Сан Антонио
Ал Капоте (11) (или бЛедна ти е фантазията)

11.
Омесени от вихъра^[1]

 

Спомням си, татко разказваше за някакъв жалък провинциален певец, който блеел сърцераздирателни песнички по сцените на селските кина през антрактите. В един от въпросните романси се казвало така:

„Загубих всичко — жена, деца и клет баща, и там, където е сърцето, няма нищичко сега.“

При което някакъв дотолкова безчувствен, че чак кастриран в емоционално отношение дръвник подхвърлил:

— Сложи малко говна!

Горкият певец, цялото му галапредставление в киното отишло на кино!

Татко беше жива енциклопедия на историйки от този род. Обожаваше мюзикхола и дори бе виждал Майол^[2] в периферията на жизненото му поприще по време на едно от неговите безкрайни прощални турнета. Като при това невероятно сполучливо имитираше възтлъстичкия, оборудван с тупе певец, за чиято обратна резба в техническите кръгове се носеха легенди. Беше фога и половина, близо две, морукът. И старците от родата, напук на склерозата си, не пропускат да ми го втълпяват при всяка от нашите тъй редки срещи. В това отношение вероятно съм наследил доста нещо от него. Старият беше от онази порода майтапчии, които слагат чинията с телешкото филе на стола на „председателя“, докато последният държи реч при закриване на банкета. И друго: купуваше миниатюрни кюлоти с отявлено курвенска кройка и ги подхвърляше в колите на приятелите си, обзаведени с доказано ревниви съпруги.

Или пък по време на пътуване с „момчетата от класа“ изпращаше до близките им телеграми със следния текст: „Всички ние оплакваме отсъствието ти.“ Представи си в какво конфузно положение е изпадал нещастникът при завръщането си в родното огнище!

И защо, мислиш, си мисля за него в самолета, който ни отнася в Ню Йорк? Именно заради споменатата по-горе песничка и по-точно заради стихчето: „Загубих всичко — жена, деца и клет баща, и там, където е сърцето, няма нищичко сега.“

Аз също загубих всичко: Берю, достойнството си, резервния си презерватив, пломбата на шести-десен-горе-вляво-звъниш-три-пъти, както и един от най-важните документи на нашето (и вашето) време. Излагацията е тотална, братчед! Ако някога тайната за това ми катастрофално осиране се разсмърди, ще изглеждам в очите на света такъв глупак, че от воле ще ме изберат в някой източноевропейски парламент.

 

 

Матиас, заемащ средната седалка в централната редица на транспоНСОртиращия ни 747, обработва съседа си отляво — нещо като мормонски пастор, който, изглежда, не може да се аклиматизира спрямо факултативния му английски. Продължава да не е наясно със себе си, Минзухарчестия. Все така уклончив по отношение на настоящето, но за сметка на това повече от щедър на сексуални възпоминания. Ето ти, че му разказва за бракосъешението си със своята кикимора, която завел девствена пред олтара, а след това и в хотела. Дъщеря на почтени католици от Лион, през първата брачна нощ тя носела дълга добродетелна, сцепена на съответното място бяла риза, каквато обличали младоженките през миналия век. Като си помисля, че днес има перверзни типове, които плащат, за да ударят един тегел на някое нарочно костюмирано така чудо!!!…

При вида на целомъдрените доспехи Ксавие спонтанно отдървил. Имал усещането, че издирва с минДЖотърсача си отвора на спусната театрална завеса (ужасно трудно е, признавам, да се ориентираш сред толкова тежки гънки, особено на, премиера).

Накрая открил илика, но докато подготви куРлеврината си за бой, оня се предислоцирал в неизвестно направление и тогава, загубил търпение, Огненокосия навървил скъпата си Анжелик, без повече да го е грижа за ризата, при което едва не я удушил, душичката, като се има предвид, че с всеки пристъп й набивал по трийсет квадратни сантима басма в спестовната касичка, ненормалникът! Половината одеяние било заведено вече на склад и брадичката на кака ти била достигнала нивото на пъпа, когато благоверният й най-сетне изпразнил пожарогасителя. Страхотен презерватив, бога ми! Следващата нощ дълго я убеждавал да си легне гола и накрая тя се съгласила, но му отпускала страстите си като по рецепта за антибиотик. Когато научила за това варварско посегателство върху семейните традиции, майка й глобила зетя си с хиляда франка в полза на Дева Мария Дьо Ла Ципа. Хиляда гроша за един тек, и то преди двайсет години — чиста проба пладнешки грабеж!… За същата цена Моравоглавия е можел преспокойно да се почерпи с нещо повече от first, да се експедира в орбита с някоя от най-ерудираните специалистки по Седмото небе, практикуваща задължително в черни чорапи и съответните униформени кюлоти.

Мормонът, изглежда, не може да вникне докрай в смисъла на повествованието. От време на време поклаща глава, за да засвидетелства доброто си възпитание, но не е трудно да се досетиш, че дефлорирането (и дефаунизирането) на момата Анжелик не го впечатлява особено. В крайна сметка Матиас отново заспива и се събужда едва когато кацаме на летище „Кенеди“! Кенеди! Ето ти един, който дяволски ми усложнява живота трийсет години след своята смърт!

 

 

Случвало ти се е, предполагам, да срещнеш на улицата дебил, увесил се на ръката на майка си. Тогава свенливо извръщаш очи, за да не изпадаш в положението на невръстен онанист, когото се опитват да превъзпитат, запушвайки с дъвка дупката на ключалката на банята. Е, та аз, помъкнал Матиас под мишница, изведнъж се оказвам в ролята на маминката на оли-то. Забелязвайки ни, хората се намръщват, после бързо извръщат поглед. На лице е най-малко един сигурен показател: вървейки, Матиас напълно искрено замята крачка. Задникът му сякаш е монтиран върху телескопична вилица, а шишарката му до съвършенство имитира движението на онези панаирджийски костенурки, които хората с изтънчен вкус инсталират на задното стъкло на семейната лимузина. Надявам се, че няма да векува в този си вид, херцогът. Ако го върна в това състояние, половинката му ще ме обезглави до пъпа! Така де, ризата с илика е отдавна в архива!

Пък и би било съществена загуба за науката от друга страна, тъй като действително имаше много нещо в пъпеша си, Алената ряпа. Какви ли не дивотии наистина е изобретявал Ксавие. Какви ли не невероятни комбини от рода на тези, заради които бе удостоен с Нобелова награда очарователният Пиер-Жил дьо Жен^[3], любимец на французи — французойките и подмандатните територии, към която в момента се прибавя и Голямата награда „Сан Антонио“^[4], с която го лауреатизирам лично и напълно единодушно.

Но за момента, предвид вихрещият се под черупката на Матиас тайфун и неспособността му да поддържа с мен някакъв що-годе приемлив разговор, изкристализиращите в съзнанието ми далеч не розови за него перспективи все по-настойчиво загатват за дискретен санаториум с огромен, уединен и мразовит парк, където витаят два призрака, спрягайки сърцераздирателни спомени. Няма що, добре се подредих с този Sapiens, зарязан най-безотговорно от своя Homo! От време на време се опитвам да промия мозъка му с концентриран мемоарен разтвор, но без особен успех. Въпреки това постоянствам в експериментите си с непоколебимия ентусиазъм на разгонен евнух! Лудост по мантинелата? Предизвикателство към логиката? Дреме ми на Венериния хълм!

Отсядаме в „Меридиен“ (хотел с изглед към „Сентрал Парк“, който обожавам) и в резултат се оказваме на две крачки от адреса на девойката Мери — 618, 48-а Западна улица.

Озовавам се пред здание от трийсетте години, изградено от дялан камък, с мраморно фоайе и мърляво знаме, веещо се по свирката на течението, което свързва Хъдсън с Ийст Ривър.

Медни табелки върху дясната и лявата стена анонсират имената на наемателите. Не откривам сред тях Мери Принсвал, но затова пък попадам на някаква „Агенция Уилямс“, изписана с червени букви, наподобяващи върху медта кървави петна.

Знам, че най-съдържателното нещо, което една научноизследователска експедиция може да открие в главата ти, са няколко пукнали от глад бръмбари, затуй ще ти напомня, че Уилямс е фамилното име на бабата на Червената шапчица.

Апропо, чувал ли си приказката за вълка, който отива при бабиерата на Червената барета с намерението да я приватизира? Намира я обаче във все още прилично състояние и вместо да я поеме вътрешно, решава да я изконсумира външно. Първоначално подхожда към проблема вагинално, след което се наканва да я дегустира анално (въпрос на атавизъм). Но дали заради нестандартните си, чисто магарешки атрибути, или пък защото старата се оказва прекалено тясна, юнакът, тъй или иначе, не успява да се конкретизира. Тогава, прекратявайки безуспешните си опити, той мило се осведомява: „Кажете, ма’ам, в колко часа ще се снесе внучка ви с гърненцето с масло?“

Това между другото. Не ми се иска да се отклонявам прекалено много нито от сюжета, нито от сонета, а още по-малко от сюнета. Затова нека се върнем към факта, че Уилямс е фамилното име, под което, както научих от портиера на „The (Deo) Profundis Clitoris Hall“, се подвизавала бабата на Мери. Не я виждам, естествено, начело на каквато и да било агенция (освен погребална), клетата антика, но за момента нямам нищо както по-благородно, така и по-спешно за вършене, затова решавам да отида да се информирам по-отблизо за какво става дума.

Агенцията се намира на дванайсетия етаж. Широка двукрила порта, боядисана в бронзовозелено — изобщо шик.

Табелка с указание: „Позвънете и влезте“.

Което и правя.

First — обстановка: пушено стъкло, стомана, репродукции на дендито Уорхол^[5]. Рояк ангелоподобни девици усилено общуват в остъклени боксове с телекси, компютри и телефони. Глъчка в рамките на възможно най-добрия тон. Обширна приемна, обзаведена с кожени кресла и дивани в изискан лайнян цвят. Високи пепелници от зелен мрамор.

Точно срещу входа, пред боксовете, е разположено самотно бюро от черно стъкло във формата на полумесец, зад което е заела позиция секретарката — умопомрачаващо сексапилна блондинка с фризура в стил „Второ пришествие“, с уста като топка за ръгби и с катраненочерен поглед, който би накарал копчетата на панталона ти да припляскат с крилца и да хванат белия свят, ако моят приятел Херберт Фон Цип Цу Слип не беше изобретил ципа.

Приближавам се безшумно до нея, след като първо намествам саксията с мушкато (в случая Матиас) в едно кресло. Мокетът е толкова мъхест, че ако забравиш да го косиш два дни, на третия ще ти трябват кокили, за да циркулираш по него.

Десет метра преди да установя пряк контакт с разкошното създание, очите й ме запеленговат и изпитвам усещането на самолет, поет от контролната кула.

— Hello! — произнасям аз най-ключовата дума в американския език.

Не умееш ли да казваш коректно „Hello“ в Щатите, по-добре веднага хващай обратния трамвай за старата, амортизирана до брак Европа.

— Hello — отзовава се тя на паролата.

Опирам се с ръце на бюрото и въздъхвам:

— Господи! Ако някой ми беше казал, че ще ми трябват четирийсет години, за да намеря идеалната жена!…

Изявлението ми ни най-малко не я впечатлява, дори напротив, появилите се по челото й бръчици свидетелстват за искрено раздразнение.

— Какво желаете?

— Търся някоя си мисис Дафни Уилямс — признавам.

— Нямаме на склад такова нещо — сопва се, но без слава богу! — да се взриви, секс-бомбата.

— Нито някоя си мис Мери Принсвал?

— Нито.

Приемам скръбно изражение, което би скъсало дори собственото ми сърце, ако не бях в течение на нещата.

— Но ви се намира все пак някой и друг Уилямс, нали? — не се предавам аз.

— Естествено, след като агенцията носи това име.

— Което се представя под каква форма, ако не е тайна?

— Под тази на един изключително важен президент-генерален директор със сива коса.

— А може ли човек да го види, без да е принуден да се реди на опашка пред вратата му от четири часа сутринта?

— Може при условие, че има предварително уговорена среща с него.

— А допустимо ли е осъществяването на такава?

— Да, когато имате основателна причина или когато мистър Хю Уилямс има нужда от вас.

— Мисля, че лично аз се класирам и в двете категории, радост за сетивата ми.

Радостта ми посочва една махагонова кутия с отворен капак, в която има молби за аудиенция, и уточнява:

— Попълвате един от тези документи и чакате.

— Този парцал ще стане документ, и то исторически, едва след като го попълня — коригирам я скромно аз.

Вземам един формуляр, вписвам имената и титлите си, като в графата „Цел на посещението“ отбелязвам: „Да си побъбрим за Алкатраз“. Да те видя сега!

Връчвам го на чаровницата, която го поставя върху сребърен поднос и натиска един бутон. Появява се негър в синя ливрея. Блондинестата прелест му посочва подноса и небрежно подхвърля:

— За секретарката на шефа!

Негрото безмълвно забърсва подноса и се изпарява.

Междувременно упорито продължавам да облагородявам с присъствието си кабинета на богинята.

— Ако предположим, че попълня втори формуляр до вас с молба да вечеряте с мен, какво бихте отговорили? — прошепвам.

— Че никога не вечерям с непознати.

— Бихме могли да се запознаем преди това?

— Бъдете така добър да седнете! — вивисекцира емоциите ми изкараната на сух док нимфа.

— Някой вече ви е заприходил, естествено. Какъвто е случаят с всички красиви, недотам красиви и дори грозни момичета! Животът всъщност е една огромна домакинска книга. Завеждаме се на този или онзи, след някое време се отписваме от отчет, после отново си лепваме поредния инвентарен номер и караме нататък. „Той“ американец ли е?

Изглежда, й ставам забавен — жените не се дразнят от прекалено досадните свалячи до момента, в който поне малко ги развеселяват.

— Да — кимва великолепието. — „Той“ е американец.

— Тогава ми предстои сериозно да се потрудя. Аз съм французин и винаги, когато се заемам с обучението на мацето на някой янки, задължително започвам от нулата. Вашите момчета си имат и мускули, и великолепни бели зъби, но са толкова задръстени по отношение на духовния живот на малкия перверзен мускул, колкото и един неграмотен алпинист по въпросите на морското право. Вариантът „бедра в шпагат — свеж дъх на ментова дъвка — так-так (или ток-ток) и — лека нощ, мамо, приятни сънища!“ А в любовта това се равнява на първите ченгелчета в ученическа тетрадка на приемен изпит в спомагателно училище!

Този път русото маце съвсем искрено се превива от смях. Решавам да й приложа секретния си бодичек:

— И с какво се занимава вашият приятел?

— Не ми е приятел, а съпруг. Командир е на самолет на „Пан Ам“.

— Виж ти, по линия на трийсет и осмия братовчед на тъста на прадядото на нашата портиерка аз също се водя от Панама. Да не би днес да лети по маршрута Ню Йорк Лима?

— Не, Ню Йорк — Токио.

— Следователно тази вечер ще вечеря с клечки, а вие — с мен. Какво ще кажете за 9 часа в „Smith & Volinsky“? Там сервират най-изисканите мръвки в Манхатън.

На пръв поглед се колебае, но по очите й разбирам, че става дума за последните й опити да залъже мен и преди всичко себе си, че е сериозна жена. Но съгласието й вече е влязло в сила.

Неочаквано чернокожата свръзка се материализира пред единствения и поради това уникален син на Фелиси.

— Бихте ли ме последвали?

— Затова и съм тук — отговарям.

* * *

Хю Уилямс е дребно човече със сива коса — както вече ме бе уведомила блондинката — и несъвместимо изражение. Под последното имам предвид, че е точно от онзи тип мъже, които са абсолютно несъвместими с каквото и да било друго, освен със самите себе си, като се изключи може би микроскопичния възжълточервеникавочерен дакел, спящ върху една възглавничка насред бюрото му. Носи изключително строг костюм от шотландски плат, очила с дебели рамки от оригинален кокал и две широки колкото палеца ми лейкопластови лепенки: едната на челото, другата на тъй скъпата на Берю дъга на веждата.

Фиксира ме право в очите. И то без да мига, досущ като Джокондата. Изчаквам да ме покани да седна, но подобно нещо явно и през ум не му минава или пък чисто и просто ме предпочита прав.

Най-сетне побутва към мен молбата ми за аудиенция, сякаш за да ме застави да си я прибера, и пита:

— Какво означава това?

— Че бих искал да разговарям с вас, мистър Уилямс.

— Защо във формуляра споменавате „Алкатраз“?

— За да ви накарам да ме приемете.

Намества лупите си с показалец в контекста на обичайния за всички собственици на диоптри жест.

— Ненавиждам, когато се опитват да ме изнудват.

— Откъде ви хрумна, че се опитвам да ви изнудвам? Ако присъствието ми не ви е приятно, незабавно ще се оттегля?

— Какво очаквате от мен?

— Няколко сведения.

— Във връзка с какво?

— Не с какво, а с кого, мистър Уилямс. При регистрацията си в един хотел в Сан Франциско две жени са дали като свой адрес 618, 48-а Западна улица, Ню Йорк.

Свива рамене.

— Сградата е доста голяма, ако не сте го забелязали.

— Едната от жените се именуваше Уилямс, Дафни Уилямс. А на 618 няма други Уилямс, освен вас… Колкото до другата особа, тя се казваше Мери Принсвал. Нищо ли не ви говорят тези имена?

Хю Уилямс завърта стола си, за да може да кръстоса крака, и заявява с полунасмешлив — полупрезрителен тон:

— Проявявате изумителна наивност, мистър… Сан Антонио. Нахълтвате в кабинета на един от най-заетите хора в Ню Йорк, за да му кажете, че търсите две жени, за чието съществуване той дори и не подозира. Толкова безцеремонно ли постъпват у вас, в Париж?

— Случва се, но да не забравяме, че в сравнение с Голямата ябълка^[6], Париж е просто село. Позволявам си обаче да ви обърна внимание, че недопустимата ми ексцентричност произтича от факта, че едната от въпросните жени носи вашето име.

Мистър Хю изважда от джоба си кутийка с хапчета и се почерпва с едно. Нещо за гърло, предполагам, тъй като върху капака забелязвам изрисуван ларинкс.

— В САЩ — пояснява той — има повече Уилямсовци, отколкото Дюрановци и Мартеновци във Франция. Съжалявам, че не мога да ви бъда от никаква полза.

И с кавалерски жест ми показва, че срещата ни е приключила.

— Мога ли да знам с какво се занимава вашата агенция, мистър Уилямс?

— Поискайте да ви предоставят съответната документация в приемната.

След което забива нос в някаква папка, оставяйки на моя милост грижата да се оттегли под ръка със своя срам и позор. Но и какво ли друго бих могъл да направя? Не му казвам дори довиждане — би било напразна загуба на слюнка, която предпочитам да запазя за прелестния еклер на съпругата на пилота.

* * *

За моя изненада заварвам Матиас сладко да си бъбри с упоменатата. Оказал се — в резултат на приложеното амбулаторно лечение — обсебен от еротобрачна фикс — идея, той описва на моето „полузавоевание“ начина, по който е уважавал половинката си една седмица преди да се роди първото дете.

— Представете си, скъпа госпожице — доверява й Ръждивоглавия, — че обиколката на талията на Анжелик бе несравнимо по-внушителна от тази, която имаше по времето, когато мътеше нашите близнаци Жан-Мари и Мари-Жан. Невероятно ниско висящият й инкубатор изключваше каквито и да било традиционни контакти, но аз, бидейки надарен от Всевишния в безкрайното Му милосърдие със завидно изобретателен ум, съумях да разреша този особено труден проблем, като изработих двойно дървено магаре, чиито горни кръстачки тапицирах така, че моята скъпа родилка да може преспокойно да ляга възнак, като спестява на корема си всеки нежелателен натиск, предоставяйки ми свободен достъп до предмета на моите въжделения, без ни най-малко да притеснява предстоящото да види бял свят херувимче, което понастоящем е студент втора година в парижкия юридически факултет. Позволете ми в порив на тотална искреност да ви призная, че дотолкова се пристрастих към въпросната поза, щото изявих желание да продължим практикуването й и след раждането на бебето. Уви! Анжелик е принципна жена, която възприема половия акт в съответствие единствено с каноните на нашата просвета майка Църквата. Прибрах изобретението си на тавана, но изпитвах такава носталгия по него, че продължих да оплождам съпругата си по конвейерния метод. В резултат на което в настоящия момент двамата сме начело на осемнайсет деца, очаквайки всеки момент да ни бъде присъдена наградата „ГолКур“ за издателска дейност.

Блондинката слуша, поклащайки — не чепа на Матиас, разбира се — а глава (което всъщност е и далеч по-безопасно). Неудобството е, че Свръхпроизводителния се изразява на френски, а разкошотията не разбира и препинателен знак от нашия диалект.

— За какво ми разказва? — любопитства тя.

— За Франция — излъгвам. — За Париж, за разкриващата се вечер от „Пон Ньоф“ гледка с осветените като коледни елхи корабчета по Сена, пълни с изнемогващи под тежестта на никоните си и собствената си глупост японци.

Доверявайки се на прочувствения ми тон, тя въздъхва:

— Сигурно е много красиво.

— Повече от красиво — феерично. Един ден ще дойдете и аз ще ви чакам на гара „Сен-Лазар“ при слизането ви от влака от Ню Йорк; след това ще ви отведа в хотела, в който отсяда принцеса Дай, когато идва в Париж без своя височайши дръвник. Там по таваните има огледала, а бидетата в баните действат по ротативния принцип. Ще имате възможността да се насладите на висящите по стените изключително интересни австрийски гравюри. На една от тях например е изобразен гол мъж, направил шпагат, докато прелестна санитарка от Първата световна война води задушевна беседа с личния му адютант с червена фуражка. Ще бъдете наистина изумена. Една важна подробност: умея чудесно да правя шпагат!

Девойката се прехласва от смях.

— А сега, преди да се оттеглим, бих искал две неща, съкровище неземно: да узная малкото ви име и да ми предоставите някаква документация върху агенцията „Уилямс“. Лично Хю ми даде този съвет.

Чаровницата протяга ръка към един рафт под тезгяха си и ми подава луксозна диплянка на още по-луксозна хартия, включваща дори цветни снимки. Мъглата под темето ми изведнъж се разсейва. Чета: „H. William’s Agency“ най-ефикасният детективски екип по цялото Източно крайбрежие. Разполагащ с документационна мрежа в целия свят. Ползващ се с благоволението на най-висшите инстанции на американската нация. В много от случаите работи в тясно сътрудничество с официалната полиция. Нито един проблем не остава неразрешен с „Н. William’s Agency“. „Двайсет и пет години опит, двайсет и пет години успехи!“

Снимките са посветени на някои от най-нашумелите случаи, разрешени от Уилямс и скъпоценните му сътрудници. А чичко Хю, който явно се обича много повече от ближния си и изпитва безгранично възхищение към собствената си особа, се е размножил в безброй екземпляри по цялото протежение на диплянката. Като начало на корицата, където ни удостоява с гледката си под формата на величествен фотобюст, след което на вътрешните страници го виждаме последователно да председателства своя административен съвет, после да се кипри като многодетна майка насред мозъчния си тръст от супер — копои, а по-нататък да ръкостиска мазолестите десници на рояк видни американски политически труженици.

— Благодаря, ангелче.

— Казвам се Барбара — прошепва мечтата на всички ръководни длъжности.

— Пардон? — сепвам се аз, тъй като мислите ми се оттичат в съвършено друга канализация, което е малко невъзпитано от моя страна, като се има предвид, че именно аз настоявах да ми довери името си.

— Казвам се Барбара — повтаря тя.

Не отговарям нищо: нито че е „много хубаво“, нито че името е решително демоде, нито пък че съм почетен член — основател на фондацията, подкрепяща духом (и телом) производството на забременения вариант на куклата Барби.

Сядам в едно от добре угоените кожени кресла, изваждам химикалката си и започвам разкрасявам коричната фотография на Хю Уилямс. Винаги съм имал склонност към рисуването; понякога изпитвам съжаление (няма нищо по-досадно от това да изпитваш съжаление ужасно е тъпо, горкото, и може за нула време да ти скъса нервите!), питайки се дали не съм сбъркал, като не съм се посветил на изящните изкуства. Кой знае дали от мен нямаше да се пръкне втори Кристо^[7], особено като се има предвид подчертания ми усет към мащабните щуротии?

Снимката на приятеля Хю бързо се трансформира под вдъхновеното ми перо. Монтирам върху манерка му къдрава перука и очила, но този път не с кокалени, а със стоманени рамки. Подсилвам бръчките и устните и надявам на шията му перлено колие (няма нищо по-лесно от това да изрисуваш перлено колие, чепка грозде или чиния с грах), като в старанието си стигам дотам, че го обзавеждам със средноголеми, но повече от очебийни гърди.

Оглеждам така получения резултат с искрено задоволство. След това написвам под снимката: „Сан Антонио поднася своите почитания на мисис Дафни Уилямс“, откъсвам страницата и питам:

— Да ви се намира случайно плик, скъпа?

Барбара се отнася с разбиране към молбата ми, както казват данъчните инспектори, докато масажират хемороидите си със заявленията за опрощаване на годишния ДДС. Пъхам необичайната си записка в плика с ан-тет на агенцията и добавям:

— Нека незабавно предадат това на мистър Уилямс!

Без да се формализира (сега, след като „босът“ вече ме е приел, аз съм табу), девойката повиква отново потомъка на чичо Том, съсънаследник на колибата му и прапраплеменник по пряка линия на вуйчо Бен, за да му повери посланието ми.

Същинска черна овца, Свръхпигментирания, който с конфедеративно благоговение поема плика.

Проследявам с поглед моята малка бомба.

Довиждане на оръжията!

— Този път наистина си тръгваме — уведомявам Изяществото. — Е, и как е малкото ви име? Все още не сте ми го казали.