въображение професионалистки.

Удовлетворена — но закъде ли повече, за бога! — лейди Кекет декларира, че вече я занимава една-единствена мисъл, а именно — да започне всичко отново, незабавно, от самото начало и, ако може, в няколко екземпляра.

В отговор на което Мамута заявява, че к’во-пък-иска-ли-питане-на-драго-сърце-ти-само-кажи-и-аз-ще-ти, но че би искал първо да похапне — напълно законно искане след подобен сексуален подвиг.

Речено-сторено: поръчваме на room-service-a обилна закуска, след което, в очакване на доставката, моя милост отново се уединява в банята.

 

 

Breakfast-ирайки, тримата скрояваме план за заминаването ми от Щатско. Скъпата лейди Кекет предлага да прескочим до зет й, който развъждал визони в Масачузетс. Същият притежавал обширно имение на петдесет мили от Бостън, където бихме могли да прекараме напълно необезпокоявани няколко дни. Канадската граница била съвсем наблизо и преминаването й нямало да представлява никаква трудност. Офертата ни изпълва с ентусиазъм. В допълнение новото завоевание на Необхватния ни убеждава, че за пътешествието до Масачузетс е много по-целесъобразно да наемем лимузина, отколкото някакво си вулгарно МПС. Снася и втора, също толкова гениална идея: ще купи един огромен куфар-гарсониера и ще поръча да й го доставят в „Silver Palace“. След това ще го „обзаведем“ подходящо, за да мога да се гушна в него и така да напусна хотела.

Подобно на всички супербогати нетрудови елементКи, лейди Кекет е очарована от възможността да участва в заформилата се авантюра, която й обещава нещо значително по-различно от нейното луксозно всекидневие на саксия мушкато. Животът й е най-неочаквано, но за сметка на това перфектно ъперкутиран от двамата невероятни Frenchies с чудовищни патки[11] и претъпкано с опасности житие-питие (цит. Берю).

 

 

Именно така и стартираме от „Silver Palace“ някъде по оня час злачен и следобеден, когато лъвовете в Кения се отправят на водопой.

Трябва да призная, че първоначално бях доста скептично настроен към суперкуфаровата идея на бабиерата. Струваше ми се някак принципно недоносена и ми напомняше за филмите от преди Втората световна ба-да-бум — от онези, първите Фернанделови, които от време на време ни подхвърлят по телевизията с обстоятелствен предговор в уверение на това, че ни облагородяват духовно с непостижим шедьовър, а накрая к’во, ако обичаш?… Добре де, от мен да мине! Колкото до куфара-кабина (помещението след тирето ми се предоставя за лично ползване), то такъв феномен наистина не може да се издири никъде другаде, освен в Щатите. Сто и шейсет дължина, осемдесет ширина и сто височина! В него като нищо би се побрал дори Берю! Пробивам, естествено, няколко дискретни дупчици в сектора, където се предвижда да монтирам главата си. Забърсваме от горния рафт на гардероба една от резервните възглавници, към която тетка Кекет добавя току-що купеното от нея одеяло. Напъхвам се за проба в ковчегоподобното съоръжение и със задоволство установявам, че не само да и oui, но и yes. След това моля дружките да го пораздрусат, което ми позволява да фиксирам необходимата блокираща позиция, осигуряваща ми неподвижност в случай на тайфун.

Готови! Пълен напред!

Двама носачи ме натикват в предвидения за подобни мероприятия товарен асансьор, като в процеса на партеризиране не спират да се убеждават — взаимно! — че само една неспасяемо изкукала дърта англичанка може да пътува с подобна катафалка, която на всичко отгоре тежи колкото цистерна с лайна (мерси, boys!)…

Наместват ме в багажника на лимузината, но той се оказва недостатъчен, за да побере изцяло куфара, в резултат на което оставят капака полуотворен, прикрепяйки го с ремъци. И, както е казал поетът, дий, кочияшо, че фъшкиите втасаха!

Никога досега не ми се е случвало да се отдавам на размисъл в стомаха на куфар-акселерат. Но в това отношение експериментът е от безспорно безспорна полза[12]. Преди всичко поради факта, че си на тъмно и няма какво да те разсейва, а след това и защото, бидейки лишен от възможността да играеш аеробика, можеш да правиш единствено мозъчни упражнения.

Въпреки по-скоро пестеливата поза, мислите ми текат и щедро, и като по вода, и изобщо… Казвам си, че трупът на Ейбрахам-Джон-Гюла Кьотук очевидно все още не е открит, тъй като в противен случай бихме чули манифестацията на нюйоркските ченгета, които щяха да хукнат да разпитват съседите по стая дали не са забелязали нещо необичайно. Заключение: коварната китайка не се е прибирала в хотела, а тъй като на тръгване не свалих от дръжката на вратата табелката „Не ме закачай“, камериерките не са влизали да чистят покоите на също толкова покойния маестро. Поради което и тъй благодатната отсрочка, защото ако фуражките бяха окупирали „Silver Palace“, въпросът с бягството ми можеше сериозно да се усложни.

Но изведнъж ми минава през ум, че почти непременно — по дяволите! — ще им се стори подозрителен фактът, че съседката на цигуларя е напуснала хотела точно в деня на убийството. Номерът с болния от елефантиазис куфар в никакъв случай няма да остане незабелязан, което ще наведе заптиетата от Голямата ябълка на ред самоналагащи се заключения, а оттам и ще ги ентусиазира да издирят възможно най-бързо странните клиенти, побързали да се умъглят в момента, когато са разфасовали комшията им! Излишно е да ти казвам, че саркофагът ми тутакси се изпотява (отвътре). Така де, какво по-лесно за засичане от една лимузина с габаритите на самолетоносач, и то със стърчащ от ректума й не по-малко внушителен куфар!?… Отдавам се (не на теб, естествено!) на свръхскоростни изчисления. В момента на отплаването ни обстановката беше напълно спокойна. Нищо чудно да открият трупа едва късно вечерта, а защо не и чак утре, всъщност? Какви ли ги мъти оная, маоцзедунчестата? Дори да предположим, че анулиралият завинаги гастролите си виртуоз е бил открит веднага след заминаването ни, то пак ще мине време, докато предупредят ченгетата, докато последните дебаркират, докато се задвижи обичайната процедура, докато същата обхване съседните апартаменти, докато им хрумне да се поинтересуват от поведението на лейди Кекет и нейният дебел Frenchie тъпкач, докато разпространят описанието на лимузината… Я да те чуя колко им даваш? Два часа? По-малко? Защото какво, казваш? А-а-а! Защото ТЕ, американските ченгета, били асове! И сигурно си въобразяваш, че си много хитър, добавяйки това ТЕ, ТЕквеник с ТЕквеник!? жО’кей, както казва полиглЪтът Берю! Но даже и да приемем, че са върхът и че действат като фурии, пак може да се разчитана на най-малко един час отсрочка.

Измъквам от мозъчните си гънки картата на Щатите. На колко ли е Бостън от Ню Йорк?

Във всички случаи на повече от час път с кола — по тези краища карат доста бавничко.

От което заключавам, че не ни остава нищо друго, освен да се молим и да чакаме.

Това решение, както сам можеш да се досетиш, автоматично превключва хода на мислите ми на вълната на Фелиси. Доверявам си най-искрено, че само завършена свиня като моя милост може да не се досети да й дръпне една жица от кочината на Негово Нерезесто Берюричество.

А какво удоволствие би й доставила на маминка възможността да чуе бодрото гласче на родния си (макар и подчертано блуден) син! Щях да я преметна, разбира се, заклевайки се, че всичко върви по мед и шарантско (любимото й) масло, но нали точно това и очаква да чуе в края на краищата! Милата старица, която изживява всяка секунда от битието си само и единствено заради мен и на която аз — говедото! — не съумявам никога да се отплатя с достатъчно нежност! И един ден ще плащам заради това, и то с лихвите, защото — както е казал свети Еди-някой си човек не е богат с това, което е направил, а е беден с онова, което не е извършил! Постоянно се опитвам да държа този девиз на мушка, но очите ми и така неизменно бягат по мантинелата. Тъпо, нали? Да се чудиш каква е ползата от всички онези живели тъй образцово в наше име типове, след като не отбираме нито дума от поученията им!?…

Както виждаш, дори и нагънат като пешкир в куфар, пак можеш да се обясниш със съвестта си.

Светещият циферблат на моя „Паша“ добросъвестно ме уведомява за времетраенето на маршрута. Засичам два и двайсет в момента, в който лимузината най-сетне спира. Кратка пауза, после нечии безспорно мускулести, предвид енергията, с която ме измъкват от багажника, ръце поемат грижата за трансфера ми. По кънтежа на стъпките заключавам, че пресичаме някакво фоайе, след което също толкова далновидно дедуктирам употребата на асансьор. Следва нов пеши преход, по време на който пашкулът ми се блъска в рамката на анонимна врата. Една от особите, които ме мъкнат, се изпуска и друсва звучното италианско „Mortacci!“[13], което е значително по-здравословно за мен, отколкото изпускането на куфара.

Най-сетне ме оставят, ключалките щракват, капакът се отваря и ме заслепява ярка светлина.

Нечия внушителна, оБкосмена в черно ръка, както би се изразил един не особено наясно с пола си писател (забравих името му, но това не е страшно, тъй като никой никога не е чувал за него), услужливо откуфарява в мое лице чаровния, тотално схванал се мъж, под чиято кожа, включително и под тази на топките, сякаш са си дали среща всички мравки на планетата.

Издърпват ме със замах и твоят приятел от детинство Сантонио щръква насред помещението като кукиш по време на дружеска разпивка на Горбачов и Лех Валенса. Първото нещо, което забелязвам, е огромна цветна снимка на the President Джордж Хърбърт Уокър Буш, до която е взело „за почест“ едно американско знаме, втъкнато в цилиндричен цокъл. Моето first чувство е, че визоновъдът, водещ се за зет на лейди Кекет, е върл патриот, като в добавка към това установявам, че се намирам в просторна стая, облицована със светло дърво.

Пред огромна, дъгообразно извита остъклена стена е разположено махагоново бюро, отрупано със съобщителна апаратура: циферблати, клавиатури, екрани, а зад цялото това гъмжило, напомнящо изложба на FNAC[14], се е тронясал колосален мъжага със снежнобяла коса и червендалеста мутра. Облечен е в син костюм, бяла риза и носи вратовръзка на черни и сини райета. Под очите си момъкът влачи същински ковашки мехове, а мрачният му поглед ми напомня този на кротала, който един ден ми скъса нервите в терариума на Сао Паоло.

Има антипатии, които възникват спонтанно в един или друг момент от живота, било то между човек и човек, било между човек и животно. Кроталът от Сао Паоло, известен още като гърмяща змия заради манията си да трещи като откачен с плочестия край на опашката, се предлагаше всекидневно на любопитството на стотици хора, без да проявява каквито и да било враждебни чувства. В момента обаче, в който се спрях пред него, аз сякаш най-ненадейно събудих интереса му, а на всичко отгоре и като че ли го разярих с това. В очите му, изпълнили се изведнъж с неистово напрежение, прочетох (защото мога не само да пиша, представи си!) безкраен гняв, в който се вплиташе някакво чудовищно проклятие. Опитах се да издържа пронизващия ме демоничен поглед, но когато осъзнах, че може да ми се блещи така до Второ пришествие, бих отбой и си тръгнах с мъчително тревожното усещане за претърпяно поражение.

Разказвам ти всичко това, за да те информирам за чувствата, които поражда у мен въпросният, напомнящ ми именно онзи кротал тип.

Удрям го на предположения. Казвам си, че се е случило точно онова — уви! — от което най-много се опасявах. В шибания куфар така и не съм разбрал кога са засекли лимузината. Трябва да съм приел спирането й за най-обикновено изчакване на кръстовище или стоп-пауза, дължаща се на задръстване. Така или иначе, вместо в развъдник на визони, ето ме в кабинета на дявол знае какъв и колко висш чиновник, откъдето ще изляза обвинен в убийство. И тази мисъл се впива в главата ми като конска муха в магарешки задник, както прочее казват по горния край на родното ми Долно Дофине. Белокосият мъж с поглед на пепелянка в климактериум ми кимва с глава, което с малко повече въображение би могло да мине за поздрав, и ми посочва креслото срещу себе си.

После облагородява носа си с очила със златни рамки, консултира лист хартия върху бюрото пред себе си и изсумтява:

— Господин Сан Антонио, вече повече от шест месеца сте директор на парижката съдебна полиция, ако не се лъжа?

— Не се.

— Изключително блестяща кариера — добавя той.

— Благодаря.

Американопитекът сваля очилата си, поставя ги пред себе си и промърморва:

— Какво ви накара да предприемете този кръстоносен поход?

Въпросът ме заварва неподготвен; намирам го в известен смисъл по-скоро странен.

— Кой от всички кръстоносни походи имате предвид? — свивам аз по околовръстното.

— О, я стига! — сопва се той с отегчена гримаса. Излишно е да се правим на интересни. Нито вие сте джебчия, нито аз съм полицейски инспектор. Под кръстоносен поход имам предвид подтика, накарал ви да пренебрегнете неотдавнашното си повишение и да дойдете в САЩ, за да разследвате случая с убийството на J.F.K..

Този път крошето е неспасяемо и ме разтърсва целокупно, карайки ме да си глътна граматиката ведно с неправилните глаголи.

— Все някак бих го разбрал — продължава аборигенът, — ако бяхте журналист, жаден за сензации. Но от страна на не кой да е, а лично на директора на съдебната полиция подобно действие е наистина необяснимо. И дори да предположим, господин Сан Антонио, че истината за тази трагедия се окаже различна от залегналата в официалната версия, то какво бихте спечелили от разкриването й? — Сключва ръце, предоставяйки походно легло на брадичката си, и подхвърля: — Въпрос на тщеславие? На чисто френска суетност? Просто не мога да повярвам, че го върши човек, комуто щастието се усмихва във всичко: правите чудесна кариера, пишете книги, осигуряващи ви съвсем прилично материално положение, жените с удоволствие ви приемат в леглото си, госпожа майка ви, която обожавате, се радва на цъфнало здраве…

— На цветущо — поправям го с усмивка.

В интерес на истината обаче по форма (а и по съдържание) усмивката ми наподобява по-скоро спонтанно пометнала пиявица; юнакът насреща ми явно знае всичко за мен, тъй че не бих се учудил, ако цитира марката на слиповете ми или на любимия ми презерватив.[15] Така или иначе, осъзнавам, че не ми остава никакъв друг избор, освен да играя с открити карти. Не съм в положение (за разлика от жена ти), ако разбираш за какво намеквам!

— Не отговорихте на въпроса ми: какво очаквате от аферата Кенеди?

И в погледа му изведнъж се нагнетява такова напрежение, че в сравнение с неговия този на кротала от Сао Паоло изглежда не по-свиреп от онзи, с който навремето Тино Роси хипнотизираше микрофона си, изпълнявайки, „Маринела“.

— Господин… — подхващам аз, очаквайки, че най-сетне ще благоволи да ми се представи, но надеждата ми се оказва от онези, на които под страх от разстрел им е забранено да се оправдават.

Въпреки външността си на губернатор на АлабаЛАма събеседникът ми очевидно смята учтивостта за нецензурна дума!

— Господине, от атентата в Далас изминаха трийсет години, така че не би ли било редно да се приеме, че този прискърбен случай принадлежи вече към световната история и че по силата на този факт засяга всички, които проявяват интерес към него?

Възражението ми бива посрещнато с подчертано раздразнение. Лицето отсреща е явно от типовете, които носят крайната цел в задния си джоб, спестявайки си така мускулната треска покрай преследването й. Масивната му фигура щръква в цял ръст, контурирайки се отчетливо на фона на остъклената стена. Забелязвам, че раменете му са леко приведени, което го прави да изглежда още по-дебел, без обаче ни най-малко да накърнява имиджа му на хронично разярен булдозер.

— Бих искал — заявява той, обръщайки се рязко към мен — да ме осветлите за хода на следствието си от самото начало до момента, в който сложихте ръка върху проклетия документ на доктор Гардън.

— Би било безсмислено — въздъхвам, — тъй като самият начин, по който формулирахте въпроса си, доказва, че сте следили буквално под лупа всяко мое действие и жест.

— Поех нещата в движение, драги, така че ми липсва началото. И… краят, естествено.

Решавам, че нищо не ми пречи да му доставя малко радост — особено при създалата се тъй задушЕВна атмосфера! — и с известното ти (ми) сладкодумие подхващам увертюрата на „Един парижанин във Вашингтон“ от Шуингер[16], като му изпявам всичко или почти…

— Жалко, наистина, че са ви назначили за директор на полицията — отбелязва той. — Вие сте изключително рядък случай на човек на действието, господин Сан Антонио. И доказателство за това е, че продължавате да действате не като шеф, а като обикновен изпълнител. Но, така или иначе, несъмнено чудесно разбирате, че на всяка цена трябва да получим проклетата тенекийка. Ако питате мен, ще ви призная дълбокото си и дори бездънно убеждение, че тя не съдържа никакви нови разкрития, отнасящи се до аферата J.F.K., ала въпреки това не мога да поема риска да се откажа от нея.

— Опасявам се обаче, че ще бъдете принуден да го сторите — прекъсвам го аз. — „Документът“ на Гардън се намира вече във Франция. Снощи го поверих на един от сътрудниците си, който замина за Париж през Канада.

— Имате предвид господин Ксавие Матиас?

— Именно.

Той включва някакъв апарат и обръща към мен екрана на един подвижен монитор.

Заведението очевидно не се издържа единствено с приходите от кувертите, тъй като разполага не само с функционално, но на всичко отгоре и цветно вътрешно видео. На екрана виждам помещение без прозорци, обзаведено колкото за бог да прости с едно легло, една маса и един — и то едноместен! — стол. Изпитвам усещането, че съм отново в „Алкатраз“! На леглото, облегнат на стената и с „Financial Times“ в ръка седи Матиас.

Ще рече (не е ясно кой на кого и защо, но това ни най-малко не те засяга!), че се е оставил да го окошарят за отрицателно време, дивакът му с дивак!

Комплиментирам с лек поклон чаровния си събеседник.

— Кога най-сетне ще проумеете, че вече не сте в състояние да блъфирате? — въздъхва той. — Вие, заедно с вашите тъй ревностни сътрудници, се намирате в особено тежко положение. Господин Матиас не само не разполага с алуминиевата пластинка, но няма и представа къде се намира тя. Подложихме го на сеанс с детектор на лъжата и така разбрахме, че сте скрили въпросния предмет, преди да се присъедините към него в „Меридиен“. И знайте, че ако не ни предадете доброволно тази идиотска бележка, вие също ще преминете през това извънредно деликатно изпитание. После, разбира се, ще ви освободим, но само за да бъдете незабавно арестуван от ФБР по обвинение в убийството на Ейбрахам Джон Гюла Кьотук.

За пореден път се уверявам, че дебелият негодник знае наистина всичко.

— Не съм го убил аз — възразявам възможно най-скромно.

— Предполагам, но ще ви бъде дяволски трудно да убедите в това първо полицията, а после и правосъдието. Да не говорим, че във всички случаи ще се постараем да ви осигурим грандиозен скандал във Франция. И това ще бъде краят на кариерата ви, господин директор. Неописуем позор, след което Франция ще се окаже прекалено тясна, за да можете да скриете срама си!

— Възхитителна програма! — съгласявам се аз, насилвайки се да се усмихна.

В този миг вратата се отваря и в кабинета — без да чука, както се полага на вътрешен човек — влиза лейди Кекет. Тя дори не ме поглежда и се приближава до белокосата годзила.

— Напредват ли нещата, Хари? — любопитства милата женица.

— Лека-полека — кимва Хари и добавя: — Всъщност няма как да не напредват!

Поглеждам рижата кляфка не без известно и до известна степен искрено възхищение. Виж я ти, пачавресата! Такава фантастична ушанка ни скрои, че друг на мое място незабавно би поискал политическо убежище в Сибир! Въпреки че съм по-скоро от недоверчивите. Този път обаче въпросната любителка на специфична мъжка мускулатура буквално ни скри шайбата (а на Мамута и стика) със своя секс-делириум и СПИН-психозата си, разигравайки ни етюд, който, струва ми се, лично аз едва ли скоро ще забравя, а да не говорим за Берюрие…

— Предполагам, че не сме в Бостън? — питам горилата с поглед на кротал-когото-дразнят-докато-пикае.

— Имате право, намираме се във Вашингтон.

— В такъв случай, ако искате да получите алуминиевата пластинка, ще се наложи да отскоча обратно до Ню Йорк.

— Какъв смисъл има да ви травматизираме с излишни пътувания, господин директор? Където и да се намира тя, вашите указания ще бъдат предостатъчни, за да сложим ръка върху нея.

— О, не си правете подобни илюзии. Дори и на мен самият ще ми бъде доста трудно да я открия.

— Престанете с френските си дивотии, Сан Антонио[17]! — начумерва се оня в знак на неминуемо сговняване на метеорологичната обстановка. — Чувствам, че всеки момент мога да загубя самообладание, което ми се случва много рядко. Скаутските ви номера изобщо не ми минават, времето е кът. Не бих искал да стигам до крайност по отношение на вас и вашите двама въшкари, но ако продължавате с тъпите си маймунджилъци, предчувствам, че пътешествието ви в Щатите ще завърши с ужасна автомобилна катастрофа. Разполагаме с експерт, който организира най-сполучливите автопроизшествия на американския континент. Неговата специалност са подпорните стълбове на пътните мостове. Той омотава клиентите си с конопени въжета, след което обилно наквасва с бензин както тях, така и купето. Известни са му безброй детелини и отклонения, по които почти няма движение. Издебва момент, в който пътят е чист, след което насочва с пълна газ колата срещу някой стълб и изскача от нея с ловкостта на първокласен каскадьор, какъвто и е в действителност. И всичко става на пепел, като се започне, естествено, от въжетата. Ще ви репатрират в детски ковчези, но и те ще бъдат прекалено големи за онова, което ще остане от вас.

Избълва жлъчта си едва ли не ведно с жлъчката, животното. Рядкост е наистина дебелак да прояви такава злоба!

Фалшивата лейди Кекет се е курдисала плътно до него и нежно му масажира врата, което се отразява особено благотворно върху страдащите от утежнена форма на хронична меланхолия. И изведнъж загрявам (о, боже, да ме питаш къде съм бил досега!), че Хари най-редовно дегустира червенокосата си Мата и също толкова Хари. Така де, с такъв мангал между краката винаги трябва да имаш подръка поне един дежурен пожарникур[18]!

— Сърдечни поздравления за радикалната методика — подхвърлям шеговито. — Но по-добре ме изслушайте, вместо да истеризирате като вича пъшка[19], заблудила се в кюлотите на столетница. Какво ще кажете, ако си поиграем на гатанки? Представете си, че сте чужденец, преследван из цял Ню Йорк и разполагащ с метална пластинка с размерите на пощенска картичка, която на всяка цена трябва да скриете. Внимание: става дума за наистина СИГУРНО скривалище! Как ще постъпите?

За миг решавам, че ще започне да изригва адреналин и през порите, но са ли изкусните ласки на баба ти милейди онХуй, що усмирява бушуващите в душата му цунами? Защото ей ти го, че се кротва и от воле се включва в забавата:

— Мога да я поверя на някой приятел.

— Тук нямам приятели.

— Тогава виждам само две възможности: да я изпратя по пощата или да я оставя на гардероб.

— И таз добра, Хари, нима наистина бихте хвърлили в първата срещната пощенска кутия нещо, представляващо интерес от едва ли не планетарно естество?

Фактът, че го наричам на малко име ни най-малко него смущава. Всъщност такъв е и обичаят: запознаваш се с някого и само след пет минути вече си контактувате на ниво кръщелни названия.

— Колкото до гардероба, скъпи приятелю, това е толкова стар и елементарен номер, колкото и криминалните филми! Тогава сте напълно зависим от времето и от един ключ, така че в никакъв случай не бих го нарекъл добро скривалище.

— Намерили сте по-добро разрешение, така ли?

— И то няколко.

— Които са?

— За начало влязох в един денонощен магазин за конфекция на Таймс Скуеър, за да си купя сако. В пробната разших хастара, напъхах пластинката в една от бастите, след което залепих подплатата с намиращото ми се винаги подръка свръхефикасно лепило. Казах на продавачката, че вземам сакото, но тъй като в момента не разполагам нито с кредитната си карта, нито с достатъчно пари, ще й дам петдесет долара предплата, за да ми го задели. Тя се съгласи и дори ми издаде разписка, в която се споменаваха отличителните белези на сакото.

— Умно! — намира за уместно да приветства находчивостта ми поклонницата на тежката презервативна промишленост.

— Но навън — продължавам — изведнъж ми хрумна много по-добра идея, която, трябва да призная, човек може да осъществи единствено в Ню Йорк. Върнах се в магазина и взех сакото, като обясних, че един приятел ми е дал пари назаем. Наех такси с чернокож шофьор и го помолих да ме откара в Харлем. Не знам дали ви се е случвало да измъквате дебелия си задник от огромното си кресло и да прескачате до Ню Йорк, Хари, но ако сте го правили, уверен съм, че и през ум не ви е минавало да се изтъркаляте до Харлем. Това е квартал, който се слави като опасен. Някога наистина е бил такъв, но сега не е чак толкова, стига да умееш да пожертваш едно, за да спечелиш друго. Известно ви е, че голям брой сгради са опразнени в очакване да бъдат реставрирани или разрушени. Вратите и прозорците им са или зазидани, или заковани с дъски и от заставените да се ометат бездомници няма и следа, като се изключат неколцина твърдоглавци, които са успели да издълбаят проходи и са си направили леговище в тези съборетини. Накарах шофьора да ме остави близо до „Аполо“, тъй като съставлява чудесен ориентировъчен знак, и кръстосвах из околностите дотогава, докато открия онова, което търсех, а именно някоя от въпросните стари сгради със зазидани врати и прозорци. Накрая спрях предпочитанията си върху една от тях и направих необходимото, за да проникна в нея, без да бъда забелязан. А колкото до намирането на подходящо скривалище във вътрешността й, то нямаше наистина нищо по-лесно, като се има предвид изключително богатия в това отношение избор. Сега разбирате ли защо твърдя, че е необходимо лично да отида там? Защото колкото и указания да ви дам, те няма да ви бъдат от почти никаква полза, тъй като трябва да намеря мястото ОТНОВО. Дори да ви предоставя по памет и най-подробните сведения, пак ще ви се наложи да преобърнете наопаки значителна част от квартала, преди да откриете иглата в тази купа сено.

Събеседникът ми прокарва масивното си ръчище с квадратни нокти по покритите си с червени петна бузи и промърморва:

— О’кей! О’кей! Ще се върнете там, драги, ще се върнете. Придружаван от мила компания, естествено! Но да сме наясно: никакви номера, иначе двете ви приятелчета рискуват да загинат в автомобилна катастрофа!

Бележки

[1] Глава, посветена на Франц Кафка.

[2] Поезия, поете! Бел. на УС на кафенето на писателите.

[3] Жак Брел (1929–1978) — известен белгийски композитор и певец, който имаше щастието да поумнее преди мен, а оттам и да реши, пак преди мен, че не си заслужава повече да виси по опашки. С.А.

[4] Предполага се, че Берюрие има предвид „лоното на нациите“. Б.пр.

[5] Похвално е за един велик романист, че не допуска в прозата си расистки намеци. Бел. на Африканския национален конгрес.

[6] Така де, лаф да става! Бел. на изд.

[7] Разбирай, че събарям абажура й, но навикът е наистина страшно нещо: за мен думите „опипване“ и „събличане“ са логически неделими. С.А.

[8] О, Господи! Б.пр.

[9] Почти със сигурност може да се твърди, че Берюрие има предвид диаметри. С.А.

[10] Генеалогически, дипломатически и статистически справочник, издаван в Швабско на немски и френски език през периода 1763–1994 г. Б.пр.

[11] Не помня да съм й демонстрирал моята, но това не означава, че определението е неточно. С.А.

[12] Безспорна тавтология, но това си е безспорно лично моя работа! С.А.

[13] Ще се въздържа от превод, тъй като и без това съм си навлякъл завистта не само на Комисията по парламентарна етика, но и на Пресгрупата. Б.пр.

[14] Казва ли ти някой какво е!?… Б.пр.

[15] Няма да ви издам тези марки, тъй като ми омръзна да правя безплатна реклама. С.А.

[16] Не е трудно за схващане, но ако си зле с асоциациите или с музикалната култура, гоБ да ти е на помощ! С.А.

[17] Американците май не си падат много по франкофонията. Бел. на деж. франкофон.

[18] Какво казваш? Пишело се „пожарникар“? А някой да те е питал?… С.А.

[19] Нали знаеш, цензурата!… Бел. на деж. ред.