Сан Антонио
Ал Капоте (4) (или бЛедна ти е фантазията)

4.
Изповедта на едно перекенде на века^[1]

 

Матиас притежава безспорните достойнства на истински учен, при това подплатени с неизтощим изследователски дух на квадрат и със също толкова неумолимо любопитство на куб. Понякога си мисля, че ако беше предоставил фантастичните си способности в услуга не на нашата скромна полицейска лаборатория, а на някой предполагащ по-нататъшното му усъвършенстване институт, вече да е забърсал най-малко една Нобелова награда.

Неговият препарат, довеждащ мозъка до състоянието на мътеница и представляващ в действителност свръхмощен серум на истината, след прекратяването на чието въздействие в съзнанието на подопитния не остава и най-незначителен спомен, е просто изумителен.

Та ето как прелюбезният Робин Болански, страшилището на подземния свят и ужасът на кварталните бабички, ползващ се (както току-що сами се убедихме) с уважението на местната полиция, изведнъж се превърна в кротко агънце, до немай-къде щастлив от удалата му се възможност да задоволи любопитството ни и да ни се представи във възможно най-благоприятна светлина.

Подхождаме към миналото му с няколко шперцовидни въпроса:

— Я кажи, Роб, кофти ли беше в „Алкатраз“?

— Да, в началото. Кучешки живот, бога ми! Натикваха те в изолатора за едното нищо!

— Така ли?

Пропуснах да спомена, че предвидливият Матиас незабавно бе включил миниатюрния си джобен магнетофон, за да можем да съхраним за поколенията всяка дума, произнесена от бившия пандизчия.

— Ами да — потвърждава Робин. — В изолатора на „острова“ нямаше осветление. Направо да бръмнеш! Едно от приятелчетата си имаше специална рецепта за случая: още с влизането в изолатора откъсваше едно от копчетата на куртката си и го хвърляше напосоки, след което се просваше на четири крака и опипваше пода дотогава, докато не го открие. Сетне повтаряше номера! Това му помагаше да не откачи. Друг пък твърдеше, че затварял очи и започвал усилено да мисли за светлината, докато накрая под черупката му наистина просветвало и тогава започвал да си представя всевъзможни готини пейзажи, жени и изобщо куп неща от този род…

— Роб, ти каза, че животът там бил кофти само в началото. После пооправиха ли се нещата?

Престъпната му мутра засиява и той гадно се изкикотва.

— Вярно, година и нещо здравето ми се вземаше, още повече че не се водех от най-послушните. Но един ден най-неочаквано изтеглих печелившо билетче от томболата.

— Разказвай!

Облизва се, наслаждавайки се предварително на ефекта от разкритието, с което се кани да ни събере очите. От удоволствие явно е подмокрил долните си гащи също толкова обилно, колкото и устните.

— Веднъж, по време на следобедната разходка, един от надзирателите дойде да ме вземе, за да ме отведе при директора. Обикновено при него ме влачеха, когато спретнех някоя дивотия, но точно по това време, общо взето, се бях кротнал, тъй че умирах от любопитство да разбера защо съм му притрябвал. Заедно с него в кабинета му се намираше някакъв огромен як тип в светъл костюм, с широкопола филцова шапка, която не си беше направил труда да свали, и с пронизващ те до дъното на слиповете поглед, способен да накара всяка бензинова лампа да се задръсти от завист. Той ме изгледа втренчено и кимна утвърдително по адрес на директора, който едва тогава ме представи:

— Лейтенант Куин, ето ви Робин Болански, една неуправляема долна гадина от най-висша класа.

— Здрасти, Робин! — промърмори оня.

Имаше глас на мадама, който хич не се връзваше с мутрата му и с габаритите му на булдозер.

— Е, оставям ви! — припряно се обади директорът и светкавично се омете.

Типът приседна на крайчеца на бюрото и заклати крак, в резултат на което дървенията жално се разпищя. Стоях пред него, без да знам на маймуна ли да се правя, въпроси ли да задавам и изобщо на каква вълна да превключа. Чувствах обаче, че се мъти нещо необичайно. Най-сетне лейтенантът процвърка с ултразвуковото си гласче:

— Имате ли нещо против, ако сключим една малка сделчица, Робин?

— Съгласен съм на всичко, което би ми помогнало да се измъкна от тази лайняна дупка, лейтенант.

— Точно за това става дума — отвърна той. — Доколкото ми е известно, имате да излежавате още десетина години, нали така?

— Да, и то все по тези краища.

— Ако приемете предложението ми, след по-малко и от година ще набивате лангуста в някой от ресторантите на „Фишерман“ на отсрещния бряг!

— И какво трябва да направя, за да го заслужа? Да гътна Емпайър Стейт Билдинг с чаена лъжичка или що?

Той извади от джоба си пакет „Кемъл“, взе си една цигара и ми го подхвърли.

— Можете да го задържите. Какво мислите за един от вашите съкилийници на име Том Гардън, по прякор Доктора?

— Гаден хвалипръцко, който се смята за пъпа на пандиза!

— Би ли ви натъжило, ако същият съвсем случайно загине при трагични обстоятелства?

— Вие к’во, майтап ли си правите? Ако вярвах в бога, щях да се моля за това всяка вечер преди лягане.

— Знайте тогава, че има и други, които се молят въпросното лице да се пресели на оня свят.

— Виж ти!…

— И при това се молят толкова горещо, че ви давам картбланш, за да осъществите желанието им.

Спогледахме се възможно най-многозначително. Той запали своята кемъл^[2], която до този момент не бе спрял да върти в пръсти.

— Ако съм ви разбрал добре… — подхванах аз.

— Разбрахте ме чудесно! — прекъсна ме оня. — Вашият хвалипръцко трябва да отиде да продава номерата си на два метра под земята. Ако операцията завърши успешно, ще бъдете освободен след по-малко от година!

Доколкото си спомням, се разсмях, въпреки че погледът му ме караше да се потя и под ноктите.

— Не си въобразявайте, че ще налапам въдицата, лейтенант. Ако видя сметката на Доктора, ще ми друснат най-малко доживотна присъда и до края на дните си ще гъбясвам в сектора със строг тъмничен режим!

— Не! Ще сдържа обещанието си.

— Какво ми го гарантира?

— Нищо.

Той стана, сложи ръчищата си на раменете ми и каза:

— Вие сте мъж, Робин, вие сте истински гангстер. И без съмнение чудесно разбирате, че сега, след като вече ви направих това предложение, ако вие не очистите Гардън, на вас ще ви светят маслото.

— Ще ми го светят и в двата случая — въздъхнах аз. Което ще рече, че сте дошли чисто и просто да ме уведомите за предстоящото ми отпътуване от тоя свят!

— Ама че сте твърдоглав! — избухна той, след което добави: — Казах ви, че става дума за сделка! Не за мошенически пазарлък, а за истинска сделка!

И, странно, изведнъж престанах да се съмнявам в искреността му. Попитах го:

— Майка ви жива ли е, лейтенант Куин?

— Не, почина миналата седмица. Защо?

— Закълнете се в паметта й, че това, което ми предлагате, не е партенка. Закълнете ми се, че след като накарам оня тиквеник да си глътне акта за раждане, не само няма да ме осъдят, а напротив, ще ме освободят още следващата година.

Той прие изключително сериозен вид, гласът му някак поукрепна и като вдигна ръка, най-тържествено, сякаш се намираше в съд, заяви:

— Заклевам се, че условията на сделката, която току-що ви предложих, ще бъдат изпълнени!

 

 

До слуха ни долитат воплите на баба Бела, подложена на гренадирските напъни на Грандиозния. Явно хич не си поплюва, виртуозът! „Танцът на разгонения мамут“ в мегаколор и стерео! Не знам дали Робин е също толкова инвалиден по отношение на ракетата си с търсеща глава, колкото и в мотовилките — което би означавало, че фльорцата му открай време е лишена от подпъпни емоции, — но ако случаят е такъв, то смятай, че в момента Суперчепестия я овъзмездява пребогато за дълголетната й мъка.

— Бела ли крещи така? — обезпокоява се изведнъж непълноценният (и преоценен) о.з. вагабонтин.

— О, не, не, — бързам аз да го обезобезпокоя. — Това е шофьорката на лимузината, която изстрадва известни корекции от страна на нашия пълничък приятел, защото се е оплакала на тукашните фуражки, че се опитал да я изнасили.

Матиас, който продължава да държи под носа му разкошната си джобна машинария, продължава разпита:

— И така, значи убихте Доктора, мистър Болански?

— Очистих го с един касапски нож. Забучих му двайсет сантима солинген между котлетите, и то точно там, където трябва, повярвайте ми. Тъй де, бях също толкова наясно с анатомията, колкото и той!

— И какви бяха последствията?

Ликуващо потупва колелата на гъзомобила си.

— Никакви! Куин беше казал истината и всичко се разви точно така, както се предвиждаше в „договора“. Няколко месеца по-късно затворът беше закрит, а малко след това съвсем официално ме освободиха.

— Имате ли представа каква е причината, мотивирала екзекуцията на Том Гардън? Тъй като спокойно може да се употреби думата „екзекуция“, нали сте съгласен?

От устата му излиза звук, характерен по-скоро за противоположния му телесен отвор.

— Никаква, а и не ме интересува — не е моя работа!

— И как потръгна животът ви след вашето освобождаване?

Той отново се размазва в блажена усмивка, докато неговата явно сублимираща пачаврисима половинка надава триумфален вой, който кара звънеца на входната врата да се раздрънчи съвсем самостоятелно.

— Обяснимо е човек да се почувства малко объркан, когато излиза от пансион като „Алкатраз“. Първоначално смятах да отида в Ню Йорк и да си опитам късмета в бандата на Кид Харви, с чийто първи помощник се бях запознал на „острова“, но сетне си рекох, че ако си поразмърдам мозъка, не е изключено да намеря и по-добро разрешение. Впуснах се в издирването на лейтенант Куин и след доста странствания най-сетне го открих във Вашингтон. Натъкнах се на него в един от коридорите на ЦРУ. Беше по риза и с все същата кирлива шапка на главата. (Кой го знае, може да имаше косопад или нещо подобно?) В първия момент никак, ама никак не се зарадва на срещата ни. Дори помислих, че ще се престори, че не ме познава, и затова побързах да го изпреваря. Попитах го:

— Нали вие сте лейтенант Куин? — Той изобщо не реагира и тогава продължих: — Казвам се Робин Болански и съм бивш възпитаник на „Алкатраз“, освободен за „примерно поведение“. Аз съм от онези доверчиви хора, на които също може да им се има доверие. Нямам никакво желание да подхващам отново стария си занаят, лейтенант. Това, което търся, е някоя блага работица на акорд, ако разбирате какво искам да кажа. Можете винаги да разчитате на мен в деликатни случаи. Отседнал съм в хотел „Антикости“, където ще остана и близките четирийсет и осем часа. И ако допуснем, че някой, който обича почтените сделки, реши да ми възложи някоя дребна поръчка, той със сигурност ще може да ме намери там до четвъртък. Е, всичко хубаво, лейтенант. Приятно ми беше да се запознаем, много приятно!

Робин се прокашля, полагайки основите на висококачествена храчка, след което я обобщава количествено и я експедира през отворения прозорец.

— Е, и получи ли работата, която искаше, Роб? — питам аз, при все че съм напълно сигурен в отговора.

— Същинска приказка! Два-три пъти в годината получавах плик, който съдържаше снимката на произволен тип, координатите му и пачка от сто хиляди пиастра! Заживях си като царче. Е, понякога се случваше прекалено буйният ми темперамент да вземе връх и да направя някоя щуротия, но беше достатъчно да информирам за случилото се лейтенант Куин и въпросът веднага се уреждаше. И всичко това сигурно щеше да продължава и до ден-днешен, ако не беше този проклет инсулт, който ме маскира на саксия мушкато.

— А имаш ли някакви вести от Куин?

— Не, но в интерес на истината никога и не съм имал директен контакт с него. Нали ви казах: получавах чисто и просто плик, без име на изпращача. И продължавам да получавам по един на всяка Коледа, с петдесет стотачки вътре. Ужасно мило, нали?

— С една дума, си на държавна пенсия, така ли?

— Нещо такова. Тъй че сега си я карам кротко и спокойно с Бела. С нея се запознахме още през славните времена и оттогава въртим голямата любов. Е, вярно, вече нямам физическата възможност да я изстрелвам на Седмото небе, но затова пък съм й разработил достатъчно изискана комбина за случаите, когато я цапне хормонът. Тогава тя ляга на масата, вдига краката си на подлакътниците на моята Формула-1 и чичо ти Робин й удря една научна дегустация. Както рекъл слонът, на който един ловец му бил отрязал бивните: „Компенсирам с хобота!“

Разсмиваме се заедно на шегата му. В този момент на сцената се завръща и половинката му, чиято походка напомня силно тази на прекалил с тренировките жокей, страдащ от хемороиди.

Берю, който би трябвало да бъде всячески удовлетворен, изглежда угрижен. Приближава се до мен с толкова обезформено от тревога лице, че би докарало до припадък всяка реанимация, и прошепва:

— Знайш ли за к’во си мисля, момко? За моите пъдпъдъчета в банковия ми сейф. Как мислиш, дали няма да се сговнят, дордето му доде времето да си ги прибера?

— Изобщо не ги мисли. Още повече, че си ги оставил под вакуум, след като си изсмукал въздуха от сейфа…

— Ам’ че да, нал’ тъй?

Дай му на Дебелия да бъде щастлив! Просто е създаден за това. И ей ти го и този път — тегли шут на страховете си и се усмихва, след което кимва към г’жа Бела и заявява:

— Страхотно парче! Врътка се като невидяла, бабиерата, че и за допълнително пита! След кат’ й обърнах мушмулата с хастара навън, поиска да й изиграя „немци в тила“! Голямо напъване падна, щот’ никога още не й се беш’ случвало да сяда на голо връз такъв паметник. Досега бе приемала посещения в задния двор само на недорасляци с пикалник формат „лилипут“. Та мож’ да бъдеш сигурен, че след като й прожектирах „Потъването на Титаник в бетонобъркачката за шоколад“, кака ти мигом се айсбергира^[3] и престана да ми върти с дирник „ХуЙбавият син Дунав“! Ш’ти кажа само, че налапа възглавницата, за да не травмира квартала. Попитах я: „Искаш ли да дам заден ход, съкровище?“, а тя вика: „Не, не, продължавай! Нах-ах-ах-акай ми го целия!“ И знайш ли, колкото и на испански да ми говореше, чатнах за к’во плаче. В сравнение с тая крава Желязната лейди е като ръждива карфица. Сигурен съм, че колкото и англичанчестНа да се пише, баба ти Тачерица никога не би утраяла на такава задна прашка. Виж я само как се е накокошинила, кукличката! Бас държа, че шахтата й за фасул е станала досущ като тунела под Ламанша! Голяма работа са тия дърти гладиаторки! Мислиш, че като я докарат веднъж до пенИсия, гледат да забравят секса за сметка на кекса, а тоя виж к’ва била работата! Падне ли им великолепие като моя Сюлейман^[4], тозчас им се наквасва пуТканката и гледат да му се нанижат!

Тъй рече Берюрие Велики, Берюрие Огромни, Берюрие Уникални, Владетел на Дебелата синя вена!

 

 

Преди да се разделим с очарователната двойка, леко се привеждам към Робин Болански и подхвърлям:

— Хей, Роб? А да знаеш нещо във връзка с аферата Кенеди?

Намръщва се. Изглежда, ефектът на чудодейното Матиасово биле започва да отслабва, тъй като лицето му отново приема гадното и лукаво изражение на тип, готов да стреля по всичко, което шава.

— К’ва афера Кенеди? — пита.

— Атентатът в Далас, естествено!

Поклаща глава:

— К’во ми дреме на мен кой и к’ви лайна е изсрал в Далас? Щом ония са му светили маслото, значи са имали причини да го сторят, не е ли така?

— Кои „ония“?

— Които са искали да го видят студен, по дяволите! Ама че истории за няколко пикливи изстрела.

— Прав си, Роб! Е, остани си със здраве!

И го оставяме да се чуди за какво здраве може да става дума в неговото положение.

За наше голямо учудване пред синята къщичка се е струпала тълпа, включваща рояк невръстни хлапета, мършави пубертети, дебели жизнерадостни клюкарки, скептични дъртаци, продавачи на всевъзможни пържени отвращения, един черен пастор, много млади девойки с много стара професия, куп бачкатори, един легален член на нелегална организация, един съвършено некултивиран ловец на култивирани бисери и няколко зяпльовци, законспирирани под параграф „и други“. Един японски турист пренавива лентата на фотоапарата си, ухилен като доживял до пенсия камикадзе.

Нашата шофьорчеста мадона в негатив стои малко встрани от навалицата и аз бързам да се информирам за причината, довела до такъв спонтанен митинг: на този свят не дават нищо даром, така че щом Жан-Мари Льо Пен не държи реч, след като мисис президентшата на президента Буш не показва пъпа си и българският парламент не заседава, то?…

The dark-момата ми обяснява, че прозорецът без пердета, пред който се е струпало множеството, гледа към стаята, в която Берюрие току-що е ощастливил г’жа Бела. Едно хлапе, привлечено от щастливите вопли на благоверната Робинова дружка, решило да veni, за да vidi за какво става дума, и виждайки, решило, че няма да е зле да приобщи към vici-To си кварталната партийна организация и мигновено обявило обща тревога, което доказва наличието на похвален алтруистичен дух у въпросния сополанко, тъй като човек най-често запазва подобно благо зрелище за строго индивидуална и ръчна консумация.

И когато Александър-Беноа прекрачва прага на вратата, той бива посрещнат с френетични овации. Заобикалят го! Искат му автографи! Дамите му предлагат десет долара, за да им разреши да се докоснат до супермаркета… пардон, до дюкяна му! А японецът настоява да позволи на члена си да му позира. И напълно основателно! В една страна, където произвеждат презервативи с големината на шивашки напръстник, снимката на подобна секСвоя би предизвикала такава общояпонска еуфория, че в сравнение с нея въодушевлението от победата при Пърл Харбър би заприличало на пубертетски купон.

Негово Величество се наслаждава на триумфа си по подобаващ начин, като благоволява не само да демонстрира скиптъра си, но позволява и да го погалят. В същност в кариерата си на полов атлет той не за първи път се радва на такъв масов успех.

С помощта на Матиас най-сетне успявам да го натикам в лимузината, като не му оставям време дори да прибере карантиите си, които продължават да палуват по коленете му с грацията на Лохнеското чудовище.

— Ако дойдеш да живееш тук — подхвърля Ръждивоглавия, — много бързо ще се прославиш повече от Синатра.

Физиономията на Подпухналия се одухотворява от умерено високомерно изражение.

— Защо само тук? Навсякъде! — отвръща той простичко.

Давам съответните разпореждания на Черната перла, която се казва Нанси като онази стара чанта — баба ти Рейгъновица.

Берю успява криво-ляво да напъха дирижабъла си в хангара, като го подпира отдолу, запъвайки гръб в облегалката.

— Симпатяга беше тая Бела — отбелязва той. — През цялото време, дордето й смазвах лайномета, току ми крещеше нещо любовчийско на испански. А пък да твърдя, чей е било много гот, ще се компроматирам. Къде-къде по-лесно е да си забучиш в сфинкСтера морски таралеж, отколкото моята гаубица! Та ми викаше, ти рекох, нещо като „Mantequma! Mantequilla!“. Много мило, нали?

— На испански това означава масло — открехвам го аз.

Мастодонтът изумено устозяпва^[5], след което просветление свише снизхожда до чорбалъка под темето му.

— Ах, сега разбирам! Горкичката! Тъй си е то — не знаеш ли френски, рискуваш да ти пръснат цвайтера без комка! Затуй пък сега, след като станалото е станало, на душичката може и експрес да й влезе в тунела. — Усмихва се блажено и добавя: — Знаете ли, момчета, к’ъв ми е жизненият девиз? Същият като на бабата на Червената шапчица: „Богат комат и с малко масло се услажда“. Водиш ли се по него, грешка няма. Само дето евстевствено е несъмнено повече от очевидно, че за да ти е богат коматът, трябва да ти е богат.

Изрекъл тази основополагаща истина, той избутва разделящото купето стъкло и ядно изръмжава по адрес на нашата шофьорка:

— Дрисла лайняна!

Сетне рязко го затръшва, но чувствайки се явно ненапълно удовлетворен, отново го дръпва и добавя:

— И посрана!

 

 

Оказва се, че доктор Гардън е имал кабинет в Холивуд. По неведоми пътища (което доказва, че същите в никакъв случай не са монопол единствено на Брадатия) магьосникът Матиас успява да изнамери адреса на Доктора в Блумфийлд, недалеч от киностудията „Юнивърсал“. Спираме пред строена през двайсетте години сграда от дялан камък, която с бронзовата си порта и с нацвъканата си с финтифлюшчести бронзови орнаменти фасада, напомня стара банка в лондонското Сити. Има горе-долу четирийсет години, откакто „пейзажистът на мутри“ се е евакуирал от квартала, така че изнамирането на човек, който го е познавал, няма да бъде чак толкова реално, както казват напоследък всички покрай шибаната си мания по модните думички и изрази. Така де, каквито и да ги интервюират днес по телевизията, няма да чуеш от тях друго, освен „това не е реално“. Според мен единственото, което е наистина „реално“ е собствената им тъпотия. Виж, от нея отърваване няма!

Изтощен от креватните си подвизи, Берю е заспал като къпан^[6].

Почивката на воина! А после ще се събуди и ще зине, че е гладен. Тоя тип е автентично животно, бога ми!

Двамата с Ксавие слизаме, заемаме позиция на отсрещния тротоар и задълбочено започваме да оглеждаме дванайсетинаетажната сграда.

— И на какво, общо взето, се надяваш? — пита Матиас.

— Не знам… На нищо! Просто искам да видя къде е живял Гардън, преди да се преквалифицира в първи бандюга. Да се опитам да разбера…

— Да разбереш какво? — продължава той най-безмилостно да ми се разхожда по простатата.

— О, я престани да ми късаш нервите! И двамата отлично знаем, че всичко е въпрос на нюх. Той е живял тук в края на петдесетте години.

Аленоглавия не мирясва:

— Във всеки случай е просто невъзможно по времето, когато е живял в тази сграда, да е чул да се говори за убийството на Кенеди, тъй като тогава оня все още не е бил президент.

— Имаш пълно право, Цезаре. За сметка на това обаче се е движел сред висшето общество и не е изключено да е познавал някой, който след време би могъл да се окаже замесен в заговор срещу Кенеди.

— Оттук той е тръгнал да обикаля затворите, а те определено не са място, където можеш да срещнеш влиятелни личности.

Опожареният винаги дава предимство на логиката. А на света няма нищо по-досадно от подобни философи. Които понякога така задълбават в живота, че накрая не им достигат сили, за да издаянат до повърхността! Добре де, ами мечтите? Ами фантазиите? Тях къде ги оставят, тези дръвници?

Пресичам улицата и влизам в сградата. Във фоайето се натъквам на едро негро с бяла фланелка, което настървено лъска огромната топка, увенчаваща края на стълбищния парапет. Едната му буза е бременна най-малко в деветия месец от четирите пакетчета дъвка, които жвака едновременно.

— Хелоу! — подхвърлям аз, за да му покажа, че на драго сърце бих си побъбрил с него за едно-второ-трето… и прочие.

В отговор той ме изглежда накриво и ме удостоява със звучно изгрухтяване, от което след единайсетократно повторение би излязъл, бога ми, напълно приличен александрийски стих.

— Вие ли сте портиерът? — не се предавам аз.

— М-м-д-д-а-и-м-м-м-а таквоз нещо.

— А да познавате някого, който живее в тази сграда от петдесетте години?

— Тогава още не съм бил роден — изхилва се чернокожият топколъскач.

— И аз не съм бил роден по времето на Линкълн — възразявам, — но въпреки това знам, че е съществувал.

И за да омекотя все пак сарказма си, му подавам една банкнота от двайсет долара. Оня без колебание я пъхва в джоба си и ми благодари с непринудено кимване, след което, давайки си очевидно сметка, че май очаквам нещо в замяна, заявява:

— В 1102-и живеят Мински, които са толкова дърти, че не е изключено да са пристигнали в Щатите още с „Мейфлауър“. Нищо не ви пречи да опитате.

После отново се нахвърля върху медната топка с такова въодушевление, че същата за нула време изгубва най-малко десет кубически сантиметра от обема си. Имам усещането, че за него тя е нещо като атомното ядро на сградата, нейната невралгична точка.

Изказвам му благодарност и двамата с Матиас се натоварваме на един от трите асансьора, за да се извисим до единайсетия етаж.

* * *

Отваря ни лилипутчесто бабе с остър нос, храбро яхнат от кривогледи миши очички, със ситно накъдрена бяла коса със синкав оттенък и с няколко кила белило върху физиономията си в качеството на грим. Явлението е облечено в розова рокличка на девственица, запътила се на училищно тържество по случай връчването на годишните награди.

Оглежда ни внимателно, при което оченцата й окончателно прекратяват сътрудничеството помежду си, и мило се осведомява:

— С какво мога да ви бъда полезна, господа?

— Моля да ни извините, госпожо Мински, но бихме искали съвсем накратичко да се поразговорим с вас. Не се безпокойте, нямаме намерение да ви продаваме каквото ида било.

Изневиделица тя смръщва веждички и възкликва:

— Този акцент! Ах, този акцент! Да не би случайно да сте французи?

— Дори съвсем нарочно!

The baby-бабичката радостно изписуква и надава вой:

— Скот, ела бързо! Французи!

И ми протяга лапичка, като възторжено изгугуква:

— Hello, French boy! Hello! Hello!

Другата половинка на брачното цяло мигом се изстрелва от дълбините на семейното огнище, декориран с фалшива дядомразовска брада, дължаща се на обилно насапунисване. В ръката си държи бръснач и Снежанка сигурно би го заприходила като осмо джудже, ако беше два сантиметра по-нисък. Облечен е с потник, чиято белота би предизвикала сериозни подозрения у всеки порядъчен ку-клукс-клановец, и с долни, също толкова относително бели гащи на розови райета.

На свой ред той ни засипва с френетични „Hello!“, подскачайки като кастриран педофил, комуто едногодишно бебе се хвали с новите си памперси^[7].

Изпаднали в същински делириум, Мински ни вкарват в бърлогата си, което ни позволява да констатираме, че двамата, или поне той, са шивачи на надомна работа. Обясняват ни, че са полски евреи, че навремето успели да избягат от влака, който ги откарвал в Дахау, и че скитайки се без храна и подслон, се натъкнали на пленнически лагер на французи, работещи в някаква гора. Сънародниците ни дълго време ги крили в развалините на един хамбар; снабдили ги с дрехи, с малко пари и с един компас, като благодарение на тази неочаквана помощ двойката успяла да се добере до Швейцария, където техни роднини ги приели, а след това и платили пътуването им до Съединените щати.

Колкото до нас, били сме „първите им французи“ от онази паметна епоха насам, на което и се дължала веселбата от появата ни.

Използвам момента, в който млъкват, за да си пое мат дъх, и се интересувам от датата на настаняването им в сградата в Блумфийлд. Отговорът ме изпълва с радост:

Хиляда деветстотин четирийсет и осма година.

— В такъв случай сигурно сте познавали доктор Томас Гардън?

— И то много добре — живееше на осмия етаж. Беше очарователен човек!

— Който обаче е свършил зле.

Деденцето хуква да приключи с бръсненето, оставяйки на бабенцето грижата да ни доразкаже играта. А тя, има-няма, току се хвърля да ни целува ръка. Тази старица е направо прелест! Същинско бижу!

Връщам се на моя Доктор:

— Случили му са се доста големи неприятности, нали?

Мишестото създание състрадателно процвърква и категорично заявява:

— Жена му изяде главата! Жена! Една нищо и никаква актриса, която оттогава обаче доста се прослави благодарение не толкова на своя талант, колкото на задника си! В Европа сигурно са давали един от нейните филми „Принцеса Индиго“?

— Не, доколкото знам — отговарям, — или пък са го прожектирали под друго заглавие.

— Е, та в него тя изпълняваше главната роля уведомява ме антиката. — Играла е и в театъра, на Бродуей. А после стана почти официална любовница на сенатора Дела Бранла. Казва се Норма Кейн. Името й нищо ли не ви говори?

— Виждате ли, живея в Сен Клу и почти не чета американски вестници.

— Страхотна мръсница! — епитетизира прабаба Мински.

— За кого говориш, гургуличке моя лекокрила? — любопитства нейният нискорасляк, който се появява на арената, опакован в кадифен панталон и минало покрай кожата яке от поливинилхлорид.

Амортизираните му желеподобни бузи са покрити с хиляди кървящи драскотини, под брадичката му тук-там стърчи необръснат космалак, а в раковините на радарната му инсталация се белеят преспички сапунена пяна. Сега, след като се е обръснал, изведнъж си даваш сметка, че има личицето на разгонена марионетка.

— За Норма Кейн, съкровище мое — осветлява го благоверната му дружка.

— Че какво общо могат да имат милите ни французи с една такава курва? — удивлява се съкровището.

— Попитаха ме за клетия доктор Гардън и им казах, че ако навремето Томас кривна от правия път, то беше само и само за да осигури на тая фльорца един направо приказен живот!

— Тъй или иначе, всичко й се върна тъпкано! — изхилва се злорадо малокалибреният дъртак.

Тутакси наострям уши и по-точно дясното — най-доброто.

— Какво искате да кажете, господин Мински?

Той старателно разорава ушната кал в една от Евстахиевите си тръби с пръста, с който Всевишният в безмерното си милосърдие ни е дарил точно за тази цел, а именно кутрето, и отговаря на въпроса ми с въпрос към лекокрилата си гургулица:

— А каза ли им, бръмбарчето ми, че тази долна развратница бе станала любовница на сенатора Дела Бранла?

— През коя година? — прекъсвам го аз.

Двамата потъват в унисонен размисъл.

— През шейсет и първа — отговаря старчето.

— По-скоро през шейсет и втора, бих казала — внася редакция в семейните мемоари бабчето Мински.

Като всепризнат гросмайстор на професионалните разпити ловко канализирам потока на словоизлиянията им във вадата на откровенията^[8], задавайки следния въпрос:

— И как е била наказана Норма Кейн?

Двамата зяпват едновременно, но в крайна сметка джуджестото деденце предоставя думата на бръмбарчето си, което избръмбарчава:

— Сенаторът Дела Бранла беше изключително влиятелен и привлекателен мъж. Виждали ли сте снимката му във вестниците?

— Мила госпожо, лично аз чета единствено „Квартален новинар“, а в този седмичник — чудесно списван между другото — твърде рядко публикуват снимки на щатски сенатори.

Тя размахва ръчичка в благороден мухопрогонващ жест, за какъвто мечтаят всички изоставени в коловозите фъшкии, и продължава:

— Та Дийн Дела Бранла, както казах, беше особено привлекателен мъж, а следователно и заклет женкар. Вече сам не знаеше колко жени е съблазнил и живееше сред истински харем от ревниви малоумници. Норма беше титулярката, разбира се, но това й тъй завидно положение караше доста хубави бели зъбки ядно да скърцат. В крайна сметка някакъв наемен убиец я издебна в дома й в Бевърли Хилс и изпразни пищова си в нея, като така и никога не се разбра кой е дал поръчката.

— И уби ли я? — пита Матиас.

Крайно неуместен въпрос, струва ми се, още повече че заключението се налага от само себе си: така де, сбуташ ли се с американски наемен убиец, прошка, общо взето, няма. Противно на очакванията ми обаче изгарящото от желание да се включи в разговора недоклатено старче заявява:

— Размина й се на косъм, след като беше два месеца в кома. Само дето сега е не просто обезобразена, но и башизкукала^[9]!

— Искате да кажете, че е все още жива?

— Наскоро четох антрефиле за нея в телевизионния справочник по случай повторението на „Фани ми го, дарлинг“, един от нейните филми — бърза да осветли шишарката ми микроскопичната дама Мински. — В момента, доколкото разбрах, живеела в малка къща на Булеварда на залеза в компанията на една камериерка и на една медицинска сестра, тъй като след атентата сенаторът й отпуснал доживотна рента. Много мило от негова страна, не мислите ли?

— Явно отдава дължимото на секса — съгласявам се аз.

Отдаваше! — поправя ме Недоносения. — Малко след това сенаторът загина, катастрофирайки с частния си самолет.

— И кога се случи това?

— В края на шейсет и трета.

Като безкрайно предпазлив човек Матиас е записал на магнетофончето си целия този празник на словото.

Оттегляме се, след като удряме по един целофан на чифта Мински с обещанието незабавно да им се притечем на помощ, ако някой ден Ясер Арафат започне да им досажда.

— Видя ли, че бях прав, когато проявих интерес към тази сграда! — тържествувам аз. — Това е то да имаш нюх, Червена тикво! Това е то да имаш нос над световно равнище! Достатъчно е просто да тръгна подире му, за да ме отведе там, където трябва да отида!