Сан Антонио
Ал Капоте (10)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

10.
Седемте стълба на глупостта[1]

 

Чистачите, естествено, са главно, предимно, основно и най-вече негра. Към сектор са акредитирани двама юначаги в зелени комбинезони, които в джобоколичествено отношение преспокойно биха могли да конкурират броя на торбичките по физиономията на канцлера Кол. Чичотомовците водопадизират обилно подведомствения им парцел, след което започват усърдно да разхождат по него широка колкото коридора четка. Единият е увесил през рамо транзистор, който истерично транзистира сутрешната спортна емисия, докато вторият си тананика апокрифен южняшки спирХиТчуъл, подчертавайки най-драматичните моменти с могъщи, катедрално резониращи в колосалния пандиз пръдни в съвършен Берюриев стил. МИРизма вам, люде добри по целия свят! И то каква!…

Трудещите се в негатив най-примерно приключват служебните си насам-натам задължения, след което също толкова експедитивно се омитат.

Междувременно огорчението ми прераства в автентична неврастения. Забележи величието на професионалната ми добросъвестност: макар и да осъзнавам, че ако бях отворил металния плик, сега бих бил[2] покойник, чувството, доминиращо духовния ми живот в момента, е искреното съжаление, че не съм го сторил. Държах не само в ръката си, но и върху сърцето си не какво да е, а тайната на убийството на J.F.K.! Която така и не успях да разкрия, а най-вероятно никога няма и да разкрия…

 

 

Безутешно чакам, приседнал на желязната стълба. Долитащите отвън шумове прогресивно децибелират. Прокълнатият остров влиза в дневния си ритъм.

От мястото, където се намирам, забелязвам стърчащи от тавана цилиндри. Тръби, позволяващи разпръскването на парализиращ газ в случай на затворнически бунт. Искаш ли да се обзаложим, че именно чрез това, дошло им като по поръчка съоръжение, са ме и напомпали, докато блажено съм къртел? И то съвършено безпроблемно, като се има предвид, че една от тръбите се намира точно над подвижния стол, на който прекарах нощта. Дезодорират полагащата ми се околна среда с малко сироп на забравата (с дъх на рози, да не забравяме), при което, гушвайки подсъзнанието си под мишница, чичко ти Сана послушно далдисва в съседното времеизмерение. Изчакват малко, после нежно ме пребарват. Намират пластинката в джобчето на ризата ми, заприходяват я и си отиват по-живо по-здраво. Минават няколко часа, газът се дегазира и моя милост, изпързаляна възможно най-фигурно, отваря невинни очички, правейки се на синчец. Изключително майсторски и същевременно наказуемо елементарен удар! Свалям им шапка, и то ведно със скалпа!

 

 

Най-сетне десантира първата партида фотоапаратирани до хемороидите мореплаватели. Спускам се по стълбите, замятам ръце на гърба и започвам да изучавам околната среда с онова полузаинтригувано — полупреситено изражение на турист, озовал се без екскурзовод в тоалетната на Далай-ЛаЙНАма (цит. Мамута). Тълпата ме абсорбира радушно и безостатъчно. Минава ми през ум, че сега, ако все още притежавах документа, бих бил щръклял от радост, бидейки[3] изпълнил мисията си и… успял. И че вместо това безславно се оттеглям с опашка, подвита — о, позор! — между собствените ми крака, докато същата винаги е била на щат между същите на всяка що-годе прилично оформена дама.

Дебна появата на Матиас, задържайки с мъка в партер неудържимото желание да му се излея, както казва завеждащият дебита на Ниагарския водопад. Отдай дължимото на почтеността на незабравимия дори за склеротиците Сантонио! Бих могъл да заявя пред сътрудниците си, че нищо не съм открил, и тутакси да преминем към варианта „home-sweet-home-затова-go-home“. Но нали виждаш, просто не съм такъв човек! Предпочитам да ме ръкоположат за първи глупак на републиката — която и да сме там поред, — но да не показвам нищо (дори среден пръст! Never! Истината над, под, пред, зад, напряко и в разрез с всичко! Запомни добре урока, момчето ми, и ти обещавам, че ще си спестиш куп неприятности.

Но колкото и да се правя на перископ с риск да си отвинтя шишарката, а след това и на совалка до главния вход и обратно през обслужващите панделата три магистрални, два автострадни и безброй околовръстни и междукилийни коридори и коридорчета, резултатът е апокалиптично отрицателен — ни вест, ни кост, ни пърхот дори от РъждивокосМия! Вярно е, че сънят на приятелчето винаги се е класирал в свръхтежка категория. Без тази му подчертана склонност към спанака обаче, несекващите репетиции на хора на сополанковците, произвеждани от тандема Матиас по поточния метод, биха превърнали нощите му в същински ад.

Изчаквам още известно време, после излизам от кошмарната сграда с нокаутирана от изживяното премеждие душа.

Въздухът е свеж, ухае на къпини, на море и на катран. Зяпльовците продължават въодушевено да се катерят по коварния, щедър на цицини и дупки път. Щеките ми неудържимо треперят — буквално агонизирам от глад. В бараката на пазвантите се обзавеждам с чаша кафе и сандвич със съвсем прясна шунка, след което, разкъсвайки го с канибалско настървение, се отправям към кораба. Един престарял абориген, маскиран като Капитан Немо с железничарска фуражка и пехотинска куртка, се учудва от преждевременното ми завръщане. Оказва се, че именно той проверява билетите.

— Не ви ли хареса? — пита, замятайки палец по посока на извисяващата се на върха сива цитадела. — Станало е грешка — отвръщам. — Казаха ми, че се продава, и си бях наумил да го преоборудвам в публичен дом, но явно няма да стане.

Дъртият пръч се прегъва от смях, ала почти веднага се разгъва и сериозно отбелязва:

— Слушайте, момко, но вашият билет за връщане е от вчера!

Изругавам наум поставилия ме в такова шибано положение Матиас.

— Извинявайте — казвам, — но очевидно по невнимание съм скъсал днешния!

— А тогава с какво сте се върнали вчера?

— Ами с билета от днес, но ако това представлява проблем, мога да заплатя за пътуването…

— Хайде, от мен да мине — ухилва се старецът, — още повече че сте ми симпатичен. Ако се съди по акцента ви, май сте италианец или нещо подобно, а?

— Французин.

— Никой не е съвършен, момчето ми — успокоява ме той, като ме потупва от рамото. — Човек все трябва да бъде отнякъде.

Качвам се на палубата на коритото, което кротко подпъшква до гарнирания със стари автомобилни гуми кей. Мацето на бара забърква нови гастрономични шедьоври, готвейки се на връщане да шашардиса стомашно-чревния тракт на пасажерите. Откупувам от нея втори сандвич, монтиран от хляб, сирене и резенчета домат, но установявам, че девойката е напоила упоменатата сглобка с нещо като горчица, имащо авторитетния цвят на лайна и не по-малко убедителния вкус на такива. Великодушно го подарявам на чайките.

 

 

Макар и дискретно опушено, огледалото в асансьора безмилостно ми препраща печалното видеолицетворение на тоталния провал. Приличам на обран до хастар комарджия, прибиращ се призори, брадясал и капнал от умора. Опитвам се да си се усмихна, но го докарвам само до гримасата на страдащ от запек дебил във фазата на окончателното задръстване.

Дефлорирам с магнитната си карта електронната брава, която мигновено ме уведомява за оргазма си с присветването на зелена лампичка, и влизам.

Със Сияйноглавия сме наели апартамент с две спални, разделени от елегантен (според американския вкус, естествено) хол с огромен телевизор, огромен хладилник и огромен диван. Остъклените врати гледат към онази идиотска пирамидална конструкция, с която жителите на Сан Франциско толкова се гордеят, но която определено осира прекрасния им иначе град така, както нашата стъклена парижка пирамида опорочава Лувъра. Защото ще ти кажа само едно, но за сметка на това много мъдро нещо: пирамидата се вмества много трудно в разговора, така че, ако си нямаш камила, за да я заобиколиш, по-добре не се и опитвай!

Прекосявам хола и влизам в стаята на Ръждивокосия. Какво ти бях казал, братчед? Изгряващата (или Залязващата, ако предпочиташ) ряпа е тук, проснал се частично гол и изцяло по корем върху неоправеното легло. Всъщност само по долни гащи. И то черни! Чиста проба фламандски боксьор в нокаут. Свинските му косъмчета палаво блещукат на светлината. Върху възглавницата се е заформила малка локвичка слюнка.

— Стани[4]! — изревавам.

Реакция, достойна за бракуван ковчег. Изведнъж ме обзема безпокойство. Сядам до него и повдигам единия му клепач: блуждаещ, ако не дори и блуден поглед. Няма място (даже правостоящо) за съмнение — приятелчето се е усамотило нейде вдън подсъзнанието си, забравяйки да резервира каюта в батискафа за горния свят!

Озъртам се, вече толкова разтревожен, колкото, надявам се, можеш да си представиш! В пепелника забелязвам спринцовка. Миниатюрна. С няколко капки течност в нея. Идентифицирам както първата, така и вторите: става дума за изобретеното от Аленоглавия магическо биле, което прави хората толкова сладкодумни. Но едва ли ще се е самоинжектирал все пак! Освен това въпросната микстура не приспива. Тогава? Тогава се налага заключението, че някой го е напомпал до миглите с някакво — и то не какво да е! — упойващо средство. Стигам и до друг извод, а именно, че определението „настървени“ е във висша степен гальовно за състезателите, които препускат по дир(ника)ите ни! Озверели и безмилостни — това е!

Тъй че сега, след като се оказа, че на Западния фронт наистина няма нищо ново, най-добре ще е да поемем по обратния път, за да спестим на спряганите в настоящия бестселър Трима другари риска да пипнат някой летално нездравословен щатски вирус[5]!

Пулсът на the Red Матиас бие нормално. Решавам, че е най-добре да го оставя да намери сам пътя към себе си, без да го насилвам…

Почерпвам се последователно с един фантастичен душ, със съперничещо му по съвършенството си бръснене и с комплект безукорно изгладени дрехи. Второ, много силно кафе, придружено с няколко пресни кифлички с масло, нанася последната мазка върху имиджа ми на чисто нов човек! Живо олицетворение на индивидуалната, ако не дори и на обществената хигиена! Обзет освен това от високоволтово желание да осъществя късо съединение с всичко женско, което мърда. И тогава се сещам за момата Мери и за баба й, отседнали в намиращия се точно насреща ни хотел с тъй уместното название „The(Deo) Profundis Clitoris Hall“. Вярно, бях определил на девойчето среща в 9.30 вечерта, но представи си се окаже, че може би не би възразила да прескочи за двайсетина минути, колкото да си кажат „здравей-здрасти“ с моя хуЙсар с червен шлем! Който, надявам се, ще й демонстрира по достоен начин как се взема „за почест“. Проблемът е, че тя ми разкри единствено очарователното си презиме. Пресичам улицата, по която един трамвай слаломира като ренде по лакирана талпа, както пишеше Мак Орлан[6], за когото днес никой не знае какъв и защо е бил.

Портиерът на „The (Deo) Profundis Clitoris Hall“ е толкова дебел, че вече не е в състояние да закопчава униформата си. Защото колкото и да я разширява, за времето, необходимо на шивача да редактира мащабите й, плондерът мята поредни три килограма отгоре си, поради което гардеробът му отдавна е изоставил всяка надежда да го догони.

Започвам от самото начало, тоест поставям пред него портрета на мистър Хамилтън (Александър), бивш адютант на Вашингтон[7] и съсъставител на американската конституция. Напомням, че портретът на мистър Хамилтън фигурира върху лицевата страна на десетдоларовите банкноти. Но очевидно финикийските знаци от този калибър далеч не вдъхват у портиера желанието да падне на колене, за да ти изсвири благодарствено allegrissimo за самотен дуХдук.

Разбирайки последното по погледа му на победител в конкурса за расови свине майки в Саудитска Арабия, аз припряно утроявам пода и той най-сетне благоволява преситено да изгрухти:

— Yes, мистър?

Обяснявам му, че в подопечния му хотел са отседнали две дами — едната много стара, другата много млада. Че първата има синя, почти бяла коса, а втората — руса, почти рижа такава. И че вчера чаровницата е била облечена в червен костюм.

Известно време нашият се прави на Роденовата статуя, след което отбелязва:

— Ако това са особите, за които си мисля, то те напуснаха хотела много рано тази сутрин.

— Но дамите нямаха намерение да си тръгват толкова бързо, доколкото знам! — възразявам.

— Клиентите си имат свои проблеми — осветлява ме мъдрецът, който иначе несъмнено би се задоволил да свие рамене, ако не се опасяваше да пръсне одеянията си по шевовете.

После, за да ми покаже, че ми се е нагледал, забърсва снесената му от мен миза с бързината на покерджия, свалил каре седмици на вече еякулиращия в бандажа си партньор, скърпил междувременно кент — флош роял!

Разбирам, че се налага тур на губещия, и решително просвам на тезгяха един Франклин[8].

Ликът на легендарния президент събужда безспорно патриотичния му интерес и нещо подобно на симпатия одухотворява физиономията му на новогодишно сукалче, кротнало се върху възглавница от кисело зеле.

— Yes, мистър? — повтаря (се) той.

— Бих искал да узная самоличността на въпросните дами.

— Самоличността! — възкликва този достоен за Рабле персонаж, претърпял творческото виждане и редакцията на карикатуриста на „Нюзуик“. — Но, мистър!…

Моментално еднояйчният близнак на Франклин се присъединява към брат си.

— Да?

Президентите светкавично се изпаряват.

— О, не, нищо. Един момент, ако обичате.

И се изтърколва, за да консултира онази огромна, подвързана с черно сукно книга, която е неделима част от всички хотели на планетата в качеството си на наследница на древните папируси.

Сигурно си мислиш, че хвърлям парите през прозореца, но ще ти възразя, като ти светна, че става дума за мои лични средства, че съм ги спечелил благодарение на моите фантастични криминалета и че имам право да ги харча както и за каквото си поискам.

Тлъстакът записва нещо върху миниатюрно парченце леплива хартия.

— Ето имената на особите — прошепва той с изражението на шпионин от някогашния КГБ, предаващ на ЦРУ резултатите от анализа на урината на Сталин.

Хвърлям поглед върху ваденката:

Мери Принсвал, Дафни Уилямс, 618, 48-а Западна улица, Н. Й.

Залепвам листчето от вътрешната страна на ревера на сакото си и казвам:

— Muchas gracias. И не знаете, разбира се, къде са отишли, след като са напуснали хотела?

Тройната гуша лукаво се ухилва.

— Никаква представа, като изключим, че лично аз им резервирах самолетните билети.

Бръквам в джоба си, за да откупя крайната цел на пътуването им, но портиерът великодушно предотвратява по-нататъшното изтичане на капиталите ми.

— Но моля ви — заявява. — Дамите взеха първия полет за Ню Йорк.

— Вие сте един невероятно отзивчив портиер — комплиментирам го аз. — На всяка цена ще изразя задоволството си пред дирекцията.

— Много любезно от ваша страна, господине.

— Един последен въпрос, скъпи приятелю: кога по-точно споменатите особи ви заръчаха да им резервирате билетите?

— Късно вечерта. Младата жена се прибра някъде около полунощ. Беше учудващо рошава и изглеждаше изключително възбудена. Именно тя и ме помоли да им запазя места за сутрешния полет. Позволих си да я попитам дали й се е случило нещо неприятно, но тя се усмихна и отговори: „Не, напротив, но е крайно наложително двете с баба ми да се приберем.“

Все пак въпреки високия си морал, приема третия президент, който му подавам.

 

 

Той нарежда несвързани фрази с отривист тон, доразфасован от възторжено напиращите в гърдите му ридания.

— Трябва да ми простиш, душичке — мънка (пак той), — но тя духаше наистина приказно! Докато ти, ти винаги си отказвала дори да близнеш захарната ми пръчка под предлог, че прабаба ти била диабетичка. Има обаче жени, които са луди по този специалитет, пиленце. Жени, за които любовта започва — а за някои и свършва с него. Дали са прави? Според мен напълно. Та това е тъй доблестен, тъй алтрХуистичен акт, гургуличке моя! Постъпка, която позволява на мъжа да се приобщи към безкрая. Ще ти призная от душа, от сърце и от някои други работи, че изкусното духане е само по себе си нещо като шедьовър. Спомням си как една вечер се разплака в операта, докато мадам Дьо Путе[9] се правеше на умиращ лебед. Знай, че виртуозно изсвиреният минУет предизвиква същата висококачествена емоция! Той те кара да се впишеш в неописуемото, гугутке моя неограмотена! Въпросната особа се изяви като изключително даровита, изобретателна и предприемчива. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че в същото време тя акордираше със среден пръст кАналната ми клавиатура, постигайки при това такъв съвършен синхрон, че ми премалява само като си помисля-я-я-я!?… Когато се прибера, ще трябва сериозно да се заловиш за репетиции, съкровище мое безценно. Отначало ще надуваш тромбона ми колкото ти жили държат, а след това постепенно ще преминаваш от allegro към pianissimo, за да предотвратиш преждевременното оливане на финала. Ще те напътствам лично, ненагледна моя, и съм убеден, че благодарение на волята и постоянството си, ти много скоро ще оставиш далеч зад себе си и най-опитните състезателки. Чувал съм, че в Дания организирали конкурси по наддухване. Двамата ще отидем в страната на идиотските въпроси[10] и ще те запишем за участие във всички възможни категории на тези турнири! И ти ще триумфираш, кралице моя! Представям си те, величествена и победоносна, на най-високото стъпало на подиума с лъщящи от……[11] устни. Ах, колко горд ще бъда с теб! Ще ти направя снимки, за да ги покажа след това на майка ти и на децата ни. Всъщност не — ще извъртя един пълнометражен 16-милиметров филм, минЕТзухарче мое. Документален шедьовър, който ще обезсмърти за поколенията твоята смелост и умение. Уверен съм, познавайки на практика неукротимата ти борбеност, че в задължителната програма ще се представиш повече от блестящо! И че във волните съчетания безпощадно ще довършиш конкурентките си, благодарение на присъщата ти самоинициативност! Че ще победиш в резултат на твоята издръжливост, о, жено неизтощима! Че ще пресушиш до капка десет, двайсет, трийсет и дори сто чучКура, ако се наложи, ала ще останеш сама на арената — каталясала, но недостижима![12]

Клетият Матиас произвежда няколко безсъдържателни звука, потръпва, отваря очи и се подпира на лакът. Има вида на човек, страдащ от тежка форма на хроничен махмурлук. Поглежда ме така, сякаш никога не сме се срещали и току-що сме се запознали в автобуса по линията „Бастилията — Плас Пигал“.

— Бях някъде на осем-девет годинки, когато изблъсках първата злобарка — уверява ме той най-сериозно. — В интерес на истината, в тайнството ме посвети един мой съученик. Беше най-големият непрокопсаник в училището и се казваше Дийодоне Грокур. Той си лъскаше бастуна, кажи-речи, през час, карайки чина, на който седяхме, буквално да подскача. Дълго време, бидейки безкрайно наивен, аз смятах, че се чеше, тъй като се говореше, че имал въшки, а пък и Дийодоне освен това процедираше относително дискретно под прикритието на сивата си престилка. Веднъж обаче, постигайки необичайно силен оргазъм, той изрева като експрес, префучаващ през селска гара, и се просна възнак. Тогава и забелязах члена му — късо, но обемисто, възмораво и набъбнало до пръсване нещо, усукано с дебели като клоните на стар бръшлян вени. Отначало ми беше доста трудно да оприлича с полов орган този чудовищен чеп, толкова различен от онова, което майка ми ме убеждаваше, че било „моето патенце“. Ала бидейки вече обладан от научноизследователски дух, аз напълно самостоятелно стигнах до налагащото се всъщност от само себе си заключение. И от този момент нататък при всеки удобен случай най-усърдно помпах ли, помпах „моето патенце“. Постепенно, по силата на редовната практика и паралелно съпътстващите я мисли за сливката на нашата малка съседка Мариза Шундийо — едно от стъклата на прозореца на банята им беше счупено и Шундийо, безкрайно мързеливи хора, не можеха да се наканят да го сменят вече втора година, — аз набързо лиших патенцето от умалителното окончание, за да го превърна скорострелно в добре угоен паток, при което пред мен се разкриха хоризонтите на нови и изключително приятни между впрочем усещания…

Най-сетне прави пауза, за да си поеме дъх, от която аз моментално се възползвам.

— Матиас, агънце — апелирам, — какво ще кажеш, ако поотложим за по-късно мемоарите на ръкоблудството ти? Имаш стил, признавам, и преспокойно би могъл да напишеш ужасно увлекателен роман, който да озаглавиш, например, „ОнАналиите на един еднорък“. Уверен съм, че ще се получи.

Не включва особено резултатно. Да му бяха гръмнали десет литра ром в манерката, сигурно пак щеше да има по-ясна мисъл.

— Познаваш ли ме, бебчо? — питам аз светкавично, за да си доизясня обстановката.

Кимва утвърдително.

— И как се казвам?

— Тонио.

— Браво! Получаваш шестица, момчето ми! Я ми кажи, след като по-напред надлежно дестилираш мътеницата в канчето си: значи вчера взе корабчето, за да се прибереш от „Алкатраз“. И си пътувал заедно с две дами едната стара, а другата млада.

— Ме… ри! — артикулира амбулантният масив от червени далии.

— Виждам, че сте завързали запознанство.

Установявайки интуитивно, че за момента от него не се изискват повече мисловни напъни, той отново изпада под магията на умопомрачаващото си дар-слово и с неописуем възторг декларира:

— О, боже! Каква фантастична свирка ми извъртя тя! Отначало едва-едва осезаемо приласка с копринените си мигли най-върховия елемент от най-съществената част на тленната ми опаковка — гарантиран ефект! После бавно се разходи нагоре-надолу с езиче по централната жила — уникално наистина! А когато печурката ми придоби максималните си размери и консистентност, премина към въпроса по същество. И то със сладострастна леност, която те кара буквално да се препарираш. Това, о, това бе кулминационната точка на моето сетивно съществование! Нарочно не казвам сексуално, а сетивно, защото в катеренето към върха участваше ВСИЧКО. Заклевах я да ускори темпото, за да получа тъй жадуваното облекчение, но напразно — за експерт като нея е въпрос на чест да не отстъпи пред молбите ти! Тя неумолимо продължаваше демоничното си нагоре-надолу, като от време на време дори си позволяваше тайм-аут, за да ми удари една шпакла между топките. От нетърпение нервите ми бяха станали на компот. Молех се на глас, обещавах си да умра, но лукавата твар със загадъчна усмивка упорито поддържаше все същия ритъм. Когато почувства, че всеки момент ще се трансформирам в гейзер, тя най-неочаквано спря, зарязвайки напълно съзнателно реквизита насред сцената, и ме накара да изпия някакво тайнствено биле, за да възпламени още повече страстта ми. Същински демон! Опитвах се да я включа в играта, било като я спипам за балюстрадата, било, което е най-малкото, като наквася пръст в шадравана й Сатанаилов, но не би! Отблъскваше ме, грижейки се за себе си, за да може по-добре да се погрижи за мен! В изкуството на любовта тя достойно може да съперничи на най-известните индийски, японски и дори лионски куртизанки. И с помощта на нейните чародейни питиета аз най-сетне постигнах мечтаното облекчение, изпадайки почти в транс, аутодафирайки се на кладата на екстаза, харакирайки се в оргазма си, оргазмирайки се в харакирито си… Къде!?… Къде е това ангелско създание!?

Изгарям от желание да му светна, че неговото маскирало се на Червената шапчица ангелско създание се е телепортирало в неизвестна посока заедно с бабиерата си и с гърненцето си с масло. И кой знае, може би и с моя метален плик?… Въпреки че не ми се вярва организацията, към която принадлежи, да остави на нейно разположение такъв безценен документ.

Ръждивоглавия придрямва, облегнат на възглавницата. Мимоходом констатирам появата на внушителна подутина в слипа му.

— Аз я желая! — хленчи той. — Жадувам я…

— Иди да вземеш един леден душ — съветвам го аз, иначе с тези три крака рискуваш да предизвикаш паника по улиците на Сан Франциско.

— Защо Сан Франциско? — промърморва озадачено Пожарокосия.

— Защото в момента сме именно в Сан Франциско, Ксавие. Струва ми се, че ти е доста трудно да нацелиш рампата, момко.

Хвърлям едно око на спринцовката. Застреляли са го с максималната доза, приятелчето Айнщайн! „Чародейни билета“, да ми ядеш медала за гражданска доблест!!… Панирали са го със собствения му сироп, продухвайки го през пикалото така, че са превърнали в попара не само жлезистата му система, но и нервната, като започнеш от вегетативната и караш нататък по номерацията.

Заставям го да стане, отвеждам го в банята и натъкмявам крановете на душа.

— Хайде, пиленце! Смъкваш прелестните си черни кюлотки на новопроизведен педал и се плискаш дотогава, докато от ерозията не оплешивееш като Юл Бринър.

Тиквам го под водната струя и го оставям да се забавлява самосиндикално, след което отивам да телефонирам в хотел „Бевърли Хилс“, за да разбера какво става с Берюрие.

И за пореден път установявам, че денят определено не ми е ден, тъй като ме уведомяват, че мистър Берурие е напуснал хотела. Интересувам се дали напускането е временно и ако е, то кога ще се върне, но отсреща ме уверяват, че нищо подобно и че мистърът се бил омел съвсем откровено и категорично окончателно.

Още един среден пръст, и то от калибър!

И това ако е живот!…

Особено като се има предвид, че не друг, а моя милост плаща сметката за счупените гърнета. Които на всичко отгоре се оказаха нощни, така че си представи аромата, братчед!

Бележки

[1] Глава, посветена на Томас Едуард Лорънс.

[2] Бил съм бил прекалявал с условното наклонение, представи си! С.А.

[3] Каза ли нещо, или правиш само процедурно предложение? Защото иначе… — Въпрос на С.А., цензуриран от комисията по парламентарна етика.

[4] Канех се да добавя „Лазаре!“, но в последния момент се сетих, че съвсем наскоро Матиас бе погребал тъща си, тъй че и най-отвлечената алюзия с възкръсване като нищо би могла да го докара до нервна криза. — Осъвместена бел. на С.А., на пр., на ред., на изд., на центр. гробища и на Св. синод 2.

[5] Въпросният бисер, свидетелстващ за завидна литературна грамотност, се посвещава без каквито и да било задни, предни и периферни мисли на колегата Ерих Мария Ремарк. С.А.

[6] Пиер Дюмарше, известен още като Мак Орлан (1882–1970) френски писател, който след „Кеят на мъглите“ посвещава творчеството си на романтичния живот на ватманската и дърводелска бохема. — Б.пр.

[7] Преди същият да стане столица. С.А.

[8] Банкнота от сто долара. С.А.

[9] Да не се бърка с мосю Де Путат въпреки очебийното сходство в транскрипцията, смисъла и същината на призванието. Бел. на извънпарламентарните сили.

[10] Да си чувал някой от днешните принцове да се пита дали ще го бъде, или няма да го бъде? Ако си, печелиш пълните съчинения на Шекспир на санскрит! С.А.

[11] Знаеш от какво, така че нека спазваме благоприличие все пак. Б.пр.

[12] Ставаме свидетели на едно от най-прочувствените в световната литературна история есета, посветени на едноминетното мълчание. Бел. на Жак-Ив Кусто („Светът на мълчанието“).