Сан Антонио
Ал Капоте (3)

(или бЛедна ти е фантазията)

Серия
Сан Антонио (153)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Al Capote, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

3.
Тъй рече Берюрустра[1]

 

ТОЙ се напъхва в кабинета ми, предшестван от корема си, който, струва ми се, от известно време приема все по-застрашителни размери, придавайки му катастрофално (о)бременен вид, ако смея да се изразя така. Пак ТОЙ държи гнусната си шапка в ръка, сякаш присъства на заупокойна литургия, а орехавялата му коса е залепнала на фитили за черепухата му благодарение на обилно извиращата пот с консистенцията на топена свинска мас.

Отново ТОЙ се оригва приветствено и се изсипва в креслото насреща ми, изпълвайки го до дупка[2].

— Продължаваш да дебелееш — предупреждавам го аз.

— Изобщо — опонира ми лицето. — Просто откак’ оная мръсница Берта м’даде сакото на химическо, то м’ отесня.

Сетне тиква под носа ми свития си юмрук и ролсройсиращо[3] разгъва пръст след пръст, докато накрая зървам на дланта му малко никелирано ключе.

— И като какво се явява това? — любопитствам.

— Като такова, праател, че тоя път предприех мерките, дет’ се предполагат. Току-що си наех един сейф в банката, койт’ и’ам право да си г’ отварям само аз, тъй че Д’белата мо’е да в’ри да се щави!

— Заплатата си ли криеш там?

— Нещо повече — моите ардешки пъдпъдъци, на коит таз’ разгонена крава най-редовно им вижда сметката. Последния път иззоба накуп двайсет и четири парчета, свежи, та пресни! Предпчиташе по-скоро да се ’здрайфа, отколкот’ д’ ми остави барем един! Оттогаз с’ договорихме с моя месар в Привас да м’ г’ изпраща до поискване и се’а си ги кътам в сейфта. Подземията на банката са аКЛИЗматизирани, пък и аз си вакуумирам пъдпдъчетата, кат’ засмуквам въздуха от сейфа, преди да му ударя ключа, поради коет’ съм сигурен, щот’ съм уверен, че няма ник’ва опасност да вкиснат. Тия дни Берти се кани да мръдне с фризьора до Абано, дет’ тоя педал щял да си лекува ревматизмите, та ш’ смажа глътката, дордет’ я няма.

И със самодоволен вид пъхва в джоба си ключето, защитаващо фамозните пъдпъдъци от ненаситната лакомия на водещата му се за законна съпруга ламя.

Звънецът на вратата на кабинета ми избръмчава, натискам отбръмчватора[4] и на прага се появява Матиас с лист пелюр в ръка.

— Ще сереш ли? — проявява искрен професионален интерес Берю, посочвайки документа. — На мен на таквоз тънко нещо пръстите ми през него минават и смятай, че подир не мож’ изчисти портата на кенефа от зап’тайки. Лично аз, и то от най-първоначалното ми детство, предпочитам да се забърсвам с растителни листа — по-мекички са. Ил’ с листа, ил’ хич! Мойта слоница все смърди, че н’можела един фил’дендрон да завъди.

— Имаш ли сведенията? — питам Аленото косъмче[5].

Ръждивоглавия многозначително размахва листа.

— Добре — уведомявам го за задоволството си, след което се обръщам към Дебелия: — Това ли беше всичко, което имаше да ми казваш, съкровище?

Да си виждал някога свински бут в ролята на буреносен облак?

— Е ли туй намек, че съм веч’ в излишество, откак гус’инът е директор? — негодува Наднормения.

— Ни най-малко!

— А, хубаво, щот’ друг’яче инак обаче бих могъл и да се оттегля — успокоява се Тлъстия и заема позата на пача в микровълнова печка, подчертавайки красноречиво твърдото си намерение да остане.

Правя знак на Матиас, който присяда на бюрото ми с гръб към Шкембестия и пробягва с очи по документа.

— Твоят старец от приюта ти е казал истината: Том Гардън действително е практикувал медицина в Лос Анжелес през четирийсетте и петдесетте години. Бил е специалист по лицева хирургия и е „ошлайфал“ физиономиите на доста актриси от филмовите студиа „Юнивърсъл“. Сред клиентелата му фигурирали и няколко стари милиардерки, които, след като ги позакърпил, се кълняли единствено в него. Две от тях го вкарали в завещанието си, прекарвайки го първо през леглото си, и скоро след това се споминали. Близките им подали жалба и предприетите разследвания доказали вината на Том Гардън. А ако е отървал смъртната присъда, то било благодарение както на факта, че упорито отричал всичко, така и на проявените в последния момент задръжки от страна на съдебния състав. Бил изпратен в затвора в Каламити Бийч на Западното крайбрежие, където с оглед на професията му го назначили на работа в лечебницата. В продължение на няколко месеца всичко вървяло като по ноти. Наумил си обаче да избяга и за тази цел взел, че упоил с хлороформ един надзирател. Ала дозата се оказала прекалено силна и оня едва не предал богу дух. Така че не само бягството му се провалило, но го картотекирали и като крайно опасен и го прехвърлили в „Алкатраз“, при рецидивистите. И там, както ти е казал и Констаман, бил наистина убит с нож от един от съкафезниците си по време на бунт в столовата по повод влошаването на качеството на храната, което е малко изненадващо, като се има предвид, че в „Алкатраз“ кльопачката била по-скоро на висота. Наръгал го някой си Робин Болански, по прякор Дългата мутра, син на полски емигранти и известен банков обирджия. Същият се позовал на законна самоотбрана. Тикнали го в изолатора, но само за няколко дни, което е доста учудващо, защото самият факт, че бил присвоил нож от кухнята, би трябвало да му коства много повече. След закриването на „Алкатраз“ го прехвърлили в друг затвор, но шест месеца по-късно бил освободен заради „примерно поведение“ (!?…), при все че му оставало да излежава още цели осем години. За съжаление не разполагам с никаква информация за поведението му в панделата. Разбрах единствено, че е жив и до ден-днешен, но в това няма нищо чудно, тъй като е само на шейсет и четири лазарника. Понастоящем Робин Болански споделя във Венеция, едно от предградията на Лос Анджелес, житието и битието на бивша проститутка от пуерторикански произход на име Бела Родригес-Буено. Междувременно получил инсулт, а в резултат на това и парализа на долните крайници.

Изнесъл сказката си, Суперинформирания сгъва листа надве и го поставя на бюрото пред мен под формата на колибка. Духвам (му), пелюреният документ оргазмично припърхва и след кратък планиращ полет се приземява в едно решетесто кошче за боклук.

— Чудесна работа! — поздравявам го аз.

Вечно будната завист на Мамута тозчас го подкокоросва презрително да изсумти:

— Дай м’ ти на мен един тел’фон и една’по-тузарска титла и направо земят’ ти обръщам, както е рекъл АрхивМед!

Ксавие не си прави труда дори да реагира.

Ставам, приближавам се до малкия бар, мимикриещ се[6] под внушителната външност на един картекс, и обявявам:

— Това трябва да се полее!

Изваждам първо две, после три чаши и питам:

— По една „Блъди Мери“ за всички?

— Лично аз предпчитам червено вино — заявява Берю.

— Мога да предложа само „Блъди Мери“!

— Дай тогаз една „Балдър Мери“, но за мен да е без домат.

Което е изключително деликатен начин да си поръчаш водка.

Правя се на барман. Берю, разбира се, е първи на линия и също първи пресушава чашата си. Примлясква с устни, поглежда етикета и възкликва:

— Чет’рийсет и два градуса! По вкуса я усетих, че си е боза за недоносчета.

Травматизирам го с убийствен поглед и споделям:

— На моменти не си ми никак забавен и тези моменти все повече зачестяват.

Поглежда ме сащисано и увисналата му като отпран улук долна бърна ситно се разтреперва. После смотолевя:

— Искаш ли д’ ти кажа нещо, Сана?

И ми го казва с идеално синхронизирани пръдня и оригване, които биха докарали дамла и на мраморна статуя.

— Съобщението е прието — отбелязвам. — Имаш ли да ми казваш още нещо?

Напуска безмълвно кабинета ми и тирантите му, досущ като в карикатура на Дюбу, се влачат подире му подобно на лястовича опашка.

— Много си жесток с него — укорява ме Матиас.

И е прав: започвам вече да съжалявам.

Огненоглавия промърморва, явно разсъждавайки на глас:

— Би било забавно.

— Кое по-конкретно?

— Ами точно френската полиция да разнищи мистерията Кенеди.

— Искаш да кажеш, че със случая Том Гардън сме попаднали на следа?

— Не го изключвам.

— А оттук и заключаваш, че не би било зле да видим как стоят нещата по-отблизо, или се лъжа?

— Би било добре, наистина — кимва той утвърдително.

— О’кей! Ще дам необходимите разпореждания, което ще ми позволи да си позволя четири дни отпуска.

— Малко е.

— По-добре малко, отколкото нищо, както казваше баба ми.

Отново кимва в знак на съгласие, но този път значително по-печално.

— Имаш късмет. Очертава се да бъде доста вълнуващо.

— Ти също имаш, защото идваш с мен!

От вълнение и без това яркочервената му манерка придобива неистовия цвят на маймунски задник, нажулен с коприва.

— Наистина ли?

— Върви да си стягаш куфара.

— Отсега чувам крясъците на жена ми!

— Остави я да си крещи — полезно е и за нервите, и за гласните струни. Но на всяка цена трябва да вкараш половинката си в правия път, приятелю! Някой ден ще се накъркам до безсъзнание и ще отида да й изиграя „Токата и фига за самотен трицепс“; така ще ти се удаде възможността да я спипаш в прелюбодеяние, което от своя страна ще ти предостави втората, бленувана възможност да й дръпнеш първо един як бой, а след това да й стегнеш юздите!

Прихва да се смее:

— Значи с главата напред, директоре!

— И с двете, драги ми Ксавие. И с двете[7]!

Тъкмо приключвам с формулировката на този изсмукан от пръстите апотеоз — доста постничък, искрено казано, както за интелект от моята класа, така и за човек с моите физически дадености, — когато на вратата започва да се звъни на пожар. Подхождам технически към въпроса и в кабинета ми като хуманитарна помощ от самолет се изсипва сержант Мюзарден Алфонс.

— Елате бързо, господин директор! Главният инспектор Берюрие иска да сложи край на живота си. Реве като теле в кланица и крещи, че вече не го обичате! Ако предпазителят на пистолета му не беше заял, вече щеше да е поправил непоправимото[8]!

 

 

— И що з’почваме от Лос Ангелис? — интересува се Берюрие, докато се опитва да пробута багажа си през въртящата се врата.

— Защото именно там доктор Гардън е започнал жизнения си път и пак там убиецът му завършва своя обяснявам аз накратко.

Реотанът му не стопля кой знае колко, но това не му пречи да изсумти „Ясно!“ с повече от многозначителен вид.

Както сам се досещаш, Дебелия също участва в американската авантюра. Дължах му това обезщетение за душевната травма, която му бях нанесъл. Спретна ми оригинална нервна криза, говедото! Необходими бяха трима инспектори, за да го обуздаят, а да не говорим, че дори аз, неговият Далай лама, доста се поизпотих, докато го успокоя. Огромните му изпъкнали очища бяха емигрирали, кажи-речи, насред бузите; ризата му бе разкъсана, а главата — сцепена като презряла диня в резултат на безуспешните опити да таранира с нея стената на кабинета си! След четвърт час прояви на истерична нежност от наша страна, наквасени обилно с доставените по спешност от близката кръчма четири чаши божоле, той най-сетне се бе кротнал. И за да предотвратя риска от по-нататъшни изпълнения, аз му наредих да прескочи до тях, да стегне куфара си с оглед на няколкодневно отсъствие и да не забравя паспорта си, тъй като заминаваме за Щатите заедно с Матиас.

— Необходимо ли е, наистина, да го вземаме с нас? — беше единственият коментар на Мастодонта.

В самолета, вместо да гледаме филма, двамата с Огненоглавия го осветляваме по известните ти вече обстоятелства. Необятният ни изслушва внимателно, задавайки уместни и понякога дори разумни въпроси, след което покрай обърнатите по време на разговора бутилка шампанско (бях решил да се поглезим с first), две бордо и четири коантро за улесняване на храносмилането, заспива като пън. Така два часа (местно време) след излитането ни, но единайсет часа (реално време) по-късно се приземяваме насред огромното летище на Лос Анджелес.

Багажът ни с клатушкане се появява на лентата в йерархичен порядък: оригинален „Vuitton“ за вашия предан слуга, елегантен „Durand“ от истинска свинска кожа за Ксавие Матиас и изкормена, бегло закърпена моряшка торба за Подпухналия.

Ето че не след дълго с внушителен синьо-зелен линкълн се понасяме през огромния невидим град. Къщите се спотайват сред покриващата целия Лос Анджелес гора и само стърчащите тук-там небостъргачи на един или друг търговски център обезчестяват относително девствения пейзаж[9].

В Лос Анджелес разстоянията са такива, че можеш да се придвижваш единствено с кола, поради което всеки пешеходец бива автоматично заподозрян във всички смъртни грехове. Произволен тип, който крачи по прословутия Булевард на залеза[10] например, кара полицейските коли мигновено да набиват спирачки, след което ченгетата започват да го разпитват къде отива и защо, по дяволите, го прави пеша.

За да си създадеш представа за мащабите на този удивителен град, ще ти открехна, че въпросният Булевард на залеза е дълъг цели сто километра! Тъй че ако една проститутка събере смелост да го извърви от край до край, това би означавало да измине все едно разстоянието Лион-Гренобъл, при което обувките й с високи токчета задължително ще се преквалифицират в джапанки!

Направил съм резервация в хотел „Бевърли Хилс“, където ни настаняват в три стаи с изглед към разкошна просторна градина. Захвърляме куфарите на леглата и се събираме на съвет с участието на бутилка калифорнийско вино. Налива си и пие единствен Берю, докато ние с Матиас се задоволяваме да го наблюдаваме, възхищавайки се на здравето му. Презокеански полет, часова разлика за Бездефектния това са съвършено неизвестни понятия. Неговият двигател, неговото чудодейно гориво, неговата жива вода е виното. Той е тук, пред очите ни, настанил се удобно в едно луксозно кресло с чаша в дясната ръка, докато с лявата стиска гърлото на бутилката със сияйната и неизбежна перспектива за окончателното й пресушаване с поглед на дипломиран тарикат и лъснали от виното джуки, с вид едновременно благодушен и лукав.

— Мисля си щот’, мчета — заявява Уникалния, — че щом сме в Съешените щати само за четири дни, ням’ да е зле д’ си размърдаме задниците без много-много предговори.

Слова, гъбясали от мъдрост!

— Какво решаваш? — пита ме Матиас.

Събирам изящните си пръсти на пианист пред деликатния си нос, подобно на игумен, комуто един от послушниците току-що е изповядал, че е забременил дъщерята на градинаря. Този жест, свидетелстващ за най-възвишен мисловен напън, изпълва колегите ми със страхопочитание и те затаяват дъх с непоколебимата увереност, че на финала от устата ми ще се пръкне нещо велико и благородно.

И ето че най-сетне неподражаемият Сан Антонио я отваря.

— Преди всичко — уточнявам — ще наемем лимузина с шофьор, което ще ни позволи да печелим време, тъй като не познаваме този наистина необятен град. За начало ще предприемем издирване на лицето Робин Болански, убиеца на затворника Гардън. Ако имаме късмет да го открием, ще се постараем да изкопчим от него всички възможни признания, стига да има какво да признава, разбира се. След това ще се опитаме да научим повече подробности за доктор Гардън, за да разберем с кого е поддържал връзка по времето, когато е практикувал. Постигнем ли тези две цели — продължава възхитителният Сан Антонио, за когото никога няма да успея да изкажа всички хубави неща, които си мисля, — ще заминем за Сан Франциско и ще посетим „Алкатраз“. Какво ще излезе от всичко това ли? Нямам представа, но нещо инстинктивно (следователно свещено!) ми подсказва, че трябва да го направим.

— Не е лошо — одобрява Матиас, което моментално ми осигурява числово парламентарно преимущество[11].

Бюлетината на Дебелия на свой ред пада в урната също „да“. Пълно мнозинство[12]!

 

 

— Сигурен ли си, че таз’ кат’фалка е за нас? — желира се от изумление Пачата при вида на безкрайната черна лимузина с тъмни стъкла.[13]

— От ключалката на багажника до капачката на радиатора — уверявам го аз.

По време на многобройните ми посещение в Щатите вече ми се беше случвало да се возя в подобни коли. Маневрени като валяк, но затова пък отличаващи се с доведен до делириум чисто американски лукс. Специално стъкло отделя пътниците от шофьора. Цялото купе е в махагон и кожа. Седалките са разположени една срещу друга, а между тях е инсталирана ниска масичка-бар, щедро заредена с бърбън, плодови сокове, сухи бисквити и ментови бонбони.

Компанията ни е делегирала не шофьор, а очарователна и изключително елегантна в сивата си униформа чернокожа шофьорка. Когато я зърваме, в първия момент и тримата даваме „заето“! Истинска царица на красотата! Абаносовата „Мис САЩ“! В интерес на истината черната й кожа е доста бяла[14], подчертана изискано с дискретен грим в лилаво. Снежнобели зъби, искрящи очи, изправена коса, прекрасно оформени млечни жлези, за които веднага се досещаш, че се държат на положение и без укрепваща арматура (на двайсет и осем години, има си хас!), и нокти, лакирани в същия бледолилав оттенък, както устните и бузите!

— Убеден ли си, че си уверен, че си сигурен, че тая не се снима в някой филм? — мародерства компетентното ми мнение Александър-Беноа с поредната си крилата фраза.

Качваме се в подвижния апартамент и аз давам на ангелоподобното създание адреса на мистър Болански.

— Как мислиш, дъл’ ш’ се навие да н’ извърти по един дудук[15]? — подхожда делово към ситуацията Музикалния, който е седнал на кестерме, за да не изпуска от очи тъмнокожата богиня.

— Малко вероятно — обезсърчавам го аз. — Проститутките не карат таксита!

— Да де, ама все някой трябва да й къдри долната перука!

— Надявам се заради нея, но съм сигурен, че на тази привилегия се радва мъж от нейната раса.

— По дяволите! — негодува Дебелия. — Знам бели, дет’ са екипирани к’де-к’де по-добре от брикетите!

— Мисля, че се досещам кого имаш предвид — усмихвам се аз. — Имаш пълно право да опиташ късмета си, Аполоне!

Окуражен от това тъй елегантно разрешение, Берюрие дръпва стъклото и жизнерадостно изръмжава:

— Хелоу, бейби!

Шофьорката го заслепява с трийсет и два каратова усмивка и любезно се отзовава:

— Хелоу!

— Ду ю спик англичаниш? — интересува се донякъде неуместно владетелят на Сен Локдю льо Вийо.

— О, йес! — уверява го тя, избухвайки в смях.

— Ай същоу! — уведомява я Полиглъта. — Ний мейби спик-спик сериоузли фром дъ литъл вери-вери гуд далавера, дарлингчето ми. Анд ако ю слушкаш, ай експозишън ту ю най-very биг чеп фром дъ Европа и околностите.

След което затваря стъклото и с присъщия си оптимизъм заявява:

— В кърпа ми е вързана!

 

 

Въпреки името си споменатата някъде по-горе Венеция няма нищо общо с другата — великата, благородната, мократа, оригиналната. Представи си обширно, едновременно пъстроцветно и мрачно предградие, из което се скитат какви ли не боклуци от всевъзможни породи. Хем ти се струва безлюдно, хем изпитваш усещането, че от навалица няма къде да стъпиш. Мизерни магазинчета излагат на показ мърлявите си витрини. Продавачи на повече или по-малко смрадливи пържени предмети са се разположили по ъглите с пълните си с врящо олио казани и могъщото ухание на Тихия океан се смесва с вонята на подправки, катран, запръжки и кир.

Нашата огромна кола плавно се носи през този колосален паноптикум. Шофьорката ни е разгърнала план на града и през пет минути спира, за да го проучи. Чувам я да шепне имена като „Санта Клара“, „Уошингтън уей“ и „Венис булевард“, след което продължава нататък, доверявайки се очевидно на носа си, подобно на ловджийски пес. Последният, между другото, няма нищо общо с този на Мохамед Али.

В крайна сметка монументалната каруца свива в една лишена от тротоар и спускаща се към плажа кална уличка, насред която кротко бълбука уханна отходна вада[16]. Тя гъмжи от невръстни негативи, които крайно неохотно ни правят път, блъскайки през смях с юмруци по каросерията. Сополанковците до един плюскат поп-корн или студени банички. Въздухът буквално се тресе от неистова музикална какофония[17], като умопомрачаващият коктейл от реге, джаз и хитове на Синатра и на Принс те кара да забравиш дори вонята. От двете страни на уличката се кипрят шарени бараки.

Накрая лизмузината застъргва със задница тинестата пръст и спира пред една от тях, несъмнено най-представителната в квартала — малка светлосиня едноетажна постройка с яркожълта врата и черчевета.

— Предполагам, че е тук — изказва подозренията си нашата чаровна чернилка.

В момента, в който дебаркирам от колата, на прага на къщето, явно заинтригувана от появата на такава толкова не на място на такова място кола[18], се курдисва дебела мургава жена с толкова откровено курвенски вид, че да я изповядваш би било напразна загуба на време.

— Вие ли сте сеньора Бела Родригес-Буено? — питам я на испански (език, на който се изразявам не толкова съвършено, колкото Сервантес, но затова пък далеч по-живописно).

— Si?

На въпросителната, с която явлението акцентира утвърдителния си отговор, като нищо би могъл да се улови кит.

Матиас на свой ред е слязъл от колата.

За сметка на това Берю бърза да ни информира през спуснатото стъкло:

— Няма к’во и аз д’ идвам, тъй кат’ и двамата говорите чуждеСРани езици по-добре от мен.

Не е необходимо да си Нострадамус, за да се досетиш, че ще се възползва от случая, за да се опита да изпее „Почеши ме, моме, там, където!…“ в дует с нашата прелестна МПС — водачка.

— Какво искате? — интересува се деБЕЛАта Бела.

— Да поговорим с Робин Болански.

— По какъв въпрос?

— Именно това възнамеряваме да му обясним — прекъсвам я аз високомерно.

Колата, както и външността ни правят безспорно потресаващо впечатление на матроната. Тя смърди отвратително: на гранива сланина, на отдавна пенсионирани кюлоти, на евтина оризова пудра и на какво ли не още, все в същия спектър.

Врътва се кръгом и се напъхва at home. Има чудовищен, геометрично оформен задник, който наподобява товара на хималайски шерпа на път за базовия лагер. Краката й са огромни и гъсто замрежени с разширени вени, напомнящи клонака на престарял бръшлян. На всичко отгоре страда от плоскостъпие и върви като новобранец след първи гарнизонен отпуск.

— Робин, говедо такова! (Отдавам дължимото на несъмнено нежните им взаимоотношения — произнася името му „Рубин“.) Търсят те някакви господа!

Промушва се през завеса от зелени и розови мъниста, които прилежно се раззвънтяват, стичайки се като пъстроцветен дъжд върху все по-ярко оформящата се на тлъстата й шия гърбица. На свой ред преодоляваме крехкото препятствие.

Всекидневната на сеньора Родригес-Буено е малка, но уютна. Обзаведена е с бюфет тип „космическа совалка“, откупен явно при разпродажбата на бракуваната мебелировка на тоалетните в Кейп Канаверал, с подходяща масичка и стенен часовник, като в добавка е декорирана с куп всевъзможни светомъченически испанщини и — най-същественото! — с походния престол на негово подагресто величество Болански, лишен завинаги от правоуправлението на кракомобила си и съхранил от човешката си същност единствено анатомичните й контури. Покрай недъга си той кошмарно е надебелял, но пълнотата му е някак „нарочна“, по-страшна от обичайната, по-отвратителна и почти плашеща.

Облечен е в памучна пижама с неопределена разцветка, а краката му са покрити с карирано одеяло. Тенът му е с възхитителния нюанс на пролетна детска диария, а катраненочерната му коса е подгизнала от зехтин. Лицето му е нацвъкано като пода на гълъбарник с отвратителни, почти туморовидни (или tomorrow-видни, ако предпочиташ) бенки, които на брадичката му образуват истински архипелаг. Въпреки постоянното полусънно състояние, дължащо се на еднообразното всекидневие, погледът му е порочен, подъл и жесток. Единият му клепач е по-притворен от другия, а вторият — по-отворен от първия[19]. В ъгълчето на устата му стърчи смачкан фасОН. Прилича на унил и престарял Ал Капоне.

Колкото до хладнокръвието му обаче, трябва да го черпи от фризера, Санчото на кака Бела Родригес! Появата ни не събужда у него дори молекула любопитство, но затова пък с излъчващата се на тонове от цялото му същество подозрителност преспокойно би могъл да завърти търговия на едро. Предусещам, че никак няма да ни е лесно с клиент от подобна порода. Не произнася нито дума, а просто впива очи в нас, сякаш ни пронизва със стрели.

— Добър ден, господин Болански! — приветствам го жизнерадостно аз. — Надявам се, че не ви притесняваме. Казвам се Сан Антонио и съм репортер в „Събитието“, голям френски седмичник, а това е моят колега Ксавие Матиас. С него подготвяме материал за последните живи затворници, лежали в „Алкатраз“, които намаляват все повече, подобно на ветераните от Първата световна война, така че е напълно естествено да дойдем да ви интервюираме, за да дадете безценния си принос в представянето на историята от този период на затворническия живот в Щатите.

Уф! На един дъх!

Усмивката ми е по-обещаваща от тази на подвизаващ се в Болонския лес педал, който предлага на провинциален адвокат да му извърти минет. Робин Болански ме измерва с непроницаем поглед.

И то доста продължителен.

Рискувам:

— Надявам се, че не възразявате? Действителните имена, разбира се, ще заместим с инициали.

И най-сетне чуваме гласа му — нежен и мелодичен като този на скъпия на всички ни обозепочивши Тино Роси.

Който произнася:

— Не мога да имам каквото и да било вземане-даване с лайна като вас! Омитайте се!

Как да ти кажа… Волю или неволю, но такъв прием винаги ти разваля настроението. Аз обаче с похвален стоицизъм вземам „на нож“ и отново се хвърлям в атака.

— Пропуснах да уточня, драги господин Болански, че нашият вестник ни е отпуснал известни средства, за да обезщетим лицата, които биха се съгласили да ни отделят малко от времето си.

— Колко? — спонтанизира половинката на бившия Пандизчия.

Мигом съзирам късче синева насред безутешно сивото небе[20].

— Скъпа госпожо Родригес-Буено, мисля, че с човек със закалката на вашия съпруг бихме могли да се договорим за сума, да речем, от хиляда долара.

Ясно ли ти е сега за какво моя милост прахосва пиастрите на данъкоплатците?

Робин (по-скоро Болански, отколкото Худ) изчегъртва от устните си приобщилия се към археологическите находки фас и с точно движение го изстрелва в един керамичен пепелник, върху чието дъно неизвестен художник сюрреалист е изобразил гола жена с изящно изрисувана сочна уста на мястото на… знаеш какво (оттам идва и изразът „с пръст в устата“).

— Слушай, говньо! — обръща се мило към мен достопочтеният човечец. — Можеш да си завреш твоите хиляда долара в задника! И ако не се пръждосате веднага, мигом ще ви пръсна по едно коляно!

И като отхвърля с рязко движение одеялото, ни показва кобура, прикрепен към левия подлакътник на инвалидната му количка. След което с отработено движение измъква пистолета и го насочва срещу нас.

— Стига, господин Болански — намръщвам се аз. Всичко това са само празни приказки. Ако го направите, не бихте могли да се позовете на законна самоотбрана, тъй като не сме въоръжени. А единственият ви довод би бил „Заплашиха ме да ми дадат хиляда долара!“

 

 

 

 

— За това не се притеснявайте — с ченгетата сме дупе и гащи.

— Доста рядка комбинация наистина, особено като се вземе предвид, че ролята на гащите изпълнява бивш затворник, осъждан за криминални деяния.

— Може би тъкмо заради това гледат да си скрият голия задник! — плоскоумничи Робин(зон Крузо).

След което с дулото на пистолета си ни подканва любезно да се оттеглим. И тъй като е явно от онези каприз ни особи, които са способни на всичко като цяло и на най-лошото в частност, двамата с Матиас решаваме да бием отбой. Ала ето ти че изневиделица на сцената се появява дебелакът Берю. Вярно, може да е малко задръстен, за да проумее такива сложни науки като например гинекологията в състояние на безтегловност или пък патологията при размножаването на пингвини и листни въшки в Долината на глинените гърнета, но за сметка на това се ориентира светкавично в подобни ситуации. Вместо да си губи времето в подробности като „здрасти-как-си-к’во-правиш“, той връхлита директно върху инвалида и с фундаментален шут изпраща количката му в перспектива. Същата изпълнява недотам грациозен пирует и се блъска в бюфета, в резултат на което един великолепен гипсов слон с позлатени бивни мъжествено се просва на пода. Тррасс! На парчета! Г’жа Бела шумно изразява протеста си срещу геноцида на незастрашените до момента шедьоври. В устрема си междувременно Мамута е забърсал пищова на ижеспоменатия ексбандит.

— Я виж к’во си намерих! — отбелязва той и го пъхва в джоба си.

Невалидният надава вой. Крещи „Помощ!“, което е доста неуместно от страна на индивид, убил и ограбил значително количество свои съвременници. Все така не промокоем по отношение на чувства като състраданието, Мастодонта му затваря човката с виртуозна нормандска секира по адамовата круша[21].

И тъй като стринка продължава истерично да оплаква коНчината на своя приятел слона, мило я успокоява с основополагащ шамар, в резултат на което положението престава да бъде ситуация, а ситуацията се превръща в положение.

— Продължаваме ли операцията, или си отиваме? — интересува се невъзмутимо Матиас.

На въпрос на подчинен — отговор на шеф:

— Продължаваме!

Възпаления косъм разкопчава сакото си и намества на корема спотайвалата се до момента под сакото му скиорска чантичка.

— Изкарай жената! — нарежда той на Шкембестия.

Негово Благотелесие тозчас покровителствено стоварва ръчището си върху тлъстото рамо на девойката Родригес.

— Шъ м’ прощаваш, че припирам, душко, ама я д’мръднем до буРдЮара ти, за да ти пооправим грима, че нещо се е сговнил, горкият. А и знайш ли, сигурен съм, че ще си very биутифъл, ако речеш да м’ покажеш как си изглеждала, кат’ те е родила майка ти!

И двамата излизат.

Матиас използва миниатюрна спринцовка, за да вкара в аПОСтрофираните вени на о.з. пандизчията гениалния си препарат домашно производство (същия, който те принуждава първоначално да кажеш и майчиното си мляко, а след това тотално да амнезираш).

— Няколко минути и е готов! — заявява той. — Спомняш ли си Истанбул[22]?

Изчакваме опиатът да окаже въздействието си и ето че не след дълго Робин Болански прихлопва с черчеветата на капандурите си и бърза да се осведоми:

— Какво става?

— Нищо, всичко е цветя и кебапчета — удовлетворявам аз законното му любопитство, в отговор на което той ме дарява с почти нежна усмивка.

Неочаквано мънистената завеса на вратата гръмко из-трака-трак-ва под напора на нахлулата в стаята тричленна делегация, състояща се от нашата шофьорчеста негърка (или негърчеста шофьорка, ако ти харесва повече)[23] и двама униформени полицаи в пълно бойно снаряжение. Единият е млад, слаб и толкова бледорус, че чак бозав, а другият — стар, дебел и толкова концентрирано рижав, че чак морав.

Черната перла пита къде е нашият приятел, дебелият мръсник, и добавя, че същият се бил опитал да я изнасили в колата й с „едно огромно и ужасно нещо“.

Кикимората очевидно беше използвала бордовия си телефон, за да извика ченгетата. В момента само това ни липсваше!…

Бързам да предявя легитимацията си на шеф на парижката полиция, като изказвам предположението, че най-вероятно става дума за недоразумение. Четирийсетсантиметров чеп — хубаво недоразумение, няма що! Дебелият калифорнийски учен ме отблъсква с почти брутален жест, за да ми покаже, че шефове или не, френските ченгета нямат какъв (особено такъв!) да го дървят тук. Междувременно в полезрението му попада кротуващият в количката си Робин Болански и той сепнато промърморва:

— Здрасти, Роб!

— Здравей! — отзовава се Болански.

Матиас се връща, следван от Берю, следван от Бела.

— Ето го, това е той! — пропищява самоходната йодова тинктура, посочвайки Свръхнадарения.

Бледожълтият блюстител на реда мигновено украсява изящните китки на Огромния с чифт лъскави белезници, докато обемистият му колега пита Болански що за птици сме.

— Приятели! — бързам аз да предотвратя евентуална катастрофа.

— Точно така! Приятели! — потвърждава инвалидът, препариран и до най-интимните си кътчета от чудодейната микстура на Ръждивоглавия.

Тогава, поразколебан и поомекнал, валчестият стражар проявява интерес към причината, накарала Дебелия да се опита да подари за временно ползване на шофьорката най-съществения си мускул.

— Вината не е негова, шефе! — пледирам аз. — Нашият приятел е наказан от природата с неимоверно развит член, който дори и при най-незначително разширение така притиска слънчевото му сплетение, че ако не го изкара за малко на чист въздух, за да си възстанови кръвообращението, може да получи инфаркт. Госпожицата безспорно се е заблудила относно намеренията му и е решила, че иска да я изнасили. Но нима можете да допуснете, че един главен инспектор ще се хвърли да изнасилва една млада дама от висшето лосАнджелиско общество, при това насред улицата?

Изпаднал в очевидно затруднение, полицаят затормозено потърква брадичката си, в резултат на което тя придобива благородния нежнорозов цвят на къпан свински задник.

— Дали бих могъл да хвърля поглед на въпросния инструмент? — обръща се той към Берю.

— Уот ми спик тоя? — пита ме на свой ред Хипопотаместия, забравяйки, че говоря френски почти като роден език.

— Иска да види какалашката ти — осведомявам го аз. Хайде, демонстрирай му я, и то във възможно най-добрата й форма.

— Лесно ти е да го кажеш, ама ш’ трябва по-напред да с’ напъна да помисля за нещо възбуЙдително…

— Тогава мисли по-бързо, сексуално недоразумение такова!

Търсейки вдъхновение, Берю затваря очи и се впуска в сладострастни спомени:

— Тъй, д’ видим… Бертолина по организъм… само с ония, черните кюлоти с цепката… стъпила с десния крак на един стол, тъй че вентузата й да с’ усуче кат устата на девствена вдовица… А Алфред, фризьорът, е на четири крака зад нея и й върти шпакла подир шпакла… В туй време Дебелата пък с’ изпълнява „ХуЙвертюра за среден пръст“ в стил „И сама не ми е зле“…

Тук той отваря прелестните си като пресни фъшкии очи и обявява:

— Готово! На линия съм!

След което, въпреки сковаващите ръцете му белезници, разкопчава панталона си и с невероятни усилия, съпроводени със зверско ръмжене и пъшкане, измъква от пещерата на Али Баба общия сбор от мъжките прелести на 40-те разбойници.

— By Jove[24]! — хлъцва дебелото ченге.

В романите от детството ми американците винаги възкликваха „Ву Jove!“, когато биваха изненадани.

Младият му колега отстъпва крачка назад.

За сметка на това дамата Бела Родригес-Буено прави две напред и се прекръства в три екземпляра.

Единствено шофьорката не се извисява до величието на момента и изпада в автентична оригинална нервна криза.

— Да! Да! Да! — разпищява се тя. — ТОВА беше! Точно ТОВА беше!

И пада един вой! Едно гърчене на ситно накълцан дъждовен червей, едно чупене на ръце, едно… две… три… четири… Накратко — история на истерията в картинки.

Без много-много да му мисли, баба Бела й отвърта такъв сеизмичен шамар, че правнучката на Чичовата Томова колиба се приземява на задника си като сурова мекица.

— Млък, глупачко! — срязва я тя. — Бога ми, само една смрадлива тъпа негърка може да си позволи кощунството да не се преклони пред такъв монумент! Двайсет години съм гастролирала по тротоарите и според изчисленията ми съм дала с катеричката си най-малко осем хиляди представления на „ЛешникУРотрошачката“. Но никога чуваш ли, говно недосрано? — никога не са ми играли соло с такъв контрабас! Та това е уникат, бога ми! В сравнение с него съкровищата на онази дърта уиндзорска пачавра не струват колкото пръдня на вича пъшка[25]!

Девицата Бела млъква колкото да си поеме дъх и да спипа дебелото ченге за колана, след което продължава да тирадира[26]:

— Слушайте, Ал, нямате моралното право да правите мръсотия на човек, който разхожда в гащите си подобна хуЙбавиня! Та този тип е истинска гордост за породата ви! Той осигурява превъзходството на мъжа! А тази недоклатена пикла има наглостта да ви вика само защото нашият мил frenchy-boy е проявил благородството да зарадва многострадалното човечество с гледката на нещо много по-значително от Айфеловата кула! Ами че тя е лесбийка, тая кифла! Пред подобен орган човек коленичи, и то без да пита кой еБах и от кого е „Токата и фига“! Целува го! Стопля го в устата си, ако по някакво чудо това чудо успее да влезе в нея! Сяда отгоре му, дори и да е сам в трамвая! Нали така, Робин?

Робин продължава да си играе на „Отнесени от вихъра“ и реалността явно му бяга по мантинелата. Съгласява се с всичко и току радушно нарежда „разбирасебездругонещеидумачекакиначе“.

Изпаднали в цайтнот поради непредвидения обрат, който вземат събитията, двете ченгета решават да се хванат за ръчичка и да се поразходят другаде. Фамозният поверително уведомява африканчестата американка, че ако продължи да му се прави на прелъстена и изоставена, мобилизирайки безпричинно полицията, ще й дръпне такъв бой, че след това и десетте малки негърчета няма да я познаят. Последното, без да е точно евфемизъм, а още по-малко метафора, несъмнено би представлявало интерес за тайните служби на юнака Иди Амин Дада[27].

Представителите на закона се сбогуват с общо за присъстващите козируване, после с втори, специален поздрав отдават дължимото на все така изопналия се „за почест“ интимен мускул на Берю и се оттеглят.

Чернолимузинестото създание жално ридае.

Бързам състрадателно да я гушна през рамо.

— Не плачете, сладка моя — прошепвам (на английски „my sweet“). Вече ви казах: станало е просто недоразумение. Вие сте истинска прелест и съм сигурен, че устните ви имат лек привкус на канела. Я да видим всъщност!

И подкрепям думите си с краткотраен, но несравним по виртуозността си масаж на надпъпните й дадености, които мигновено придават на униформеното й сако вид на ядрен полигон. Ще ти кажа нещо: това девойче е от онези, ултраделикатните, които имат алергия към нечистоплътните грубияни. Но затова пък подхване ли я някой хубав, току-що изкъпан и представителен момък с изискани маниери, тя незабавно изпитва непреодолимото желание да изпее в дует с него Марша на спеОЛЕолозите (известен още като Ария на ненаситната дупка).

— Изчакайте ни във вашата разкошна лимузина, скъпа моя. Няма да се забавим много.

След като тя излиза, установявам, че Берю и Бела са направили същото. И много скоро по ликуващите й вопли разбирам, че г’жа Родригес-Буено е на път да увенчае по подобаващ начин внушителната си колекция от грездеи.

Да не й е уроки!

Бележки

[1] Глава, посветена на Фридрих Ницше.

[2] Ключов израз, залегнал в основите на демокрацията в близка на сърцето ми балканска държава. С.А.

[3] Дюма би казал „триумфиращо“, но необходимо ли е според теб да обяснявам каква е разликата между триумфа и ролс-ройса? С.А.

[4] Не ми пука за техническия прогрес, но виж, за езиковия!… С.А.

[5] Колко мил прякор, а твърдят, че съм имал зъб на рижавите! Глупости! Напротив, обожавам ги, особено когато съм хремав! С.А.

[6] Не падай на колене — това все още е нищо! С.А.

[7] Недооценяването на нюансите е за сметка на издателя. Б.пр.

[8] Така си е, има грешки на природата, които не могат да бъдат поправени по никакъв друг начин. С.А.

[9] Ако настояваш чак толкова да си изясниш как така девствеността може да бъде относителна, питай жена си! Бел. на деж. Сексолог.

[10] Всичко за едноименния булевард можеш да прочетеш в едноименната книга („Колибри“, 1994). Бел. на деж. ред.

[11] От съмнително и плаващо парламентарно мнозинство. Бел. на извънпарламентарните сили.

[12] „Гласувайте за Берю!“ Очаквайте предстоящия предизборен шедьовър на С.А. и „Колибри“. Бел. на политическите и неполитическите сили.

[13] Да види Берю возилата на някои български бизнесмени! Бел. На Г-13.

[14] Защо ти трябваше, дръвнико, да се съмняваш, че Щатите били страната на неограничените възможности? Бел. на президента на дружеството за американско-българско приятелство.

[15] „Дирли, дирли, дишка, мома свири на пишка“. Народна парламентарна песен. Бел. на комисията по парламентарни секс-услуги.

[16] Права е мама, когато твърди, че музата ми страда от хронично раздвояване на личността. С.А.

[17] Правилно е да се пише какАфония. Бел. на езиковедската група към БНТ.

[18] И като си помисля, че присъдихме „Гонкур“ на друг!… Бел. на Ерве Базен.

А какво да кажем за Нобеловата награда??? Бел. на Обединените Издатели.

[19] Разбирам, разбирам възхищението ти, но „Чети, чети, то сляпото окато прави!“, както бих казал, за да не цитирам. С.А.

[20] БожОЛествена меНтафора, както би казал Берюрие, ако знаеше толкова букви от азбуката. Б.пр.

[21] Малко разнообразие на зеленчуковата борса на никого няма да навреди. Б.пр.

[22] В случай на противното да се прочете „Не ти ща Босфора, да ми ядеш фосфора“ от С.А. Някой ден ще се продава във всички достойни за това име книжарници. Бел. на Обединените издатели.

[23] Има и у нас подобен спор — дали българските политици водят културна антиполитика или антикултурна политика. Бел. на председателя на Асоциацията на българските книгоиздатели.

[24] В подобни случаи французите възкликват „Merde!“ Бел. на деж. франкофон.

[25] Добре де, размести буквите, щом си такъв буквоядец, но ти ще се разправяш с цензурата! Бел. на деж. ред.

[26] Или „продължава тирадата си“, ако смяташ, че дори и при демокрацията нямам право на нюанс на словото. Б.пр.

[27] Прекръстил се от Иди Амин Нене по настояване на известно вам парламентарно малцинство, за да не бъде обвиняван в потомствен нихилизъм. Бел. на парламентарната комисия за парламентарните малцинства.